Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (11)

7.

Стана tres добре, че от замисленото с адвила не излезе нищо. По време на цялата вечеря Едуардо не престана да цитира Пруст. Представяте ли си нещо по-интелектуално стимулиращо от мъж, който ви шепне: „II n’y a rien comme le disir pour empecher les choses qu’on dit d’avoir aucune resemblance avec ce qu’on a dans la pensee“ в ухото, докато пиете вино „Шато Лафит“, по-старо от самата вас? Макар френският ми да не бе достатъчен, за да си го преведа, съзнавах, че щеше да е изключително романтично, ако го разбирах.

— Джузепе — обърна се Едуардо към шофьора си, след като излязохме от ресторанта, — моля те, откарай ни вкъщи.

Както казах и на Джули по-късно — тя доста се ядосала, когато не ме заварила в „Риц“ на следващото утро, — кълна се: нямах ни най-бегла представа, че под „вкъщи“ Едуардо всъщност е имал предвид семейния палат на брега на езерото Комо. През целия път от Париж до Комо — разстояние от около осемстотин километра — той ме целуваше като жив дявол. При нормални обстоятелства би отнело осем часа, но разполагаш ли с шофьор като Джузепе, преодоляваш пътя точно за пет. Тайно се моля никога повече да не ме вози. Никому не е приятно да те откарат където и да е със 185 км/час.

Едуардо, мисля, бе почти идеалният мъж. Носеше повече кашмир отколкото цяло стадо кози. Майка му беше бивша актриса от Холивуд, а баща му щеше да е крал на Савой, ако там продължаваха да имат крале. Представители на италианското кралско семейство обикновено не се допускат в Италия, но понеже правителството направо обожаваше майката на Едуардо, бе издало специално разрешение той да влиза и излиза, когато поиска. Беше учил френска литература в Бенингтън, щата Върмънт, и живееше в Ню Йорк, където „се занимаваше със семейния бизнес“, каквото и да значеше това. Не го разпитвах — все пак бях гледала „Кръстникът“ и знаех, че никой не любопитства как италианците си изкарват парите.

Отвътре палатът бе не по-малко впечатляващ. Цял живот съм мечтала за легло с балдахин, в каквото се събудих на следващото утро. Опасваха го италиански дантели, точно като онези, които „Долче и Габана“ използват да украсяват корсетите си. През разтворените кепенци виждах езерото и планините отвън в ярките тонове на „Техниколор“. Нищо чудно защо италианци не се заселват често в по-северните щати на Америка.

С изненада установих как тече животът: бях жива, избегнах потенциално разстройваща сцена на раздяла между Джули и Чарли (не по моя вина), и закусвах в леглото на място, пред което „Риц“ приличаше на крайпътен мотел. Накъдето и да погледнех в палата, лакей с черно сако и бели ръкавици ми поднасяше бадемова торта или друго лакомство. Няма да повярвате колко по-добре се чувствах вече. Кой би предположил, че само за тридесет и шест часа ще се съвзема напълно от опит за самоубийство? Оказа се по-лесно, отколкото да паднеш от скала.

„Трябва да изпратя картичка на момичетата в Ню Йорк“, помислих си; стори ми се редно да знаят къде съм. Отидохме пеша до близкото село да купим някои неща. Излизайки от къщата, след нас тръгнаха двама свирепи на вид и загорели италианци, облечени в еднакви военни камуфлажни якета, тъмни панталони и слънчеви очила. И двамата имаха прикрепени към ушите миниатюрни слушалки. Изглеждаха в превъзходна физическа форма, бях готова да се закълна, че цял живот са прекарали в гимнастическия салон на „Крънч“ на Източна Тринадесета улица. Бодигардове, досетих се. Какъв разкош да имаш собствени телохранители. Държах се, разбира се, съвършено непринудено; не желаех Едуардо да разбере колко силно ме притеснява такава плътна охрана, затова поздравих и двамата с едно „ciao“ все едно всичките ми познати се движеха заобиколени от въоръжени пазачи.

Следваха ни през целия път до селото и обратно, без да спрат да шепнат нещо в микрофоните. Според мен в селото не ни грозеше непосредствена опасност от атентат или нещо подобно — срещнахме само един фермер, подкарал магаре по главната улица. Хрумна ми обаче, че ако през този ден някой иска да идентифицира и убие принца, той ще е лесна мишена, защото никой друг не се мяркаше из селото с двама натрапващи се на очи телохранители и момиче с обувки на висок ток и черна сатенена вечерна рокля.

Знаете ли какво е да си представител на кралско семейство с повече обслужващ персонал от този на първата дама? Можеш да решиш какво ти се обядва, докато се разхождаш, да се обадиш в палата, където двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата има на разположение феноменален френски главен готвач, и да завариш поръчаните ястия да те чакат на масата. Досещате се какво написах на картичката си.

 

Скъпи Лара и Джолийн,

Честна дума, не разбирам защо принцесите толкова много се оплакват от това, че са принцеси. То си е направо 150% лукс. Съветвам и двете ви горещо да си намерите някое негово величество.

Обич и целувки, moi

Знаех за предстоящата женитба на Джолийн и така нататък, но беше редно да е наясно какво вероятно изпуска.

След обяда седяхме в салона и пиехме еспресо, когато един лакей се втурна с телефон и го подаде на Едуардо. Той изстреля нещо много бързо на италиански, затвори и скочи на крака. Беше силно напрегнат.

— Тръгваме — обяви той. — Довечера се връщаме в Ню Йорк.

— Защо? — попитах.

Толкова божествено си прекарвахме. Струваше ми се пълна лудост да се върнем в Ню Йорк, макар през последните няколко дни да ми беше хрумнало, че май е крайно време да се свържа с наследницата от Палм Бийч.

— Carina, имам някои… семейни дела за уреждане. Съжалявам. Но ще дойдем отново тук през лятото, обещавам.

Обожавах начина, по който Едуардо ме наричаше carina — означава „скъпа“ на италиански. Стори ми се потиснат.

— Но паспортът ми и всичко остана в Париж — обърнах му внимание аз.

— Не ти трябва паспорт, щом си с мен.

