Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (15)

11.

Вероятно отрезвена от случката в хотел „Мърсър“, отказах пътуване с ЧС без сериозна причина. Няколко дни по-късно, точно когато се канех да летя за Лондон за рождения ден на татко, се обади Патрик Сакстън. Едва успях да го поздравя и той пусна целия си чар.

— Утре заминавам за Лондон за уикенда. Защо не дойдеш? Без никакво обвързване.

Моето златно правило гласи: когато чуя „никакво обвързване“, знам, че се озовавам изцяло обвързана, омотана и неспособна да помръдна. Макар — както вече е ставало дума — да ми бе генетично заложена невъзможността да отказвам пътуване с частен самолет, в този случай постъпих точно така. Пътуване с частен самолет нямаше да ме утеши след случилото се напоследък.

— Не мога, но благодаря за поканата — отвърнах небрежно.

Нощта, прекарана в „Мърсър“, ме бе променила напълно.

— Не ти ли се ходи в Лондон? Там е страхотно — продължи да ме навива Патрик.

— Ще ходя там утре вечер, за петдесетгодишнината на баща ми.

— Идеално. Ще присъстваш на купона, а после ще преспиш в апартамента ми в „Кларидж“. След това ще отскочим до Сен Тропе да видя една яхта. Намислил съм да купя „Магнум 50“. Твърдят, че на борда събирала десет манекенки и дори дългите им крака. Не искаш ли да се поразходиш по Лазурния бряг? После смятам да се отбием в „Скалинатела“ в Капри. Той е любимият ми хотел. Позволи ми да те заведа.

— Не мога. Ще летя с „Американ Еърлайнс“ — обявих гордо.

Дори аз останах шокирана от лекотата, с която отказа предложението на Патрик. Явно характерът ми се бе променил напълно.

— Предпочиташ да вземеш редовен полет, а не да летиш с мен? — разтревожи се Патрик.

— По-добре е да се оправя сама. — В края на краищата бях самостоятелно момиче и не ми трябваше плейбой като Патрик Сакстън. — Да летиш с редовен полет до Лондон, не означава, че е настъпил краят на света — добавих аз.

 

През последните няколко дни не бях в добро настроение, ако искате да ви призная истината. Лошото на вечерите, предизвикващи угризения, е, че ги следват дни, изпълнени с угризения, но без приятните неща като най-хубавия секс, който си имал, и така нататък. Освен това никой друг привлекателен мъж не ме бе изоставял по този начин. От една страна, намерих човек, осигуряващ ми най-добрия секс, и същевременно в негово присъствие се чувствах уютно, все едно е най-старият ми приятел. Чарли въобще не ме потърси, което леко ме покруси. Винаги го бях смятала за добре възпитан. Но щом не иска да ми се обади и аз няма да му се обадя, реших твърдо.

Междувременно Джули не отговаряше на позвъняванията ми. Джолийн ме съветваше да не го приемам лично. Докладва ми, че Джули е заминала на романтично пътешествие, била лудо влюбена и не споменавала пред никого кой е мъжът. Не отвръщала на ничии обаждания, включително на дерматолога си, което не й се бе случвало дотогава. Не повярвах на Джолийн. Наистина не се бях държала като добра приятелка с Джули и заслужавах наложеното ми наказание.

По-късно вечерта, след като бях разговаряла с Патрик, ми се обади мама. Беше късно и се чувствах уморена. В Англия беше някъде към три след полунощ, но мама звучеше бодро. Очаквах събирането с приятен трепет, ала обаждането ме постави нащрек.

— Скъпа! — възкликна тя възбудено. — Нали не си забравила за рождения ден на баща си? Оставих три съобщения на Джули Бергдорф да я поканя — знаеш колко много я харесва баща ти, — но тя не ми се обажда. Ще идва ли?

— Нямам представа, мамо.

— Какво става с теб? Колко време ще останеш?

— Пристигам в събота и заминавам в понеделник. Имам да пиша материал за следващата седмица.

— Само три дни! Престани да работиш така усилено. Кариерата не е всичко на този свят. Както и да е: имам разкошни чаршафи за теб в стаята за гости. От ирландски лен са. Американците нищо не разбират от тъкани.

— Мамо, ти си американка — напомних й.

— Аз съм английска дама, напъхана в тяло на американка — така ми обяснява инструкторът ми по йога. Чух, че семейството е тук, което е идеално, нали?

— Кое семейство, мамо?

— Семейство Суер, скъпа. Сигурно ще ти е приятно да се видиш с малкия граф, докато си тук. Всички твърдят, че е charmant и по-привлекателен от принц Уилям и принц Хари, взети заедно.

Понякога се питам дали мога да се разведа с мама. В състояние съм да изброя безброй несходства в характерите и тоталните ни различия относно взаимоотношенията ни със съседите.

— Мамо, не сме в особено приятелски отношения със семейство Суер, забрави ли?

— Скъпа, не искам отново да пропуснеш шанса си да го срещнеш.

