Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (16)

12.

Най-забележителното на Старата къща на енорийския пастор е, че въобще не е стара. Колкото и да се дразни мама, истината няма как да се скрие: строена е през 1965, а не през 1665 година. Удобна тухлена къща във викториански стил с четири спални. Това не спря мама да влага пари в увивни рози и бръшлян, подстриган да заобикаля входната врата и прозорците, в опита й да придаде по-старинен и автентично английски вид на сградата.

Когато се прибрах, у дома нямаше никой. Полицай Лайл, на когото налетях пред замъка, любезно предложи и изтегли спрялата ми кола с неговата, за да я докарам до вкъщи. Минах отзад и влязох през кухнята, влачейки куфара след себе си. Господи, мислех си, докато се изкачвах по задното стълбище към стаята за гости, какво направих току-що в замъка. Изведнъж съжалих за наговорените неща далеч повече, отколкото подозирах, че ще съжалявам. Изпитвах раздразнение и се измъчвах, но не успявах да определя защо. Може би се дължеше на часовата разлика след полета. След днешния следобед се чувствах крайно изтощена и мечтаех единствено да се изтегна върху леглото си за час.

За жена, склонна към мигрени, изборът на мама за тапетите е стопроцентово необясним. Всеки сантиметър от стаята за гости — включително и таванът — е покрит с тапет на пълзящи жълти рози, а абажурите на настолните лампи и диванът са в същия нюанс. Дори пешкирите и хавлиите в банята са жълти. Честна дума, виждайки го, щях да умра от главоболие. Останалата част от стаята беше задръстена с вещите на Джули, все едно току-що е влязла и е изсипала съдържанието на три куфара върху леглото и по пода. (Вероятно точно така беше постъпила.) Имаше кутийки за бижута, тоалетни несесери, купища гримове, два мобилни телефона, фотоапарат и чисто нови дрехи и обувки; имаше дори ароматизирани свещи и две снимки в рамки на Джули и баща й, метнати върху купчините. Джули винаги пътува все едно си сменя квартирата, защото прочела в „Пари мач“, че като „персонализираш“ с вещи от вкъщи хотелските стаи или гостните, в които си настанена, ще се чувстваш по-спокойно.

Оставих куфара и чантата си със зеброва шарка в средата на помещението и се излегнах върху дрехите на Джули на едно от леглата. Отчаяно копнеейки да се разтоваря от случилото се преди малко, вдигнах телефона от нощното шкафче до леглото и се обадих на Джолийн.

— Ей — започна тя веднага, — чу ли какво става между Джули и Хенри? Винаги съм подозирала, че някоя от нас ще го грабне. Но имам проблем около сватбата и се питах дали не можеш да помогнеш.

— Какво е станало?

— Джули помолила Зак Посен да й направи сватбената рокля. Вера Уанг се разстроила дълбоко и заплашила да се оттегли завинаги от бизнеса с булчински рокли. Опитай се да убедиш Джули да се откаже от Зак и да отиде при Вера. Ако Вера се оттегли преди аз да се омъжа, ще умра. Как ще се облека за сватбата си?

— Тя ми каза, че Александър Маккуин ще прави роклята й.

— Господи, и него ли е поканила?

Сватбите винаги изваждат на преден план най-лошите черти на принцесите от Парк авеню. Сватбите на приятелките им стават причина маниакално да се вкопчват в едно-единствено нещо: собствените им сватби. Джолийн обаче имаше известно право. Ако Вера Уанг се оттегли, ще съсипе цялото неомъжено население на Парк авеню. В този момент чух да звъни мобилен телефон. Вероятно беше на Джули, защото имаше обхват.

— Ще се опитам — обещах. — Трябва да затварям. Мобилният на Джули звъни.

— Добре. Но не забравяй за Вера и роклята ми!

Вдигнах мобилния телефон на Джули. Обаждаше се Джаз. Звучеше по-обезпокоена дори от Джолийн.

— Къде е Джули? — простена тя.

— Няма я в момента — обясних.

— О, Господи! Трябва да говоря с нея за господин Валентино. Той настоява да направи сватбената й рокля. Има ли шанс да я убедиш да се откаже от Зак Посен? Не те притискам, но ще загубя работата си като муза, ако не му осигуря Бергдорфската булка плюс антуража й.

— Джаз, нямам представа дали ще успея.

Нямах желание да бъда въвлечена в това модно фиаско.

— Моля те! Валентино ще те отрупа с подаръци във вид на нови дрехи. В момента с него сме в Егейско море, на яхтата му. Защо не дойдеш? Тук е божествено. Господи, какво ще му кажа на вечеря?

В един момент Джаз е невинна наследница на горски масиви, а в следващия — безскрупулен проводник на модната империя на Валентино. Много е шокиращо, когато близките ти приятелки прибягват до подкупи. Нямаше да участвам, каквато и щедрост да бе готов да прояви Валентино по отношение на дрехите.

