Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (8)

4.

През онази нощ, когато срещнах Зак, с мен се случи нещо. Честна дума, повече никога не хапнах петифура. Отминавах ги все едно не съществуват, а това е забележително, защото петифурите буквално са любимата ми храна след ваниловите тарталети от пекарна „Магнолия“.

Хлътнах по Зак от момента, в който го видях. Нещо в мен каза „щрак“ и аз се озовах във водовъртеж от силни емоции. Зак се оказа изумително романтичен. Чуйте само: още от другия ден след запознанството ни той ми звънеше непрекъснато и ме канеше да вечеряме заедно. Отказвах му през вечер, защото ако някой е привлекателен колкото него, той може да е с всеки, с когото пожелае, и затова е важно да не се представяш като леснодостъпна. Освен това стресът да се облечеш за вечеря е доста голям. Нуждаех се поне от четиридесет и осем часа пауза между две срещи с него, понеже нервите ми бяха изопнати до краен предел от любов и се налагаше да се посъвзема.

Зак, естествено, имаше и други черти, които ме размекваха напълно. Например да ходиш до Бразилия с него бе по-приятно отколкото с всички други малко на брой мъже, с които бях стигала дотам. Имам предвид, че той неизменно откриваше Рио, докато повечето мъже се ограничаваха само до предградията, преди да поискат да си вървят. Сякаш обожаваше всичко у мен, включително и лошите неща. Например стори му се страшно чаровно, когато една вечер предложих да сготвя, но накрая поръчах да ни донесат храна от ресторант. Като истинско нюйоркско момиче умеех единствено да приготвя препечена — в повечето случаи изгорена — филийка. Възнаграждаваше ме, правейки невъзможно романтични неща. Изпращаше ми букети божури (любимите ми цветя) пет дни поред с бележка към всеки. На първата пишеше „За“, на втората — „моята“, на третата — „една“, на четвъртата „и“, а на последната „единствена!“. За моята една и единствена! Беше прекалено трогателно, за да се опише с думи. Цяла седмица не хапнах нищо.

Зак се оказа изключително талантлив в правенето на подаръци. Непрекъснато откриваше мечтани от мен неща, без да съм подозирала за съществуването им, докато не ми ги поднесе. За рождения ми ден ме изненада с красива черно-бяла фотография от серията „Удавници“, която бе завършил преди няколко години. (Снимката представлява изображение на опожарен камион, наполовина потънал във водите на езеро. Сигурно изглежда странен подарък за рожден ден, но аз бях възхитена.) Ето списък на някои от другите подаръци: подвързано с кожа първо издание на личната ми библия — „Мъжете предпочитат блондинки“; кутия за бижута от „Аспрей“; бебешко розова хартия за писма с монограма ми от „Джон Л. Стронг“, каквато трябва да поръчаш седмици предварително, ако не си Зак и не си в състояние да ги омаеш и очароваш дотолкова, че да ти я приготвят за един ден; древен перуански шал с ресни от битпазара в Лима.

Зак обичаше да ме води на вечеря в закътани, неизвестни ресторантчета. От всички тях „Йо Йо“ на Източна Шестдесет и четвърта улица ми беше любим. Близо е до Медисън Авеню, с малък прозорец, през който се виждат треперещите пламъчета на свещи и приглушеното осветление на полилеите. Сядаше се на тапицирани с кадифе пейки пред малки, лакирани в черно маси. Стените са боядисани в избеляло синьо, а старинни паравани отделят масите. Честна дума, като влезеш там, изпитваш усещането, че сте единствената влюбена двойка на света. Вечерта, когато отидохме там — разточителна вечеря, за да отбележим двумесечния си юбилей, — краката на Зак останаха преплетени с моите през цялото време сякаш никога нямаше да ме пусне. Смяхме се, хилихме се и се целувахме, докато си тръгнем. Изблиците на веселие се предизвикваха от такива незначителни неща като пържените в олио от трюфели картофи или нещо не по-малко налудничаво.

През първите ни няколко месеца единствено ме безпокоеше отчасти Адриана Ей. Няколкото пъти, когато бях в апартамента на Зак в Чайнатаун, телефонът звънна, но Зак не отговори. Гласът на Адриана се записваше на секретаря: канеше го на обяд, вечеря или на по питие, за да обсъдят бъдеща съвместна работа. Оказа се, че напразно се безпокоя, защото след време тя престана да звъни.

Срещу романтичната ми връзка негодуваше само мама. Не че споделях всички подробности от любовния си живот в Манхатън с нея, но тя прочела за увлечението ми в клюкарските колонки на вестниците и ми звънна да провери дали отговаря на истината.

— Скъпа, малкият граф, както разбрах, ще си идва за Коледа. — Беше вече декември. — Наистина смятам, че двамата сте един за друг.

Поех си дълбоко въздух.

— Мамо, малкият граф положително ще ме намрази от пръв поглед. Освен това нямам никакво намерение да прекарам живота си във ветровит замък и да гледам овце. Ти и татко сигурно ще харесате Зак.

— Кои са родителите му, скъпа?

— Нямам представа. Родом е от Охайо и е известен фотограф.

Всъщност не знаех много за Зак, освен че е изключително привлекателен, живее в огромен апартамент в Чайнатаун и никога не си ляга преди да изпие чаша еспресо. Отнасяше се изключително сериозно към кариерата си и понякога изчезваше за дни наред без предупреждение. Умееше да е доста тайнствен, когато пожелае, и аз, естествено, обожавах това.

 

Джули постоянно повтаря, че може да си приготви сака с багаж за уикенд в Сейнт Бартс, „докато ти мигне окото“. Това е чиста лъжа. Обикновено й е нужда седмица, за да се приготви за път, но се опитвам да обърна внимание на друго: когато човек е така лудо влюбен, както бях аз, всичко сякаш се случва, „докато ти мигне окото“. След известен период — в моите представи не повече от петнадесет секунди, а в действителност вероятно е било шест месеца, някъде към средата на март — Зак ми предложи да се омъжа за него. Представяте ли си? Толкова добре се забавлявахме — все едно бе минало съвсем малко време.

Единственият проблем с предложението му беше, че означаваше moi, а не Джули да се обзаведе с ЕС, което водеше до известен сблъсък на интересите. Макар тайно да се страхувах колко много ще ми се разсърди Джули, не ми даде сърце да откажа. Бях лудо влюбена в Зак, който представляваше идеалният ЕС във всяко отношение. Независимо че заради служебните си задължения понякога изчезваше в черна дупка за цяла седмица и не отвръщаше на телефонните ми позвънявания, когато се появяваше, ме умилостивяваше с покана за великолепна вечеря и отново ме очароваше.

Джули прие новината за годежа ми учудващо спокойно. Одобряваше Зак и признаваше, че е прекалено творчески настроен за нея. Изглежда не се притесняваше особено, задето първо аз съм се сдобила с ЕС, защото каза:

— Сватбата ти ще бъде генерална репетиция за мен. Ще се поуча от твоите грешки.

Можете да си представите реакцията на мама, когато й съобщих, че ще се омъжа за Зак. Първо заплаши, че ще умре от главоболие, а после настоя тържеството да се състои в замъка Суер, който се даваше под наем за подобни церемонии. Аз самата не бих избрала това място, но обзета от щастие, реших да оставя мама да постъпи както иска. Стратегията й за църквата, цветята, ордьоврите, тортата, разпределението на времето за церемонията и типа конфети (замразени и изсушени листа от рози, каквито има на пазара за цветя в Ковънт) бяха уточнени до последна подробност часове след като чу новината ми. Мама навярно е планирала сватбата ми откакто станах на шестнадесет, но все пак се примири, че ще се омъжа за американски фотограф вместо за британски граф.

След годежа се чувствах като най-популярната ученичка в гимназията или нещо подобно. Всички в Ню Йорк бяха пристрастени към Зак колкото мен. Навсякъде ни канеха заедно и всички искаха да узнаят какви са плановете ни за сватбата. Дори колежките ми в редакцията бяха влюбени в Зак. Бяха поразени от привлекателността му, а кожата ми никога не е изглеждала по-добре.