— Животът не е само стремеж да намериш мъж, за когото да мислиш — троснах се раздразнено.

(Съвсем тайно трябва да призная, че ние, нюйоркските момичета, правим точно това през 95 процента от времето. Просто не го огласяваме. Много по-приемливо е да твърдиш, че през цялото време се тревожиш за кариерата си. Същевременно съм открила, че колкото повече едно момиче се посвещава на кариерата си, толкова повече мисли за мъже.)

— Ще опъна шатра в градината, както Джаки Кенеди направи на моравата пред Белия дом. Лорд и лейди Финула приеха поканата и съм страшно радостна. Метеоролозите предвещават дъжд, но те винаги грешат.

Мама е царица да отрича онова, което не иска да се случи. На рождения ден на баща ми винаги е валяло дъжд. Той се лее върху рождените дни на всички; дори на кралицата.

— Добре, мамо. Ще се видим в събота. Ще наема кола на „Хийтроу“ и пристигам направо. Вероятно някъде следобед.

— Прекрасно. И моля те: гримирай се за събирането. Използвай фон-дьо-тена от „Ланком“, който ти подарих, иначе баща ти ще остане разочарован.

— Ще се постарая — излъгах я.

Мама още не е разбрала, че в наши дни освен нея навярно единствено Джоан Колинс използва фон-дьо-тен.

На следващото утро започнах да си събирам багажа за Англия и тогава си дадох сметка, че трябва да се стегна. Колкото и да бяха ужасни нещата, не биваше да се появя на празника на татко депресирана и намръщена. Би било прекалено себично. Знам, така се държи Наоми Кемпбъл, но на нея й се разминава заради страхотното тяло. Онази вечер в „Мърсър“ се държах необмислено, но това се дължеше на отчаянието ми, несигурността и пълната липса на оргазми наскоро. Сега се налагаше да си платя. Неизвестно как успях да се срещна с негодник, с изпечен лъжец и с професионален сваляч — съпруг на чудовище, а като капак на всичко преспах с бившето гадже на най-добрата си приятелка, който след това изчезна безследно. Бях обречена да водя живот на самотница — поне през следващата седмица. Насилих се да мисля позитивно. Надявах се Джули и аз да се сдобрим. Всеки момент щеше да поиска да вземе назаем костюма от „Версаче“. Докато в петък вечерта пътувах до летище „Кенеди“, за да хвана самолета, реших да съм весела заради онова, което имам, вместо да съм унила заради онова, което нямам. В края на краищата повечето момичета биха умрели, за да притежават толкова обувки от „Марк Джейкъбс“ колкото мен.

 

За да ти помръкне настроението, преминавайки през охранителните мерки на летище „Кенеди“ в десет вечерта, е достатъчно да се озовеш зад мъж, който по необясними причини пътува с четири лаптопа и всеки трябва да бъде отворен, поставен в отделна табла, сканиран, проверен и отново опакован. В моменти като този едно момиче започва да съжалява, задето си е променило характера. Ако ще работите върху подобряването на характера си, проявявайте избирателност: по чисто практични причини не бива да се отказвате от някои лоши навици. Да не приемеш пътуване с ЧС, е tres глупаво. Повярвайте ми — никога не го правете.

Пристигнах на „Хийтроу“ в единадесет на следващата сутрин. Преди да се отбия в представителството на „Херц“, за да си взема колата под наем, отидох в тоалетната да се преоблека. Нямах никакво намерение да пристигна вкъщи с вид на толкова окаяна, колкото се чувствах. Да обърнеш внимание на външността си, докато се съвземаш от среща за една нощ, чувствително подобрява нещата. Помислете си за Елизабет Хърли — след всяка раздяла веждите й стават все по-истински. Винаги изглежда страхотно, когато пристига в Англия, за да се появи на някое безсмислено събитие сред висшето общество, като игра на поло или мач по крикет, в които участва и Хю Грант. Вдъхновена от нейния пример, се затворих в една кабинка и облякох прекрасен оранжев кашмирен пуловер (DKNY) и леки, кремави панталони („Джой“). С помощта на аксесоари от рода на кожен колан, семпли златни обици и бледотюркоазени обувки с каишка („Джими Чу“), и платнена чанта през рамо със зеброва шарка придобих доста уж небрежен, ала Лиз Хърли блясък. Нямаше начин някой да разбере, че съм го обмисляла три дни в Ню Йорк.

Дрехите ми не бяха особено подходящи за английската провинция, но аз пък не възнамерявах да се разхождам пеша из нея, докато съм тук. Единствената опасност за обувките ми — незначителна сама по себе си — представляваше краткото разстояние между взетата под наем кола и къщата. Мама беше павирала алеята пред Старото жилище на енорийския пастор още преди години, защото разбра, че макар чакълената настилка да е tres английска и аристокрацията да я смята за по-стилна, тя е смърт за обувките й от „Шанел“.

