Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (14)

10.

Няма да е преувеличено да се каже, че манхатънските светски момичета по принцип са 100 процента алергични към думата кариера. Избива ги дълбок, бледоморав обрив, все едно са докосвали антракс. Всички тук обаче са пристрастени към една кариера — ако може да се нарече кариера, разбира се, — защото не изисква особен труд, като поръчването на кламери или да седиш прикован с белезници към компютър цял ден, или нещо друго толкова прозаично. Най-желаната кариера тук е да работиш като „муза“ за моден дизайнер. „Задълженията“ се изчерпват предимно с целодневно стоене у дома в очакване специален куриер да донесе дрехи, а моден фотограф да те фотографира по бляскави събирания всяка вечер. И бездруго това е главното занимание на светските момичета, но сега вече имат основание да кажат: „Работата е доста тежка“ и никой не им го оспорва. На купоните повечето музи предпочитат разговорите, където могат да повтарят думата „страхотно“, защото при произнасянето й устните им се разтягат в широка усмивка, а това е ключово положение, за да изглеждаш в най-добрата си форма по снимките в списанията. Някои професионални музи дори въобще спират да говорят, за да позволят на лицевите си мускули да починат, когато наоколо няма фотограф. От време на време отвличат някоя от тези музи и се налага тя да живее в Париж, както се случи наскоро с една млада американка заради господин Унгаро. Но накрая нещата се развиха благоприятно: по-късно тя стана официалната вдъхновителка на Карл Лагерфелд, за когото твърдят, че има муза във всяка столица от Москва до Мадрид.

Няколко дни по-късно ми се обади Джаз Конесей. Поканили я да стане муза на Валентино. Не се изненадах. Известно е, че дизайнерът наема нова муза на всеки пет минути. И все пак страшно се зарадвах за Джаз. Тя обожава роклите на „Валентино“ дори повече, отколкото обожава живота. А така няма да се налага да плаща за тях, макар и с отстъпка като редовен клиент. (Новата кариера на Джаз беше стабилна, независимо от обвързаността й с Патрик. Гретхен Салъп-Сакстън никога не би дръзнала да се заяжда с наследницата на горите Конесей, а това ме изпълваше с известна завист. Както и да е — Джаз толкова малко се нуждаеше от работа, че вероятно щеше да приеме заплахите от страна на Салъп-Сакстън като развлекателно отклонение от тегобата да е момичето на „Валентино“.)

— Довечера в десет ще бъда в бар „Атене“ на „Плаза“. Ела да отпразнуваш с мен. Ще дойдат Джолийн и Лара — уточни Джаз, която се познаваше с тях от времето на общите им детски ваканции в Палм Бийч. — Поканих Джули, но й било невъзможно. Тя е в Кънектикът и ще се върне едва утре.

— Ами не знам… — промърморих вяло.

През последните няколко дни нямах настроение да празнувам. След телефонното обаждане госпожа Салъп-Сакстън не миряса и се опита да дестабилизира социалния ми живот: постара се да ме изключат от списъка на поканените за някои благотворителни изяви и разпространи нелицеприятни слухове за пребиваването ми в Кан с Патрик. Най-после, след литературния кръжок при Джули, се свързах с него, а той само се изсмя на поведението на съпругата си. Винаги вдигала шум около „приятелките“ му, но това не означавало нищо. Настояваше отново да се видим. Аз, естествено, отказах. Ясно съзнавах, че „приятелките“ на Патрик са просто пионки, които той използва в нескончаемата война за надмощие със съпругата си.

— Моля те, не ми се обаждай повече, Патрик — настоях аз. — Много си мил, но нещата стават прекалено сложни за мен.

— Защо не ме придружиш на филмовия фестивал във Венеция през есента? — продължи да флиртува той.

— Патрик! Нали Джаз ще е с теб?

— Винаги мога да я изхвърля. Тя ще разбере.

— Патрик, никъде няма да ходя с теб. Невъзможно ми е.