Представяте ли си колко доволна останах от предложението на главната ми редакторка да отида за няколко дни до Ел Ей да интервюирам прочута актриса? Тя настоя да заведа и разкошния си годеник и ни запази прочутия четиристаен апартамент в „Шато Мармон“ с рояла. Хората са така добри с теб, когато си сгоден, че граничи с лудост. Да прекарам цели четири дни заедно със Зак, ми звучеше като самото блаженство; щеше да е най-дългото време, което сме прекарали заедно, откакто се запознахме. Нямах търпение да се осъществи.

Когато приятелката ми Дафне Клингерман, актриса, превърнала се в професионална съпруга на изобретателен импресарио, станал продуцент, а после шеф на студио, научи за пътуването ми до Ел Ей, веднага ми прати имейл.

Не мога да говоря на йога съм разрешаваш ли да направя събиране за теб в Бевърли Хилс?

Не си представям в каква йогийска поза трябва да си, за да успееш да изпратиш имейл, но Дафне практикува йога всеки ден откакто изигра последната си роля, и очевидно се е специализирала, защото това беше преди две години.

 

Пролетта е най-прекрасното време да попаднеш в Ел Ей и аз, подобно на всички останали в Холивуд, мигом се влюбих в „Шато Мармон“. Кацнал над булевард „Сънсет“, с множеството си кули и бойници, откъдето се вижда забързаният живот наоколо, той ме накара да се сетя за замъка на Румпилщилхен от приказката на Братя Грим.

Пристигнахме късно вечерта. Независимо от часа фоайето гъмжеше от обичайната холивудска тълпа, която има слабост към „Шато“. Никой от тях обаче не ме привлече; исках единствено да кача Зак горе и да го отведа на едно много дълго пътуване на юг от екватора.

Апартаментът ни се оказа върховен. Огромната всекидневна бе обзаведена с два модерни дивана в единия край, роял — в другия, огромно огледало в стил арт деко и изящна италианска масичка от 50-те години в средата. Върху нея, в купа с лед, се охлаждаше бутилка шампанско. В спалнята имаше примамливо на вид легло, две сребърни лампи, километри стереоуредби и цяла стена с прозорци от тавана до пода, които водеха към терасата. Докато Зак даваше бакшиш на пиколото, излязох да поема хладния нощен въздух и да погледна разстлалия се в нощта Лос Анджелис. Гледката беше наелектризираща заради милионите светлини, ширнали се от Холивуд към долината. Чувствах се изтощена, но сексапилното въздействие на апартамента ме насърчаваше да мисля, че Зак няма да има никакви проблеми да отиде в Бразилия и евентуално да проникне в част от амазонската джунгла веднага.

— Зак, искаш ли да потънеш в… екваториалната гора? — подвикнах аз предизвикателно от терасата.

Той разопаковаше багажа в спалнята.

— Зает съм.

— Ей, хайде — ухилих се. — Престани да си толкова скучен.

— А ти престани да си така ненаситна — отвърна той, без дори да се обърне.

— Скъпи, Стинг и Труди постоянно посещават екваториалната гора и никой не ги смята за ненаситни — обърнах му внимание аз.

Зак не каза нищо. Явно не разбра шегата. Винаги се смееше на закачките ми, но тази вечер се държеше странно. Помоли да го оставя на мира, за да прегледа електронната си поща в интернет. Ако питате мен, това беше чиста проба недооценяване на вълшебния четиристаен апартамент на „Шато“.

В един часа след полунощ Зак продължаваше да не дава признаци, че се готви да си легне. С враждебно изражение удряше трескаво по клавиатурата във всекидневната. Според мен дори още не бе видял разкриващата се гледка, а и доколкото ми е известно, мъжете просто не отказват секс с жена, точка. Най-после споделих мнението си по въпроса със Зак. Той откъсна поглед от екрана на лаптопа и ме изгледа доста раздразнено.

— Би ли ме оставила да продължа да работя? — тросна се.

Изведнъж се почувствах страшно виновна, задето цяла вечер всячески се стараех да привлека вниманието му, когато той бе така зает.

— Извинявай. Над какво работиш?

— Нова рекламна кампания. Ще платят много пари, но и напрежението не е малко.

— Чудесно, че имаш поръчка. Чия е кампанията?

— На „Лука Лука“. Настояват за съвършено нов подход.

— Адриана Ей участва ли?

— Да. Голяма досадница е. Може ли да продължа сега?

Зак се захвана отново с компютъра, а аз отидох в спалнята и се отпуснах тежко върху леглото. Чувствах се разочарована. Лежах и зяпах през прозорците. Изведнъж гледката ми се стори невзрачна и скучна. Подейства ми депресиращо. Все едно съм се събудила и съм попаднала в средата на потискащ филм.

 

Две вечери по-късно, изключително смутена, се обадих на Дафне. Как да й призная, че откакто пристигнахме, Зак почти не ми е казал дума? Съзнавах — под напрежение е, но що се отнася до пътуване до Бразилия и всичко останало, аз самата не бях напускала района на Северния полярен кръг нито веднъж, откакто пристигнахме в „Шато“. Приемам, че поръчката на „Л. Лука“ не е за подценяване, но Зак се държеше сякаш са го поканили да изрисува Сикстинската капела. Буквално не ме допускаше до себе си. При споменаването на „секс“ отвръщаше хладно: „Престани да ме тормозиш“ или нещо друго, но не по-малко обидно. Сетих се за случаите през последните няколко седмици, когато предлагах да правим секс, а той се извиняваше, че е уморен или го боли глава, или нещо друго също толкова досадно. Вярвах му, но се питах дали тайно няма желание да правим секс. Не се бе приближавал до Рио повече от половин месец. Никога не го бях виждала такъв. Не желаеше да участва в нищо. Предложих да се поразходим с кола до каньона Саут Топанга, за да отидем в любимия ми магазин „Скрити съкровища“ (непременно трябва да го посетите, кълна се — страхотен е!). Отказа и продължи да разработва идеите си за кампанията на „Лука Лука“, точно както правеше от четиридесет и осем часа насам.

Къде изчезна привлекателният Джъд Лоу? Все едно бях сгодена за напълно различен човек. Само съзнанието, че трябва да се държа, за да направя интервюто с актрисата, което свърших предишния ден, ми помогна да не полудея.

— Дафне! — простенах, когато чух слушалката да се вдига.

— Стига бе! — излая тя. Дафне започва всяко изказване със „Стига бе!“ — Какъв е проблемът?

— Зак. В отвратително настроение е и само гледа Си Ен Ен и изпраща имейли. Откакто сме тук, почти не ми е проговорил, защото подготвя новата рекламна кампания на „Лука Лука“ с Адриана Ей. Дали да не се откажем от събирането?

— Стига бе! Няма начин да се откажем. Брадли е наел персонала на „Льо Сирк“ и го докара тук със самолета на компанията, за да приготвят храната. Що се отнася до мълчаливостта му, то и Брадли много рядко ми говори. Мъжете са доста сексапилни, когато са замислени и лаконични — сподели Дафне. — Трябва да дойдеш довечера — ще има много хора, които искат да се запознаят с теб. Редно е и ти да се запознаеш с тях.

Най-накрая Зак прие да дойде на събирането, но чак след като Дафне лично му се обади и го увери, че ще има доста важни холивудски клечки със „сериозни“ фотографски колекции. Между нас казано, Дафне малко преувеличи. Тя има точно един приятел, колекционер на фотографии. Но Дафне преувеличава всичко, особено стане ли въпрос за възрастта й: твърди, че е на двадесет и девет, а всъщност е по-близо до тридесет и девет.