 

Няма нищо на света — дори плувният басейн на хотел „Дю Кап“, — което да се сравни с топъл английски ден. Изключение вероятно прави плажът „Макарони“ на един от Карибските острови, но това е съвършено друга история. Два часа по-късно слязох от магистралата с наетото „Рено Клио“ и поех към селцето, където живеехме — Стибли. Дотам се стига само по тесни, виещи се пътища. Ограждат ги живи плетове, чиито клони се опират в страничните ми огледала. Британците не си падат по подрязването: нито на живите плетове, нито на ноктите си. Минах край порутени каменни фермерски къщи и през селца с къщурки със сламени покриви.

Към два следобед се намирах на двадесетина километра от къщата ни. Крайпътен знак ме приветства: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЕНОРИЯ СТИБЛИ-ОН-ДЪ-УОЛД“. Гледката наоколо, прекрасна както винаги, се загрозяваше само от стара мрачна сграда, някогашна викторианска болница, пред която сега пишеше: „СВЕТА АГНЕС — ПРИЮТ ЗА ЖЕНИ“. Използват мястото за убежище на малтретирани съпруги и самотни майки от години. Като дете помня как момичетата от приюта се мотаеха безцелно из селцето. Тъй като бяха лесни мишени, несправедливо ги обвиняваха за всички злини, сполетяващи Стибли, дори за падането на петела от ветропоказателя на черковната кула.

След два километра намалих, за да взема особено остър завой. Колата забоксува и изведнъж спря. Вдигнах ръчната спирачка, изключих от скорост и завъртях ключа да запаля двигателя. Отказа. Опитах отново. Същият резултат. Цели десет минути не успях да запаля.

Победена, оставих колата да се изтъркаля по инерция към съседната обрасла с трева поляна. Излязох и веднага стъпих в кравешко изпражнение. Господи, как щях да стигна до вкъщи? Тук мобилният ми телефон нямаше обхват. (Трябваше да си взема роуминг, напомних си раздразнено.) Никъде наоколо не се виждаше къща или други признаци на живот. Единственият шум идваше от огъващите се от вятъра житни стебла в съседната нива. Именно в такива моменти едно момиче съжалява, задето не седи между две манекенки на яхтата на Патрик Сакстън, нищо че са повърхностни и само се оплакват колко са „дебели“. Напомних си обаче за обърнатата нова страница в живота ми, тя явно включваше и ходенето пеша.

Сложих си слънчевите очила, грабнах чантата от седалката, заключих колата и тръгнах надолу по хълма. „Господи, колата на Елизабет Хърли положително никога не е засядала насред английската провинция“, мислех си аз, докато вървях. Не ставаш рекламно лице на „Есте Лодер“, ако си идиот, който разчита на „Херц“ за транспорт. Само след няколко крачки чух шум от двигател. По хълма се движеше трактор с ремарке, натоварено с говеда. Караше го млад мъж. Дали щях да успея да го уговоря да ме откара до вкъщи? Махнах му. Машината спря до мен. Забелязах, че по синята боя има слой прах и слама.

— Добре ли сте? — попита момчето.

Господи, беше страшно сладък: тъмни къдрави коси, червена тениска, кални джинси и стари, високи ботуши. Както се досещате, лошото ми настроение мигом се изпари.

— Добре съм — усмихнах се аз, понеже не се сетих какво друго да кажа.

— Колата ли отказа?

— Да.

Кокетно отметнах косата от рамото си. Господин фермерът бе на около деветнадесет, но не устоях на изкушението да изкарам лек флирт. (Няма нищо общо с „тежкия“ флирт, когато си наясно, че нещо ще се случи, и предварително си направила триъгълника си и всичко останало.)

— Някаква помощ?

Господи, обожавам английските момчета, които говорят толкова лаконично.

— Би ли ме откарал вкъщи?

— Къде?

— Старата къща на енорийския пастор, в Стибли.

— Далеч е. А и съм с ремарке. Но ще ви оставя във фермата. Ще се обадите по телефона.

— Добре — зарадвах се аз.

Татко щеше да дойде да ме вземе.

Дейв — така се казваше момчето — ми подаде ръка и аз се качих на седалката до него. Запали трактора и поехме. През цялото време си мислех: Бог да благослови „Херц“ и безсмисления им транспорт. Бях така щастлива да седя до него, че нито забелязах петното от машинно масло върху панталоните ми — явно лепнато, докато се качвах, — нито че краката ми са върху бала слама, която покрива разкошните ми обувки с прах.

След един километър Дейв спря. Пътека се виеше към върха на хълма. Не се виждаше никаква ферма. Единственият признак на живот беше пасящото стадо овце наблизо.

— Фермата е от другата страна — Дейв кимна към върха на хълма. — На петстотин метра.

— Ъхъ… — промърморих неопределено.

Дейв явно не разбираше нищо от обувки „Джими Чу“. Те са пригодени да извървиш пет метра, но не петстотин.

— Добре ли сте?

— Да. — Слязох от трактора. — Благодаря.