Боже, какъв разкош. Дори президентът пътува с паспорт. Късно същата вечер се върнах в Ню Йорк. Чакаха ме шест имейла от Джули. Страхувах се да ги прочета. Джули никога нямаше да ми прости, задето я оставих сама в Париж или по-точно — сама и отхвърлена от мъж в Париж. Беше неин ред да преживее нервен срив. Първото гласеше:

Скъпа,

Всичко върви ФАНТАСТИЧНО с Чарли. Обожава ме. Върна се в Ел Ей по работа. Оставам още няколко дни в Париж да пазарувам. Страшно се радвам, че изчезна с негово величество не там си кой. Чувала съм, че е много готин. Изпратих Тод обратно в Ню Йорк — и него харесвам, но се пречкаше.

Целувки, Джули

Слава Богу, Джули все още разполагаше с Чарли. Независимо от непоносимо злобното му отношение във връзка с целия инцидент с адвила и моето решение никога повече да не му проговоря, той правеше Джули щастлива, а това бе най-важното.

В останалите имейли Джули изброяваше различните си покупки, и то с подробности, за които и Дикенс би й завидял. Наблягаше предимно на дрехи от „Марк Джейкъбс“. Струваше ми се странно, защото нищо ней пречеше да си ги купи далеч по-евтино на Мърсър Стрийт в Ню Йорк, но както тя обясни: „Слушай, щом ще носиш дрехи от «Марк Джейкъбс» просто защото са страхотни, поне се откроявай от тълпата, като кажеш, че си ги купил в Париж“. И аз й пратих имейл с молба да ми донесе паспорта и дрехите. Нямаше да я затрудни ни най-малко, защото подобно на всички принцеси от Парк авеню, винаги някой друг опакова багажа на Джули и го изпраща отделно, понеже чантите и куфарите се оказват поне три пъти по-тежки, отколкото е позволено да носиш.

 

Помните колко съсипана се почувствах след развалянето на годежа, нали? Апартаментът ми се превърна в зона, където не пристигаха никакви покани. Е, в мига, когато всички в Манхатън разбраха, че съм била гостенка на принца в палата, полицата над камината ми се задръсти с бели картончета, оповестяващи различни събития. Трябваше ми кран, за да я разчистя. Тайно подозирах, че това са просто тактически покани — ако взема да стана принцеса. Реших да си представям обаче, че ги получавам, защото наистина съм всеобща любимка, иначе отново щях да грабна шишенцето с адвил.

Нищо не може да се сравни с това в Ню Йорк да излизаш с „на“. Едуардо не само беше страхотен на външен вид, но и всички в Ню Йорк мечтаят да се омъжат за „на“. Фелипе на Испания, Павлос на Гърция, Макс на Швеция, Кирил на България — тези момчета имат разкошни приятелки и съпруги, сякаш извират от ушите им. Като повечето кралски особи в изгнание, всички те обожават да са в Ню Йорк, където ги оценяват високо. (Явно европейците не са и наполовина така мили с тях, колкото сме ние.) На никого тук не му пука, че принцовете вече нямат кралства. Повечето хора в Ню Йорк възприемаха Савой за натруфен хотел в Лондон, ала въпреки това одобряваха Едуардо. Нямаше значение на какво си „на“, стига да е „на“ нещо. Нюйоркското момиче е готово да извърши убийство, само и само да се омъжи за принц без кралство, за да я наричат принцеса. За кралствата им пука единствено на самите принцове, които взимат нещата tres сериозно.

Едуардо живееше в безупречна ергенска квартира на „Лексингтън“ и Осемдесета — чудесно място да се отбиеш късно нощем. Когато не успявах да си преведа всичките френски цитати, с които той ме засипваше, аз се забавлявах, като оглеждах полиците с книги и стените, отрупани с картини и бледи фотографии на прадедите му с корони, мантии и жезли. Кой да подозира, че още тогава са знаели за съществуването на бижутерската империя „Хари Уинстън“? Ако това го пишеше в учебниците по история, гимназистките в Ню Йорк щяха да възприемат обединението на Италия като важна част от обучението си.

След връщането на Джули в Ню Йорк ние се срещнахме да изпием по едно безкофеиново кафе с мляко в кафене „Житан“ на Мот Стрийт. Стените на „Житан“ са облепени със снимки на супермодели, облечени като улични гамени в скъпи дрехи от „Марни“. Всички смятат мястото за страхотно. Признавам, и аз съм усвоявала някои модни напътствия от момичетата там. Джули изглеждаше съвсем на място, защото беше обула новите си „френски“ панталони от „Марк Джейкъбс“, които й стояха пленително. Беше избрала маса в тъмен ъгъл. Стори ми се странно, защото Джули обикновено иска да е на най-набиващото се на очи място.

— Здрасти, мила — поздрави тя. — Знам, гледаш ме странно, защото обикновено не бих избрала такава маса, но съм доста притеснена.

Обърках се. Политиката на Джули е никога да не е притеснена.

— Защо? Не отговаря на характера ти — отбелязах.

— Шшшт… — прошепна тя и си сложи слънчевите очила. — Не искаме никой да ни чуе.

— Защо?

— Под наблюдение си за самоубийство.

— Нищо ми няма. И през ум не ми минава за адвил. Мисля единствено за Едуардо. Погледни ме: направо сияя.

— Аз, Лара и Джолийн организираме наблюдение над теб двадесет и четири часа, седем дни в седмицата. Идваш да живееш при мен без никакви възражения.

— За нищо на света — възпротивих се. — Съгласна съм, Трейси страхотно е подредил стаята, но не желая да живея в нея.

— Имаш избор. Или идваш при мен в „Пиер“, или се подлагаш на терапия.

Понякога Джули е прозрачна като бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“. Нямаше нищо лошо да се отбивам при нея за пет минути, когато бях болна, но не желаех да ми открадне всичките дрехи. Несъмнено това беше истинският й мотив. Тя абсолютно никога не връща нещо, взето назаем, дори да е запомнящо се — например панталон от „Версаче“. По отношение на модата тя е своеобразна черна дупка и никой с акъла си не би занесъл всичките си хубави неща близо до нея.

Същевременно бях убедена, че подлагането на терапия ще ме поболее. Момичетата в Ню Йорк, подложили се на терапия, са кошмарни. Непрекъснато говорят за детството си. Според Джули терапията дава всички отговори и непрекъснато вини детството си за многобройните си травми. Отказва да приеме травмите си като плод на безкрайната й разглезеност. Убедена е, че майка й я е травмирала, понеже между четири и десетгодишна възраст я е насилвала да носи рокли от „Лили Пулицър“, докато всички други деца носели джинси „Келвин Клайн“. Психоаналитикът на Джули обясни пристрастеността й към пазаруването в по-късна възраст именно с онези моменти на публично унижение през детството й.