— Какво ще кажеш да вечеряме довечера в „Карлайл“?

— Трябва да ме оставиш на мира, разбираш ли?

— Или в Колорадо за Коледа?

— Патрик, стига — срязах го и затворих.

Ала всичките ми възражения оставаха глас в пустиня и това ме безпокоеше. През следващите няколко дни се притеснявах какво ново ще предприеме Гретхен Салъп-Сакстън и доколко Патрик я настройва против мен. Чувствах се неспокойна, нервна и леко депресирана. Мечтаех цялата история Патрик-Гретхен-moi да потъне в забвение.

— Моля те, ела — навиваше ме Джаз. — Ще се развеселиш. Казах ти, че Патрик е ужасен, но не бива да го приемаш на сериозно. Продължавай да вървиш напред.

Джаз може би имаше право: една среща с приятели щеше да ми помогне. Не ми се излизаше особено в неделната вечер, но още по-малко ми се стоеше вкъщи сама. Твърдо решена да се развеселя, обещах на Джаз да се видим по-късно. Облякох черна шифонена рокля, метнах дантелен шал на раменете и поех.

С божествените си кожени кресла, старинни позлатени огледала и жълти лампи барът „Атене“ прилича на будоар от 30-те години. При всяко отиване там очаквам иззад някоя колона да се появи секссимвола на онова време Джоан Харлоу, запалила неизменната си цигара. Когато пристигнах, Джолийн, Лара и Джаз — всичките във „Валс“, както наричаха дрехите си от „Валентино“ — седяха около ъглова маса и представляваха най-съблазнителното трио наоколо. Особено се открояваше Джаз в черния си дантелен тоалет с фльонга под бюста и две дълбоки цепки отстрани. Роклите на Лара и Джолийн също бяха хубави, но не колкото на Джаз. По протокол музата получава най-хубавата дреха, а приятелките й не бива да изглеждат толкова разкошно. И трите ядяха специалитета на заведението: миниатюрни порции домашен сладолед. (Само преди шест седмици момичетата в Ню Йорк твърдяха, че сладоледът е убийствен. Сега, включен в диетата за отслабване за плажа, изведнъж се превърна в насъщната им храна.)

— Ей! — посрещна ме Джаз. — Искаш ли коктейл с шампанско? Изглеждаш страхотноооо. Одобряваш ли новите ми гривни? — продължи Джаз на един дъх и разклати златните обръчи по китката си. — „Картие“, за следващия сезон. Нали са неземни?

— Много са хубави — съгласих се и седнах. — Бих изпил веднага малко шампанско.

Това й е хубавото на действителността: изключваш от нея с помощта на малко шампанско и обсъждаш гривните на „Картие“, ако желаеш. Повярвайте, само след минути грижите ми около Гретхен Салъп-Сакстън и евентуалния край на кариерата ми изчезнаха.

— Изпратиха ли ти тонове безплатни дрехи от „Валентино“? — попита Джолийн.

— Официално отричам, защото не искам хората да си мислят, че приех работата заради безплатните дрехи, но на вас ще призная: наистина получавам някои неща безвъзмездно — сподели Джаз. — Работата страшно ми допада, но е много тежка. Направо съжалявам момичетата от Горен Ист Енд. Нямат какво да правят, освен да пазаруват и да ходят на ваканции в Сейнт Бартс. Просто ми се къса сърцето, защото и аз бях такава и знам колко самотно започваш да се чувстваш понякога. С такова удоволствие помагам на господин Валентино. Толкова е сладъъък.

Имаше нещо изненадващо отегчително да слушаш как нюйоркско момиче като Джаз описва американската работна система, при положение че не се занимава с нищо. В полунощ реших да ги оставя трите да продължат и да се прибера с такси. Щяха да ходят да танцуват, но аз се чувствах прекалено изтощена и обременена с грижи, за да ги придружа. Наистина ми харесват роклите му и всичко останало, но не желаех да чуя отново името Валентино.