— Джаз, трябва да затварям.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да. Ще се чуем.

В момента проблемите на Джаз с кариерата й ми се струваха страшно повърхностни. Сама да се оправя. Разтревожена, защото тоалетът ми за следващия ден е страшно измачкан, скочих от леглото и започнах да разопаковам багажа си. Закачих минироклята си от „Баленсиага“ (страшно хубава и секси, но едва ли щеше да бъде оценена подобаващо в Стибли) на вратата на гардероба. Под нея подредих обувките и бельото. Но къде бяха разкошните ми диамантени обици? В интерес на истината не бяха точно мои, а на Джули. Но тя, вероятно съвсем беше забравила за тях; пък и аз — честна дума — отдавна възнамерявах да й ги върна (поне от девет месеца) и за малко да го сторя на няколко пъти.

Старателно проверих всеки сантиметър от куфара, изпразних тоалетната чантичка, прерових дрехите, изтърсих върху леглото цялото съдържание на ръчната си чанта. Никъде нямаше и следа от обиците. Напълно отчаяна, претърсих джобовете на панталона и напипах малък предмет. Сърцето ми замря, като се сетих за златната кутийка за хапчета с емайлираното капаче. По дяволите! Напълно забравих да я върна, когато се появи икономът. Извадих я и седнах по турски на пода. Отворих капачето. На гърба му бе изписано калиграфски: Поднесено на графа на Суер за проявената храброст в битката при Ватерло, 1815.

О, не! Кутийката не само представляваше изящен, красив предмет, но имаше и историческа стойност за семейство Суер. Вероятно струваше хиляди долари. Налагаше се някак да я върна в замъка, без Чарли да разбере, че съм я взимала.

Чарли и без това не одобряваше особено поведението ми и това щеше да направи нещата още по-лоши. Не че ми пукаше, искам да кажа: нямах намерение да го виждам никога вече. Даже да ми предложи нова нощ, след която да ме терзаят угризения, въобще няма да ме изкуши. Беше ми дошъл до гуша. С нетърпение очаквах да свърши утрешния ден, да се върна в Ню Йорк и да изкарам среща за една нощ с мъж, когото няма да видя повече и който не е синът на съседа, чието семейство враждуваше с моето.

Чух гласове и затръшването на врата долу. Всички очевидно се бяха върнали. Бързо скрих кутийката в ръчната си чанта със зеброва шарка. По стълбите изтрополиха забързани стъпки и в следващия миг мама, татко и Джули се струпаха на прага на стаята.

— Добре ли си, скъпа? — попита мама. — Защо лежиш върху дрехите на Джули?

— Изтощена съм от часовата разлика — промълвих аз. — Извинявай за днес, мамо. Не е истина онова, което казах за тържеството.

— Навярно мнозина биха предпочели да попаднат в задръстване, вместо да присъстват на прием на майка ти — обади се татко. — Ох! — извика той, понеже мама го перна здравата по тила.

— Питър, това е твое тържество.

— Тогава защо не ми позволи да поканя някои от приятелите си?

— Мамо, всичко ще бъде наред — намесих се аз.

— Побъбрихме си много мило с Каролина, след като ти си тръгна. Чарли изглежда страшно разумно момче. Обясни на майка си колко мелодраматично възприема инцидента със столовете. Одобрихме се. След толкова години — най-после! Графинята ще дойде на тържеството с Чарли. Новината е сензационна, нали?

Не, помислих си аз. По-добре да се обадя на Патрик Сакстън да изпрати хеликоптер да ме вземе. Дали има място да кацне на моравата на Старата енорийска къща?

— Смятам да облека кремавия си костюм от Каролин Чарлз. Как мислиш?

— Коя е Каролин Чарлз? — поинтересува се Джули.

— Любимата модна дизайнерка на принцеса Анна.

Защо мама просто не приеме, че е американка, и не носи дрехи от „Бил Блас“, както правят майките на всички, нали? Тогава ще изглежда чувствително по-добре.

— Знаеш ли как бащата е успял да изчезне така тайнствено в Америка? — попита майка ми.

— Никога не са използвали титлата. Така каза Чарли — отвърнах.

— Титлите, скъпа. В множествено число. Дънлейн е семейното име, а титлите са граф на Суер и виконт Стратън. Като имаш толкова много имена и постоянно сменяш държавите, където живееш, никой всъщност не знае кой си точно. Не разбирам защо британците постоянно крият прекрасните си титли! Направо е престъпно. Между другото, утре семейство Финула ще доведат дъщеря си Агата. Тя е лесбийка, но всички трябва да се преструваме, че не го знаем.

