Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (11)

Глава I
Срещата

Къщата, която притежаваше дон Гутиерес, се намираше на главната улица Монтериля, почти на ъгъла с Пласа Майор.

Тъй като на дон Гутиерес му се налагаше да идва в Мексико по няколко пъти в годината — поради естеството на работите му, — той бе решил да си купи къща в този град, която да е обзаведена така, че когато и да пристигнеше, денем или нощем, винаги всичко да бъде готово за посрещането му. На тръгване от Пуебло той бе изпратил пеон да съобщи на домоуправителя за пристигането си.

Така дон Мигел намери вкъщи всичко в пълен ред и както за него, така и за дон Луис бяха приготвени отделни апартаменти.

Младият човек поръча на слугите да дадат нещо за пиене на спътниците му, а след това освободи прислугата и пристъпи към завършване на започнатата в казиното работа.

Няколко дни преди това, отправяйки се за Вера Крус при вуйчо си, дон Мигел се бе спрял за два-три часа, в Мексико, за да скрие на безопасно място една доста крупна сума, която той носеше със себе си и бе предназначена при нужда да послужи за бягството на дон Гутиерес и семейството му. Така той изпълни даденото от дон Луис обещание и брои на всеки от канадците уговорената сума.

— Сега, господа — каза дон Луис, — нека се разберем добре: от утре се залавяте с привършването на вашите работи, като се снабдите и с всичко необходимо за нейното изпълнение… Всички вие знаете, че политическите работи се заплитат все повече и повече и че катастрофата е неизбежна… Може би най-много след месец войските на Хуарес ще бъдат вече пред Мексико и навярно ще се опитат да го обсадят… След няколко дни разузнавачите на неприятелската армия ще кръстосват по всички посоки и ще прекъснат съобщенията.

— Да — отговори Безразсъдни, — положението е твърде сериозно.

— И тъй, вие непременно ще трябва да направите това — продължи дон Луис. — Според мене ще ви бъдат достатъчни два дни, за да се приготвите за експедицията… На третия ден с изгрева на слънцето незабелязано ще напуснете града. Имайте предвид, че не е нужно в града са се разбира за вашето заминаване — добави той, умишлено натъртвайки на последните си думи.

— Добре, добре, знаем това отлично — каза Мечето, — няма да изпуснем нито една излишна думичка.

— Това именно желая. Ще тръгнете колкото е възможно по-бързо по пътя за Гуадалахара и там ще ни чакате, но не в самия град, а в ранчото Крус.

— Което се намира на самия път за Питик ли? Зная го — вметна Сан Армандо.

— Да — отговори дои Луис. — Както и тук, а там дори още повече, ще държите езика си зад зъбите… Помнете, че имам сериозни причини да настоявам за това… Особено се погрижете за конете.

— Ще купим мустанги. Това са най-издръжливите коне, подходящи за пустинята.

— Аз свърших, сеньори — рече дон Луис, като стана, показвайки с това на ловците, че е време да си тръгват. — Сега остава само да ви пожелая лека нощ и да ви благодаря, че така любезно се съгласихте да ми окажете помощ в тази трудна работа. И тъй, довиждане, сеньори… Ще се видим в Гуадалахара!

— Довиждане в Гуадалахара! — отвърнаха канадците.

— С тези четиримата — каза дон Луис на своя приятел, след като изпрати ловците и остана насаме с него — бих се наел да премина цяла Америка, от нос Хорн до Беринговия проток… Трябва да се радваме и да благодарим на Бога, че ги срещнахме…

— Каква подозрителна външност имат тези хора и както изглежда, добре ви познават…

— Да, подозрително изглеждат, съгласен съм; а що се отнася до това, че ме познавали добре, то е, защото често ми се е случвало да си имам работа с тях… но и вие като че ли не сте им съвсем непознат, ако не за всички, то поне за някои.

— О, това едва ли е така, защото поне аз, уверявам ви, не познавам никого от тях.

— Да, но вие сте ги виждали, и то много скоро — смеейки се го прекъсна дон Луис. — Имайте предвид, че повечето от тях са взимали участие в четата на салтеадорите, с които се срещнахме по пътя.

— Вие се шегувате!

— Не, напротив, говоря съвършено сериозно и за доказателство мога да ви съобщя, че капитан дон Блас е същият човек, на когото дадох един пиастър и който тъй ловко прескочи през прозореца… Помните го, нали?

— Помия. Е?

— Е, той ги командваше тогава, когато се срещнахме с тях.

— И вие се отнасяте така дружелюбно към този негодник?