Беше истинско блаженство да видя отново жилищната си сграда; нямах търпение да си сложа анцуга и да се свия на леглото. Пред вратата на апартамента си започнах да ровя в чантата за ключа. Точно щях да го пъхна в ключалката, и забелязах нещо странно: разхлабена, дръжката висеше в гнездото си. Поизплашено погледнах по-внимателно, на оскъдното осветление забелязах, че ключалката е измъкната от вратата. Беше силно издраскана и извита на няколко места. Някой беше нахълтал в апартамента ми.

Доста притеснено надникнах през вратата: всичко беше обърнато наопаки. Бързо отстъпих в коридора; опасявах се да не би някой още да се крие вътре. Нямаше да рискувам да вляза в апартамента. Дръпнах вратата да се затвори. Тръгнах бързо към стълбите, търсейки същевременно малкото сребристо калъфче на мобилния телефон. Налагаше се веднага да се обадя в полицията. После, ако успея да се свържа с Джаз и компания, щях да преспя при някоя от тях. По дяволите: мобилният ми телефон го нямаше! Сигурно го бях забравила в бара. Изхвърчах припряно на улицата и се заоглеждах трескаво. Изтичах до телефонната будка на ъгъла и вдигнах слушалката, не последва никакъв сигнал. Останах няколко секунди на тъмната улица и се питах какво ще правя. Панически и отчаяно копнеех да съм на безопасно място. Ню Йорк действа доста заплашително, когато никой не си е вкъщи и нямаш къде да прекараш нощта. Зад ъгъла зави такси и аз му махнах. Помолих шофьора да ме откара до хотел „Мърсър“ на ъгъла на улиците „Принс“ и „Мърсър“. Полицията можеше да почака до утре. Бях изплашена, уморена и исках единствено да си легна.

 

Повярвайте, онази вечер реших да се настаня в хотел „Мърсър“ не заради оцветените с естествени багрила и ръчно тъкани чаршафи или заради божествените миниатюрни вегетариански пици, които предлага рум сървисът, или защото пиколатата са толкова готини, че чак не е за вярване, или защото всички в хотела имат онзи особен поглед. Всичко това нямаше никакво значение, важен бе не луксът, а безопасността. Не можех да отида при Джули, защото отсъстваше от града, а и истината е, че в центъра на Ню Йорк няма по-безопасно място от хотел „Мърсър“. Знам го със сигурност, защото рап звезди като Пъф Деди и Джей-Зи с проблеми с безопасността, винаги отсядат тук и се чувстват tres безопасно още във фоайето.

Трябва да е било след един, когато стигнах до хотела. Много ми харесва обзавеждането на фоайето: меки, удобни дивани край белосани стени. Постоянно виждаш момичета като София Копола или Клое Севинье да висят там, все едно се намират в собствените си всекидневни. Тази вечер във фоайето цареше необичайна тишина. Наоколо се въртяха само млада сервитьорка с вид на гамен — вероятно един ден щеше да стане филмова актриса, — която оправяше възглавниците по диваните, и портиерът зад рецепцията.

— Добър вечер, госпожице. Мога ли да ви помогна? — попита портиерът.

Приличаше на човек, слязъл от реклама, а от дружелюбното му отношение веднага се почувствах по-добре.

— Нужна ми е тиха стая, ако обичате. Искам да се наспя добре.

— Разбира се. Колко време ще останете при нас?

— Само тази вечер — въздъхнах.

Налагаше се да се огранича до една вечер; двадесет и четири часа в хотел „Мърсър“ са много скъп начин да се успокоиш. Портиерът удари няколко клавиша на компютъра.

— Ще ви настаня в 607-ма. Тя и 606-а са най-хубавите в хотела. Ще я получите срещу обикновената двойна такса, защото вече е много късно. Келвин Клайн живя там две години. Стаята е най-тихата, с която разполагаме.

— Някой ще ми донесе ли чаша чай? — попитах аз.