Дейв замина, а аз тръгнах към върха. Чух жвакащ звук. Погледнах надолу и видях тънък слой глина около подметките си. Американците не осъзнават някои неща за английската провинция: изглежда съблазнителна, но е същинско минно поле за обувките. Господи, помислих си, взимам си думите обратно — не е вярно, че английската провинция е по-привлекателна от хотел „Дю Кап“. Между двете няма нищо общо! Нямах никакво желание кракът ми отново да стъпи тук.

От върха стигнах до дървена порта; следваше разклоняваща се пътека. В подножието на хълма се виеше река, а пасбищата наоколо белееха от стада овце. В далечината вдясно различих обор и ферма. Вляво, насред зелена морава, се издигаше голяма къща. Замъкът Суер, разпознах го аз. А фермата явно е част от имението. Трябва да призная, че постройката се оказа много по-впечатляваща, отколкото я помнех. Не приличаше особено на замък, разбира се, а по-скоро на величествена сграда, но така е в Англия. Собствениците наричат домовете си замък, палат, кула и какво ли не — според мен, за да объркват чужденците.

Замъкът Суер беше направо пленителен. За малко да изгубя фобията си към английските провинциални домове. Облицован с жълтеникав камък, приличаше на огромен куклен дом с две крила. В далечината забелязах изкуствено езеро и парадни градини. Известно време не успях да откъсна очи от замъка.

Изведнъж се сетих, че мама и татко вероятно вече се притесняват къде съм. Погледнах назад към фермата. Беше по-близо от замъка, но между кален фермерски двор и кокетно разположен сред моравата замък момиче като мен винаги би предпочело замъка. Независимо че от двадесет години мама ме тормозеше с постоянни приказки за това имение, признавам — проявявах и любопитство. Щях да използвам телефона там и, докато чакам татко да ме вземе, да поразгледам тайничко. Нямаше защо да знаят, че съм аз, тоест дъщерята на съседа със злополучните столове „Чипъндейл“ от далечното минало.

Поех по пътеката към замъка. Дали пък няма да срещна малкия граф, мина ми през ума. Всъщност не ми пукаше. Вероятно вече е оплешивял и носи онези ярки чорапи, така предпочитани от аристократите. Пътеката скоро стигна до чакълестата алея. Поех по нея. Оказа се изпитание за „Джими Чу“, но ако ви интересува — те издържаха.

Стигнах до вратата на замъка с герб на нея, изрисуван в златно и синьо. Такива са представителите на висшето британско общество: ако не са те стреснали достатъчно, ти навират в носа герба си, за да ти вземат страха. Грабнах чукалото във форма на горгонска глава и нервно потропах.

Стоях там няколко минути, а горгоната не ме изпускаше от очи. Никой не се появи. Възможно ли е да няма никой? На алеята нямаше коли, но това не значеше нищо. Британците маниакално крият автомобилите си в обори и конюшни (дори красиви коли като „Ауди“), за да не ги обвинят, че: а) загрозяват гледката или б) се фукат. Почуках отново, този път по-високо. Пак не се появи никой.

Идеята да се върна във фермата никак не бе блазнеше. Както обикновено „Джими Чу“ бяха спрели напълно притока на кръв към стъпалата ми и вече почти не усещах краката си. Хванах дръжката на вратата и я завъртях. Аристократите винаги оставят вратите си отворени. И тези не правеха изключение.

Влязох в обширно преддверие, препълнено със статуи и бюстове. Толкова беше сладникаво, сякаш попаднах във вътрешността на сватбена торта.

— Ехо — извиках. — Има ли някой?

Докато чаках, се събух. Студенината на каменния под се отрази вълшебно върху отеклите ми крака. Единственият шум беше тиктакането на златния часовник над камината. Никой не се появи. Понеже къщата е толкова огромна, вероятно има множество входове и изходи, и дори семейство Суер да са си вкъщи, никога не са наясно кой точно влиза или излиза, предположих аз. Все едно да живееш на сирийската граница, но не с толкова много терористи.

Тръгнах да търся телефон; така щях да поразгледам необезпокоявана. Отворих резбована врата — оказа се, че води към трапезарията. Стените бяха отрупани с фамилни портрети. Белите като порцелан лица изглеждаха призрачно. Тези хора наистина се нуждаеха от загар менте. Понякога се питам как онези момичета са преживявали недоимъка на осемнадесети век. Как са се справяли без тубите плажно масло за изкуствен загар или блясъка за устни на „Ланком“ в дванадесет нюанса? Единственият признак, че не се намирам в 1760 година, беше огромният прожекционен апарат и екранът в единия край на помещението. Вероятно тук бе „конферентният център“.

Не биваше да се разсейвам. Трябваше да намеря телефон. Върнах се в преддверието. Напряко на стълбището висеше червен кордон с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Сигурно бе предназначен да даде знак на хората, посещаващи конференциите, че нагоре са частните покои. Проврях се под кордона и се качих по стълбището. Надявах се горе да намеря кабинет и телефон. От площадката тръгваше дълъг коридор с много врати. Отворих първата. Вътре видях легло с балдахин от изящна китайска коприна.