— Защо не? Дон Блас, ако не се гледа на това, че води малко ексцентричен живот, с което съм съгласен, се ползва в Мексико с известността на един от най-достойните джентълмени. Освен това за нас дори е необходимо да бъдем с него в добри отношения, защото може би пак ще го срещнем на пътя си, преди да стигнем до Гуаямас… Но да не говорим повече за това — вече е доста късно и струва ми се не би било зле да дремнем поне малко…

— Още един въпрос…

— Само говорете по-кратко, защото аз вече спя прав, вярвайте ми.

— В колко часа ще тръгнем?

— В седем или осем, или когато ви е угодно — за мене е все едно.

— Добре! Е, а сега вървете да спите, щом от вас не може нищо повече да се научи.

— Прощавайте, приятелю мой.

— Прощавайте!

С тези думи дон Луис стисна здраво ръката на дон Мигел и се отправи към спалнята си.

Когато на сутринта дон Мигел излезе на двора, дои Луис бе вече на крак, конете бяха оседлани и наетата карета чакаше пред къщата.

Младите мъже се качиха на конете и като дадоха необходимите нареждания на коларя на каретата, в галоп потеглиха към хана, където ги очакваше дои Гутиерес.

Часът бе едва седем и половина сутринта, тъй че освен няколко индианци, които бавно крачеха към пазара, не срещнаха по пътя никого и преминаха целия град, без някой друг да ги види; а те именно това желаеха. Макар дон Гутиерес да не се криеше в истинския смисъл на думата, а и нямаше сериозни причини да постъпва така, той се стараеше престоите му с Мексико да остават колкото се може по-незабелязани. Правеше го не само защото се боеше от заплахите на дон Рамон Армеро, но и защото не искаше да възбужда подозрение нито в агентите на Мирамон, нито в агентите на Хуарес. На същото основание той съветваше и своя племенник да действа колкото е възможно по-предпазливо и по-внимателно.

Като изминаха краткото разстояние по улиците, те спряха конете си, а дои Луис се обърна усмихнат към дон Мигел и го заговори:

— Слушайте, приятелю мой — рече той. Вие сте още свеж и бодър, тъй че можем да използваме случая и да си поговорим.

— Да, признавам, драги дои Луис, че и аз исках да говоря с вас без свидетели… Просто не мога да си представя какво трябва да се прави и какво ни чака… Искам, не искам, ще трябва всичко да призная на вуйчо…

— Вие сте същинско дете! — прекъсна го дон Луис.

— Как да постъпя тогава?

— Ами много просто!… Изслушайте ме внимателно. Когато сте пристигнал в Мексико, сте получил писмо от вашия баща, който ви съобщава, че твърде строго са го следили правителствените агенти и само търсели случай да го ограбят, но и през ум не им минавало, че можел да избяга. Затова той още не възнамерявал да напуска Агуас Фрескас, където бил принуден да се уедини.

— Свята истина! Много ми харесва вашата идея и непременно бих постъпил така, ако не ме смущаваше едно обстоятелство, и то доста сериозно.

— Какво?

— Писмото, по дяволите!

— Какво ви безпокои тук писмото, не разбирам… Ако вашият вуйчо изрази желание да прочете писмото, вие ще го отклоните, като първо ще започнете да го търсите по всички джобове, а после ще му заявите, че за нещастие сте го забравили в Мексико. След това, уверявам ви, приятелю, щом вуйчо ви пристигне тук, той ще има толкова много работа, че за писмото няма и да си спомни. Затова не се измъчвайте с такива предположения… Много скоро ще видите вашите прелестни братовчедки, на които едва ли ще направи удоволствие една такава кисела физиономия… Хайде, развеселете се!

Разговаряйки така, те стигнаха до хана.

Дон Гутиерес вече ги чакаше. Първите му думи бяха за шурея му.

Всичко стана именно така, както бе предсказал дон Луис Морен. Дон Гутиерес нямаше никакво основание да подозира племенника си в лъжа и след като прие обясненията на дон Мигел за чиста монета, се съгласи да продължи пътуването и без баща му.

Багажът изпратиха напред под охраната на пеоните, а при себе си дон Гутиерес остави само двамата герилероси, което на тях явно не им се хареса много.

Дон Мигел и дон Луис биха тръгнали отново на път, но за жалост за това и дума не можеше да става: Сакрамента и нейната сестра бяха извънредно много изтощени и преди да продължат пътуването, им беше необходима почивка от четири до пет дни, за да съберат отново сили за борба с препятствията, които щяха да срещнат по пътя.

Дон Гутиерес временно се бе настанил с дъщерите си в своята къща и се стараеше колкото е възможно по-рядко да излиза на улицата, за да не прави впечатление на любопитните и да не привлича шпионите.