Приготвяйки се същата вечер, реших да се настроя позитивно. Едно от великолепните неща да имаш мълчалив годеник е, че разполагаш с часове, за да се облечеш. Спрях се на много сложен модел на „Азедин Алайа“, който изисква доста време, за да се нагласи както трябва. Дори тревогата ми от внезапната промяна, настъпила у Зак, не помрачи тръпката ми от творението на „Алайа“. Има рокли трепачи, но роклите трепачи на„Алайа“ са направо убийствени — просто цяло полицейско управление трябва да се захване с тях! В последния момент Зак сложи бяла риза, джинси и поизносено кожено яке, с което предварително унищожи апетита ми. Изглеждаше така съблазнителен, че не очаквах „симфонията от десерти“, дело на екипа от „Льо Сирк“, изобщо да ме изкуши.

Дафне живее в Бевърли Хилс. Обширната й къща в испански стил е разположена на терен почти до хотел „Бел Еър“. Алеята към къщата бе ярко осветена и както обикновено Дафне се бе увлякла с цветята. Буквално навсякъде — дори в тоалетните — имаше огромни вази, пълни с жасминови стръкове и клонки. Беше се престарала и по отношение на наетите прислужници. Дафне обича на всеки гост да се падат средно по петнадесет сервитьори, което значи доста претрупана с хора къща. Когато пристигнахме, салонът бе така претъпкан, че някои от гостите вече се насочваха към терасата и плувния басейн. Цялата градина бе осветена с фенери — Дафне ги бе купила при пътуване до Мароко, — а по моравата бяха застлани пухкави килими и възглавници. Преди да се огледам, Зак се насочи към „приятелите колекционери“ на Дафне и ме остави да стърча сам-сама в средата на помещението.

Дафне ме сграбчи за ръката и ме представи на младата актриса Бетина Ивънс, току-що спечелила „Златен глобус“. Бетина е миньонче: дребна, крехка и съвършена. Имаше дълги блестящи коси с цвят на пчелен мед и носеше жълта сатенена рокля по тялото и сребърни сандали. Откровено се опитваше да копира Кейт Хъдсън, но в момента това правеха всички в Ел Ей. Носеше огромен годежен пръстен.

— И аз съм сгодена — похвалих се аз.

— Къде ти е пръстенът? — попита Бетина, поглеждайки лявата ми ръка.

— Годеникът ми още не го е купил.

Отговаряше на истината. Зак постоянно повтаряше, че ще ми купи пръстен, но все не се стигаше дотам. Не искам да прозвучи дребнаво, но това страшно ме тормозеше. Искам да кажа, че годеж без годежен пръстен е като Елвис без обсипаните му с фалшиви цветни диаманти дрехи или коктейл „Белини“ без сока от праскови. Не ме интересуваше какъв ще е пръстенът, а просто да го имам. На Зак му беше лесно с мен. Не бях изразила никакви претенции относно пръстена, докато Джолийн бе заявила на бъдещия си съпруг, преди да й направи предложение за женитба, че няма да приеме нищо по-малко от безупречен, петкаратов диамант.

— Яко! — възкликна Бетина. — Нямаше да приема да се омъжа за Томи, ако не ми беше дал пръстен, по-голям от Калифорния, когато ми поиска ръката.

— Бих се чувствала ужасно, ако някой ми даде огромен пръстен — споделих аз.

Всъщност не бе съвсем вярно. Тайно мечтаех за пръстен, по-голям от планетата, но не е прилично да си признаеш такова нещо и затова си мълчах.

— Колкото и да е голям камъкът в началото, с носенето той неизменно се свива. Е, вярно, този пръстен струва четвърт милион, но като се има предвид какво получава Томи срещу него — мен, — пръстенът е доста евтин, защото аз съм безценна — обясни Бетина.

— О…

Звездите явно много ги бива по сметките; на мен например никога нямаше да ми хрумне това уравнение.

— Вярно ли е онова, което прочетох в „Лиз Смит“? Подарил ти е „Удавеният камион“? Изключително романтично. Слушай, даже и без пръстен бих се съгласила да се сгодя за най-страхотния фотограф в Ню Йорк. Ще се отрази великолепно на кариерата ти. Толкова много ще се изпише за вас, когато се разделите, но се погрижи да стане, преди някой да помисли, че наистина ще стигнете до сватба.

Сигурно съм добила разстроен вид, защото Бетина изведнъж ме прегърна през раменете. Започна да ме тупа нежно, все едно имах нужда от утеха.

— Господи, извинявай. Понякога не внимавам какво говоря. Но ти наистина ли ще се омъжиш за… фотограф? Тук всички се сгодяват през цялото време, но никой няма намерение да се жени, особено за творчески личности като твоя годеник — говореше тя задъхано. — Аз самата никога няма да се омъжа за Томи. Няма начин. Да отидем ли да поговорим с твоя тип? Господи, погледни го. Невероятно сладък е.

Бетина понечи да тръгне към Зак, но аз я задържах и прошепнах:

— Нали не… възразяваш, но… Тази вечер сме в малко обтегнати отношения. Той… не ми говори. Претрупан е с работа…

Знаех, че съм порозовяла от смущение.

— Не се притеснявай. Първите ми двама съпрузи ми говореха много рядко. Това е нещо обикновено. Не си го слагай на сърце. Нали знаеш какво казват хората: при съпруга най-важното е да го притежаваш — засмя се тя.

— О, не съм разстроена — уверих я и избухнах в сълзи. — Просто съм лудо влюбена, а както знаеш, когато си влюбена, ти се иска да плачеш през цялото време, нали? Отивам до тоалетната. Радвам се, че се запознахме.

Чувствах се отвратително. Щом се отдалечих достатъчно, за да не ме чуе никой, звъннах на Джули по мобилния телефон. Исках да убия малко време, докато се успокоя.

— Здравей, Джули-мули — поздравих аз. — Страхотно се забавлявам.

— Затова ли плачеш като чанта на „Баленсиага“, на която е паднала катарамата? — сряза ме тя. — Нещо не е ли наред?

Казах на Джули, че никога не съм била по-щастлива през живота си — където и да обърнеш поглед, виждаш ябълково мартини, а „симфонията от десерти“ на „Льо Сирк“ е невероятно вкусна. Просто й звъня, защото ми се ще и тя да е на събирането.

— Мила, когато пиеш мартини, а чашата ти е пълна със сълзи, трябва да се запиташ дали Вселената не се опитва да ти подскаже нещо — поучително рече Джули.

Господи, когато Джули заговори за Вселената, започвам да се тревожа за нея. Това означава, че пак е чела нездравословно количество астрологически книги с хороскопи. Но в този случай изглежда беше права, макар да извличаше информацията си от „Лунната магия: как да си направим сами хороскоп“.

— Зак се държи странно, но не мога да ти обясня в момента. Трябва да вървя — промърморих аз.

— Добре, горе главата. Обади ми се, когато се прибереш. Обичам те.

Няколко минути по-късно Дафне ме завари седнала окаяна на пейката пред тоалетната. Щом зърна мокрото ми от сълзи лице, възкликна:

— Господи, какво стана? Да не би Брадли да се е държал лошо с теб?

— Не, не. Зак е причината. Изобщо не ми даде пръстен, а Бетина попита къде е… Не знам… Чувствам се ужасно — проплаках.

— Стига бе!!! Ако друг те попита за годежния пръстен, му отговори, че вместо това притежаваш „Удавеният камион“, с който можеш да си купиш шест годежни пръстена, чу ли? Когато един мъж ти даде такава лична вещ, това е истинска любов! За моя пръстен Брадли ходи на Найл Лейн, но така правят всички в Холивуд. Не значи нищо. Джулия Робъртс има около петнадесет пръстена оттам, а виж какво става с всичките й годеници. Да ти кажа ли откъде знам, че Брадли наистина ме обича? Носи ми чай в леглото, когато съм болна от нещо заразно като ТОРС, например. От значение са малките жестове. Хайде, искам да те видя усмихната. Да, така е по-добре — зарадва се Дафне, когато се ухилих насила. — Трябва да изглеждаш сияещо щастлива и влюбена, ако искаш да се чувстваш сияещо щастлива и влюбена. Вземи.

— Благодаря — промълвих, поемайки книжната салфетка, за да си избърша очите.

