Гюстав Емар
Отмъщението на Червените бизони (10)

Глава Х
Вертепът

Във всички столици и на Стария, и на Новия свят не са малко такива домове, които като че ли напук на всичко, което става, са отворени нощем и затворени денем. Тия вертепи са свърталище на цялата измет на цивилизацията. Тук се събира утайката на обществото, чиито представители пият, танцуват, прахосват злато, сребро и всякакъв род ценности, в по-голямата си част добити чрез грабежи и убийства.

В Европа подобни домове се намират под особено строгия контрол на полицията, което й дава възможност да хвърля понякога мрежите си и да се добере до някои дълго търсени престъпници, които никога не биха попаднали в ръцете на закона, ако не съществуваха тези вертепи.

В Мексико е съвсем различно. Тези вертепи, тъй наречените велорийос, внушават такъв ужас на затворническите надзиратели и низшите служители на градската полиция, че се боят да влизат в такива домове. Нещо повече, те не се осмеляват дори да обикалят из улиците, където се намират тези дворци на престъпния свят.

Единствено мексиканските вертепи се славят обаче с това, че сред тях има представители от различни слоеве и класи на обществото. Там намират приют със стоическо равнодушие и победените от всички партии, които последователно завладяват властта.

Към един от тези вертепи дон Луис поведе дон Мигел.

Градските улици все повече опустяваха. Двамата мъже нарядко вече срещаха закъснели граждани, които бързаха към домовете си и се озъртаха, страхувайки се да не ги срещнат крадци.

Така вървяха около половин час, като се промъкваха по пустите и тъмни улици.

Най-сетне дон Луис зави в мрачна уличка близо до един от каналите и спря пред някаква къща с доста подозрителна външност. Над проядената от червеи врата зад един транспарант се виждаше бледа светлина.

Прозорците бяха осветени, а на двора се чуваше жалният вой на пазещите кучета.

— Тук — каза дон Луис на своя спътник. — Не се учудвайте на нищо. Старайте се незабелязано от другите постоянно да държите с едната си ръка кесията, а с другата револвера, за да сте готов да действувате, ако се наложи.

— Къде сте ме довел?

— В главния вертеп на столицата — прелестно местенце за изучаване на местните нрави — рече иронично той. — Сам ще се убедите.

После по особен начин почука три пъти с дръжката на ножа си върху дървената врата.

Изминаха няколко минути.

Виковете и пеенето, които се чуваха отвътре, внезапно спряха. Настъпи пълна тишина.

Чуха се тежки стъпки, приближаващи бавно. После вратата едва се открехна. Това бе съпроводено с тракането на железа и кънтящия звън на ключове, който можеше да засрами дори един затвор. Това е така, защото в Мексико нощните нападения са толкова чести, че за да не бъдат изненадани, гражданите прикрепват към крилото на вратата желязна верига, която не дава възможност на крадците да проникнат в къщата.

Една глава, омотана с дрипава и омазана шарена кърпа, нерешително се подаде от образувалия се отвор и пиянски глас грубо запита:

— Кои сте вие, дявол да ви вземе?

— Приятели — отговори бързо дон Луис.

— Защо сте се довлекли по това време и безпокоите честните хора, които мирно разговарят с приятелите си? — продължи да мърмори човекът с омотаната глава. — Вървете по дяволите! — И той направи движение, като че иска да затвори вратата.

— Почакай, говедо! — извика сърдито дон Луис. — Нима не можа да познаеш Пантерата?

— А! — проговори човекът, като показа отново изплашеното си лице. — Кой говори тук за Пантерата?

— Аз, глупчо!… Или вече си се напил дотолкова, че ти е изветряла паметта?

Без да отговори, човекът вдигна фенера и отправи светлината право към лицето на французина.

— Виж ме хубавичко — рече дон Луис. — Надявам се, че най-после ще ме познаеш!

— Дявол да го вземе! Разбира се, сега ви познах, милостиви господарю — отвърна непознатият, като внезапно смени грубия си тон. — Ах! Как ще се изненадат горе!

— Хайде, отваряй бързо и не бъбри толкова! Да не мислиш, че ми е много приятно да разговарям през вратата.