— Джули, няма да направя нито едното, нито другото. Добре съм — настоях. — Влюбих се лудо в друг.

— Познаваш го едва от няколко дни. Заслепена си. Дори тази кралска издънка наистина да ти подхожда, трябва да си обясниш защо се задържа при Зак, макар той да се отнасяше към теб по-лошо, отколкото към пръстта по подметките на маратонките си.

— Но, Джули, вече забравих всичко това. Все едно никога не съм била сгодена за Зак. Дори имам чувството, че не се е случило с мен. Сякаш съм го гледала на кино. Това не бях истинската аз.

— А коя тогава? Не можеш да се преструваш, че нищо не е станало. Ако не анализираш нещата докрай, ще попаднеш под маратонките на друг.

Защо Джули смяташе, че постъпва умно, напомняйки ми нещо неприятно, което съзнателно прогонвах от ума си? Прекалено често се срещаше с психоаналитика си и с разни психолози. Намирам, че най-сигурният начин да се справиш с неотложни проблеми е като ги забравиш.

— Преди седмица за малко не умря и си въобразяваш, че си „добре“? — не мирясваше Джули. — Възможно е да имаш втора степен маниакална депресия или нещо друго, не по-малко отвратително. Положението е изключително сериозно. Поне иди на скенер да ти видят мозъка.

Подобно на повечето момичета в Ню Йорк Джули ходи на скенер при всеки пристъп на главоболие. Отлично е запозната със стадиите на депресия и е в състояние веднага да постави диагноза.

— Едуардо знае ли какво се случи? — продължи да разпитва тя.

— Разбира се! Всичко му казвам.

Не ми се искаше Джули да разбере, че я лъжа в очите, но — естествено — не бях споменала и думичка пред Едуардо за случилото се в Париж. Той остана с впечатлението, че съм там заради бутиците, както правят всички американски момичета. В действителност се ненавиждах за цялата тази история с адвила; и Чарли ме ненавиждаше заради нея; Джули също не бе особено очарована. Нямах сили да понеса и други хора да ме намразят. Щеше да е изключително неинтелигентно на такъв ранен етап от връзката ни да призная пред Едуардо истината за себе си, защото рискувах и той да ме възненавиди.

— Е, това ме кара да гледам малко по-благосклонно на него — примири се Джули. — Но помисли дали да не си запишеш час при доктор Фенслър. Дори да се чувстваш добре, сигурно ще ти е от полза.

— Хайде да поговорим за нещо друго — помолих аз.

 

Entre nous, но поради отсъствието на Едуардо от града — а това се случваше често заради работата му, — понякога отново бях склонна да се нагълтам с адвил. Изхвърлих всички таблетки от апартамента, ала останех ли нощем сама, чувствата, пораждани от хавлиите на хотел „Риц“, понякога пак ме обземаха и истински се плашех. Щом се сетех за Зак — дори за секунда, — ми идеше да отида право в аптеката „Биглоус“ на Шесто авеню и да купя най-голямото шише с хапчета там. Никога не успявах да открия Едуардо в тези наистина ужасни моменти, защото мобилният му телефон никога не работеше в затънтени места като Айова, докъдето често пътуваше. Доста пъти отсъстваше и през уикендите. Отгоре на всичко, когато звъннах на наследницата от Палм Бийч да уговорим нова дата, тя ме попари:

— Вече дадох интервюто. Списанието изпрати друг човек.

В неделя — а неделите са убийствени, нали? — ми идеше отново да отскоча до „Уиз“ и да купя дивиди устройство. Предприел поредното си пътуване, Едуардо бе неоткриваем. Бях отхвърлена от всички: плесенясала препечена филийка, която никой не желае. Нямах сили да откъсна поглед от снимката „Удавеният камион“ на Зак. Не бях забелязала, но се оказа леко не на фокус. Вероятно все пак не беше чак толкова страхотна фотография. Реших да я сваля, но зейна огромна дупка, затова я върнах, ала се почувствах още по-окаяна. Най-после, към четири часа сутринта, звъннах на Джули. Слава Богу, не спеше. Правеше диета с боровинки сега и гладът не й позволяваше да спи.

— Джули — подхванах, — много съм тъжна.

— Как така, мила? Очаквах ти и Едуардо да сте на седмото небе от щастие.

— Едуардо страшно ми харесва, но искам Зак. Мисля да му се обадя. Положително му липсвам.

— Олеле! Не затваряй — нареди тя. — Ще се обадя на доктор Фенслър и ще ти уговоря час. Иначе никога не би се вредила.

 

От всички градски психоаналитици доктор Фенслър има най-разкошната чакалня. Изобщо не прилича на психиатричните кабинети, където съм чувала, че ходят повечето богати хора като Джули в Ню Йорк. Всичко тук е разкошно, включително и масичката с разпръснатите по нея модни и клюкарски списания. Огледах се. Всички други момичета бяха невероятно красиви и почти всички приличаха на актриси или светски лъвици. Стори ми се, че разпознах нашумяла манекенка, но не бях съвсем сигурна, защото слънчевите й очила покриваха почти цялото й лице. Ала най-важното беше, че всички момичета в чакалнята изглеждаха tres щастливи: елегантно облечени, заобиколени с торби от модните магазини и възкачени на новите сандали с високи подметки, които не можеш да намериш никъде и са идеални за топлия юнски ден навън. Обсъждаха изключително нетерапевтични теми — например следващата си ваканция, за която ще заминат на Капри, и колко хубаво са прекарали миналата Коледа. Изглеждат сякаш нямат никакви проблеми. Нещо повече — видът им въобще не подсказва, че подозират какво е това проблем. Нямаше нито едно намръщено или начумерено лице. Аз определено бях най-окаяната и небрежно облечена там. Доктор Фенслър очевидно беше гений. Нямах търпение да се запозная с него.

Десетина минути след като пристигнах, хубава млада медицинска сестра с бял велурен спортен костюм ме въведе в кабинета за сеанси. Оказа се изключително съвременен кабинет: никакви протъркани кожени дивани, никакви книги по психоанализа по лавиците, а само ярко осветено помещение с удобен шезлонг, точно каквито са разпръснати около басейна на хотел „Мондриан“ в Ел Ей. Седнах и зачаках. Усещах се леко нервна. Всеки, подложил се на терапия, знае колко е мъчително да разголваш душата си пред съвършено непознат, а после да те посъветват, че е най-добре да се опиташ да се промениш. Самата мисъл за това е доста отблъскваща. Когато си тръгвам обаче, ще изглеждам съблазнителна като момичетата в чакалнята. Е, как тогава да не се съглася да го направя с удоволствие?