Явно съм била готова да променя настроението си онази вечер, защото докато отивахме да се присъединим към гостите, се почувствах неимоверно щастлива. Дафне имаше пълно право: „Удавеният камион“ бе нещо далеч по-значимо, когато става въпрос за любов, отколкото някакъв си пръстен. Само дето е малко досадно, че няма как да го сложиш на ръката си, та всички да разберат колко много си обичана. Припомних си колко много трогателни неща правеше Зак, когато се запознахме, и някак се самохипнотизирах; лепнах на лицето си усмивка и тя не слезе оттам до края на вечерта. Усетих как апетитът ми отново изчезна и изпитах огромно облекчение: определено продължавах да съм влюбена.

Дафне ме отведе отново във всекидневната, решена в пастелни тонове. Помещението беше претъпкано с милион момичета, облечени точно като Бетина. Всички обсъждаха някакъв още не излязъл на екрана нов филм с участието на Кера Найтли, на която щяха да започнат да подражават, когато изчерпят Кейт Хъдсън. Всички гаджета и съпрузи стояха вкопчени в красивите си момичета, сякаш ако ги пуснат, никога вече няма да ги видят — нещо вероятно tres умно от тяхна страна. Аз самата не се чувствах ни най-малко като Кейт Хъдсън, което бе голямо неудобство в заобикалящата ме среда. Прекрасната ми рокля не бе никак подходяща за тази вечер — беше прекалено нюйоркска. Как можа да ми хрумне да облека черно в Лос Анджелис? Исках да се прибера вкъщи.

— О, чудесно. Ето го Чарли Дънлейн — възкликна Дафне и ме повлече към млад мъж, седнал сам на един от огромните й бели дивани. После шепнешком ми обясни: — Страшно е сладък и е гениален млад режисьор. Поне така твърди Брадли. Аз не съм гледала негов филм, но не му казвай, защото Брадли се опитва да го склони да подпише договор. Ще поговориш ли с него, докато проверя докъде е стигнал готвачът?

Дафне ме представи и изчезна да се разпореди за ордьоврите или каквото там я тревожеше. Дори Чарли да бе толкова сладък, колкото Дафне смяташе, аз не забелязах. Никой не бе толкова сладък, колкото моя годеник, от когото, между другото, нямаше и следа. Надявах се да се забавлява някъде с важните клечки, макар да ми бе неприятно, че така явно ме избягва тази вечер.

— Добре ли си? — попита ме Чарли направо.

Наблюдаваше ме загрижено. Толкова ли прозрачна бях?

Лепнатата на физиономията ми усмивка явно не бе tres убедителна.

— Да, аз…

Не ми хрумна какво да отговоря.

— Какво не е наред? — поинтересува се той.

Понякога хората са доста невъзпитани, както сте забелязали. Искам да кажа: познавам този тип едва от три секунди, а вече ми задава лични въпроси. Отвратително е, напълно отвратително.

— Няма нищо не наред — възразих, окопитвайки се. — Чудесно се забавлявам. Толкова съм щастлива тази вечер, че нищо не мога да хапна.

— Дори от великолепните десерти на Дафне? Сигурна ли си, че си добре? Не изглеждаш особено щастлива.

— Много съм добре. Направо сто и петдесет процента напълно добре — отсякох, за да сложа край на този разпит.

— Е, как е Ню Йорк? — попита Чарли, доловил намека.

— Как разбра, че живея в Ню Йорк?

— По роклята. Прекалено сериозна е.

— Всъщност я наричам рокля трепач, защото е убийствено опасна — пошегувах се, развеселявайки се малко. — Бог да благослови „Азедин Алайа“.

— Същата от „Без улики“ ли? — попита Чарли и се засмя.

— Точно така — засмях се и аз. (Един от любимите ми филмови моменти от „Без улики“ е, когато Алисия Силвърстоун е на път да припадне, защото е изцапала роклята си от „Алайа“.) — Откъде знаеш този кадър? — попитах.

— Луд съм на тема кино. А всички от филмовия бизнес боготворят „Без улики“. Трябва внимателно да изучаваш този филм, ако работиш тук. Казвам го сериозно.

Чарли май наистина беше сладък. Ето, знаеше за „Азедин Алайа“, а това е огромен плюс. Не ме разбирайте погрешно. Не можеше да се мери със Зак, но не можеше и да се отрече, че има страхотна усмивка. Малко разрошената му тъмна коса падаше над необикновено сини очи; бе се облякъл малко небрежно в джинси, тениска с щампована рокендрол група и пооръфани маратонки, но успяваше да изглежда привлекателен дори и така, което важи за всички момчета в Ел Ей. Носеше смешни, даскалски тип очила и от време на време ги вдигаше на главата. Имаше лек загар, сякаш е карал сърф на Малибу. Изглеждаше обезоръжаващо открит и прям. На мен, разбира се, напомних си, ми допадат по-сложни мъже като Зак.

— Искаш ли да видиш нещо тъпо, но доста забавно? — попита Чарли ухилен.

— С удоволствие — уверих го, доволна, че настроението ми се подобрява.

— Добре. Ето какво се случи последния път, когато срещнах момиче така красиво, щастливо и недохранено като теб. Отпих от питието си така… — смукна през сламката от кока-колата — … и стана ей това. — По някакъв начин сламката изскочи от чашата, завъртя се във въздуха, опръсквайки разкошния бял диван с кафявата течност, и като по чудо се лепна перпендикулярно на рамките на очилата на Чарли. Аз се засмях, а той продължи: — И затова се водя за най-големия смотаняк, стане ли дума за жени.

Кока-колата капеше капка по капка върху бузата му. Чарли направи физиономия все едно питаше: „Виждаш ли?“

— Но ти си забавен — засмях се. — Забавното си е забавно и се вижда. — Дори тайно да си мислех, че е нечувано неприлично от негова страна да обърне внимание на факта, че не съм сияйно щастлива, когато ме видя в началото, той определено беше интересен събеседник. — Момичетата не устояват на чувството за хумор. Освен това си и режисьор. Обзалагам се, че някоя красива актриса ти е гадже — завърших.

— Не, в момента нямам гадже.

— А искаш ли да имаш?

— Не мисля за това по този начин — отвърна Чарли. — Гаджетата са от нещата, които получаваш в минимални количества, колкото повече ги искаш. Но, да, би било приятно. Всеки иска да се влюби, нали?

Изведнъж ми хрумна: Джули! Тя отчаяно копнее да се влюби. Ако положи всички усилия да не показва номера със сламката пред нея, Чарли има шанс да се окаже идеалният ЕС, особено след като знае такива важни неща като иконата в модата „Азедин Алайа“. Знам, декларирала е, че не желае творческа личност, но е време да разшири хоризонта си.

— Какво ще кажеш да те уредя с една от моите приятелки? Ти какъв тип момичета харесваш?

— Щастливи, които не са в състояние да хапнат каквото и да било — отвърна той, флиртувайки.

— О, аз съм заета. Сгодена съм за него — казах свенливо, посочвайки Зак.

Той се бе появил в стаята и сега стоеше в далечния край с гръб към нас. Обърна се за миг, но не ни забеляза.

— Привлекателен тип.

— Слушай, ще те запозная с някоя приятелка, но трябва да ми кажеш точно с какъв тип момиче искаш да излизаш.

Чарли направи пауза, която ми се стори безкрайна, преди да отговори. После ме погледна право в очите и промълви:

— С момиче точно като теб.

Беше малко неловко за сияещо щастливо момиче с годеник като moi.

Разклатих бучките лед на дъното на чашата си, докато измисля какво да отговоря.

— Напоследък прекарвам доста време в Ню Йорк по работа — наруши мълчанието Чарли.

— Чудесно. Ще те поканя на купона по случай годежа ми — зарадвах се аз.

— Мислех, че това е купонът по случай годежа ти.

— Този е за Лос Анджелис. Моята приятелка Мъфи ще прави събиране за мен в Ню Йорк. Всички са така мили с теб, когато си сгоден. Направо е невероятно. Дали съм гледала някои от филмите ти?

— Съмнявам се — отвърна той. — Те не са за масовия вкус.