— Румсървисът ни е двадесет и четири часов. Имате ли багаж, госпожице? — попита портиерът.

— Само ръчен — отвърнах и показах чантичката си. — Не обичам да пътувам с много багаж.

— Добре. Ето ключа ви. — Подаде ми едно от свръхмодерните пластмасови картончета, наподобяващи кредитна карти. След това попита: — Да ви поръчам ли чая сега?

— Би било много мило — уверих го.

Докато ме транспортираха с асансьора до шестия етаж, огледах лицето си в огледалото. Господи, трябва ми пилинг с „Алфа-Бета“, помислих си. Дори на слабото осветление се виждаха онези издайнически черти на умора около очите, които не забелязваш, но усещаш. Приличах на тридесет и осем годишна; косата ми висеше безжизнено. Вързах я на опашка и отново се погледнах. Честно казано, подобрението беше нулево. Господи, изглеждах по-ужасно от Мелани Грифит, когато я заловят без грим.

Вратата на асансьора се отвори и аз излязох в онази тишина, характерна единствено за хотелските коридори: не се чува никакъв звук, витае само усещане за сън. Дългият коридор беше осветен с оранжеви светлини. Отидох на пръсти до края, като подминах стая 606-а. Стая 607-ма се оказа последната. Чудесно. Предстоеше да се наспя добре; предстоеше също да се озова в близост до минибар, което винаги ме кара да се чувствам въодушевена.

Прокарах пластмасовия си ключ през процепа на вратата на 607-ма и натиснах дръжката. Вратата не се отвори. Опитах отново, вратата определено не помръдваше. Господи, възможно ли е в хотела да са сбъркали и Келвин Клайн въобще да не си е тръгнал? Налагаше се да се върна обратно във фоайето. Обърнах се и видях някой да се приближава. Изчаках. Появи се пиколо със сребърен поднос в ръце. Чаят ми. Божествено!

— Стая 607-ма? — попита момчето.

— Да. Но не мога да си отворя. Ще опитате ли? — помолих го.

— Разбира се.

Извади своята карта, прокара я през процепа и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Леко свъси вежди.

— Извинявайте. Не мога да вляза. Ще извикам охраната на хотела. Връщам се след пет минути.

Остави подноса на масичката до вратата и изчезна. Погледнах часовника: два след полунощ. Уморена и омаломощена, се свлякох на пода. Налях си чай, за да убия време. Отпих. Ъъъ… Беше хладък. Има нещо неописуемо потискащо да се озовеш сам с чаша студен чай в мъртвешки смълчан хотелски коридор. Къде бяха хората от охраната? Ще се наложи да сляза долу и сама да ги потърся.

Поставих чашата върху подноса и се изправих на крака. Тряс! С мощен взрив подносът и съдържанието му се стовариха на пода. Дочух шум иззад вратата на 606-а. Господи, дано не съм обезпокоила някого, разтревожих се.

Наведох се да почистя. Полата на роклята ми се вдигна нагоре и последва шум от скъсване на плат: подгъвът се бе закачил за края на подноса. Предницата на роклята беше раздрана, а част от набора висеше на конец. (С шифонените рокли обикновено е така: още при първото обличане им се случва нещо, поради което повечето нюйоркски момичета не разчитат на тях в дългосрочен план). Освободих края на роклята и забелязах влажното петно от чай, което се разпростираше върху талията ми. Капчици мляко се стичаха по дясното ми бедро.

— Шибана работа! — извиках, тропнах с крак и ритнах проклетия поднос.

Рядко ругая, но случи ли се, го правя със замах. Господи, толкова добре се почувствах. Отново ритнах яростно подноса и се свлякох на пода. По лицето ми плъзна сълза и стигна до устните. Ненавиждам внезапните избухвания, честна дума. В началото са изключително забавни, но неизменно завършват зле.