Вратата се отвори. Доктор Фенслър — сресан безупречно и с тен — надникна.

— Ей, здравей! Нямаш представа колко се радвам да те видя! — подхвана той. Звучеше приповдигнато. Явно не бе забелязал, че не съм дошла при него облечена все едно съм на коктейл. — Изглеждаш фан-тас-тично. Господи, каква кожа! В хладилника ли живееш?

Преди да успея да отговоря, той продължи да гука:

— Трябва само да инжектирам две устни. Връщам се след десет секунди. Никой не се справя по-бързо или по-добре с устните от доктор Фенслър.

И се изниза подобно на гущер. Джули явно се беше объркала: не ме бе записала при психоаналитика си, а при дерматолога си! Моментално й звъннах по мобилния си телефон.

— Джули — започнах строго, — доктор Фенслър е козметичен дерматолог.

— Знам. Направо е гениален. Всеки, който се уважава, не се появява на купон, преди да се отбие при доктор Фенслър.

— Но, Джули, не съм тръгнала на купон. Тук съм сама, не ми е забавно, ще ми се да си тръгна и въобще не съм сигурна дали доктор Фенслър ще ми помогне. Нали ти настояваше, че се нуждая от терапия?

— Мила, новата терапия е дерматологията! — възкликна Джули. (Тя смята, че всичко ново е добро, просто защото е ново.) — Виждала ли си колко трагично изглеждат хората, посещаващи психоаналитици? Психоаналитиците правят хората нещастни! А при доктор Ф. е съвършено различно. Отиваш за инжекция с „Ботокс“ и излизаш по-щастлива, отколкото ако десет години си ходила редовно на психотерапия. Чувстваш се красива, страхотно и така нататък. Спокойно. Някои момичета в Ню Йорк, обсебени от новата мода, ходят всеки ден. В никакъв случай не желая да се случи и на теб, но малко дерматологична терапия определено ще има положително въздействие. Все едно мамиш, но всъщност мамиш само себе си.

Сега разбрах защо всички онези момичета отвън изглеждаха щастливи. Представляваха класически пример на пристрастени към „Ботокс“. По лицата им не се забелязваха никакви бръчки, никакво изражение, а само застинали усмивки.

— Джули, едва ли е подходящо за мен. Напоследък ми се случиха куп неща и искам да поговоря с някого за тях. Не желая да имам мумифициран щастлив вид, който всички намират за привлекателен само защото е моден.

— Никой не те кара да се помпаш с „Ботокс“. Направи си пилинг или си обработи кожата с ензими. Пред доктор Ф. можеш да споделиш всичко. Пет процента от времето той прави инжекции, а през останалото те слуша. Нали именно от това се нуждаеш? Той разбира взаимоотношенията на хората в Манхатън по-добре от всеки семеен консултант, с когото съм се срещала, а ти се кълна, че съм се срещнала с всички от Горен Уест Енд. Бих ли те изпратила на някое място, ако не е най-доброто?

— Не.

Усетих изкушението. Никога не бях чувала за терапия, която ще те направи да изглеждаш като киноактриса. Щом предстоеше да се чувствам окаяна, поне можех да си придам привлекателен вид. Старая се да не съм така суетна като Джули, но понякога се налага, става ли въпрос да запазя здравия си разум.

— Добре. Опитай. Аз плащам. Между другото, видя ли К. К. в чакалнята? Сигурно си прави новата парижка маска с „Ботокс“, макар да се кълне, че постига безизразно застиналото си изражение, втривайки персийско розово масло в кожата си по двадесет минути всяка вечер. Никак не я бива да лъже. Никой не може да изглежда така добре само с помощта на естествени продукти.

В този момент доктор Фенслър влезе със забързана крачка.

— Джули, трябва да затварям — предупредих аз. — Той пристигна.

— Е, разкажи ми всичко — подхвана докторът без никакви увъртания. — Раздели се с гаджето си ли?

Кимнах.

— Ще те направя красива и щастлива, каквито са всичките ми момичета. Никога повече няма да си помислиш за него. Не се притеснявай. Идвай всеки ден, ако се налага. Много момичета го правят, докато преживяват подобна травма.

Приближи се и започна внимателно да разглежда кожата ми.

— Олеле! — изпищя. — Виждам пъпчица. Да не си летяла наскоро до Европа?

— Да — признах.

Този мъж изглежда наистина беше гений.

— Акне вследствие на часовата разлика. Всеки го получава. Това е нещо ново. Съвършено ново. Депресирана си, живееш в стрес и обикаляш като маниак земното кълбо. Организмът не е в състояние да се справи с часовите пояси, хормоните се разбъркват и винаги има опасност да се появи пъпчица. Знаеш ли, слизайки от полет на „Ер Франс“, всички супермодели идват право при мен. Инжекция с витамини, пилинг, крем и са отново страхотни. Изглеждат далеч по-добре и се чувстват много по-щастливи. Хайде, разкажи ми за гаджето, с което се разделихте.

Разказах му цялата история, дори на някои места попреувеличих, за да звучи по-забавно. Пропуснах, естествено, най-унизителните подробности от рода, че отдавна не съм била в Бразилия. Не исках доктор Фенслър да узнае най-интимните ми тайни.

— Има още нещо — подкани ме той. — Премълчаваш нещо.

Макар и неохотно, му разказах за парижкия си опит да се самоубия; признах и неприятната истина, че не съм била в Рио от Ел Ей насам.

— Значи той е или сляп, или гей — пошегува се доктор Фенслър, за да ме развесели. — Подобно отхвърляне е доста разстройващо.

— Наистина не се чувствам удобно в кожата си — продължих откровенията си аз, — и се съмнявам дали усещането ще ме напусне.

— Един бърз пилинг с „Алфа-Бета“ ще го оправи — увери ме доктор Фенслър, слагайки си найлонови ръкавици.

Приготви няколко шишенца с безцветна течност, приличаща на вода, и ме помоли да се излегна. Нанесе първия слой върху лицето ми — оказа се щипещ.

— Ох! — извиках.