— Прекалено художествени ли са? — попитах.

— О, не. Комедии са. Проблемът е, че аз ги намирам смешни, но хората не ги възприемат така. За повечето хора произведенията ми са потискащи, но аз твърдя, че няма комедия, зад която да не стои трагедия. За жалост шефовете на студията не са съгласни с мен. Искаш ли пак да видиш номера със сламката?

 

Докато се прибирахме след купона, бях относително щастлива. Сериозно — след като Дафне ме спаси, цялата вечер не престанах да се смея. Нещата между мен и Зак щяха да се оправят съвсем скоро, бях убедена. Опитах се да подхвана разговор, докато пътувахме по „Сънсет“ към „Шато“. Беше едва единадесет и исках да подготвя нещата за малко латиноамериканска дейност, когато се приберем.

— Скъпи, макар да съм лъчезарно щастлива, съм и… tres, tres депресирана — споделих тихичко.

Господи, въобще не се получи онова, което очаквах. Нямах намерение да кажа това.

— Пак ли ще ми опяваш, че искаш да правим секс? — попита Зак, без дори да откъсне поглед от пътя. — При тебе то е като зависимост. Много ’ибано странно ми се струва.

Най-после Зак ми говореше. След държанието му през последните няколко дни представляваше някакъв пробив. Но защо се изразяваше така грубо? Понякога нюйоркчани са прекалено прями за скромни момичета като мен, независимо от подозренията ми, че съм по-разпусната, отколкото скромна.

— Миличък, ще ми се да не говориш така. Не е особено романтично — подхвърлих шеговито, но в действителност се стараех да не се разрева, защото точно това ми се правеше.

— Толкова ’ибано повърхностна си. Според теб една връзка се крепи само на секс. А не е така! Нещата са много по-’ибано сложни!

Сега вече Зак истински ме разстройваше. Все пак се опитах да не се поддам и да се държа мило; нямах желание да предизвиквам „спорен въпрос“.

— Но, скъпи, ние не сме най-добри приятели. Повечето хора се любят с годениците си…

— Не съм „повечето хора“. Именно затова си с мен. Аз съм фотограф! Не живея по правилата на другите. Аз съм това, което съм. А ти си страшен егоист. Редно е да си изградиш стойностна ценностна система.

Зак натисна силно спирачките и се вторачи в тъмния каньон Стоун напред. Изглеждаше бесен. Какво бях направила?

— Все ти, ти, ти и дали те чукат или не! Престани да опяваш все за едно и също ’ибано нещо!

Зак ме плашеше повече от Патрик Бейтман в „Американски психо“ и понеже книгата така ми изправи косите, прочетох само първите дванадесет страници, така че не подозирах и за половината ужаси по-нататък. Сигурно се шокирах от думите му, защото не ми хрумваше какво да отговоря.

Най-сетне той запали двигателя отново и в пълно мълчание се прибрахме в „Шато“. Надявах се всичко отново да е наред, когато се върнем в Ню Йорк и се приключи с поръчката на „Лука Лука“ след две седмици. Освен това, както си припомних наум, никой не е идеален през цялото време, особено аз, така че няма какво да се оплаквам. Макар тази вечер Зак да се държа хладно с мен, все още бях луда по него. Именно тогава се запитах какво — на теория — би било да си сгоден за някой по-топъл, макар и не така привлекателен, като забавния филмов режисьор. Прогоних, естествено, тази мисъл моментално от главата си, затова не смятам, че е нещо от голямо значение.

 

— Яко! Казваш — филмов режисьор, така ли? Будалкаш ли ме? Звучи ми като прекалено творческа личност за мен.

Когато споделих с Джули намерението си да я чифтосам с Чарли, тя реагира точно както очаквах. Седмица по-късно седяхме във фризьорския салон на „Бергдорф“, за да си направим модните сега разноцветни кичури, след като оцветяването в един цвят вече е демоде според Ариет, а на нея може да се разчита напълно, щом става въпрос за авангардните тенденции при прическите. Има си причина всички да предпочитат фризьорския салон в „Бергдорф“, разположен на целия девети етаж на универсалния магазин: атмосферата тук е невероятно успокояваща и напълно забравяш за недопустими неща от сорта, че годеникът ти не е разменил повече от няколко думи с теб през последната седмица. Мястото направо е блажено. Етажът е разделен на три обширни помещения: огромна чакалня, където винаги има впечатляваща ваза с разцъфнали вишневи цветове, салон за подстригване и салон за боядисване. Именно в него пребивавахме предимно аз и Джули. Където и да ти спре погледът, имаше огледала, масички с гримове и обособени кътчета за маникюр и педикюр. Помощнички, облечени в еднакви люлякови на цвят блузи, сноват напред-назад и ти предлагат студено кафе с мляко или ябълково сорбе; има дори специален човек — Черилий, — чиято единствена задача е да оформи до съвършенство веждите ти. Това вече се обособява като самостоятелна професия. Цялото отделение е боядисано в бледолилаво, а от прозорците, които са от пода до тавана, виждаш голяма част от Пето авеню в едната посока и почти целия Сентръл парк в другата. Как човек да не забрави, че не е правил секс от три седмици? Тук направо ухае на секс!

— Джули, само ти го подсказвам, но защо не обмислиш и други възможности? Както си се ограничила, сега вероятно изпускаш някои страхотно чудесни мъже — обърнах й внимание аз. — Искам да те запозная с наистина забавен и сладък тип. Ако не бях с моя ЕС, бих се замислила дали да не превърна този в свой ЕС.

Това, разбира се, въобще не отговаряше на истината; продължавах да съм луда по Зак, независимо от всичко. Но целта ми беше да реформирам тесногръдието на Джули.

— Щом си харесала този Чарли, приключи историята със Зак.

— Не съм казала, че го харесвам, Джули, а само че е симпатичен, и ако не бях сгодена — което съм! — той е от типа мъже, които бих харесала. Освен това е изключително забавен и приятен. Ще уредя да седнеш до него на купона по случай годежа ми.

— Сладък ли е?

— Дафне твърди, че е невероятно сладък.

— А ти как го намираш?

— Не знам — признах аз.

Честна дума, нямах ни най-бегла представа дали Чарли е сладък или не. Способностите ми стигаха да преценя правилно само Зак; всички останали мъже виждах някак размазано.

— Хайде, разкажи ми всичко — подкани Джули, докато Ариет нанасяше боята върху кичурите й. — Звучеше ужасно, когато ми звънна от Дафне. Какво стана след купона?

— Нищо особено — отвърнах привидно нехайно, небрежно разлиствайки новия брой на „Вог“. (В салона винаги предлагат броя на списанието за следващия месец, макар официално да не се е появил по павилионите.)

— Ясно — отсече Джули саркастично.

Джули ме познава прекалено добре, за да успея да скрия нещо от нея. Разказах й за отвратителния разговор в колата, но съзнателно спестих някои подробности.

— Яко! Наистина ли наговори тези неща? Все едно ти е бил дузпата. Не бива да се жениш за този човек, мила. Брак без секс е пълно разочарование. Ще бъдеш напълно отречена — заяви Джули.

Понякога въобще не разбирах за какво говори.

— Това е проблемът на отречените хора — продължи тя. — Попаднали са в това състояние, а не го отчитат.

Джули понякога говори пълни безсмислици.

— Но аз го обичам! — заявих решително.

Само като мислех за Зак, бях в състояние да отслабна три килограма.

— Влюбена си единствено във външния му вид. Влюбена си в идеята да си влюбена — заключи Джули. — Ти си безнадеждна романтичка.

Стори ми се малко прекалено да го чуя от безнадеждна романтичка по рождение. Но пък Джули не разбираше нищо от връзки. Имала ги е с тонове, а доникъде не се стигна.

— А ако Зак е прав и аз наистина съм повърхностна? — терзаех се.

— Никак не си повърхностна, а само приличаш на такава заради манията ти да носиш единствено джинси „Клое“. Той е повърхностният и се опитва да представи своите проблеми като твоя вина. Кое, мислиш, е по-шикозно — да си еднократно изрусена блондинка или двукратно изрусена блондинка? — попита Джули, навеждайки глава към мивката, за да отмият боята.