 

Невъзможно бе да се спи тази нощ. Ами ако Джули наистина изглежда по-добре в рокля на Валентино, отколкото на Зак Посен, питах се аз, докато лежах будна в стаята за гости. Бях готова да мисля за всичко, само и само да забравя за вчерашната случка. В края на краищата — да, в момента Зак П. бе най-модният дизайнер в света, но едно момиче наистина ли иска да прилича на Клое Севинье в сватбения си ден. Кълна се — не заради безплатните дрехи, които щях да получа от Валентино, — изведнъж се почувствах длъжна да попреча на Джули да провали сватбения си ден, като се облече като индуска актриса.

— Джули — прошепнах, — спиш ли?

— Донякъде. Какво има?

— Защо не предпочетеш Валентино да ти направи роклята? Зак не ти ли се струва малко авангарден?

— Помолила съм много дизайнери да ми направят рокля. Опитвам се да ощастливя всички. Ще взема окончателното решение в деня на сватбата. Когато излизам, променям по милион пъти концепцията си как да се облека, затова искам да имам избор, когато се омъжвам.

— Не бива да постъпваш така.

— Напротив. Уха! Не мислиш ли, че имението на Чарли е фантастично? И колко антики само. Питам се дали някога ще ме покани да му погостувам, след като бях така жестока да излизам с Тод в Париж. Яко! Само как застъпвах срещите!

Очевидно Хенри вече бе повлиял на Джули. Досега никога не я терзаеха угризения, задето излиза с няколко мъже едновременно, а още по-малко го бе изразявала.

— Джули, разрешаваш ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Чарли скъса ли с теб в Париж?

— Добре де — да. Изглежда го направи.

— А защо каза, че още сте заедно?

— Не ставай глупава. От историческа гледна точна никой никога не зарязва Джули Бергдорф. Не разбирам защо ти позволяваш на толкова мъже да те зарязват. Допускаш ли, че Чарли ще продаде някои от картините си? Онази в библиотеката много ми хареса. Ще изглежда доста по-добре в стаята ми в „Пиер“.

— По мои впечатления хората тук не продават семейните си реликви — споделих.

— Жалко. Всички са на мнение, че вие двамата сте лудо влюбени. При това той притежава великолепно имение и какво ли не. Двамата ще сте страшно сладки заедно.

Господи, Джули започваше да говори като майка ми.

— Джули, престани!

— Няма да е лошо да излизаш с него. Сега поне знаем, че разполага с достатъчно средства да си позволи шофьор. Страхотна находка е. Имай предвид, че след страхотното ти избухване днес следобед и неприличното ти държание към Чарли…

— Господи, много ли невъзпитано се държах?

— Дори нямаш представа.

Да чуя това от всепризнатата кралица на неприличното поведение, ми дойде малко в повече. И въпреки това Джули беше права: нахълтах в къщата на Чарли, откраднах красивата кутийка (все пак, понеже не знаеше за това, то не се броеше), едва не се разтопих пред него, обидих майка му — а и моята, — и то непосредствено след смърт в семейството. Сега, лежейки в тъмното, се почувствах глупаво. Май бях преиграла. Чарли вероятно е почтено човешко същество — нищо, че се възползва безскрупулно от безпомощното ми състояние в „Мърсър“ — и се държа доста мило с мен при няколко неприятни с течения на обстоятелствата. Всъщност не се е опитвал да ме заблуди, че не е граф, а просто не се е фукал, за разлика от другите ми мъже, между които Едуардо и Патрик. Английските благородници спазват безумен морален кодекс и никога не споменават каквото и да било, ако би прозвучало дори и мъничко като фукане. Беше факт — налагаше се да призная, макар и със съжаление, — че Чарли прояви безупречно възпитание, докато за мен не можеше да се твърди същото днес.

— Господи, Джули, чувствам се страшно глупаво. Дали ще ми прости, ако му се извиня на тържеството утре?

Щях да му върна и кутийката, помислих си аз. Щеше да е не по-малко трудно от извинението. Тя беше толкова божествена, че вече страхотно се бях привързала към нея. „Тиленол“ — обезболяващото ми лекарство — щеше да е къде-къде по-доволно да живее там, вместо в картонената кутийка, с която ми го продаваха.

— Непременно го направи. Така всички ще се повеселим на купона, а на теб може да ти се отвори парашутът да преспиш с него.

— Джули, престани! Имаш ли „Амбиен“? — попитах я. Усещах как за нищо на света нямаше да заспя без помощта на химията.

— Разбира се.

Джули затършува с ръка по пода до леглото си. Намери малко пластмасово шишенце, отвори го и ми подаде бледооранжевото хапче.

Пъхнах го в устата си и го глътнах с малко вода. Какво блаженство е да лежиш върху мамината колосана калъфка за възглавница от ирландски лен, помислих си аз.