— Чудесно. Кожата ти ще изглежда безупречна, когато си тръгнеш. Всяка клетка ще е самото съвършенство. Никога няма да допуснеш някой отново да те нарани по този начин. Сигурно се питаш какво си правила толкова дълго с такъв неприятен човек.

Кимнах. Не бях в състояние да говоря, защото изпаренията от химикалите ме задушаваха.

— Знаеш ли какво става, като се задържиш прекалено дълго с някой глупак?

Поклатих глава. Още разсъждавах защо ме бе привлякъл човек, който — в крайна сметка трябваше да призная — се бе държал отвратително с мен.

— Класически образец на нефункционираща връзка. Впиват се в теб и накрая започваш да изпитваш чувството, че без тях си нищожество. Отстрани никой не разбира защо си с такъв човек. Но ти си наясно. Пореден пример за типичен случай на ниско самочувствие. Скъпа моя, ще ти създадем такова самочувствие, че никой няма да е в състояние да те засегне. Когато си го възвърнеш, ще привличаш неудържимо мъжете към себе си. Самоувереността притегля силно сексуално. Преди някой почтен човек наистина да те заобича, трябва да се обичаш самата ти. Ще те направя още по-красива външно, но ти трябва да се погрижиш да станеш красива и отвътре. Край на лекцията. Сега ще нанеса втория разтвор.

Пареше повече от първия. Нямах представа как това би се отразило добре на кожата или на душата. Успях да промълвя:

— Имам чувството, че самочувствието ми се възвръща. Срещнах един нов тип. Гледа ме сякаш съм най-скъпоценното нещо на този свят.

— Къде е той? — попита доктор Ф.

— Пътува. По работа. Непрекъснато.

— Дай си труда да разбереш дали не е женен и не живее в Кънектикът с три деца!

Ухилих се, доктор Фенслър наистина ме развеселяваше.

— Ще те оставя с този пласт за пет минути, а после наистина ще сияеш, скъпа. Ти си чудесно момиче. Не се задоволявай с никого, ако не те приема за принцесата, каквато си. Никакви грубияни повече, никакви невалидници или хора, които пият енергията ти.

Представа нямах какво има предвид под „невалидници“, но твърдо реших да ги избягвам. Възможно е подходящият дерматолог да е тайната към личното щастие в Ню Йорк, както твърди Джули.

Доктор Фенслър се повъртя малко пред полицата със стъкленици, преди да попита:

— Какъв беше сексът с онзи тип, бившия ти годеник?

Понякога хората задават страшно лични въпроси. Много е досадно да те питат за Бразилия, все едно се интересуват за обичайна ваканция в Палм Спрингс или там някъде.

— Ами… Бих казала… когато го правехме, беше върхът — споделих засрамено.

— О, внимание! — възкликна доктор Фенслър. — Никога не се омъжвай за човека, с когото си правила най-хубавия секс на света. Случва се само с някой крайно опасен за теб. Да, страстен е, вълнуващ, но в общи линии подсказва, че взаимно натискате бутоните, които ще ви направят нефункционални. Много внимавай с мъже, които лудо те привличат сексуално. Те са опасните за теб. Под една или друга форма ще го чуеш от всеки психоаналитик.

Прецених момента като неподходящ да призная, че сексът с Едуардо е милион пъти по-добър от секса със Зак. Какво се очакваше да направя? Да го преустановя, защото ме привлича ли? Или да излизам с мъж, който ми е противен? Именно на този етап реших да се откажа от всякаква терапия. Оказваше се невъзможно да предприемеш каквото и да било относно нещата, за които трябва да предприемеш нещо. Доктор Фенслър вдигна огледало пред лицето ми.

— Сега се погледни. Феноменално.

Доктор Ф. бе сътворил чудо. Кожата ми изглеждаше изумително. Приличах по-скоро на човек, току-що върнал се след месечна ваканция на екзотичен остров, а не на момиче, съвземащо се от опит за самоубийство във Франция. Изведнъж самочувствието ми започна да прелива отвсякъде. Усещането бе сравнимо единствено с великолепното ми настроение, когато за пръв път си купих копринен шал от „Пучи“, а когато ме поканиха на разходка с яхта, дори го носих както ги носеше Христина Онасис.

— Чувствам се прекрасно — заявих и станах да си вървя. — Много благодаря.

— Опитай се да задържиш усещането. Напусне ли те, веднага ела тук да направим нещо чудесно за теб, чу ли?

За разлика от сеансите при психоаналитици хубавото на общуването с дерматолог е, че тутакси започваш да се чувстваш щастлив и в разбирателство със себе си. Кълна се, прекосявайки чакалнята, буквално махнах дружелюбно на всички красавици там. Едуардо ме обожаваше, Зак бе в миналото, а аз изглеждах неземно.

Честна дума, ако знаех за пилинга с „Алфа-Бета“ преди, никога нямаше да се захвана с такъв негодник като Зак.

 

Добро предзнаменование беше, че доктор Ф. напомпа епидермиса ми, защото очаквах Едуардо да се върне същата вечер и нямах търпение за поредното „четене-на-Пруст-на-глас“ с него. Айрин ван Оренбург — малката, саможива дъщеря на Густав ван О., известен като страстен колекционер на изкуство, беше решила да излезе от отшелничеството си и да вдигне голям маскен бал. Мълвата гласеше, че откакто завършила колеж, Айрин си седяла само вкъщи и плетяла златни торбички за обувки, за да умножи и без това огромната си колекция от тях. Всички копнееха да присъстват на купона на Айрин, но тя — бидейки именно с особен характер — бе поканила само половината от желаещите да присъстват.

Айрин обожаваше да се прави на оригинална. Темата за вечерта бе доста неясна и объркваща за всички: „Робърт и Али“.

Идеята беше момчетата да се облекат по модата от 70-те години, за да приличат на филмовия продуцент от онова време Робърт Ивънс, а момичетата да подражават на съпругата му Али Макгроу, станала известна с изпълнението си в „Любовна история“. Важното, когато организираш маскен бал в Ню Йорк, е да си свръхоригинален. Чувала съм как някои страшно злобни момичета направо горят поканите за маскен бал, ако им се стори, че темата е „досадна“ или изчерпана. Явно тук вече никой не може да организира маскен бал на тема „Мик и Бианка“, или „Бил и Моника“; „кожа и леопард“ също е изключено, защото за по-лесно всеки моментално отива да си купи нещо от „Роберто Кавали“.