— Еднократно. Дали ако се откажа от джинсите „Клое“, той ще спи с мен?

— Имам един-единствен съвет за теб: отложи!

Джули беше напълно, цялостно и абсолютно заблудена. Как така ще отложа? За секунда не би ми минало през ума да не се омъжа за Зак. Не можеше да става и въпрос за връщане назад сега. А и оставаха само двадесет и четири часа до божественото събиране, организирано от Мъфи в чест на годежа ми. Тя надмина дори Дафне и нае самият Лексингтън Киникът да аранжира цветята. Той е безспорният крал на джунглата от рози в Ню Йорк. Списъкът от чакащи за услугите на Киникът е съпоставим единствено със списъка от чакащи за чанта от естествена кожа на „Ив Сен Лоран“. Ако разваля годежа си и Мъфи откаже ангажимента на Киникът, тя ще умре на място — в буквалния смисъл. Освен това възнамерявах да запозная Чарли и Джули на купона; ако отложа, няма да има никакво събиране и съответно — никакво запознанство.

 

Макар да нямах абсолютно никакво намерение да отлагам, щом се прибрах вкъщи от салона „Бергдорф“, се обадих на мама за консултация дали да не го направя. Наистина звучи адски противоречиво, но се чувствах безкрайно объркана. Споделих с мама — с молба да го запази в дълбока тайна — някои разногласия между мен и Зак по повод Бразилия; и, макар да не обмислях отлагане, я попитах дали едно дребно изчакване няма да се окаже полезно. Накарах я да обещае да не казва на никого, защото купонът в Ню Йорк по случай годежа щеше да се състои следващата вечер. Зак в никакъв случай не биваше да разбира какви колебания са ме обзели. А и защо да провалям страхотен купон предварително (особено след като Лексингтън бе поръчал да докарат двеста розови орхидеи от Доминиканската република, за да придаде по-екзотичен вид на розовата джунгла), когато винаги мога да изживея страхотния купон и да го разваля след това?

Излязох да свърша някои дребни неща и когато се върнах след няколко часа, телефонният ми секретар светеше като луд. Очаквах всичките ми приятелки да звънят да питат как да се облекат за вечерта. Прослушах съобщенията.

„Обажда се управителят на конферентния център в замъка Суер. Съжаляваме за развалянето на годежа. Ще задържим депозита от три хиляди лири.“

„Здрасти. Обажда се баща ти. Съжалявам за развалянето на годежа. Мама ми каза за случилото се днес. Вярно ли е, че не сте правили секс от три месеца?“

Господи, защо членовете на моето семейство винаги преувеличават нещата? Казах на мама, че става въпрос за три седмици.

„Аз съм Деби Стодард. Работя за «Дейли Мейл». Утре пускаме материал за разваления ви годеж. Ще ми звъннете ли да потвърдите?“

 

— Мамо, как можа да го направиш? — проплаках аз, когато се свързах с нея. Бях й бясна.

— Скъпа, щеше да е много неловко за семейство Суер, а и за мен в селото, ако беше развалила годежа в последния момент, затова леко ги подготвих предварително…

— Семейство Суер дори не живеят в момента там. Замъкът се е превърнал в конферентен център под наем. Мамо, какво толкова лошо има да се откажеш от наемането на конферентен център? Никога повече няма да ти споделя нещо лично. Не развалям годежа. Просто обмислям дали ще е зле, ако предизвикам едно дребно изчакване.

Затворих телефонът бясна. Какво, за Бога, щях да правя сега? Зак не биваше да разбере за случилото се. В този момент звънна Джули. Вълнуваше се от предстоящото запознаване с Чарли.

— Току-що го проверих в „Гугъл“. Той е най-страхотният режисьор, желана партия…

— Проверила си го в „Гугъл“? Джули, какви ги говориш? — възкликнах аз.

— В Ню Йорк всеки чете за всеки в „Гугъл“. То е неразривна част от излизането на среща в наши дни — обясни тя.

Понякога приказките на Джули ме карат да мисля, че да излезеш на среща в Ню Йорк е по-трудно, отколкото в „Сексът и градът“, а по мое мнение на онези момичета им е дяволски трудно в това отношение.

— Както и да е — продължи Джули, — Чарли наистина прави страхотни филми.

— Гледала си филмите му? — смаях се аз.

— О, неее… Звучат ми прекалено депресиращи. Но отзивите в „Ню Йоркър“ са страхотни. Представяш ли си? Вече съм напълно влюбена в него. Той очевидно е творец по рождение.

— Джули, държиш се изключително цинично.

— Казваш го сякаш е нещо лошо. Как мислиш, дали предпочита еднократно изрусени блондинки или двукратно? Винаги мога да отскоча набързо в „Бергдорф“.

На следващия ден — деня, обявен от Мъфи за купона — тайно отмених всички откази, направени от мама. Страшно се изнервих, защото това почти ме лиши от време за загар менте, да се гримирам както трябва или да свърша каквото и да било. От всички тези грижи бях пребледняла до неузнаваемост, но най-важното беше Зак никога да не разбере какво е свършила мама зад гърба му.

Едничкото хубаво нещо в деня на купона беше, че го прекарах в апартамента си, който обожавам. Когато се сдобих с него, не повярвах на късмета си: той е почти в центъра на Уест Вилидж, на ъгъла на улиците „Пери“ и „Уошингтън“ и заема най-горния етаж на хубава, старинна, тухлена сграда отпреди войната, но без асансьор. Имам прозорци на две от стените и виждам как реката проблясва в далечината. Боядисала съм всички стени в лазурносиньо, за да приличат на водата. Апартаментът не е голям: само спалня, всекидневна с камина и ниша, превърната в кабинет, но е дяволски красив с вещите из него. Направо е от класа, а не като апартаментите на някои момичета в Ню Йорк, претрупани с всевъзможни предмети и джунджурии. Напълно съм алергична към разхвърляни навсякъде обувки и не мога да съм приятелка с момичета, които имат тонове дрехи вместо мебели. Предпочитам да се придържам към изисканото, ако разбирате какво имам предвид. Във всекидневната виси страшно красив старинен полилей — намерих го в Париж, — по стените са закачени снимки и има тапициран в бледосиньо диван, на който лежа с часове, чета книга и слушам музика. Цялата ми спалня е пълна с бели, ръчно плетени покривки и кувертюри; мама ми ги изпраща от Англия, когато не е заета да прави досадни неща, например да отменя уговорените събития за сватбата ми, без да ми каже. Господи! Мама! Кошмар.

 

Ненапразно Лексингтън Киникът се слави като Краля на розите в Ню Йорк. Същата вечер бе преобразувал трапезарията на Мъфи в градина от розови рози и орхидеи. Прелестното им ухание създаваше впечатлението все едно си в бутилка парфюм „Фракас“. Бледорозовите покривки хармонираха идеално с цвета на цветята, сякаш бяха расли заедно с тях в оранжерията. Лексингтън бе успял да намери и розови седефени чинии, които бе разположил по масите и напълнил с ягоди. Нищо чудно, че всички го смятат за гений. Така или иначе до тази вечер дори не подозирах, че съществува розов седеф.

Откакто се върнахме от Ел Ей вероятно се бе случило нещо, защото вечерта на купона Зак беше неузнаваемо ласкав. Усмихваше се, целуваше ме сякаш вчера сме се върнали от Бразилия, държеше ме за ръката през цялото време; беше съвършено друг човек. Слава Богу. Явно беше точно както си мислех: Зак е истинска кукла с лъкатушни настроения подобно на всички мои познати в Ню Йорк. Точно когато гостите започнаха да пристигат, той ме отнесе на ръце до една от спалните и ми подари най-красивата огърлица от розови аметисти, която сте виждали; камъните бяха правени по поръчка, защото той знаеше, че розовото е любимият ми цвят. Изпитах огромно облекчение, че не бях поискала едно дребно отлагане.