Дон Мигел предостави на своя приятел пълна свобода да се занимава със сметките и приготовленията за продължителното пътуване, особено из територията на индианците, а самият той през свободните си часове прекарваше в обществото на дамите. Изцяло се отдаде на завладялото го чувство на любов към Сакрамента и тъй като неволното затваряне между четири стени му позволяваше да прекарва с нея по цели дни, благодареше на съдбата, че му дава възможност да се сближи с това чудно момиче.

Хесусита постоянно присъствуваше при разговорите на сестра си с братовчед си и тъжно се усмихваше, чиста и наивна, за да разбере или да завиди на щастието на Сакрамента, която нямаше тайни от нея; тя всъщност изпитваше не завист, а по-скоро скрита тъга, като сравняваше обръщенията на братовчед си към нея и към сестра й. В такива моменти тя се питаше на какво се дължи тази разлика и защо дон Мигел тъй весело се смееше и шегуваше с нея, а ставаше изведнъж замислен и печален, когато се обръщаше към сестра й.

Така изминаха цели десет дни, без нищо да наруши спокойствието, на което се наслаждаваха действащите лица в този разказ. Политическият хоризонт все повече и повече се затъмняваше, затова всеки мислеше повече за себе си и тъй да се каже, неволно забравяше съседите си.

Дон Гутиерес и дон Мигел добре знаеха, че колкото по-дълго стоят в Мексико, толкова повече щяха да си имат неприятности по време на предстоящото пътуване.

Мирамон бе загубил битката при Силао и вследствие на това Гуадалахара, последният важен град, който все още държеше неговата страна, бе принуден да отвори вратите си на войските на Хуарес.

Почти цялата страна вече се намираше в пълната власт на неприятеля; конните разезди започваха да опустошават платото Анагуак, а предните им отряди нямаше да се забавят да се появят, за да обкръжат града от всички страни и да го отрежат от останалия свят.

В Мексико цареше пълна анархия; войниците на Мирамон, които в продължение на няколко месеца не бяха получавали заплата, нападаха гражданите посред бял ден и по най-шумните улици и ги ограбваха с все по-голяма дързост, благодарение на това, че правителството бе изгубило всякаква власт.

Да се живее при такива условия в града, можеше да принуди само неволята. Хора, дори и с по-малки средства, бързаха да напуснат града, който освен това бе заплашен скоро да попадне в обсада.

Няколко пъти на дон Луис се стори, че подозрителни личности се навъртат около къщата на дон Гутиерес, а веднъж разпозна сред тези подозрителни лица дон Ремиго и дон Рамон, макар и да бяха преоблечени.

После в едно казино, където се бе промъкнал, и той преоблечен, видя Педросо и Карнеро; бяха седнали на маса и със загрижени лица водеха разговор с двама типа, в които той отново разпозна дон Ремиго и дон Рамон.

С една дума, положението все повече се усложняваше и с всеки изминал ден все по-голяма опасност грозеше дон Гутиерес, когато неочаквано случаят даде възможност на Луис Морен да се убеди, че неговите подозрения са били напълно основателни.

Един път французинът се връщаше у дома след продължителна разходка из околностите на Мексико, предприета с цел да се убеди доколко са основателни разпространените в града слухове и да събере някакви сведения за движението на отрядите на Хуарес, за чието скорошно приближаване вече бе започнало да се говори сред народа. Вдълбочен в мисли, французинът влезе в града, безкрайно недоволен от онова, което бе успял да узнае. Тъкмо да завие в една пуста пряка, наречена Ел Пасо де лас Видас, чу някой да извиква името му.

Французинът се спря и обърна глава. Стоящият на вратата на едно занемарено ранчо човек, край когото бе минал само преди минути, му правеше знаци и същевременно продължаваше да го вика по име. Луис Морен, учуден, че името му се произнася от човек, когото, както му се стори, той не само че не познаваше, но даже никога не бе виждал, се спря, колебаейки се дали да се приближи към непознатия, който така настоятелно го викаше. Но колебанието му не трая дълго — трябваше да разбере какво иска този тип, и обръщайки коня, той се отправи към самотното ранчо, където стоеше непознатият.

Последният, убедил се, че Луис Морен бе чул неговите викове и се връща, се отдели от вратата и направи няколко крачки към него.

Двамата мъже вежливо се поклониха.

Непознатият изглеждаше на около тридесет и пет четиридесет години. Беше висок, строен и силен мъж с отсечени маниери и хитра лисича физиономия, с две малки, хитри, сиви очички.

Облеклото на непознатия, чиято външност далеч не беше от привлекателните и не внушаваше доверие, се състоеше от дрипи — но това можеше да се прецени само от другите, а самият техен притежател като че ли даже се гордееше с този си костюм.

— Извинете, кабалеро — вежливо му каза дон Луис, — но колкото и да ви гледам, никак не мога да си спомня къде съм ви срещал.