Продължих по коридора. Последното помещение се оказа облицована с дъбова ламперия библиотека. Вмъкнах се вътре. Нямаше начин тук да не намеря телефон, реших, а и вече доста ми се искаше да съм си у дома. На далечната стена, от двете страни на мраморна камина с италиански пейзаж над нея, имаше полици с книги в кожена подвързия. В другия край на помещението, върху роял, се мъдреха стари черно-бели семейни фотографии, а малко по-настрани голямо бюро от орехово дърво бе затрупано с книжа. Изпод една от купчините видях да се подава старовремски телефон. Пристъпих към бюрото и вдигнах слушалката.

Докато набирах номера на родителите ми, окото ми грабна малка овална златна кутийка за хапчета. Върху емайлираното капаче бе изобразена с най-големи подробности английска батална сцена. Взех кутийката в ръце и я разгледах по-внимателно. По бюрото имаше поне още десетина изящни дребни предмети. Британците страшно си падат по всякакви джунджурии. През това време телефонът звънеше. Защо никой не ми се обаждаше?

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита английски глас зад мен.

Подскочих и изпуснах слушалката. Приведен възрастен мъж стоеше на вратата. Осеяното му с бръчки лице имаше вид на по-голяма антика от всичко, което видях досега в къщата. Беше облечен в черно сако и раирани панталони. Не исках да забележи кутийката в ръката ми. Пъхнах я в джоба си с намерението да я върна по-късно върху бюрото.

— О, здравейте — поздравих запъхтяно. — Кой сте вие?

— Икономът на семейство Суер. Какво точно правите тук?

Изгледа ме подозрително и спря за малко неодобрителен поглед върху мръсните ми боси крака.

— Ами, колата ме изостави насред път и търсех телефон — обясних нервно и вдигнах слушалката. — Родителите ми живеят в Старата къща на енорийския пастор.

— Налага се да информирам лорд Суер — обяви той и бързо изчезна от прага.

Затвори вратата и чух как ключът се завъртя в ключалката. Господи, явно мислеше, че крада или нещо подобно. Грабнах телефона и отново звъннах вкъщи. Този път някой се обади още след първото позвъняване.

— Мамо?

— Ехей, къде си, сладка-мила?

— Джули, ти ли си? — попитах.

— Толкова е готино да си в английската провинция! Представяш ли си — аз съм у вас.

Какво стана със скарването ни? И с тайнственото романтично пътуване на Джули?

— Дошла си за тържеството на татко, така ли? — смаях се аз.

— Е, не дойдох само за купона. Никога няма да повярваш: дойдох за проба на булчинската си рокля. Самият Александър Маккуин ще я прави! А после майка ти ми звънна и ме убеди да дойда за събирането по случай рождения ден на баща ти.

— Ще се омъжваш? За кого?

— Хенри Хартнет. Няма да се сетиш какво се случи: след литературното четене ме заведе да изпием по едно „Белини“, и оттогава все сме заедно. Изоставих всичките си други гаджета. Включително и Тод, горкичкия. Хенри е толкова сладък и богат. Направо е отвъд. Той е от Хартнетови със стоманата, но не го изтъква. Намира ме за най-забавното момиче, което е срещал. Нямаш представа колко общи черти имаме. Къде, по дяволите, си ти? Всички те чакаме. Между другото, пак ти говоря. Простила съм ти абсолютно всичко.

Трябва да призная на Джули, че при цялата й разглезеност е страхотно великодушна към прегрешенията на приятелките си. Това й е сладкото на нея. Не е в състояние да се сърди на когото и да било повече от няколко дни.

— Честито. Кажи на татко, че съм в замъка и чакам да ме вземе.

— Ти си в съседното имение? Господи, завиждам ти. Обзавеждането бива ли го? Или е натруфено като в Бъкингамския дворец? Чувала съм, че кралското семейство проявява отвратителен вкус.

— Джули, кажи на баща ми да дойде! Колата ми спря и аз се вмъкнах тук да звънна по телефона, а те помислиха, че съм нахълтала да ги ограбя.

— Имат ли порцелан от Делфт и лакеи навсякъде?

— Джули!

— Добре, мила, както кажеш. Ще му предам. Между другото: сватбата е през лятото — на 14 юли. Ти ще си ми шаферка.

Затворих. Джули ще се жени? И има определена дата за сватбата? Сгодените не знаят ли, че за нас — несгодените — това само по себе си е тежко, ами и веднага обявяват датата на церемонията, та да подсилят агонията? Всичко ми се струваше малко прибързано; молех се да не прави грешка. Отидох до затворената врата и безуспешно натиснах дръжката. Най-накрая се отказах и седнах на малката отоманка до вратата. Прилепих ухо към ключалката. Чух само някои от думите на иконома: „…колата й отказала… прилича на циганка… страшно мръсни дрехи… сигурно е някоя от тормозените самотни майки в приюта… няма дори обувки…“

Погледнах мръсните си дрехи и босите си крака. Наистина тъжна гледка. В смисъл: някога все пак бях бляскава. Лиз Хърли никога нямаше да се занемари така, когато е в английската провинция.