Ще ви призная нещо, но под пълна тайна. Надявах се, като попадна на истински шикозно място, с рум сървис и удобни дивани с възглавнички, да се почувствам щастлива. А излизаше, че не е така. Щом човек е окаян, той си остава окаян, независимо от ръчно тъканите чаршафи. Именно затова виждате всички онези снимки, направени от папараци на знаменитости, които излизат от фантастични жилищни блокове с вид на хора, готови да извършат самоубийство. Факт е, че когато си зле, няма значение колко белинита си погълнал или колко рокли притежаваш. Джинсите „Клое“ и пилингите с „Алфа-Бета“ не прогонват неприятните неща. Налага ти се да живееш с гадостите завинаги, както става с Лайза Минели.

Вероятно бяха минали няколко минути, откакто се впуснах да плача неутешимо, когато чух изщракването на съседната врата. Загледах с ужас как вратата на 606-а започва да се отваря. Господи — беше два след полунощ. Бях обезпокоила някого или прекъснала великолепен секс и никога повече нямаше да ми разрешат да припаря насам. Вратата се отвори около педя и спря. Вътре беше тъмно и не виждах нищо. Сънен глас промърмори:

— Можете ли да пазите тишина? Опитвам се да поспя.

— Извинете — прошепнах. — Имаше малък инцидент, но нещата ще се оправят.

После се случи нещо странно. Иззад вратата се чу кикот.

— Момент. Ей сега ще дойда — каза гласът. Обзе ме неприятно чувство: гласът ми се стори странно познат. Страшно приличаше на Чарли Дънлейн; не, не можеше да бъде. Нямаше начин. Чух изшумоляване, светна лампа и се подаде глава. Олеле! Точно както подозирах — оказа се той. Не можеше да ми се случва и това!

— Сълзи ли забелязвам? — попита.

Косата му беше разрошена, а той премигваше на светлината. Изглеждаше сънен, но и развеселен, беше облечен в бяла хавлия и меки хотелски чехли. Всъщност имаше страшно привлекателен вид, но всеки го има, когато е само по хавлия. Макар да се чувствах смутена, понеже той се появи като рицар в бяла хавлия, изпитах и известно облекчение, че е Чарли, а не някоя случайна рап звезда. Освен това разполагаше със стая и не се съмнявах, че ще измисли начин как да се озова в моята.

— Не!

Хлъцнах и бързо си избърсах очите и носа.

— Какво става? — попита Чарли.

— Чакам охраната да ме пусне да си вляза в стаята — обясних аз.

— Защо? Защо не си си вкъщи?

— А ти защо не си? — сопнах се.

— За няколко дни имам работа тук. Но ти живееш в този град. Защо си отседнала в хотел?

— Някой е нахълтвал в апартамента ми. Изплаших се и не исках да прекарам нощта там, а не мога да отворя вратата на проклетата стая тук.

— Искаш ли да влезеш? — попита Чарли загледан в сломената ми фигура.

Освен ако не греша дълбоко, готова съм да се закълна, че Чарли имаше онзи особен поглед.

Кръвната ми захар се смъкна поне с един километър — буквално — точно както стана, когато видях Чарли на летището в Ница. И после усетих нещо още по-странно: не знам точно как или защо, но ми се стори, че и аз добивам същия особен поглед. И мисля, че той го забеляза. И изведнъж — не знам откъде — придобих вид на човек, който казва: „Имаш ли презервативи, защото веднага искам да отида с теб в Бразилия и къде ли още не“. (И щях да го направя, независимо дали има презервативи или не, защото не можех да се въздържа. Но не казвайте на никого, че съм си признала, иначе ще започнат да ми опяват за разпространявани по полов път болести.) Веднага след това ме обзеха угризения: Господи, не бива да мисля за това, понеже той е гаджето на най-добрата ми приятелка, което обаче прави нещата само по-изкусителни. Ако никога не сте изпитвали някое от тези чувства, горещо ви ги препоръчвам. Всъщност всяко момиче трябва да прекара една нощ, за която знае, че ще съжалява. Винаги е страшно хубаво, докато не те обхване чувството за вина.