 

— Сложи това — нареди Джули на следващия ден и ми подаде бледорозова копринена рокля, украсена с дантели.

Отстрани имаше сексапилна цепка; беше напълно неподходяща за английско градинско парти.

— Ще облека роклята от „Баленсиага“ — възразих аз.

— Не бива! Всички вече са носили такива — въздъхна Джули. — Освен това с нея едва ли ще заловиш типа със замъка.

Доколкото не възнамерявах да заловя типа със замъка, реших, че не ми пука. А и си помислих, че ако, докато връщам кутийката, изглеждам пленително, показвайки част от крака си, Чарли няма да ми е толкова сърдит. Винаги съм смятала за редно при възможност да разсейваш един мъж с прийомите на модата. Поех розовата рокля и я облякох. Наближаваше един часът и трябваше да се появим сред гостите.

— Изглеждаш готова за схрускване — похвали ме Джули. Самата тя изглеждаше така в костюма си с цвят на шамфъстък.

— Благодаря. — Тайно пъхнах в чантичката си кутийка за хапчета. — Хайде да вървим, иначе мама ще полудее.

 

— Скъпа! Насам!

Мама махаше на Джули и мен от сенчестия ъгъл на шатрата в края на градината. Тържеството по случай рождения ден на татко беше в разгара си и олицетворяваше идеалната картина на провинциалния живот в Англия. Навсякъде по моравата гостите стояха на малки групички, отпиваха шампанско и видимо се забавляваха. В интерес на истината мама се беше справила страхотно. Имаше в изобилие дървени пейки, където да се сяда, а по масите — стъклени съдове, пълни с градински цветя. Около татко, облечен в любимия си раиран костюм, се тълпяха дългокраките дъщери тийнейджърки на приятелите му. Точно според предвижданията на мама слънцето печеше жарко все едно си в Палм Бийч. Ако не се чувствах така напрегната, мина ми през ума, страшно щях да се забавлявам.

Джули и аз взехме по чаша шампанско и тръгнахме към мама. Беше облечена във вече споменатия кремав костюм и с шапка в същия тон. (Както вероятно се досещате, мама не пропускаше случай да си сложи шапка.) Изглеждаше малко натруфена, но същото важеше за мен и за Джули. Повечето гостенки носеха сламени шапки и древни следобедни рокли, каквито обикновено обличат представителките на английското висше общество на градински партита.

— Господи — промълви Джули, докато пресичахме моравата, — тези хора не са ли чували за мода?

— Джули, англичанките смятат модата за нещо вулгарно — обясних.

— Колко тъжно — въздъхна тя и по лицето й се изписа трагично изражение.

— Скъпа, не си си сложила фон-дьо-тен — отбеляза мама.

— Не, мамо, защото е прекалено горещо.

— Джули, изглеждаш чудесно. Кой ти е правил тази великолепна рокля? — Преди Джули да отговори, мама погледна през рамото ми и възкликна: — Графиньо! — Напрегнах се. Предстоеше неловка среща. — Колко се радвам да ви видя. Шампанско?

Джули и аз се обърнахме. Видяхме Каролина да се приближава. Изглеждаше страхотно елегантна по типичния небрежен английски маниер. Носеше мъжки панталони, а на раменете й бе метнат индийски шал.

— Брук, моля те, наричай ме Каролина.

— Добре. Искаш ли шампанско, Каролина? — повтори мама сияеща.

— Здравейте, момичета — поздрави ни тя. — Със страхотни тоалети сте.

— Благодаря. И вие изглеждате прекрасно — отбеляза Джули.

— Джули, разкажи ни за сватбата си — помоли мама. — Кой ще ти прави роклята?

Въобще не успявах да се съсредоточа върху злободневните разговори. Къде беше Чарли?

— Ами всеки ден променям решението си, но в момента се колебая между Оскар де ла Рента, Валентино, Маккуин и Зак Посен. Ще реша в самия ден — обясни Джули.

— Някои от тях няма ли да останат разочаровани? — поинтересува се Каролина.

— Вероятно, но аз съм изключително глезена, страшно богата и невероятно красива, затова от мен се очаква подобно поведение — обясни със сладка усмивка Джули. Забелязала шокираното изражение на Каролина, добави: — Всичко е наред. Не ме съжалявайте. Харесвам се такава.

— Е, къде е момчето рожденик? — смени темата Каролина.

— Питър пуши с тийнейджърките — обясни мама. — А къде е твоето момченце? Надявам се всеки момент да се появи.

— Помоли да го извиня, Брук, и да предам колко съжалява, че не е в състояние да присъства днес, но сутринта му се наложи да се върне в Лос Анджелис.

— Толкова скоро след погребението? — не успя да прикрие разочарованието си мама.