— … вероятно се е промъкнала тайно… Звъннах в полицията. Съжалявам, сър.

Полицията ли? Започнах да тропам по вратата.

— Ей, пуснете ме! — разкрещях се.

След няколко минути се чу завъртането на ключ. Честна дума: кълна се, но никога няма да повярвате какво последва. Все едно Майкъл Джексън да отрича, че си е правил пластични операции или нещо подобно. Влезе икономът и — наистина не го измислям — веднага след него се появи Чарлз Дънлейн. Това им е на връзките за една нощ: въобразяваш си, че пак искаш да го видиш, а когато се случи, е при най-неблагоприятни обстоятелства; особено ако при последния ви разговор главата му е била там, където беше главата на Чад преди толкова много време. Още по-ужасното беше, че Чарли продължаваше да изглежда невероятно сладък. Беше в униформата си от Ел Ей — износени джинси и тениска. Кръвната ми захар спадна най-малкото с три километра. Усетих как получавам пристъп на хипогликемия или нещо подобно. Когато Чарли ме видя, придоби не по-малко смаян вид от мен.

— Какво, по дяволите, се е случило с дрехите ти? — попита той.

За миг останах безмълвна. Винаги срещам Чарли при неизгодно за мен положение. А и той какво правеше в дома на семейство Суер? Не се бях чувствала по-глупаво през живота си, но бях и силно раздразнена.

— Какво те интересува? — троснах се аз. — Изчезна без дори да ми кажеш „довиждане“. Очевидно ти липсва всякакво възпитание.

— Познавате ли младата дама? — намеси се икономът.

— Да — отвърна Чарли, без да откъсва очи от мен. Извърнах поглед, защото бях на път или да се разтопя, или да се разплача — не бях сигурна кое. И за да се объркат нещата съвсем, усетих как се питам дали имат несесер „Нощни аксесоари“ във Великобритания. Последва тягостно мълчание, което икономът наруши с думите:

— Да предложа ли шери на приятелката ви?

— О — зарадвах се аз, — би било чудесно, но предпочитам „Белини“.

— Тя ще изпие чаша чай — отсече Чарли.

Не искам да ви занимавам с аналитичните си способности, но е факт, че някои хора просто не се променят. Чарли бе ревностно против белинитата както винаги.

— Разбира се — съгласи се икономът и се измъкна от библиотеката.

— Наистина се срещаме на необичайни места. Би ли ми обяснила какво правиш тук? — поинтересува се Чарли, облягайки се върху полицата на камината, пред италианския пейзаж.

Господи, наистина изглеждаше невероятно сладък, но пък кой не би изглеждал добре на фона на картината? Въпреки това продължавах да съм tres раздразнена. Защо винаги се чувствах като ученичка, изправена за провинение пред директора, когато Чарли беше наоколо?

— Родителите ми живеят по-надолу по пътя. Пристигнах за петдесетия рожден ден на баща си, а глупавата кола ме остави насред път. Опитвах се да звънна вкъщи. А ти, по дяволите, какво правиш тук? Познаваш ли графа?

Последва пауза, която Чарли наруши след време с думите:

— Аз съм графът.

— Моля?

— Дълга история, но причината да замина така бързо от Ню Йорк в понеделник е, че научих за кончината на баща ми. Майка ми — Каролина — се свърза с мен. Не помниш ли, че се обади? Качих се на първия полет насам. Наследих титлата.

Трябваше ми известно време да наместя всичко: тайнствената Каролина е откъсналата се от семейството майка на Чарли. Значи няма друго момиче, възторжено заключих аз.

— О, Господи, съжалявам — промълвих на глас.

Чувствах се ужасно: ето, капризничех и се цупех, задето ме е зарязал след първата среща, нахълтах в дома му, държах се невъзпитано с него, а излизаше, че баща му е починал. Последните няколко дни вероятно са били кошмарни за него.

— Чарли, добре ли си? — промълвих аз.

— Да — увери ме той. — Баща ми беше странна птица, със свои си особености, не бяхме особено близки. Все пак ми е тъжно.

— Но защо никога не спомена нищо?

— Живеехме в Америка. Баща ми не каза на никого, че е граф. Използваше семейното име Дънлейн. Не обикаляш из Ел Ей, разгласявайки, че носиш налудничава английска титла. Що се отнася до това имение — подозирах, че продължава да е наша собственост, но баща ми се опитваше да го държи в тайна. Когато почина, се оказах наследник на имот, за който нито съм мислил, нито съм бил свързан с него. Не съм стъпвал тук от шестгодишен. Всичко ми дойде като шок.

Защо мъжете, с които си била само на една среща, винаги се оказват по-сложни, отколкото си мислила? Ако разбирах правилно, господин „Нощни аксесоари“ беше малкият граф, съседското момче от фантазиите на майка ми. А аз възприемах Чарли просто като симпатичен, нормален човек. През цялото време обаче той е бил тайнствено богат и ме е мамил за истинската си същност. И имаше нахалството да ме нарича разглезена! Харесвах повече предишния Чарли — борещия се за признание филмов режисьор от Ел Ей.