— Веднага, милостиви господарю, веднага… Почакайте малко… Ето, готово — разтвори той широко вратата. — Моля, заповядайте.

— Този кабалеро е с мен — посочи дон Луис младежа и му направи знак да го последва.

— Нека заповяда и той, милостиви господарю, вашите приятели са също добре дошли — поклони се почтително непознатият.

Двамата мъже влязоха вътре и вратата отново бе затворена бързо с железните ключалки.

Намериха се в слабо осветен от догарящото кандило двор. То едва припламваше от време на време, но това ни най-малко не смущаваше дон Луис, който, изглежда, добре познаваше тази къща. Той хвана под ръка дон Мигел и го поведе със себе си.

Като преминаха двора, навлязоха в друг, вътрешен двор.

Тук като в мъгла едва се забелязваше прикрепена към стената стълба, която водеше към горния етаж. Едно мазно въженце, придържано с железни скоби, забити в стената, заменяше перилата.

Голяма лампада, казано по-точно, голяма нощна лампа, поставена под статуетката на гуаделупската Света Богородица, покровителката на Мексико, заместваше фара и изглежда, трябваше да осветява двора и стълбата.

Добре че беше пълнолуние и слабо сияещата луна разливаше обилна светлина, за да може човек да се ориентира, без да рискува да си счупи врата.

Дон Луис пръв започна да се изкачва, за да показва пътя. Той внимателно се държеше за перилата, тъй като стъпалата бяха хлъзгави от покрилия ги зеленикав мъх и изкачването беше опасно даже за привикналия.

Като стигнаха догоре, спряха пред плътно затворена врата, над която висеше табела с ироничен надпис, изрисуван с грамадни букви: „Филантропично общество на приятелите на мира“.

Дон Луис спря и като се обърна към приятеля си, прошепна:

— Бъдете внимателен и не се учудвайте на нищо!

— Не се безпокойте за мен — просто отвърна младежът.

„Приятелите на мира“ по най-невъздържан начин буйствуваха зад вратата. На площадката ясно се чуваха гръмки песни и проклятия, премесени със звуците на писклива музика, която въпреки старанието на музикантите не успяваше да заглуши глъчката.

Французинът блъсна вратата и влезе, съпроводен от дон Мигел.

Пред очите им се разкри рядко зрелище.

В дъното на голяма зала се намираше естрадата. Десетина музиканти безмилостно измъчваха ушите на присъствуващите, като свиреха на всевъзможни инструменти. Около осемдесет посетители изпълваха останалото пространство. Една част от тях играеха, други пиеха.

Средата на залата бе заета от грамадна овална маса, покрита със зелено сукно. Върху шест завинтени на нея железни свещници горяха свещи. На тая маса се играеше на монте.

Отляво и отдясно на залата имаше още две стаи, много по-малки, предназначени за привилегировани посетители. В първата играеха на лото, а във втората четяха вестници или обсъждаха работата си.

Неочакваното появяване на новите посетители произведе истинска суматоха в залата, където се подвизаваха приятелите на мира. Дълбока тишина мигновено замени предишната врява.

— Надявам се, че нашето присъствие няма да ви притеснява, сеньори — вежливо произнесе дон Луис, като свали шапка и се поклони на всички страни.

— Молим ви, заповядайте при нас, сеньор Франсес — каза един висок черно мустакат негодяй с мрачна външност, облечен в дрипав мундир, с висяща на бедрото му страшна рапира. — Не желаете ли да изиграете едно монте?

— Моля да ме извините, капитане — отговори дон Луис, — но днес за съжаление няма да мога да играя.

— Колко жалко, кълна се в честта си, съвсем съм загазил и разчитах на вашето приятелство, за да се впусна отново в плаване.

— За това не си струва да говорим, драги дон Блас — каза любезно французинът. — Макар и да не съм богат, мисля, че мога да ви отделя един пиастър.

— Вие сте незаменим приятел, дон Луис — извика капитанът с възхищение, — с удоволствие го приемам.

Французинът му подаде пиастъра, раздаде още няколко дребни монети наляво и надясно и като разговаряше приятелски ту с един, ту с друг, неусетно прекоси цялата зала и стигна до читалнята, където побърза да влезе.

