Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (9)

5.

Дори в представите ми за най-ужасните кошмари никога не е намирала място вероятността някой ден да започне с покана за ревюто за разпродажба на мостри на „Шанел“ и да приключи с нюйоркски нервен срив.

— Не й напомняй, че съм го казала, защото ще ме помисли за двулична лъжкиня — прошепна ми Джули конспиративно една красива майска утрин, докато пиехме кафе с мляко в „Тартин“, — но благотворителния бенефис на К. К. в нюйоркската опера се смята за събитието на събитията, а не струва и пет пари в сравнение с такова вълнуващо нещо като разпродажбата на мостри на „Шанел“. Покажи ми момиче в Манхатън, което предпочита да гледа „Дон Жуан“ вместо да си купи с намаление дрехи от „Шанел“, и буквално ти обещавам да възобновя абонамента си за гимнастическия салон на Шестдесет и трета улица и дори да започна да го посещавам почти редовно.

Според Джули разпродажбата на мостри на „Шанел“ е събитието в Ню Йорк. Почти никого не канят, освен „няколко малко на брой изключителни момичета“.

— Но ти си уредена — обяви Джули и ми връчи бял плик. — Включих те в списъка.

Вътре имаше покана на луксозен бял картон. Страшно се развълнувах, което само по себе си е tres опасно. Обичам Джули, ала навиците й за пазаруване не са особено здравословни. Не желаех да се превърна в момиче като нея, чиято хормонална система се ръководи единствено от разпродажбите на дрехи. Очевидно обаче естрогенът на всички скача до небесата, получат ли за пръв път тази покана, затова няма защо да се опасявам особено. Ето какво пишеше:

Охраната при инициатива на „Шанел“ е по-строга от охраната на Пентагона. Президентът би трябвало да обмени опит с момичетата от отдела за връзки с обществеността на фирмата — има какво да научи относно мерките за сигурност.

Досадното беше, че нямах възможност да отида на разпродажбата заради работата си. Кариерата е доста непостоянно нещо и трябва да й обръщаш внимание, защото иначе тя просто се стопява. Нюйоркските момичета, които ходят на прекалено много купони и разпродажби, обикновено имат „изчезващ тип“ кариера, а аз не възнамерявам да приличам на тях. Имах резервация за самолет до Палм Бийч, за да взема интервю от някакво светско момиче. Тя току-що бе наследила къща в стил арт деко на брега на океана и смяташе да живее там сама — само по себе си тъжно като перспектива, но същевременно омайно в очите на обществото.

— Глупачка! — възкликна Джули, когато й обясних защо няма да използвам поканата. — Не можеш да пропуснеш това събитие!

Съзнавах, че не бива да отлагам интервюто, но не издържах на изкушението да пазарувам от „Шанел“ все едно се намирам в обикновен универсален магазин. От време на време ценностната ми система ме изоставя и тогава върша неща, които не бих направила при нормални обстоятелства. С чувство за огромна вина звъннах в редакцията и съобщих, че наследницата от Палм Бийч е отказала интервюто, извинявайки се с „преумора“. Главната редакторка ми повярва, защото светските момичета постоянно отменят ангажиментите си в последния момент, понеже са „прекалено уморени от предишната вечер“. При разговора ми с наследницата тя наистина звучеше уморено, горкото богато момиче, така че не излъгах съвсем, а просто уредих едно удобно и за двете ни отлагане.

Същия понеделник не успях да се съсредоточа почти върху нищо. Поканата от „Шанел“ ме изпълваше с възторг — не е шега обещанието да си купиш коктейлни чантички за по 150 вместо за 2000 долара (обяснимо защо естрогенът на човек се побърква) — и почти забравих, че от доста дълго време не съм имала никакви срещи от по-специално естество със Зак. Бях свикнала с изчезналата бразилска интимност, но сега той не се срещаше с мен дори да изпием по един коктейл. Колкото пъти му звънях през последните няколко дни, асистентката му неизменно отсичаше: „Ще се върне по-късно“ и затваряше. Не се бе случвало досега — Зак винаги отговаряше, когато се обаждах.