Чуха се стъпки и в библиотеката влезе привлекателна възрастна жена. Носеше тесни тъмносини бричове за езда, кални ботуши и бяла мъжка риза. Кестенявата й коса беше прибрана в мрежичка на тила. Приличаше на ходеща реклама на „Ралф Лорен“, но по-шикозна.

— Аз съм Каролина, майката на Чарли. Вие сигурно сте от приюта — изгледа ме тя втренчено.

Изведнъж се сетих за старата вражда между майка ми и майката на Чарли, или иначе известна като графинята на Суер. Така и не се помириха. Господи, помислих си аз, положението бе доста неловко.

— Мамо! — намеси се Чарли. — Тя е моя приятелка от Щатите. Родителите й живеят в старата къща на енорийския пастор.

Замръзнах на място. Графинята се напрегна. Разбра, че знам как ме определя като дъщерята на измамника със столовете.

— Какво има? — озадачи се Чарли.

— Господи, и като си помисля какви приказки се приказват за спокойния живот в провинцията! Никога не съм била полкова продължително на крака, колкото тук — бързо смени темата графинята. Седна на стол в стил „Луи някой си номер“ срещу мен. — Отнема ми поне половин час да стигна докъдето и да било в къщата.

На отворената врата се почука. Влезе икономът със сребърен поднос, отрупан с всевъзможни прибори за чай.

— Госпожице, майка ви пристигна да ви отведе вкъщи — обяви той и постави подноса пред Каролина.

— Скъпа, настоях аз да те прибера — извика мама жизнерадостно, влизайки след иконома, придружена от Джули. — На баща ти се наложи да отскочи да вземе виното за приема утре, иначе той щеше да дойде.

Мама беше облечена в любимата си розова рокля. Разтревожих се, защото си бе сложила и брошката от опал. Мама слагаше брошката само при изключително важни събития, като рождения ден на принцеса Анна. Пристъпи към мен и ме задуши с прегръдка. Зарадвах се да я видя, но се притеснявах, че не е най-добрият сценарий да се появи бомба със закъснител в лицето на мама.

— Господи, виж се! Приличаш на жена от приюта. Моля те да си сложиш обувки за събирането на баща ти утре. А, ето го и малкия граф — продължи тя, обръщайки се към Чарли. — Страшно съжалявам за баща ви. Всички в селцето мислят със съчувствие за вас. Аз съм вашата съседка Брук — представи се тя и направи реверанс.

(Кълна се: наистина направи реверанс, идеше ми да умра на място.)

— Благодаря — промълви Чарли замаян.

— О, графиньо, много се радвам да ви видя отново след толкова дълго време — продължи мама, обръщайки се към Каролина, която едва-едва й кимна. — А това е Джули Бергдорф…

— Здравей, мила — изчурулика Джули и ме прегърна. Имаше чудесен тен, придобит в Саутхамптън, и носеше лъскав годежен пръстен с диамант. Беше облечена в люляковолилава рокля, която не бях виждала. — „Прада“, модел от 1994. Не е ли разкошна?

Джули се бе променила драматично от последната ни среща. Всеобщо съгласие цари между принцесите от Парк авеню, че ще се заразиш от опасна болест, ако пазаруваш от магазини, специализирали се в разпродажба на последни бройки от дадена колекция. Помня как веднъж, след като бяхме в „Алисис Ъндърграунд“ на Бродуей, не ме приближи дни наред, понеже пробвах чифт джинси „Ливайс“ от 1970 година, за да не хване хепатит Б.

— Страхотна е — и докато целувах Джули по бузата, прошепнах в ухото й: — Той е графът и замъкът му принадлежи. Невероятно, нали?

— Така ли? — прошепна на свой ред тя. После се хвърли към Чарли с възклицанието: — О, здрасти, симпатяго.

Целуна го по устните. След около пет секунди се отдръпна и остана загледана в картината зад гърба му.

— Чарли, никога не си споменавал, че имаш такива разкошни картини! Сигурно струват поне неколкостотин милиона! Мислил ли си да продадеш имението и да си купиш Балеарските острови, например?

— Здрасти, Джули — поздрави Чарли, когато тя го пусна.

— Вие се познавате, така ли? — изненада се мама.

— Много добре — увери я Джули с флиртажийска усмивка на лицето.

— А познавате ли моята прекрасна дъщеря? — попита мама, като ме повлече към Чарли. — Тя не винаги изглежда така, уверявам ви. Става хубавичка, когато си сложи фон-дьо-тен и пудра.

— Мамо! — опитах се да я спра.

— Ние сме стари приятели — отвърна Чарли, леко смутен.

— Приятели сте! Колко вълнуващо — зарадва се мама.