Лара, Джолийн и Джули възненавидяха темата: без перуки нямаше как да имитират косата на Али.

— Ами сложи си тогава перука — посъветвах Джули, заета с консултация по телефона относно костюмите.

— И през ум не ми минава да надяна кафява коса върху разкошните си руси кичури. Ариет ще умре начаса. Защо Айрин постъпва така с мен, особено след като я придружих и съветвах през цялото време, докато пазаруваше в „Спенс“?

Много рядко се случва брюнетка като мен да има предимство пред нюйоркска блондинка. Но този път ми бе излязъл късметът; нямах търпение да дойде купонът.

— Защо не накараш Ариет да те направи не-постоянна брюнетка за вечерта? — попитах Джули.

— Полудя ли? В никакъв случай! Ами ако после косата ми започне да расте кафява? — възмути се Джули. Всъщност косата на Джули е по-скоро кафеникава, но си прехапах езика и не й го напомних. — Ще отида като блондинката Али Макгроу. Тя и без това щеше да е доста по-сладка така. Защо Айрин е толкова отвратителна? Опитва се да разстрои всички и да си спечели репутацията на най-оригиналната принцеса на Парк авеню в клюкарските вестникарски колони.

— Не е наложително да ходиш — подметнах аз.

— Шегуваш ли се? Никой не е поканен, което прави появяването ми задължително. Това ще е върховният момент за седмицата ми.

Джули затвори. Звънна веднага след няколко секунди, за да каже:

— Мила, да не вземеш да споменеш пред Айрин, че съм определила нейния купон като върховния момент на седмицата ми. Ще ми бъде изключително неприятно да знае, че нейно събиране е върхът за мен.

Едуардо предложи да се срещнем на купона. Признавам откровено, това бе върховният момент за мен. Джули реши да вземе Тод за придружител; той явно отново присъстваше в списъка й от гаджета на повикване в последния момент, а Чарли се бе върнал в Ел Ей. (Слава Богу. Идеята да ме гледа начумерено от другия край на помещението, претъпкано с приличащи на Робърт и Али хора, никак не ми се нравеше). Айрин е алергична към пестенето на средства щом има цел. Беше преобразила основно апартамента си в копие на прочутата къща на Робърт Ивънс в Бевърли Хилс. Върху огромен екран в библиотеката се прожектираше „Любовна история“. Извика специално от Ел Ей прочутия готвач Мацухиша, за да надзирава приготовлението на храната. Истинските Робърт и Али също присъстваха, защо Али беше кръстница на Айрин или нещо подобно. Проблемът бе, че човек не съумяваше да ги различи сред всички други Робъртовци и Алита.

В разгара на купона се случи нещо странно. Бях се изтегнала върху тапициран с кадифе диван, когато Тод дойде и седна до мен. Едва го разпознах във велуреното му сако и огромните слънчеви очила, които Робърт Ивънс обикновено носеше. Изглеждаше раздразнен. Изведнъж ме погледна изпитателно и каза:

— Дай ми номера си.

— Защо? — попитах.

— Искам да ти се обадя, да… Трябва да ти кажа нещо — обясни той.

Не преставаше да ме гледа изпитателно, с крадлив поглед.

— Тод, не желая да ми се обаждаш, ясно ли е?

Той стана и се отдалечи, изглеждаше смутен.

Купонът се оказа страхотен, сякаш бях там само пет минути, а изведнъж се оказа, че е станало един след полунощ. На най-хубавите купони времето тече коварно; на скучните купони е точно обратното, което силно ме дразни. Джули си тръгна с Тод, аз излязох и спрях такси.

В колата ме обзе нова коварна мисъл: къде беше Едуардо? Така и не се появи. Проверих мобилния си телефон: никакви съобщения. Обадих се в апартамента си да прослушам телефонния секретар: никакви съобщения. Значи и там не е звънял. Набрах неговия мобилен, но никой не ми отговори. Звъннах в апартамента му — отново нищо.

Не бях отчаяна в истинския смисъл на думата, честно. Просто не желаех да се отнасят така с мен. Върза ми тенекия и остави Тод да ме тормози. Бог да благослови доктор Фенслър. Преливах от новопридобито самочувствие същата вечер и си представях как ще обявя на Едуардо края на нашите взаимоотношения, за да му покажа, че съм от типа момичета със самочувствие и трябва да се отнася към мен като към най-хубавия изумруд в короната на прабаба му. След като на колене ме помоли да го приема обратно, аз неохотно ще се съглася, стига да обещае да промени поведението си. В крайна сметка това бе първото прегрешение на Едуардо, а нали и на престъпниците им прощават първия път?

Докато стигна до вкъщи, самочувствието ми не се бе изпарило съвсем — доста добро постижение с оглед на нанесения ми удар тази вечер. Отидох направо при телефона. Лампичката за съобщения светеше. Натиснах да прослушам съобщенията. Дано Едуардо да си е осигурил подходящо извинение. Оказа се, че не той ми е звънял. Чакаха ме три съобщения от Тод (как е узнал номера ми?) с молба да му се обадя. Стори ми се налудничаво: почти е кръвосмешение да преследваш най-добрата приятелка на гаджето си. Освен това Тод знаеше, че излизам с Едуардо. Бяха ходили заедно на училище и се познаваха.

 

В 6,30 ме събуди звъненето на телефона. Вдигнах слушалката, макар да смятам за неетично да влизаш в контакт с външния свят преди 10,30 сутринта.

— Тод е…

— Тод, неприлично рано е!

— Трябва да говоря с теб.

Страшно ми допадаше напомпването на самочувствието, плод от действията на доктор Ф., но исках ли наистина толкова силно да привличам Тод?

— Тод, много си симпатичен, но си на Джули. Няма да изляза с теб. Ти си луд — обясних му цялата картина.

— Но…

— Отивам да си доспя.

Затворих.

Явно бе настъпила ерата на налудничави ранни обаждания, защото след десет минути телефонът отново звънна. Не, реших, няма да търпя повече тази драма с Тод.

— Да? — обадих се строго.

— Ти ли си, carina, цветенце мое?

Беше Едуардо и неизвестно защо шепнеше. Никой мъж не ме бе наричал „carina, цветенце мое“ дотогава, но нямаше да се отклоня от предрешения курс. Да, накрая наистина щях да отстъпя, но без да проявявам мекушавост сега. С най-изпълнения си със самочувствие глас изрекох:

— Едуардо, много съм разочарована. Снощи ми върза тенекия. — Отговаряше на истината. След толкова труд да заприличам на Али Макгроу на върха на славата й, той изцяло пропусна момента. — Мисля, че не бива да се виждаме повече.