— Току-що приключи с режисирането на филм и някой настоявал да говори с него да направи нов. Налагало се да тръгне още днес, както каза. Знаеш какви са американците, става ли въпрос за бизнес. Много са амбициозни — довърши Каролина натъртено.

Чарли нямаше да дойде? Това означаваше пълен крах за номера с извиняването ми. Изведнъж се почувствах напрегната и раздразнена.

— Джули, ела да си вземем по един фис — предложих аз и й направих таен знак: хайде да се измитаме оттук.

— Защо? — попита смаяно Джули.

— Ей сега ще дойдем, мамо — подхвърлих, хванах Джули за ръката и я измъкнах от шатрата.

С Джули се вмъкнахме в кухнята.

— Господи, Джули, какво ще правя? — попитах окаяно.

— За какво говориш? — погледна ме тя загрижено.

— Не е тук!

— Кой?

— Чарли.

— И?

— Как ще му се извиня и ще му кажа, че съжалявам?

Макар цял следобед вчера да се бях ужасявала от мисълта за предстоящата среща, в момента бях истински разочарована от отсъствието на Чарли.

— Изпрати му имейл — предложи Джули.

— Много е невъзпитано. Трябва да се извиниш лично, ако си искрен — възразих аз.

— Господи, съвсем си хлътнала по него.

— Нищо подобно. Но как да постъпя? — простенах и закрачих нервно напред-назад из кухнята.

— Защо толкова настояваш да му се извиниш лично? До ушите ли си влюбена в него, или какво?

— Не става въпрос за нищо подобно, Джули. Просто се чувствам ужасно, след като вчера следобед се държах така. Искам да се убеди, че съм отговорна и зряла, че съм добър човек и така нататък.

— Кого будалкаш? Луда си по него.

— Джули! Нещата са много по-ужасни, отколкото си ги представяш. Вчера откраднах нещо от библиотеката.

— Сериозно? Да не си взела семейно бижу?

— Не. Взех кутийка за хапчета.

Джули ме погледна малко разочаровано.

— Не е кой знае какво — отбеляза тя.

Бръкнах в чантичката си, извадих емайлираната кутийка, сложих я на масата и я отворих. Показах надписа на Джули.

— Господи, колко е красива — възкликна тя. — Според мен трябва да я задържиш като сувенир.

— Не мога.

— Добре. Ще се измъкнем оттук, ще отидем да я оставиш и никой никога няма да разбере какво е станало. Хайде, качвай се в колата, мила, и да вървим.

 

Всеки път, когато е в Европа, Джули наема спортен модел беемве, за да се възползва от либералните ограничения на скоростта. Черните пътища и алеите с остри завои към замъка не й се опънаха. Джули ги преодоляваше все едно участваше в ралито в Монако.

— Джули, намали! — изкрещях при поредния остър завой.

— Извинявай — подхвърли тя, рязко натискайки спирачките. — Страшно мразя да карам бавно.

Продължихме с малко по-умерена скорост. Докато минавахме покрай поляна, осеяна с макове, Джули попита:

— Не сме имали време да го обсъдим, но какво ще кажеш за годежния ми пръстен?

Размаха ръка пред лицето ми и огромният диамант просветна на слънчевата светлина.

— Невероятен е — признах.

— Нали знаеш какво казват: колкото по-голям е диамантът, толкова по-дълго трае връзката.

Откровено казано, малко се тревожа от представите на Джули за брака. Откакто се сгоди, не бе помъдряла колкото си представях.

— Той притежава горе-долу половин Кънектикът, а на мен страшно ми хареса там.

Джули определено беше влюбена. Откакто я познавах, Кънектикът й действаше алергично. Винаги твърдеше, че огромният брой омъжени жени там, шофиращи безцелно с рейнджровъри, носещи еднакви ванилови на цвят, адски скъпи кашмирени пуловери с деколте по шията от „Лоро Пиана“ и самотни диаманти, я тласкат към самоубийство.

— Искаш ли да те придружа? — попита Джули петнадесет минути по-късно, когато спряхме пред вратата на замъка.

— Не. Само стой тук, в колата за бягство. Връщам се след пет минути — уверих я.

Пъхнах емайлираната златна кутийка в чантичката си и слязох от колата.

— Става. Внимавай да не те хванат.

 

Господи, помислих си, промъквайки се през парадния вход, ще бъде ужасно неприятно пак да налетя на иконома. Прокраднах се нагоре по стълбището и поех по коридора към библиотеката. Почувствах се неловко, като се сетих каква врява вдигнах предишния ден. Копнеех да оставя кутийката и да изчезна оттук. Дори никога да не ми се удаде възможност лично да се извиня на Чарли, поне щях да възстановя доброто си име, връщайки кутийката, макар постъпката ми да нямаше никакво значение, защото никой нямаше представа, че въобще съм я взела.