Най-желаните разпродажби на мостри в Ню Йорк са изпълнени с опасности. В сравнение с тях ивицата Газа изглежда тихо и спокойно място. Честна дума — веднъж видях как К. К. щеше да убие собствената си братовчедка на разпродажба, защото и двете искаха бял кашмирен пуловер, а имаше само един. Нищо чудно, че при такива случаи Джолийн Морган организира своите „пазарни атаки“ предварително. Преди разпродажбата на „Шанел“ свика „стратегическо събиране“. На обяда в „Четирите сезона“ на Източна Петдесет и втора улица присъствахме Лара Лоуел, Джули и аз. Понякога се тревожа за психичното здраве на Джолийн, наистина. В „Четирите сезона“ обядват кметът и важни клечки от медиите. Не е най-подходящото място за среща, на която да се обсъжда модата, но Джолийн навярно е искала да бъде заобиколена от други открояващи се стратези.

Когато пристигнах, Лара и Джолийн вече старателно анализираха менюто с цел да открият дали не съдържа скрити въглехидрати. Седяха на една от най-хубавите маси до фонтана, в сепаре с тапицирани кожени пейки. Сред тълпата обядващи величия те приличаха на две цветни пиленца: Джолийн носеше сексапилна бледосиня рокля, стегната в талията, за да подчертава формите й. Лара, чиито крака са едни от най-дългите в Ню Йорк, беше облякла миниатюрна бяла минипола и ален пуловер. Буйната й руса коса беше събрана на конска опашка. Леко гаменският й стил допада на всички, което изпълва със завист Джолийн, макар двете да са първи приятелки откакто се помнят. Понякога си мисля, че Лара е най-добрата приятелка на Джолийн просто защото изпълнява всичките й команди.

Поръчах си газирана минерална вода „Пелегрино“ и салата. Джолийн се държеше като луда, но това всъщност не е съвсем необичайно за нея. От предлаганите мостри на „Шанел“ непременно искаше да се сдобие с розовата коктейлна чантичка със златна верижка за дръжка. Предупредих я, че понеже на връчването на наградите „Оскар“ Рийс Уидърспун е била точно с такава чантичка, всички ще налетят именно на този модел. Не исках Джолийн да остане разочарована: ако рухне, щеше да се отрази зле на всички ни.

— Не е проблем — обяви Джолийн. — Сдобих се с карта на разположението на щандовете и знам къде точно ще бъдат чантичките: в далечния край на балната зала, зад кашмирените пуловери.

При разпродажби на мостри всички момичета в Ню Йорк незаконно си купуват от пишещите за мода журналисти карти с разположението на мострите. Само така имаш шанс да се сдобиеш с най-хубавите неща.

Джолийн и Лара се чувстваха изтощени. Предишната вечер и двете бяха ходили на вечеря с шведска маса в апартамент на дете на музикант от „Пинк Флойд“ в центъра над града. Сервитьорът ни донесе питиетата, но Лара и Джолийн не посегнаха към своите: още не се бяха съвзели напълно от снощното парти.

— Всеки беше дете на някои от „Ролинг Стоунс“ или на „Мамас енд Папас“ — въздъхна Джолийн. — Децата на рок музикантите страшно ме потискат. Получих пристъп на срам.

— И аз — добави Лара. — Получавам пристъп на срам почти след всеки купон.

Понякога Лара е престъпно несамоуверена. Вероятно това, е една от причините да се вписва така добре в обществото от Ист Енд.

Пристъпите на срам са свързани с интелекта, плод са на моментно невежество и нямат нищо общо с външния вид. От тях страдат само момичета от Ню Йорк и Париж. Всички се страхуват да не ги сполети такова нещо, защото прониква в мозъка ти и те държи будна нощи наред. Получи ли пристъп, Джолийн винаги взима 10 милиграма „Амбиен“ (модното в момента хапче за сън). Обикновено се случва в пет сутринта, точно когато най-после ще заспи, след като е глътнала първия „Абмиен“ след полунощ. Последният й пристъп на срам я връхлетя, защото предишната вечер бе задигнала златния „Ролекс“ от момчето вдясно от нея и се бе уговорила на следващата вечер да се срещнат за по коктейл в хотел „Мърсър“, за да му го върне. Обещаващият флирт звучеше доста сексапилно, само дето, когато уговорила срещата, напълно й изхвръкнало от ума, че е сгодена. Лара получи своя пристъп на срам, защото от излизането на екран на „9/11“ не бе чела „Ню Йорк Таймс“ и не знаела, че миналата седмица било разбито най-опасното терористично свърталище в Близкия изток. Цяла нощ не мигнала от страх да не би хората да я вземат за разглезена принцеса от Парк авеню, която не се интересува от събитията в Израел или каквото и да било друго отвъд магазините в долния край на Седемдесет и втора улица. (Това всъщност отговаря на истината, но никога няма да постъпя жестоко и да кажа на Лара колко е ограничена, защото повечето от нас наистина сме убедени, че тя притежава златно сърце.)