Джули бе най-сияйната наследничка на събирането. Не спря да флиртува с Чарли цяла вечер. Той я покани на вечеря минути след като се запознаха; тръгнаха си заедно. Моят годеник и аз напуснахме събирането поотделно. Зак обясни, че заминава в командировка във Филаделфия рано на следващата сутрин и не искал да се прибира късно с мен. Доста се разстроих, но нямах очи да се оплаквам, защото беше така мил цялата вечер, пък и ми подари огърлицата, и така нататък. Но определено се чувствах объркана, задето прибягна до номера си да ми изчезва, и то точно тази вечер. Но Зак си е такъв: никога не знаеш какво да очакваш.

 

Няколко дни по-късно беше рожденият ден на Зак. И тогава той отново започна да се държи странно. Повтаряше колко мрази рождения си ден, защото майка му винаги го забравяла, когато бил дете. (Като цяло това беше добре, защото се чувстваше депресиран, а всички красиви секретарки в офиса на импресариото му не спираха да повтарят, че прави най-хубавите си снимки, когато е депресиран.) Поисках да го заведа на обяд в „Бара на Хари“, за да го почерпя. Дори поръчах в „Киприани“ да опекат любимата торта на Зак. Звъннах му сутринта да уточня по кое време да мина да го взема от ателието му в Ист Вилидж за обяд.

— Няма да дойда. Казах ти: мразя ’ибания си рожден ден. Престани да ми досаждаш.

— Но аз го правя, за да престанеш да мразиш рождения си ден. Искам да се отърсиш от потиснатостта си — обясних шокирана.

— Не схващаш ли? Обичам да съм ’ибано потиснат. Така функционирам по-добре. Как ще си върша работата, ако през цялото време съм щастлив?

Затръшна ми телефона. Няколко пъти се опитах да се свържа с него, но линията даваше постоянно заето. Трябваше да изляза от апартамента. В отчаян опит да се разсея взех такси до центъра на града и се срещнах с Джули в салона за красота на „Бергдорф“, където тя се бе разположила в огромен фотьойл, за да си направи френски маникюр. За него са необходими часове; като грижа за ноктите неговият еквивалент е да нарисуваш „Мона Лиза“.

— Яко! Направо съм отвъд от вълнение — възкликна тя, виждайки ме. — Чарли е толкова сладък. Всеки ден ми изпраща страшно умни интелектуални имейли, които въобще не разбирам. Не е ли очарователно? Ще ме води на ваканция в Италия. Обещава да ми изпраща цветя всеки ден, когато се върне в Ел Ей, където познава абсолютно всички. Познава, мисля, дори Брад Пит, а знаеш колко искам да заведа Дженифър да пазарува в „Бергдорф“. Тази връзка е много добра за кариерата ми… Е, целуването не беше като в „Девет седмици и половина“, но не можеш да имаш всичко в една връзка, нали? — завърши Джули.

После ме попита защо не съм на обяд по случай рождения ден на Зак, но нямаше как да й обясня, защото лицето ми се обля в сълзи, преди да си отворя устата.

Искрено желаейки да ме разсее, Джули ме покани да изляза с нея и Чарли същата вечер. Според думите й Чарли бил отлично информиран и тя никога не разбирала за какво всъщност говори той, та се надява аз да й обясня. Отвърнах, че и през ум не ми минава да се натрапя на романтична вечеря за двама, пък и тайно очаквах да успея да видя Зак по-късно. Не бях го виждала от събирането при Мъфи; бях сигурна, че лошото му настроение вече се е изпарило.

 

Същата вечер Зак не ми звънна. При всеки опит да се свържа с него, ми отговаряше телефонният секретар. След третото си съобщение „Честит рожден ден. Моля ти се, ми се обади“ изпаднах в сълзлива депресия пред телевизора. Дори „Холивуд е твой“ се оказа безсилен да подобри настроението ми. Сълзите се стичаха и размазваха по бузите ми сложния грим, който придаваше опушен цвят на очите ми. Бях стигнала до етап да не ми пука колко „Черен Боби туш-гел“ съм изхабила (той е най-добрият за опушен поглед и горещо го препоръчвам), когато Чарли звънна. Ще изляза ли на вечеря с него и Джули?

— Имам проблеми с грима — отвърнах аз и си избърсах очите. — Ако изляза, вероятно ще се задълбочат.

Погледнах се в огледалото. Тушът вече бе стигнал до устата ми, образувайки две тъмни реки от очите, покрай носа, та чак до устните. Лицето ми приличаше на дълбока цепнатина в ледник. Не ми стоеше никак добре, макар да съм красиво момиче.

— Звучиш ужасно. Идвам да те взема. Джули още не е готова. Ще се срещнем в ресторанта.

С влизането в „Да Силвано“ на Шесто авеню аз се разведрих. Има нещо успокояващо в заведение, което те кара да се чувстваш приятно, независимо каква гадост ти се е случила през деня. Джули вече ни чакаше на най-хубавата ъглова маса. Била „травматизирана“, защото Муки — личната й консултантка в „Бергдорф“ — още не й се била обадила. Можело ли да проведе разговора на масата? Съвсем сериозно — Джули е най-невъзпитаният човек, когото познавам. За щастие, Чарли я намира за изключително забавна. Ще възрази ли, Чарли, попитах аз, да си оправя грима, преди да поднесат лангустата. Приличах на труп от филм на ужасите.

— Момичета, за мен ще е чест — разреши ни той и се засмя.

— О, скъпи, обожавам те. Толкова си сговорчив — изчурулика Джули и го целуна. — Винаги ми разрешава да правя каквото си поискам — обясни ми тя.

— Имам ли друг избор? — усмихна се той.

— Сладур. Ти си истински джентълмен. Направо си отвъд. Знаеш ли, Чарли също е наполовина англичанин. Оттам са добрите му маниери.

Телефонът на Джули иззвъня. Тя скочи на крака и възкликна:

— О, ГОСПОДИ, Муки, да не си пуснала в действие някакъв таен заговор срещу мен, целящ да ме изключи от светския живот в Ню Йорк, или започвам да ставам параноичка?… Не можеш да си представиш какъв срам изпитах, когато миналата седмица отидох на купона у Лара с панталоните до средата на прасците от „Алис и Оливия“, които ти ми продаде, само за да разбера, че вече не са на мода!… Сега всички носят кафтани от „Алегра Хикс“…

Джули млъкна, докато Муки се опитваше да я утеши. Междувременно аз се разбъбрих с Чарли.

Приличаше толкова на британец, колкото и Белият дом. Обясни, че макар да е роден в Англия и второто му име да е Дънлейн, което говорело за шотландското му потекло, не се смятал за британец. Баща му, англичанин, се прехвърлил да живее на Западния бряг, когато Чарли бил шестгодишен, защото му омръзнали британският снобизъм, британските клюки и отвратителното британско време.

— Цял живот съм живял в Америка — уточни Чарли. — Почти не помня Англия. Дори баща ми не говори често за нея. Той е доста ексцентричен и потаен. А ти защо напусна Англия?

— Майка ми е американка и винаги съм искала да живея тук. Освен това мама се вманиачи на тема да ме омъжи за англичанин със синя кръв. Отврат! Ненавиждам надутите аристократи.

— Доста са нетърпими, нали?

— Напълно. Живея в постоянен страх да не се озова в леден замък, омъжена за граф.

— Не ми звучи чак толкова отблъскващо, но разбирам защо предпочиташ Ню Йорк.

Междувременно Джули придобиваше розовия цвят на блясъка, с който си бе намазала устните.

— Истински кошмар. Имах чувството, че ще ми прилошее. Беше много унизително… — простена тя. — Още по-неприятно ми стана, когато видях близначките Вандонбилт с нови къдрави прически. Никой в този град не си прави прическа преди мен, Муки. Никой!

— Звучи доста гадно — отбеляза Чарли. — На вас, момичетата, животът никак не е лек.

— Не можеш да си представиш колко е травмиращо да си така пленителна като Джули — уверих го аз.