Точно приближих библиотеката и чух врата вляво от мен да се отваря. Застинах на място. Ами ако беше икономът? Не бих понесла почти да ме арестуват два пъти в продължение на двадесет и четири часа. Нито посмях да продължа напред, нито бях в състояние да се върна. Мушнах се в притъмнена ниша с еленски трофей на стената. Все така напрегната, продължих да гледам как вратата се отваря и се появява фигура. За малко да ахна. Оказа се Чарли! Какво правеше той тук? Нали пътуваше за Ел Ей?

Погледна ме право в очите. Изглеждаше по-шокиран и от мен. Божичко, помислих си, прималявайки, сега ще се наложи да се извиня очи в очи, да призная, че съм взела кутийката, и да се държа зряло и честно по отношение на всичко. Перспективата никак не ми се нравеше. Като капак — за пръв път в живота си Чарли стоеше безмълвен. Нещо повече — лицето му придоби малко засрамено, сконфузено изражение. Не вярвах на очите си: Чарли се бе изчервил. Последва неловка пауза.

— Мислех, че си заминал за Ел Ей. Какво правиш тук? — успях да попитам най-сетне.

— Ами…

Чарли изглеждаше по-смутен от всякога.

— Да? — настоях аз.

— Честно казано, след вчерашния ден не си представях как ще присъствам на тържеството.

— Разбирам.

Стори ми се доста невъзпитано след всичко случило се.

— Не исках да те разстройвам повече. Ще пътувам за Ел Ей едва утре вечер. Господи, сякаш всичките ми сили са изцедени. При теб как е? — попита той плахо.

Нещата коренно се бяха променили. За пръв път Чарли ми се извиняваше. Откровено казано, entre nous, това безумно ми допадна.

— Наистина изцедена — съгласих се аз и не успях да се въздържа да не се ухиля.

Отвърна на усмивката ми малко окуражен.

— Извинявай. Нямах желание да те засегна. С много хубава рокля си — добави той.

Ето, оказах се права! С предложената от Джули рокля напълно го бях разсеяла от мисли за обира, който ей сега щях да оправя.

— Благодаря.

Пристъпи крачка напред и ме погледна въпросително.

— Ти какво? Смяташ да ти стане навик да нахлуваш тук ли?

— Нищо подобно!

По дяволите! Май нещата никак не се бяха променили.

— Тогава какво правиш тук?

— Ами… Добре!

Продължава да е tres сладък, помислих си аз, дори без италиански пейзаж за фон. Облечен в моряшка риза и панталони, беше смайващо привлекателен. Каква досада, че ме залови. В смисъл: щом разбере, че съм крадла, изключено е да изкарам още една нощ, за която ще изпитвам угризения.

— Какво „добре“? — попита той, приближи се и се облегна на стената до мен.

Постарах се да се овладея. Определено не бях тук, за да предизвикам поредния злополучен сценарий с Чарли.

— Ами, чувствам се страшно неловко заради вчера — изплюх камъчето. Беше мой ред да се изчервя. — Чарли, искрено съжалявам за думите си. Не е вярно, че смятам майка ти за сноб, че ти си се опитал да ме измамиш, и всъщност те харесвам…

— Май не бива да се срещаме повече — прекъсна ме Чарли.

— Така ли?

— То едва ли и ще се стане — продължи той. — Ти си ужасно момиче.

— Съжалявам — промълвих тъжно. Погледнах го. Ако не грешах, долових в очите му дяволити пламъчета. — Будалкаш ме — възкликнах и се засмях. — Дали все пак не си в състояние да простиш на някого, толкова ужасен като мен?

— Прощавам ти, разбира се. Как бих устоял, като си с тази рокля?

Това му харесвам на Чарли: почти веднага ми прощава всичко. Наистина високо ценя тази му черта. На повечето мои познати — включително и на мен — им е необходима цяла вечност да простят и най-дребното провинение, като например когато Джули ми задигна любимия шал. Уф! Сега вече се налагаше да му призная за кутийката.

— Отпусни се — посъветва ме той, виждайки колко съм разтревожена. — Какво е станало?

— Ами… — подхванах аз.

Златната кутийка бе на път да разруши примирието ни, помислих си аз тъжно.

— Ще понеса, каквото и да ми кажеш — увери ме той, гледайки ме право в очите.