— Не! Скъпа моя, прикован съм на летището във Флорида. Нали знаеш какъв ураган връхлетя тук? Летището се оказа в самото му око. Не позволиха на пилота ми да излети. Наложи се да отседна в кошмарния „Шератън“. Изтощен съм, а телефоните проработиха едва сега. Така съжалявам, че не успях да се свържа с теб снощи, защото, както знаеш, je t’adore.

Обзе ме чувство на вина с мегасила. Да проявявам подобна подозрителност, докато Едуардо е спал под отвратителен изкуствен хотелски чаршаф? Въпреки това продължавах да мълча.

— Нека те изведа на вечеря днес. Ще отидем в „Серафина“. Там предлагат най-добрите макарони в цял Ню Йорк. Нали няма да ми откажеш?

Нямаше начин! Ако някога сте опитвали макароните с шампанско и скариди в „Серафина“, и вашето самочувствие щеше да порасне до неузнаваемост.

Удобно разположена на един хвърлей от „Барнис“, „Серафина“ на Източна Шестдесет и първа улица е централата на техни величества. Говори се, че Алберт на Монако отива там направо от летището, за да хапне пица, а „на Гърция“ или „на Белгия“ почти никога не ядат другаде. Накъдето и да погледнеш, забелязват „на“-та. Държат се изключително любезно един с друг, но Едуардо твърди, че гърците адски ревнуват белгийците, защото продължават да имат кралство, макар никой да не иска да го посещава, ако ще да е и последното място на този свят. На мен ми се струва страшно нелогично. Искам да кажа: бих предпочела да не разполагам с никакво кралство и да живея на вълнуващо място като Манхатън, отколкото да притежавам кралство като Белгия и да ми се налага да съм там от време на време, където е всеизвестно, че се пие само бира и не са чували за пилинг с „Алфа-Бета“.

За вечерята избрах ослепителната сатенена рокля в бледозелено на „Луи Вютон“. Като си припомням събитията, изглежда ненатрапливо желаех да внуша на Едуардо, че съм идеалната кандидатка за принцеса на Савой. Роклята беше точно каквато Грейс Кели би облякла, ако беше брюнетка. Оказа се отлична, за да се цупя на Едуардо в нея, защото той няма да е в състояние да откъсне очи от мен или да се съсредоточи върху думите ми, и щеше да приеме всичките ми условия веднага, а те бяха:

1. Да промени разписанието на пътуванията си. Пътувания по работа се осъществяват единствено от понеделник до петък.

2. Да смени ненадеждната си „Моторола“ с друг мобилен апарат, който приема обаждания отвсякъде, дори в самолета на баща му.

3. Още едно посещение в палата tres скоро.

 

С влизането в ресторанта видях Едуардо. Имаше тен и косите му бяха внимателно пригладени. Посрещна ме с думите: „Моя carina, тази вечер изглеждаш bellissima.“ Всичките ми забележки се изпариха. Вече не се сещах за нито едно нещо, което ме дразни у него. (За щастие си бях записала условията върху дланта си: сякаш предчувствах, че всичко ще изхвърчи от главата ми, щом зърна отново Едуардо.)

Масата ни беше разкошна, с изглед към цялото помещение. Тази вечер най-голямата група бе от бляскави шведски принцеси — заемаха цяла маса в центъра на заведението. Никой не успяваше да откъсне очи от тях. Вероятно защото бяха естествени блондинки, а никой не вярваше, че косата им е истинска. Имаше и доста „на Гърция“ с хубавичките си руси американски съпруги, а в далечния край видях Джули с Тод — яко! — заели места на маса, пълна с „на Австрия“. В един ъгъл седеше младеж от типа на онези, които се мяркат в Ист Вилидж, с всички готически атрибути, каквито можеш да си набавиш на Източна Девета улица. Той дойде до нашата маса и поздрави Едуардо, който го представи като Яго на Дания. Хамлет, сетих се аз, колко сладко.

Яго се присъедини към нас за вечеря. (Това не бе включено в списъка с условията ми, но бях пропуснала да добавя „никакви романтични вечери a trois с неизвестни датски принцове“.) Говориха главно по въпроси, интересуващи по-дребните европейски кралски особи, като:

1. Кога отново ще си възвърнат страните?

2. Кой е потрошил най-много коли на последното автомобилно рали?

3. Южна Франция изцяло ли ще бъде завладяна от руснаците?

4. Как да бъдат поканени отново на яхтата на испанския крал това лято?

5. Плажът „Ники“ в Сен Тропе продължава ли да е толкова шик, или е по-добре да покажеш своя тен/ново гадже/ себе си на „Ла воал руж“?

 

Разговорите на „на“-тата всъщност са доста скучни, но ако искаш да станеш принцеса, налага се да се преструваш, че са най-увлекателното нещо на света. Също така трябва да се преструваш, че ще е страхотно тези кралски особи да си възвърнат кралствата, дори ако си изключително демократично момиче като мен, твърдо убедено, че монархиите са отживелица. Според моето тайно мнение повечето от тези млади принцове не са в състояние да управляват жилищните блокове, където живеят, да не говорим за нация. (С изключение на принц Уилям, който е толкова печен, че при желание би управлявал вселената.)

След като Яго си тръгна, Едуардо ме погледна в очите и романтично попита:

— Тирамису?

— Едуардо, много съм разстроена. Определено няма да излизам с теб повече, нито пък ще спя с теб — заявих.

Не исках Едуардо да си мисли, че ще ме получи обратно още същата вечер, макар да бях напълно готова да му го позволя. Дяволски трудно ми бе да се съсредоточа, защото проклетият Тод не спираше да ми прави странни гримаси и да ми дава знаци да се усамотим в тоалетната. Мъжете в Ню Йорк понякога са напълно откачени. Стараех се да не му обръщам внимание.

— По-скоро ме интересуваше дали би искала десерт — уточни Едуардо. Това силно ме смути. — Знам колко си разстроена и не очаквам да си благосклонна. Имаш всички основания да си ми сърдита — завърши той.