— Никога не съм имала пристъп — признах аз.

Вярно, на няколко пъти едва не ми се случи, но изобщо не съм преживявала истинска криза.

— Никога ли? — попита Лара и стана по-бяла от миниатюрната си поличка.

— Погледни я — намеси се Джолийн с известна завист. — Напълно прилича на човек, който никога не е имал пристъп на срам.

— От разпродажбата смятам да купя нещо изключително красиво за майката на Зак — обявих аз, за да сменя темата.

На разпродажбите на „Шанел“ повечето нюйоркски момичета трескаво си купуват възможно повече неща и напълно забравят за съществуването на другите хора. Бях решила да не им подражавам и да свърша точно обратното, правейки невиждано добро: възнамерявах да купя най-красивата чантичка за бъдещата си свекърва.

— О, каква сладка идея! — възкликна Лара.

— Чиста загуба на пари и време — отсече Джолийн. — Тя няма да я оцени. Все пак е от Охайо.

Направих се, че не чувам забележката на Джолийн и от масата звъннах в ателието на Зак: исках да попитам какъв цвят би харесала майка му.

— Ало! Ателието — обади се Мери Алис.

Тя е асистентка на Зак и винаги говори лаконично, с лаещ тон, предпочитан от опитните секретарки в офисите и на двата бряга на Америка. (Макар снимката й да се е появявала три пъти в списание „Пейпър“, Мери Алис има окаян вид. Постоянно се облича в безформени авангардни белгийски дрехи, които биха направили всекиго нещастен. Когато се опитах да й подскажа какво да направи за себе си, тя заяви: „Да, добре“, но не предприе нищо!)

Подхванах преднамерено приповдигнато и ведро:

— Здрасти, аз съм и…

— Какво да предам? Ще се върне по-късно — прекъсна ме Мери Алис.

— Трябва да попитам Зак нещо много важно.

— Кой се обажда?

От известно време Мери Алис се преструва, че не ме познава, когато звъня.

— Аз съм!

— Кой?

— Годеницата му!

— Ще се върне по-късно.

Връзката прекъсна. Какво му ставаше на Зак? Всичко бе доста странно. Вдигнах поглед и видях Джолийн и Лара да ме зяпат вторачено, все едно ме е сполетяла голяма беда.

— Добре ли си? — попита Джолийн, внимателно оглеждайки току-що поднесената й пържола.

— Чудесно — уверих я аз.

Пуснах най-сияйната си усмивка, сякаш исках да кажа: „По-щастлива съм, отколкото си представяте.“ Щом Никол Кидман успя да изглежда така ослепително, докато се развеждаше с Том Круз, защо аз да не мога да преглътна с усмивка няколко отказа да говорят с мен по телефона? Но не е лесна работа, уверявам ви. В този ден си дадох сметка, че актриси като Никол наистина заслужават всичките безплатни дрехи, които им предлагат, защото да си блажено щастлива, когато кръвта във вените ти се е превърнала в горещи сълзи, наистина е признак за рядък талант. Според мен Никол не заслужава „Оскар“, а направо Нобелова награда.

— Той защо не желае да говори с теб? — намеси се и Лара.

Прилоша ми. Мери Алис нарочно ли не ме свързваше, или Зак изстиваше към мен? Опитах се да разсея съмненията си. Какви ги мисля? Та Зак направо ме обожава. Иначе защо ще ми подарява онази прекрасна огърлица? Очевидното обяснение е, че Мери Алис просто не му предава съобщенията ми.

— Не е виновен той — обясних, разтягайки още по-широко усмивката си. — Секретарката му го брани като лъвица. Ревностно бди над него. Голяма професионалистка е.

Писъкът на Джули от другия край на ресторанта ме прекъсна, преди да успея да продължа.

— Момичета! Липсвах ли ви?

Тръгна към нас, спирайки се на всички маси по пътя. Джули познава всички в Ню Йорк, абсолютно всички. Подходящото описание на Джули за този ден беше ходеща касетка за съхранение на ценности в банката. Напълно безсрамно се бе отрупала с бижута: на показалеца й се мъдреше голям златен пръстен във формата на роза, обсипана с гранати, на ушите й висяха нови златни обици, а на ръката проблясваше платинена гривна с изумруди.