— Напротив — отвърна Чарли леко усмихнат. — Дори тази вечер станах неволен свидетел на една травма, свързана с избирането на подходящ чифт джинси за този ресторант. Джули ми обясни, че задачата би могла да се сравни с изкачването на Килиманджаро. Аз, естествено, се съгласих, защото иначе щеше да тръгне от апартамента си след два часа, вместо след един.

— Толкова добре разбираш жените — зарадвах се аз.

Честна дума, този мъж представляваше истинска находка. Джули определено беше момиче с късмет.

— Много ми се ще да ги разбирах, но невинаги се получава. За жените знам само, че ако се съгласяваш за всичко с тях, тогава те смятат, че ги „разбираш“. Ето например — преди време не разбирах една приятелка, която смяташе гаджетата за своеобразна човешка кредитна карта за пазаруване по Родео Драйв. Много скоро ме напусна.

Останах шокирана. Никак не ме радваше да чуя, че в Ел Ей все още съществуват такъв тип жени. Мислех, че са се изчерпали след „Династия“.

Сега отново започваха да се появяват проблеми с грима ми, но поради далеч по-приятни причини: смеех се от сърце. След преживяното през последните няколко дни ми подейства облекчаващо. Междувременно Джули обикаляше около масата като разярена лъвица.

— После си извадих мобилния телефон и всички ме погледнаха все едно съм НЛО. Близначките Банди си контактуват със сателитни пейджъри и по тяхно мнение телефоните са пълна отживелица!

Чарли погледна Джули умилено и промърмори:

— Не мога да устоя на изкушението да излизам с пристрастена към пазаруването жена.

Чарли се отнасяше към Джули със смесица от благоговение и веселие. Направо беше впечатлен от нейната личност, независимо от някогашните му проблеми с момичета, пристрастени към пазаруването. После извърших малка подлост: реших да узная нещо повече за тайнственото му семейство — само за да помогна на Джули, естествено — и подпитах за майка му. Той въздъхна.

— Би могла да се нарече лекомислена. Някои я наричат Отцепничката. Избяга с приятел на баща ми и сега живее в Швейцария.

— Съжалявам — промълвих.

Ето, човек никога не бива да проявява нездраво любопитство. Рискуваш да се натъкнеш на тъжна история, а няма как да си върнеш думите назад.

— Не се притеснявай. Не поддържам кой знае каква връзка с нея. Обаждам й се от време на време да й кажа „здрасти“. Баща ми пък се ожени повторно и сега е щастлив.

— И се виждате в Ел Ей, така ли? Той там ли живее?

— Има къща в Санта Моника. Виждам го понякога. Татко е малко ексцентричен. Постоянно изчезва някъде. Май всичките сме без особено дълбоки корени…

Той не продължи и придоби леко угрижен вид.

Защо постоянно проявявам любопитство? Защо? Мислено си обещах повече да не правя така с непознати в бъдеще. Чарли изглеждаше такъв симпатяга. Надявах се Джули да го оцени.

Джули най-после изключи миниатюрната си „Нокия“ — мен ако питате, машинката продължаваше да си е съвсем модерна, независимо от приказките на близначките Вандонбилт, — грабна чантата и якето си, все едно се готви да тръгва, и обяви:

— Трябва да отида да взема нещо. Вие двамата защо просто не продължите без мен?

Преди да успея да кажа каквото и да било, тя се изниза през вратата. Не се изненадах. Както вече споменах, Джули не е особено добре възпитана и аз все замазвам положението заради нея. Обясних на Чарли, че почти винаги напуска вечерите, за да се впусне в нощно пазаруване, но той не бива да се засяга. Чарли само сви рамене и забоде вилица в чиния с трюфели. За щастие не прие напускането на Джули като лична обида. Погледна ме топло, по братски. След тръгването на Джули атмосферата се промени и от седмици насам за пръв път се почувствах спокойна.

— Разказах ти всичко за родителите си — подхвана той. — А сега да поговорим за друго. Къде се запозна с Джули…

 

На следващата сутрин се срещнах с Джули в „Портофино“ на Западен Бродуей за загар менте. Според нея изкуственият загар лекува депресията й и затова ходи всяка седмица. Стори ми се лудо влюбена, защото, докато бяхме там, се мажеше със защитен крем UV8. (Разполагат с разкошни самостоятелни стаи, където можеш да се печеш заедно с приятели.) Беше си сложила червена копринена маска върху очите, с думите „КРАЛИЦА НА ДРАМИТЕ“, избродирани с копринен розов конец.

— Чарли определено е симпатичен — заяви Джули изпод маската си. — Гаджето ми смята, че ще ми се отрази добре.

— Гаджето ти?! Той е твоето гадже, Джули! — напомних й аз, докато разтривах защитен крем UV30 върху краката си.

— Той е едно от гаджетата ми. Неприятно ми е да ти го съобщя, мила, но редица жени имат съпруг и няколко гаджета едновременно. Човек не слага всичките си диаманти в един сейф.

Запитах се как ли ще се почувства Чарли, ако разбере, че е един от няколкото диаманта в сейфа на Джули. Много момичета в Ню Йорк излизат с двама или трима мъже едновременно, в случай че един от тях не струва. Джули била казала на Чарли, че не може да е „ексклузивно“ негова, но спестила информацията за съществуването на още две гаджета, което ми се стори безнадеждно неромантично за отчаяна романтичка като нея. Стана ми кофти за Чарли и дори ми се прииска да го защитя. Двете с Джули почти се скарахме заради него.

— И той ли не е ексклузивен за теб? — попитах аз.

— Господи, не, естествено! Няма да излиза с мен, ако не е само мой, предупредих го — отвърна Джули смаяна.

— Джули, не бива да спиш с трима мъже едновременно. Не е хигиенично.

— Защо да не си угаждам, докато е в Ел Ей? Не ти трябва да се изказваш по въпроса, госпожице Спала-съм-само-с-трима-мъже-и-явно-лъжа-но-го-казвам-за-да-изглеждам-по-девствена-отколкото-съм!

— Джули, аз наистина съм спала само с трима мъже.

Това не отговаряше съвсем на истината, но доколкото винаги го бях твърдяла, сега не беше моментът да променям версията.

Истината е, че съм склонна да се държа разгулно, но само насаме, мислех си аз, докато придобивах желания загар на кожата — силно разредено кафе с мляко. (Няма нищо по-вулгарно от лице със силен тен в града.) Когато става въпрос за сексуална политика, моето мнение е, че за освободеното модерно момиче е по-добре да се държи като девственица, за да има възможност да върши всякакви порнографски неща, без да я е страх, че ще си изгради лоша репутация. Дори някой злобар да разпространи гадни порнографски клюки за нея, няма значение, защото никой не би му повярвал. Затова моят съвет е: приличай на девственица, дръж се както искаш и така винаги ще получиш онова, за което копнееш.

Не че moi прилага на практика този принцип, честна дума, но приискат ли ми се в разкошни места като парижкия „Риц“ много срещи, за които се изискват противозачатъчни средства, ще се придържам точно към подобна тактика. Което изведнъж ме подсети, че що се отнася до срещите, не бях имала такива повече от седмица със Зак, нито със, нито без противозачатъчни средства.

 

Нервен срив по нюйоркски

Имам на свое разположение:

1. акупунктурист по 99 долара за 90 минути

2. инструктор по аштанга йога по 70 долара за 60 минути

3. лечител билкар по 150 долара за 25 минути

4. мануален терапевт по 100 долара за 15 минути

5. лечител от Индия, който не взима пари

6. акушер-гинеколог по 350 долара на преглед за думите: „Може би няма овулация, но не съм сигурен.“

7. хипнотерапевт по 150 долара за 60 минути

8. поведенчески терапевт, специалист по бихейвиоризъм по 200 долара за 55 минути

9. психотерапевт по 40 долара за 90 минути (прекалено е евтин, за да ми върши работа)

10. психолог по 250 долара за 60 минути

11. масажист по 125 долара за 40 минути

 

Не съм на балнеолечение. Преживявам нервен срив в Ню Йорк. Много е скъпо.