Всичко това прозвуча много мило, но се разочаровах. С нетърпение очаквах да се посветим на четене на Пруст тази вечер, след подобаващо настояване от страна на Едуардо, разбира се. Съгласих се да приема десерта. Понеже не се очертаваше да получа нищо друго сладко, реших да се възползвам. После се случи нещо ужасно трогателно. Сервитьорът донесе тирамисуто, което се оказа във форма на сърце.

— Прощаваш ли ми? — попита Едуардо.

— Не — заявих аз, имайки предвид „да“.

— Ще дойдеш ли с мен за две седмици в Сардиния на яхтата на испанския крал?

— Не — отвърнах аз, като всъщност му казвах: „Да отскоча ли до «Ерес» на «Медисън» още сега, за да си купя белите бикини, които рекламират?“

Както и да е. Стигнах до дъното на тирамисуто — беше изключително вкусно — и намерих розово кристално сърчице, което ме чакаше. Едуардо можеше да пътува през цялото време и въобще да не ми се обажда повече, ако реши.

— Прощаваш ли ми, принцесо? — попита той отново.

— Прощавам ти — промълвих аз.

Обожавам щастливите развръзки, когато са придружени с подарък.

— Хайде да си вървим — подкани Едуардо.

— Добре, но само да се отбия в тоалетната — помолих.

Исках да си начервя устните и да си сложа руж на бузите, преди да се приберем. Нали си представяте, че бях отвъд седмото небе? Едуардо беше идеален. Извини се галантно и призна, че не е бил прав, а аз съм правата по отношение на всичко, без дори да се наложи да изредя условията си. Беше ми необяснимо какво съм правила със Зак, когато наоколо има мъже като Едуардо. Влязох в една от кабинките. Вратата на тоалетната се отвори и някой се втурна вътре запъхтян. Чувала съм, че шведките постоянно се отбиват тук, за да вземат доза кокаин. Застинах на място и се постарах дори да не дишам.

— Ей, трябва да ме изслушаш.

Говореше Тод.

— Стига, Тод, не ме интересува — срязах го веднага.

— Джули ме изпрати. Настоява да ти кажа истината.

Прозвуча ми странно.

— Какво? — попитах аз.

— Не бива повече да се виждаш с него — обясни той.

— Изключено. Едуардо е очарователен. Ще прекараме уикенда на яхтата на испанския крал.

— Откажи се, чуваш ли? Ще пострадаш.

Излязох в преддверието при мивките и извадих чантичката с гримовете. Чувствах се, признавам, страхотно — двама мъже си съперничеха за мен, но се престорих на възмутена от цялата история.

— Тод, съзнавам, че си падаш по мен, но аз съм с Едуардо, а ти излизаш с най-добрата ми приятелка — отбелязах.

— Нямам никакво желание да излизам с теб — осведоми ме той.

Какво? Колко депресиращо. Значи просто иска да спи с мен. Беше още по-ужасно.

— Искам да си щастлива, това е всичко. Познавам Едуардо от училище и така нататък. Той не е за теб. Казах го на Джули тази вечер и тя настоя да ти го съобщя и да не те пусна да излезеш от дамската тоалетна, докато не го разбереш.

— Тод, престани да се опитваш да провалиш всичко. Той ме чака отвън. Трябва да вървя — заявих и понечих да отворя вратата.

Тод я затвори и застана пред нея.

— Пусни ме — настоях.

— Женен е, живее в Кънектикът и има три малки деца.

— Не говори глупости. Не съм чувала нещо по-невероятно.

— Но е истина.

— Не е.

— Не си ли се питала защо пътува „по работа“ всеки уикенд — не се предаваше Тод.

— Служебни задължения — не му останах длъжна аз.

— Италианците не работят през почивните дни!

— Едуардо го прави — убедено възразих.

— А намираш ли го по телефона?

Категорично отказвах да повярвам на приказките му. Изпитвах неистова потребност от пътуване до Рио същата вечер. Това е пълна тайна, между другото.

— Познавам го. Той е печен измамник. Съжалявам — продължи Тод.

— Престани!

Опитах се да го отместя от вратата.

— II n’y a rien comme le desir pour empecher les choses qu’on dit d’avoir aucune resemblance avec ce qu’on a dans la pensee. Това цитирал ли ти го е?

Откъде знаеше Тод тези неща? Доста странно.

— Наясно ли си какво значи? — попита Тод.

— От Пруст е — отвърнах убедено аз.

— Да, но какво значи?

Не отговорих. Така и никога не попитах Едуардо какво точно значи. Само по себе си ми звучеше фантастично.

— Нека ти го преведа — предложи Тод. — „Нищо не е като желанието, превръщащо нещата, които казваш, да заприличат на онова, което истински се върти в ума ти“. Цитира тези думи откакто го помня.

Останах потресена. Нима Тод четеше Пруст? А аз го възприемах като поредното неграмотно богаташко дете. Взимам си думите назад, наистина. Дори нямах сили да го погледна от срам. Грабнах чантата си и светкавично излязох от ресторанта през задния вход.

Глупачка, помислих си аз, докато се измъквах. Ако си бях дала труда наистина да науча френски, това никога нямаше да ми се случи.

 

Момичетата от първия ред

(M. П. P.) — 101 на брой

 

1. Духовен дом: модните ревюта в Ню Йорк. Винаги седят на първия ред.

2. Възраст: двадесет, в най-лошия случай — наближават тридесетте. Най-възрастните са вече на тридесет. Едно от най-известните М.П.Р. е на двадесет и три от осем и половина години насам.

3. Потекло: дядото е основал търговска банка/козметична верига/въздухоплавателна империя. Ако имат леко аристократично потекло — това е плюс. Ако се обличат аристократично — това е минус.

4. Размер на дрехите: от номер 0 до номер 2 максимум. Щом седиш на първия ред и не си изключително слаба, налага се да наваксваш с подчертана индивидуалност.

5. Ваканции: в дома на баба им в Палм Бийч; на частния остров на най-добрата й приятелка; оставане у дома в апартамента (смята се за изключително прекарване, защото никога не го осъществяват).

6. Класически атрибут: сандали с висок ток от светла алигаторска кожа. Остават незабелязани за невъоръжено око и върху дълги крака.

7. Философия при пазаруване: винаги пазарувай на едро. М.П.Р. никога не взимат дрехи назаем.

8. Най-добри приятелки: Други М.П.Р. М.П.Р. не разговарят с М.В.Р. — момичетата от втория ред — понеже се отразява зле на шиите им, когато ги извиват назад.