Непознатият се усмихна, намигайки лукаво с очи.

— Да помни е длъжен не този, който е направил услугата — отговори той, — а онзи, на когото е направена.

— Вие наистина ме учудвате, кабалеро… Кога съм имал удоволствието да ви направя услуга?

— О, и то каква! Та вие ми спасихте живота… Но, извинете, не намирате ли, че мястото, където стоим сега, не е твърде подходящо за подобен разговор?

— Да, разбира се, ако възнамеряваме да говорим за нещо сериозно.

— Кабалеро — прекъсна го непознатият, изправяйки се гордо, — аз не съм такъв човек, да губя скъпоценното ви време за празно бръщолевене — можете да бъдете уверен в това… тъкмо ми бе потръгнало на моите, когато сутринта ви видях да минавате край тази къща… Но аз захвърлих всичко и ви последвах… Ето вече цели два часа ви чакам при това ранчо.

— Охо, кабалеро!… Но как сте могли да знаете, че аз ще се върна именно по този път, още повече че и аз самият не знаех това и тръгнах по тази пътека ей така, случайно?

— Бях почти уверен, че ще се върнете именно по този път, съдейки по посоката, по която тръгнахте да излизате от града, и както виждате, сеньор, не съм се излъгал. Е, а сега ще ви бъде ли угодно да заповядате в това ранчо, където ще можем да поговорим по работата, без да се страхуваме, че разговорът ни ще бъде подслушван от ушите на някой любопитен шпионин?

— Добре — отговори дон Луис, неволно заинтересуван от голямата настойчивост на събеседника си, желаещ да му съобщи навярно някаква важна тайна. — Вървете напред, кабалеро, а аз ще вървя след вас.

След няколко минути Луи Морен бе слязъл вече от седлото, завърза коня за стълбата при вратата на ранчото и влезе в общата зала, воден от непознатия, който ГО приемаше в този вертеп, като че бе пълен господар на ранчото. Всъщност ранчото не бе по-голямо от най-долнопробната пивница — тъмно, мрачно, с грамадни пукнатини в полусрутените стени.

Двамата влязоха в ниската и одимена зала, осветена от два тесни прозореца, оплетени в паяжина, която едва пропускаше светлината.

Първобитната мебелировка на залата се състоеше предимно от няколко маси, наредени до стената, и скамейки със счупени крака, покрити с дебел слой кал, донесена от краката на посетителите.

Дъното на залата се заемаше от тезгях, на който се намираха няколко шишета, повечето почти празни; тук на най-видно място стоеше неголяма гипсова статуйка на гуаделупската Майка Божия, покровителката на Мексико; няколко жълтеникави свещи, втикнати в железни свещници, горяха, или по-право, димяха в подножието на статуята.

Луис Морен от пръв поглед безпогрешно можа да определи къде го бяха завели и макар лицето му да оставаше невъзмутимо, в душата си бе твърдо решил да стои нащрек и да бъде готов за всяка случайност.

По искане на французина някакъв индианец с физиономия на идиот постави на кривокраката маса две чаши ракия от тамаринди, а след това се отдалечи и повече не се показа; него, изглежда, ни най-малко не го интересуваха случайните посетители.

Останали сами, французинът и непознатият седнаха до масата един срещу друг.

— Е — започна дон Луис, — преди всичко моля да ми кажете с кого имам честта да говоря в този момент? Ако ми кажете името си, може би ще си припомня къде и кога именно сме се срещали с вас.

— Няма нищо по-лесно от това, сеньор. Мен ме наричат дон Антонио Искиердо.

— Така нареченият Гардуня? — прекъсна го французинът. — Бога ми, сега си спомних и дори ви познах… Да, наистина, веднъж имах щастието да ви се притека на помощ: тогава ви помогнах не само с моята шпага, но и с кесията си.

— Точно така, кабалеро. Това именно обстоятелство, или, по-добре да кажа, за тази двойна услуга си спомних днес, тъй като се считах ваш длъжник. Тази е причината, поради която ви последвах тази сутрин и ви пресрещнах преди няколко минути.

— Бога ми — смеейки се, заговори Луи Морен, — светът, изглежда, не е глупав, както си мислех досега, и това, разбира се, само ме радва. Нима наистина съществува благодарност по света?

— Кабалеро — с достойнство възрази сеньор Гардуня, — аз веднага ще имам честта да ви представя доказателството за това, ако имате възможност да ми отделите десет минути и да изслушате това, което искам да ви съобщя.

— Та и аз не желая нищо друго, освен да се убедя в това, макар и само от любопитство.

— И така, сеньор, повярвайте, у вас няма да остане нито сянка от съмнение по този въпрос.