— Подаръци! — обяви тя.

Отпусна се на пейката и ни раздаде малки пликчета. В моето открих миниатюрно диамантено сърце, точно като висящото на шията на Джули.

— Джули, не биваше! — ахнах.

Искрена бях, но същевременно се молех Джули да не обърне внимание на протестите ми. Обожавам диамантите: карат едно момиче да се чувства приповдигнато, особено когато настроението й не е най-доброто.

— О, не се притеснявай, мила. Почти без пари са — успокои ме Джули. — Исках да отпразнуваме Любовта и затова купих на всички ни по едно сърце.

Победоносното й изражение подсказваше само едно: успешно пазаруване от незаконен вид.

— Джули, пак си крала, нали? — попита Лара.

— Почти! — Преглътна и се огледа предпазливо наоколо. — Идвам от напълно ограничената, само за любими и предпочитани клиенти разпродажба при „Ван Клеф“, където е адски трудно да те поканят. Накупих съвсем евтино толкова неща, че сърцата ми ги дадоха като бонус.

Лара заприлича на буца сол. Придоби вид на буреносен облак. Това й се случва всекидневно. Заговори със зловещ и напрегнат глас.

— Но аз съм една от любимите им, предпочитани клиентки! Край! Тръгвам си — заяви тя, хвърли салфетката, сграбчи телефона и с твърда стъпка излезе от ресторанта.

Явно е била tres травмирана, защото забрави чантата си с монограма на „Кели“, за която бе чакала четири и половина години в списъка на „Ермес“. Горката Лара. Някои момичета просто не успяват да преглътнат, че има йерархия сред поканените на разпродажби на мостри. Понякога нещата са толкова заплетени, че приличат на политически, и ми се иска Кондолиза Райе да се намеси и да въведе ред.

— По дяволите! Просто нямаше как да не се стигне до пристъп на срам. Отивам да я догоня — каза Джолийн и събра нещата си. Преди да си тръгне, се обърна към мен: — Шофьорът ми ще мине да те вземе в 6,45 утре сутринта. Не закъснявай и не забравяй да разбереш каква чанта иска майката на Зак.

— Е, някои се уреждаме да ходим на разпродажби и на „Шанел“, и на диаманти. Така е при пазаруването. — Джули въздъхна. Очевидно беше изключително доволна от себе си, та чак отвъд. — Горката Лара. Наложително е да преподреди ценностната си система. Някой трябва деликатно да й подскаже, че ако не внимава, ще се превърне в едно от най-повърхностните двадесет и четири годишни момичета на Парк авеню. Сърцето да ти се скъса.

Прямотата на Джули спрямо добрите й приятелки е похвална, но има късмет, че не съм клюкарстващ тип, иначе добрите й приятелки няма да останат такива дълго време. Изведнъж Джули придоби необичайно сериозен вид. Имала да ми каже нещо, което я притеснява.

— Чарли се върна в Ел Ей. Аз, естествено, се престорих на съкрушена, но настоях да ми изпраща цветя веднъж седмично и той се съгласи веднага.

— Колко мило — отбелязах. Джули явно въртеше Чарли на малкото си пръстче, макар да се познаваха от няколко седмици. Последва напрегната пауза и Джули ме погледна изпитателно.

— Какъв е проблемът? — не се въздържах да попитам.

— Няма такъв, защото един мъж трябва да се държи точно така. — Продължи да говори, но вече шепнешком: — А твоят избраник не се държи както подобава. Прави те нещастна. — Не разбирах как Джули не забелязва, че привидно съм главозамаяна от щастие. — Погледни се: съвсем си ан — продължи тя. — Това е най-големият комплимент, който мога да направя на едно момиче, но в момента ти си прекалено ан.

Не вярвах на ушите си. В Манхатън съществува повсеместен консенсус относно невъзможността едно момиче да е прекалено богато или прекалено анорексично. Но с Джули не бях споделила нещо, което обясняваше допълнителното ми отслабване. За последен път видях Зак на събирането по случай годежа ни, когато той спомена за намерението си на следващия ден да замине за Филаделфия, където ще работи по фотографски проект. Добре, но на следващата вечер Джолийн го видяла в „Бунгалото“ на Двадесет и седма улица. Като чух това, стопих три килограма, кълна се. Защо каза, че е извън града, когато не беше? Друг важен фактор за анорексичния ми вид е традицията, когато едно момиче е лудо влюбено като мен, да не е в състояние да хапне каквото и да било. Въпреки това Джули продължи безмилостно:

— Не бива да се омъжваш за него. Представи си какво ще стане: буквално ще изчезнеш от тревога. Предполага се, че по време на годежа си човек е щастлив и спокоен.