В нея имаше само шестима души. Като ги видя, дон Луис направи жест на доволство и прошепна на ухото на приятеля си:

— Работата ни ще се уреди. Познавам отдавна тези хора — те са ловци от пустинята, напуснали равния път на цивилизованата земя… Храбри са като демони, държат твърдо на думата си и не я хвърлят на вятъра.

Като видяха влезлите, ловците ги поздравиха с мълчалив поклон и продължиха… не да четат, защото навярно никой от тях не умееше да чете, а да разговарят.

— А, дон Луис! — каза един от канадците. Той беше висок, строен и силен млад човек с умно лице, характерни черти и добродушно изражение. — Какъв вятър ви довя тук? Бог знае колко години не съм ви виждал.

— Пътувах по крайбрежието, мили ми Безразсъдни — отвърна той, подавайки му ръка.

— Как ви завиждам! — въздъхна тъжно канадецът.

— Нима вие скучаете?

— Аз? — извика той. — Ако продължи така още две седмици, с мен навярно ще се случи някакво нещастие… А за всичко е виновен този скот Сан Армандо!

— Е, стига си мърморил — каза Сан Армандо, като приближи към дон Луис и се поклони. — Скоро ще заминем оттук.

— О, да — заговори третият събеседник, скроен почти по същата мярка като другите двама, — до смърт ми омръзнаха тези мексиканци! Те са много глупави!

— Ето какво, господа — заговори отново дон Луис, — забелязвам, че тук не ви е твърде весело… Сан Армандо, Мечето, Безразсъдни — та вие сте трима смели мъже, а вместо да действува те, оплаквате съдбата си като жени. Какво ви принуждава да седите тук?

— Боже мой, какво! Парите! Тия проклети мексиканци ни ограбиха до дъно… Нямаме нито коне, нито оръжие!

— Това е лошо — поклати сериозно глава дон Луис. — Позволете ми да ви предложа по чаша френско вино… А после ще поговорим. Кой знае, може би ще мога да ви дам някакъв полезен съвет.

— Няма да ви оскърбим с отказ, господин Морен — отговориха с поклон тримата приятели.

След като изпразни няколко чаши, дон Луис отново започна прекъснатия разговор:

— И така, сеньори, доколкото успях да разбера, не бихте имали нищо против да напуснете Мексико?

— По-точно е да се каже, че ще бъдем щастливи да сторим това, сеньор — отвърна Мечето.

— Разбира се, за да се върнете в родината си?

— Готови сме да тръгнем веднага! — отзоваха се всички в един глас.

— Отлично!… А сега да ви запозная с условията: двадесет и пет унции за набавяне на всичко, необходимо за пътуването, тоест за купуване на коне, оръжие, барут… Още по петдесет унции, от които двадесет и пет веднага и двадесет и пет след приключването на експедицията. С една дума, всеки ще получи по петдесет унции… Приемате ли тези условия? Както виждате, говоря ви съвсем открито.

— Условията са приемливи — отговори Сан Армандо от името и на тримата. — Трудна ли ще бъде работата?

— Твърде трудна.

— Толкова по-добре — поне ще имаме и малко развлечения. Да си призная, не обичам да скучая.

— Колкото за това, не се безпокойте — не ще ви остане време да скучаете. Обещавам ви повече приключения, отколкото можете да си представите. И така, съгласни ли сте?

— Съгласни.

В това време към тях се приближи млад мъж и се намеси в разговора.

— Извинете, сеньор — каза той с известно неудобство. — Неволно чух за вашето предложение и искам да ви попитам няма ли да се намери едно местенце и за мен в тази работа?

Дон Луис бързо се обърна и с любопитство го огледа от краката до главата. Той бе около тридесетгодишен, с тънки и изящни черти на лицето и изискани маниери.

— Кой сте вие, сеньор? — запита той непознатия.

— Той е наш другар, славно момче — обясни Сан Армандо. — Дълги години вече ловуваме заедно. Принадлежи към богато семейство от Квебек. Напуснал го, за да води изпълнения с приключения живот на ловеца. Нарича се Марсо… Ние гарантираме за него.

— Щом е тъй — любезно каза дон Луис, — ако нашите условия ви задоволяват, можете и вие да се включите.

След малко французинът заедно с дон Мигел и канадците незабелязано се измъкнаха от вертепа.