— Представа нямаш колко добре се познават тези двамата — заяви Джули и намигна на мама. — Повярвай ми: по-добре, отколкото си мислиш, Брук.

— Господи! Каква чудесна двойка са само. Не съм ли ти говорила непрекъснато за съседското момче, скъпа? — възторгна се мама и бузите й почервеняха от вълнение. Погледна многозначително от Чарли към мен и обратно. — Толкова е привлекателен. Кажете ми, наистина ли наследявате всичко?

— Мамо! Престани!

Погледнах Чарли. За човек, който никога не изглежда нещастен, трябва да призная, че у него бе настъпила драматична промяна. Лицето му, с недоумяващо изражение, сякаш питаше: „Коя е тази противна жена?“ Трябваше да изведа мама оттук възможно по-бързо, преди да е нанесла още по-големи щети.

— Чарли, наистина ли притежаваш половин Шотландия, както твърди Брук? Адски готино би било — намеси се Джули.

— Мамо, хайде да си вървим — обадих се решително.

— Чуйте ме, малък графе — продължи мама, без да ми обърне никакво внимание, — за мен ще бъде огромна чест, ако дойдете на приема по случай петдесетгодишнината на съпруга ми Питър.

— Утре Чарли е зает — намеси се рязко Каролина. — Ще прекара деня с мен, преди да се върна у дома в Швейцария в понеделник.

— О, графиньо, и вие трябва да дойдете — включи я мама в поканата. — Много ще е приятно, ако семействата ни прекарат заедно известно време.

— Няма за какво да говорим — отбеляза Каролина ледено. Обърна се и си наля чай.

Изведнъж атмосферата в стаята стана по-хладна от Антарктида. И Каролина, и майка ми застинаха като айсберги.

— Какво има? — недоумяващо попита Чарли.

— Нищо важно. Всичко е в далечното минало — промълви майка ми, но си личеше, че е малко смутена.

— Не, кажете ми. Искам да знам — настоя Чарли.

— Това е най-ужасното семейство в селцето, Чарли. На тях не може да се разчита за нищо, защото са измамници — обясни Каролина с леден, овладян тон. — Не желая да имаш нищо общо с тях.

— Графиньо! — ахна мама.

— Все едно съм в епизод от „Сага за Форсайтови“ — възкликна Джули, увлечена от разиграващата се пред очите й драма.

Налагаше се да се намеся, преди нещата съвсем да се влошат. Затова подхванах:

— Преди около двеста години, Чарли, баща ми продал на баща ти няколко стола „Чипъндейл“, които обаче се оказали фалшиви. Баща ми си признал грешката, но настъпил разрив. Двете фамилии спрели да си говорят.

Ето, изрекох го. Сега вече цялата история звучеше глупаво.

— Това ли е всичко? — попита Чарли леко озадачено, но и с известно облекчение.

— Да. Хайде да забравим столовете. Беше недоразумение — намеси се мама. После, за да си придаде известна тежест, погледна графинята и продължи: — Майка ви го превърна в скандал. За мен беше ужасно.

— Не отговаря напълно на истината, но едва ли е от значение, защото няма какво повече да обсъждаме — уточни графинята все така ледено.

Последва неловка пауза. Чарли местеше неспокоен поглед от своята майка към моята и обратно. Възможно е в съзнанието му да се пробуждаха далечни спомени от семейната история. Никой не помръдваше, нито обелваше дума. Секундите минаваха и тишината стана зловеща. И тогава мама изтърси:

— Е, сега, когато всичко излезе наяве, защо вие двамата не дойдете на събирането утре? Поръчала съм от онези прекрасни малки питчици в „Уейтроуз“. — Тя млъкна и човек можеше да види как се въртят бурмичките в главата й. — Господи, този замък е идеален за сватбено тържество, скъпа, нали? Вера Уанг може да ти направи роклята.

Това се оказа капката, от която чашата преля.

— Мамо, престани! — изригнах аз. — Няма да има никаква сватба! Идеята да се омъжа за Чарли не се върти в ничия глава, освен в твоята. Майка му не може да те понася. Графинята се мисли за прекалено изискана, за да има нещо общо с нас. Тя е права: Чарли и аз нямаме какво повече да си кажем. Нула. Нищо. И знаеш ли какво? Аз дори не харесвам Чарли особено. Понякога е жесток и се държи покровителствено. Семейство Суер не желаят да присъстват на приема ти утре и не се впечатляват от домашно печени питчици. — После се обърнах към Чарли с думите: — Чарли, съжалявам за баща ти и така нататък, но това тук е истински кошмар. Как да ти имам доверие, когато никога не си споменавал, че ти си графът? Тръгвам си. Оправяйте се както знаете.

Поруменяла от смущение и на път да се разплача, побягнах от библиотеката с обувките в ръка. Слязох по стълбите и стъпих на алеята, само за да попадна в ръцете на мъж с униформа.

— Вие ли сте младата дама от приюта? — попита полицаят.

— Аз съм — проплаках аз. Вече не ми пукаше. — Моля ви, отведете ме вкъщи.