Всъщност Джули грешеше в това отношение. Явно всички са свръхнапрегнати по време на годежа си, невероятно стресиращо се оказва. Затова уточних:

— Джули, той е под напрежение и в момента е преуморен. Току-що приключи със заснемането на кампанията на „Лука Лука“, а и много се разстрои, защото новата фотографка, наета от агенцията, получава цялото медийно внимание…

— Точно това имам предвид! Как ще се омъжиш за човек, чиито вълнения се свеждат до това колко медийно внимание получава друг? Трябва ти мъж, който да се интересува от теб и да те поставя на първо място!

— Той държи на мен, Джули, и той е единственият за мен!

— Не е единствен, а и такова нещо като „единственият за мен“ не съществува…

Джули не престана да говори, докато ядеше току-що сервираното й киви със сметана. Устните й — изглеждаха грандиозно с новия блясък „М. А. С“, по който всички са полудели в момента — не преставаха да се движат, но аз изключих; въобще не я чувах какво приказва.

Осени ме прозрение. Как да забравя божурите от Зак или вечерите, или подаръците? Според законите на романтиката, усвоени от исторически филми като „Безсъници в Сиатъл“, съществува само един-единствен мъж и ти не си в състояние да предприемеш нищо, за да се спасиш. (По същия начин е било неминуемо Джаки и Джон Ф. Кенеди да са заедно. Представете си тя да му беше отказала! Това щеше да промени цялата история на развитието на модата в Америка.) Падам си по теориите на Жан-Пол Сартр за свободата на духа, но опре ли до единствения, извън възможностите ми е да кажа нещо по въпроса, особено след като избраникът не ми говори в момента.

Слава Богу, успях да видя така ясно нещата. Това им е гениалното на прозренията. В един момент си изгубен като китайско фиде в сицилианска лазаня, но изведнъж мисълта ти става права като Пето авеню.

Лицето на Джули отново се появи пред очите ми; и пак чух гласа й.

— … това е, което съм чувала за него. Не е добър човек. Има репутацията на мъж, който измъчва гаджетата си по странен психологически начин. Мила, възможно е да е психо! Хората нямаше да говорят така без основание.

— Напълно съм съгласна — казах.

Представа нямах с какво се съгласявам, но поне проявих достатъчно здрав разум да се съглася с онова, което Джули, искаше да приема. Надявах се да е стигнала до края на тази анти-Зак лекция.

— Трябва да изчезвам — съобщих й. — Ще се видим с теб и Джолийн призори.

Достатъчно дълго седяхме в „Четирите сезона“, а и не желаех да чуя нито думичка повече защо не бива да се омъжвам за Зак. Станах от масата и излязох от ресторанта. Копнеех да докажа на Джули колко греши.

 

Щом се прибрах вкъщи, се обадих на Зак. Пръстите ми леко трепереха, докато набирах номера.

— По-късно ще ви се обади!

Този път Мери Алис дори не ме остави да си отворя устата. Нямах намерение да продължавам да търпя това повече.

— Tres мило, че ще му предадеш за обаждането ми, но бих искала да ме свържеш веднага, ако обичаш — настоях възможно най-любезно.

— Не съм телефонистка от централата!

— Моля те, предай на Зак, че се обажда годеницата му. Налага се да говоря с него по изключително важен въпрос.

— Записах си да му предам.

— Мери Алис, ти не му предаваш съобщенията ми. Сигурна съм. През последната седмица не ме е потърсил нито веднъж.

— Оставям върху бюрото му бележки за всички, които са се обаждали.

Според мен М. А. не казваше цялата истина за таланта си да препредава съобщения. Съжалявах я, понеже е така депресирана през цялото време, но въпреки всичко нямаше да допусна да й се размине, задето не предаваше на Зак, че го търся.

— Моля те — простенах. — Свържи ме с него.

Тя явно закри с ръка слушалката и успях да чуя приглушен шепот. След това — слава Богу — се обади Зак.

— Какво? — излая той.

Оказах се права по отношение на М. А. Ето — Зак искаше да си побъбри с мен. За съжаление сега, когато се свързах с него, не знаех как да започна.