За част от секундата го стрелнах крадешком. Кълна се — без ни най-малко да преувеличавам — цялата вселена се съдържаше в погледа му. Всичко! Миналото, бъдещето, слънцето, небето, всички обувки, измислени някога от Марк Джейкъбс, всички белинита, всяка вечерна рокля, всяко предприето пътуване до Бразилия. Господи, помислих си аз, как допуснах Чарли да ми се изплъзне през пръстите. Той е истинска находка: мил, внимателен, невероятно сладък… И тук дори не включвам колко е добър в леглото, нито прекрасния му замък или всичките му други имоти (не че тези неща ми влияеха, разбира се). Каква глупачка се оказах! През последните месеци никой освен Чарли не го беше грижа за мен. Вярно, раздразних се, когато спаси живота ми в Париж, но ако се замисли човек, това бе изключително добра постъпка. Когато ме качи на самолета от Ница за Ню Йорк — макар да бях готова да го убия точно тогава, — по-късно тайно си помислих, че е отвъд като поведение от негова страна.

— Какво искаше да ми кажеш? — настоя Чарли и ме хвана за ръка.

Да, какво се канех да му кажа? Усещах как губя дар слово. Щом Чарли ме докосна, кръвната ми захар се понижи с петнадесет километра. Всъщност в този момент прозрях, че въобще не е хипогликемия. Ще се опитам да ви го обясня по-добре. Ако получавате пристъп на хипогликемия само в присъствието на определен човек, по-скоро подсказва, че започвате да се влюбвате в него, а не че внезапно сте заболели от захарна болест.

— Чарли, налага се да призная нещо неприятно — обявих аз и започнах да отварям чантичката си.

Господи, понякога ми идеше направо да убия Джули. Тя се оказа съвършено права: бях tres, tres влюбена в Чарли; влюбена и увлечена оттук до отвъд, а утре той щеше да замине за Ел Ей! Дали да рискувам и да му кажа какво чувствам, пък да става каквото ще? Сериозно — май трябваше да го направя. В смисъл: ако си призная за златната кутийка и веднага поискам да се сдобрим, като се впуснем в прекрасен, зовящ за по-късни угризения следобед, той сигурно няма да ми се сърди, нали? Ако си спомням правилно какво каза Джулия Робъртс в „Хубава жена“, исках да попадна в приказка! Тя сподели пред Ричард Гиър какво чувства към него и всичко се подреди чудесно, а не бих казала, че има кой знае какви предимства пред мен, като се изключи усмивката й. Все пак във филма тя беше проститутка, а на Ричард Гиър въобще не му пукаше.

— Да си признаеш какво? — подкани ме Чарли. Обърна се към мен и прокара пръст по носа и устните ми.

Господи, изглежда все пак ме чакаше нещо, за което щях да имам ужасни угризения. Защо да бързам веднага да си призная за кутийката? Струваше ми се, че престои доста романтичен момент и би било жалко да го изпуснем. Чарли обаче продължаваше да ме гледа очаквателно и се налагаше да кажа нещо.

— Чарли, трябва да призная, че според мен се отнесе страшно мило на летището в Ница и съжалявам, задето се показах толкова неблагодарна.

— Какво друго да направя? — въздъхна Чарли. — Тогава ти ме изкара извън нерви.

— О… — промълвих аз разочаровано.

Май все пак не приличах на Джулия Робъртс, а на moi.

— Не придобивай такъв съкрушен вид. Много си очарователна, макар да ме влудяваш.

— Влудявам те?

— Напълно. Не приличаш на другите нюйоркски момчета. Забавна си, дори не подозираш до каква степен. Много е сладко. Понякога си мисля, че си създадена специално за мен — каза Чарли и ме целуна по устните.

Кълна се — и ни най-малко не преувеличавам, — тази целувка беше отвъд. Сериозно. Беше целувка, която слага край на всички останали и започваш да си мислиш, че никога не желаеш да те целуне друг човек. Искам да кажа: можеш да изпиеш колкото искаш белинита, да притежаваш всички вечерни рокли на света, да си канена постоянно да пътуваш с ЧС, да ти поднасят диаманти, шлифовани в „Хари Уинстън“, или перли на „Фред Лейтън“, да разполагаш със стоката на шест магазина „Марк Джейкъбс“ и да посещаваш филмови премиери и галавечери всяка вечер, но целунат ли те по този начин, обувките на „Марк Джейкъбс“ изгубват всякаква стойност. Започваш да се чувстваш сякаш никога повече няма да ти се прииска да пазаруваш, а това не е малко.

— Готини! Романтична тревога! Да звъннем на 911 да окажат първа помощ при ВЛЮБВАНЕ!

Откъснах се от целувката на живота си и видях Джули застанала на площадката на стълбището. Съвсем бях забравила, че ме чака отвън в колата.

— Джули, съжалявам — засмях се аз.

— Толкова сте сладки двамата. Приличате на реклама на Вечността. Защо винаги се оказвам права за всичко? Не споменах ли, че двамата сте лудо влюбени един в друг? Чуйте ме, налага се да се върна на тържеството.

— Трябва ли и аз да дойда с теб? — простенах.