— Какво? — чу се отново в слушалката.

Този път ми се стори, че не се радва особено да ме чуе.

— Нищо, скъпи — измънках.

— Като е нищо, защо ме прекъсваш по време на работа?

Сетих се, че се каня да купя чанта на майка му.

— Ще купувам подарък на майка ти и се питам дали ще хареса розова коктейлна чантичка от „Шанел“, или бебешко синя. А може би предпочита жълта?

— Представа нямам! Това ли е неотложният въпрос?

— С удоволствие бих вечеряла с теб.

Мълчание. Зак явно е tres разстроен от новата фотографка, наета от агенцията му, защото днес в „Хералд Трибюн“ имаше нейна снимка на цяла страница. А и е толкова зает и така нататък. Почувствах се страшно гузна, задето го безпокоя. Хрумна ми как да го разведря. Затова предложих:

— Да те поканя ли на романтична вечеря довечера? В „Йо Йо“.

— Защо все налиташ на най-скъпите ресторанти в този град? А и как да си върша работата, като постоянно искаш да съм ти гувернантка? — сряза ме той.

Понякога се питам дали Зак изобщо ме разбира. Нима не знае, че в най-скъпите ресторанти в Манхатън поднасят най-хубавите пържени картофи? А и нали аз щях да плащам?

— Ти въобще ли не искаш да ме видиш? — попитах аз смирено.

— Ще ти се обадя по-късно.

И ми затвори.

Е, все пак отбелязахме известен напредък. Нали пое ангажимента да ми звънне по-късно? Явно е прекалено зает. Както самият той често повтаряше: много е стресиращо и напрегнато да си най-модният млад фотограф в Ню Йорк. Явно няма да отдели много време за вечеря в „Йо Йо“. Напълно го разбирах. Щях да му покажа, че съм достатъчно зряла, за да не му натрапвам вечеря в „Йо Йо“, и той може би щеше да ме заведе там като награда.

Затова същата вечер, макар да бях поканена на:

1. премиерата на новия филм на Камерън Кроу

2. откриването на изложба в „Гугенхайм“

3. коктейл по случай премиерата на най-новата книга на Лексингтън Киникът за самия него

4. вечерята, която Джолийн даваше в чест на своя личен дерматолог.

 

Взех решение да се прибера рано, та на следващата сутрин да съм възможно по-свежа за разпродажбата на „Шанел“. А и не желаех да изпусна обаждането на Зак. Освен това, ако съм на четири различни купона, как ще му обясня, когато той ми звънне по мобилния, че ми е необходимо да отида в „Йо Йо“? А сега ще ме завари у дома и ще му кажа, че преодолявам стреса, гледайки дивиди, а съм стресирана, защото усилено работя върху кариерата си, което отчасти отговаряше на истината. Съвсем между нас да си остане, но всъщност не притежавах дивиди устройство. Имах основателни морални и социални възражения срещу дивидитата: нищо не е по-депресиращо от самотно момиче в Ню Йорк, дивиди устройство и купчина гледани до болка филми на дивиди; това говори за тревожно ниска популярност. Ако получаваш толкова покани, колкото е редно да получава едно момиче в Манхатън, почти не си спомняш къде се намира апартаментът ти, да не говорим за време, през което да гледаш филми в него. За въображаемия си дивиди сеанс облякох новото си черно дантелено бельо, обсипано с розови панделки. Ако ще се преструваш, че цяла нощ ще гледаш дивиди, направи го облечена в „Ажант провокатьор“, в случай че някой се отбие да те види. До дванадесет и половина Зак не се обади. Вече не можех да си затварям очите: привличах Единствения толкова силно, колкото изоставена пелмена в „Льо Сирк“ възбужда апетита. За пръв път през ума ми мина доста смразяващата мисъл: ами ако Зак всъщност не ме обича? Наистина е възможно да е „психо“, както подсказа Джули. Дори нямах желание да разсъждавам върху онова, което се случваше. Не бях в състояние да си представя нещо по-болезнено от: а) раздяла със Зак и б) да призная пред Джули колко е била права за него. Господи, та б) беше дори по-ужасяващо от а).

Изведнъж се чу звънецът. Сепнах се. Никога нямам посетители след полунощ, освен когато не поддържам незаконна връзка, а нямах спомен за такава напоследък. Вдигнах домофона.

— Кое е? — попитах.

— Аз. Какво правиш?

Беше Зак. Полудях от щастие. Джули изобщо нямаше представа колко ме обожава Зак. Престорих се на съвършено спокойна и отвърнах непринудено:

— Нищо. Гледам дивиди. — Въздъхнах облекчено от развоя на събитията. — Качи се, скъпи — поканих го и натиснах бутона да се отвори вратата.

Слава Богу, бях подходящо облечена за Бразилия. Изгарях от нетърпение Зак да се появи. Напомних се, че непринудеността е най-важното, и се излегнах tres съблазнително върху бледосиния си диван. Запалих цигара, макар да не пуша.

Зак влезе. Не ме целуна. Стори ми се в лошо настроение. Беше невъзможно да се разговаря с него, когато е такъв. Но, Господи, колко привлекателен изглеждаше! Моментално си загубих апетита, както обикновено.

— Сложи си някакви дрехи — нареди той. — Искам нещо да ти кажа.

Какво ли толкова сериозно имаше да ми каже? За да му угодя, метнах на раменете си коженото палто от чинчила, което купих на едногодишно изплащане от „Валентино“. Зак седна на дивана. Някога щеше да отбележи колко съм съблазнителна с палтото от чинчила; тази вечер почти не ме погледна. Доста ме плашеше.

— Ще разрешиш ли да погледам дивиди с теб? — попита той.

Господи, Зак силно ме объркваше. Ето — седях и си мислех мрачно какво помежду ни не е наред, а той просто искал да се гушнем и да гледаме заедно телевизия. Сещайки се, че всъщност нямам дивиди, подхвърлих небрежно:

— Разбира се. Взела съм новия филм на Скорсезе.

Лицето на Зак грейна. Обожава изпълнените с пороци филми на Скорсезе. Още по-непринудено добавих:

— Да направя ли по един „Мохито“ преди това?

Вече мислех доста трескаво. Хрумването за филм на Скорсезе беше страхотно. Оттук нататък беше важно Зак да повярва, че наистина имам на разположение и филм на Скорсезе, и дивиди устройство, а същевременно в никакъв случай да не заподозре, че не разполагам нито с едното, нито с другото, както и че от дън душа ненавиждам мрачния реализъм на Скорсезе.

— Предпочитам просто да изгледаме филма — обяви Зак.

— Добре — съгласих се ентусиазирано.

„Прави се на Никол Кидман — заповядах си аз. — Изиграй достойната за «Оскар» роля на Съвършеното гадже, независимо от травмата, която изпитваш в момента.“ Обух си чехлите с висок ток и свалих коженото палто от чинчила. Нямаше начин Зак да настоява да гледа филм, като види стройните ми крака в мрежести чорапи и зърне дупето ми. Запътих се към шкафа, където уж държах дивиди устройството си. И тогава се случи нещо наистина късметлийско: усетих ръката на Зак върху гърба си. Най-накрая това бельо си изплащаше парите. Само с едно умело движение на китката на Зак и то лежеше на пода, а ние се строполихме върху дивана. Защо проявих такова подозрение спрямо пътуването до Филаделфия, което той така и не осъществи? Прощавам му всичко, помислих си, абсолютно всичко.

След тази нощ всичко щеше да е прекрасно. Зак обръщаше специално внимание на всички най-подходящи места. Моля ви, не споделяйте с никого, защото ще кажат, че съм си получила заслуженото, задето се правя на страхотна фукла, но изпитвах неудържима потребност да съобщя на Джули колко главозамайващо тече отново любовната ми история и как в момента правим сложни акробатични номера върху дивана. Докато Зак изследваше областта около триъгълника ми, грабнах телефона и тайно набрах следния текст (Дафне ме бе научила как да го правя, дори когато физическите ми движения са лишени от пълна свобода):

всичко великолепно зак и moi сме в бразилия целувки

Веднага получих отговор.

ще ми заемеш ли раираното си поло за събитието утре?

Понякога Джули проявява лош вкус при избора на дрехи. Блузата с широките ръкави щеше да отива повече на косата й, но не посмях да изпратя друго съобщение, за да не забележи Зак.

— Скъпи, хайде да се преместим на леглото — предложих и го улових за ръка. — Можем да изкараме там цяла нощ.

По лицето му се изписа странно изражение. Той се изправи и започна да се облича. Най-накрая заговори.

— Няма да се оженя за теб. Това дойдох да ти кажа.