Вярно, обичах баща си и така нататък, но се намирах пред прага на нещо, за което щях да изпитвам страхотни угризения, а — както ме познавате вече — изправена пред дилемата за още една чаша шампанско и пътуване до Бразилия, винаги бих предпочела Бразилия.

— Не — отвърна Джули. — Остани тук. Ще успокоя майка ти, че цял следобед си се одобрявала с малкия граф, и тя ще ти прости, задето си пропуснала тържеството по случай рождения ден на баща ти.

— Джули, не бива! Трябва да се върна — възразих аз и погледнах Чарли.

— Не го смятам за наложително — увери ме той и ме хвана по-здраво за ръката. — Оставаш при мен.

— Хайде, готини. Ще пазя майките ви да не нахълтат. Ще се видим утре — подхвърли Джули. Точно преди да тръгне да слиза по стълбището, се обърна и добави: — Между другото, Чарли, знам, че си страхотна партия, след като притежаваш половин Шотландия и всичките онези картини, но всъщност тя е страхотната находка.

Щом Джули изчезна, ние се стоварихме върху разкошното легло с балдахин от китайска коприна, а то — уверявам ви — е още по-удобно от леглата в „Четирите сезона“, от които всички се възторгват. После Чарли каза нещо tres романтично от рода как кръвната му захар силно спаднала в секундата, когато ме видял, и как често се чувствал замаян, когато е около мен. Съжалявам — ако трябва да съм искрена, — не успявах да запомня с какви красиви думи описваше състоянието си, защото моментът не ми се струваше най-подходящ за уточняване на исторически истини. Но едно нещо твърдя със сигурност: целуваше ме далеч над 976 секунди по шест различни места на тялото ми.

Както и да е, от вкусното целуване съвсем забравих да дишам — знаете, как става, когато ви целува професионалист, — а когато мозъкът ти е лишен от кислород за толкова продължително време, всичко потъва някак в мъгла и не си в състояние да си спомняш абсолютно всичко до най-малката подробност. Така че не мога да кажа какво точно стана след всичкото това целуване, но бе достойно, мисля, да пробуди угризения, защото ако беше на филм, нямаше да позволят да го прожектират никъде из Америка. Определено беше отвъд Бразилия, която смятах, че познавам толкова добре, ако разбирате какво имам предвид. Сериозно — дотогава си въобразявах, че знам всичко за Рио и Латинска Америка, но сега съм наясно колко съм била невежа. Както и да е, след всичко, предизвикващо угризения — каквито ни най-малко не изпитвах, — нали разбирате, че бях напълно изтощена?

— Да ти донеса ли нещо? — попита Чарли все едно беше Коледа или друг празник. Господи, наистина беше невероятно сладък на фона на картината над главата си. Всеки трябва поне веднъж да се люби под маслена картина. — Какво да е то?

— Всичко ли може да поискам? — попитах.

— Абсолютно.

— С удоволствие бих изпила едно „Белини“.

КРАЙ (почти)

Някои неща, от които се отричам:

1. Наистина леглата с балдахин не са отвратителни. Всъщност са сто процента страхотни. (Малката златна кутийка с емайлираното капаче е под възглавницата, в случай че се питате какво е станало с нея.)

2. Никога не се променяйте за добро прекалено много. Онова, което наприказвах, че никога повече няма да се кача на ЧС, е пълна глупост.

3. Джолийн вече е омъжена, макар често да забравя този факт.

4. Полицията откри откраднатото палто от чинчила в заложна къща в Горен Уест Сайд. Валентино страшно се потресе, когато му го върнах: явно никоя актриса или светско момиче не връща взетите назаем от него стойностни дрехи.

5. Мъфи продължава да е на тридесет и осем. Следващата седмица щяла да навърши тридесет и седем.

6. Джули отлага сватбата си непрекъснато — очевидно желае да се къпе възможно по-дълго в състоянието да е сгодена.

7. Вера Уанг не се оттегли от бизнеса. Благодарение на нечувана сговорчивост от страна на принцесите от Парк авеню Джули й е обещала тя да й направи роклята.

8. Лара продължава да е травматизирана от тревога дали от „Ван Клеф“ ще я поканят на следващата си разпродажба.

9. Патрик Сакстън е оставил съобщения на шест от мобилните телефони на Джаз Конесей. Тя явно не е отговорила на нито едно.

10. Чарли даде под наем замъка на приюта за неопределен период от време. Сега всички от селцето правят всевъзможни усилия да попаднат там, включително и мама, която се опитва да принуди татко да я изостави, за да се пренесе в съседство. Междувременно съм хвърлила око на страхотен апартамент в Сохо за нас двамата с Чарли.

11. Напоследък почти през цялото време получавам хипогликемия. Състоянието изглежда ще стане хронично. Горещо го препоръчвам.

КРАЙ (Този път — окончателен)