Отворих уста, но не излезе нито звук. Все пак по някое време успях да прошепна:

— Но ние току-що… Нали сега се…

— И какво от това? — попита той, загледан през прозореца.

Обух си пликчетата, наметнах чинчилата и седнах под „Удавеният камион“, който бях окачила преди няколко седмици над дивана. Какво направих? Как преминахме от интимното прилепване на телата ни дотук? Какво се бе случило откакто за последен път видях Зак?

— Но защо? — промълвих.

— Забавлявахме се. Беше приятно, но е време да сложим точка и да се движим напред — каза той, без дори да ме погледне.

— Друго момиче ли има?

— Ти си прекалено себична за мен. Не си онова, което ми трябва вече. Необходимо ми е истинско независимо момиче, което не настоява непрекъснато за внимание.

По бузата ми се плъзна самотна сълза. Телефонът ми избибипка.

— Извинявай — прошепнах.

Бях получила съобщение от Джули.

уха! поздрави зак от мен, джули

— Джули те поздравява — предадох съобщението с прегракнал глас.

Гласът ми направо бе изчезнал. Започнах да треперя, но не от студ.

— Тя пък откъде знае, че съм тук? Никой никога не знае какво правя — тросна се Зак.

Очите му се присвиха подозрително.

— Ами… сигурно неволно…

Така и не довърших изречението. Зак грабна телефона от ръцете ми и прегледа съобщенията. Положението бе по-лошо от това почти да ме разкрие, че не притежавам дивиди устройство.

— Бразилия?! Писала си съобщения на ’ибаната си приятелка, докато съм те чукал?! Себична не е достатъчно силна дума за теб.

— Ще се поправя, скъпи — умолително изхленчих. — Съзнавам, че съм изключително егоистично момиче, но мога да се променя.

— Няма начин. При теб всичко е „Аз, Аз, Аз“. Някога мислиш ли за другиго, освен за себе си? Мислиш ли понякога за мен например?

— Само това правя — уверих го аз. — През цялото време се опитвам да измисля как да те направя щастлив и…

— Затова ли забрави да попиташ как е минал прегледът ми при лекаря днес?

— Представа нямах, че си ходил на лекар…

— Автоматично трябва да се досещаш за подобни неща, ако ще се омъжваш за мен.

— Но ти дори не ми даваше възможност да говоря с теб — оплаках се аз. — Секретарката ти не ме свързваше.

— Защото й наредих да не ми прехвърля ’ибаните ти обаждания.

Сега вече плачех с всичка сила. Огромни като диамант от „Хари Уинстън“ истерични сълзи се стичаха по лицето ми.

— Откъде да разбера какво искаш, като не ми позволяваш да попитам? — не се предавах.

— Престани да ми задаваш въпроси! — изкрещя той. — Казах ти: трябва да го знаеш автоматично.

Свлякох се от дивана. Краката ми се подгънаха като спагетите, които поднасят в „Да Силвано“. Наполовина коленичих, наполовина легнах върху зебровия килим в краката на Зак. Омъжените момичета явно са страшно умни, щом едно от изискванията на брака е да знаят всичко, от което съпрузите им се нуждаят, без да си говорят с тях. Зак отиде до шкафа.

— Дори нямаш ’ибано дивиди устройство, нали? — Започна да отваря и да затръшква чекмеджетата. Както подозирах, никъде не откри дивиди устройство. — Имаш „социални“ възражения срещу тях, нали? И не харесваш Мартин Скорсезе. Дори не си гледала „Апокалипсис сега“.

— Той е на Франсис Форд Копола, скъпи — уточних.

— Защо вечно ми противоречиш? — изкрещя той. — Ако обичаш някого, не проявяваш несъгласие с него. Но ти явно не знаеш как да обичаш друг освен себе си. Дори не се познаваш. Няма да забележиш, че е настъпил апокалипсис, ако върху него няма етикет на „Гучи“.

— Всъщност предпочитам „Клое“ — прошепнах тъжно.

Ето, той не знаеше нищо за мен; дори нещо толкова важно, — каква марка джинси предпочитам.

Зак ме погледна с празен поглед, после отвори вратата и си тръгна. Може да се каже, че току-що научих смисъла на израза „пристъп на срам“. Сълзите вече се стичаха по-бързо от лавина в Аспен. Но стана нещо още по-лошо — тази разправия завинаги ми отне неизменното удоволствие, което ми доставяше „Талантливият мистър Рипли“ — филмът, станал образец за психологически трилър.