— Искаш ли да влезеш? — повтори Чарли.

— Да — промълвих и усетих как се разтопявам по-бързо от кутия шоколадови бонбони.

— Ще се обадя на рецепцията и ще уредя нещата — увери ме Чарли и ме прегърна през раменете.

Ако е възможно кутия шоколадови бонбони да се разтопи два пъти в продължение на десет минути, то тази го направи.

— Добре — прошепнах.

Влязохме вътре и Чарли се обади на рецепцията. Обещаха охраната „скоро“ да се появи. Апартаментът на Чарли беше страхотен. Просторна спалня се свързваше с великолепна всекидневна с високи, сводести прозорци с изглед към Принс Стрийт.

— Може ли да си измия лицето? — попитах.

— Разбира се — отвърна Чарли.

Отидох в банята. Озарена от светлината на една-единствена свещ тя ми се стори огромна с голямата четвъртита вана. Явно бе създадена за моменти, когато ти се въртят непристойни мисли в главата. Искам да кажа: защо иначе биха я направили с размерите на плувен басейн? Изведнъж се сепнах: какво ми се въртеше в ума? Налагаше се да се стегна. През тази нощ не биваше да става нещо, за което ще съжалявам, защото в противен случай Джули ще ме обеси на веригата, която служи за дръжка на чантата й от „Шанел“, а за това щях да съжалявам много повече, отколкото за една посветена на секс вечер. Запалих лампата. На мивката имаше бяла кутийка с надпис: „НОЩНИ АКСЕСОАРИ“. Отворих я. Вътре видях пакетче бонбони за свеж дъх и ултранежни презервативи „Лайф стайл“. Веднага затворих кутийката. Господи, нищо чудно, че всички тук вадеха онзи особен поглед.

Намерих сапун и си измих лицето със студена вода. Погледнах отражението си в огледалото. Не изглеждаше толкова зле, колкото си го представях. Всъщност, прецених, имаше нещо относително бляскаво в разпрана коктейлна рокля на „Зак Посен“. Докато попивах водата от лицето си, реших да подходя към ситуацията зряло и овладяно. Чарли бе като свиреп по-голям брат, който критикува всичките ми действия. Освен това излизаше с най-добрата ми приятелка. За някои неща просто не си заслужава да съжаляваш и да имаш угризения.

Върнах се в стаята. Чарли лежеше върху леглото и гледаше телевизия. Изглеждаше съблазнително привлекателен. Не беше безопасно да стоя близо до него. Отидох и седнах на дивана.

— Ела насам. Имаш уморен вид. Хайде да погледаме дивиди, докато оправят нещата със съседната стая. Взел съм „Мулен Руж“.

Намирах се в безопасност, Чарли очевидно е гей. Никой от познатите ми мъже не би гледал „Мулен Руж“, който, впрочем, е любимият ми филм. Слава Богу, изключваше се опасността да съжалявам, макар преди малко да бях готова да стигна дотам.

— Добре — съгласих се и се настаних на другото легло. — Страшно харесвам този филм.

— Аз не го издържам — сподели Чарли, — но помислих, че ще ти хареса.

Май не бях в такава безопасност, каквато си мислех. Той натисна бутона на дистанционното.

— Ела при мен — предложи. — Имаш нужда някой да те прегърне.

Настаних се с лице към него. Той ме обгърна с ръце. Не видяхме нищо от „Мулен Руж“.

 

Страшно грижовно е от страна на управата на хотел „Мърсър“ да предлагат на гостите си онзи разкошен нощен несесер. Лошото само е, че стремително те тласка към нощ, за която ще изпитваш угризения. (Освен това и охраната на хотела е виновна: така и никой не се появи.) Рано в понеделник се събудих сред люляковите нюанси на стаята в „Мърсър“. Долових началото на огромен пристъп на срам. Снощи съзнателно наруших Двете заповеди — ръководни принципи, според които момичетата водят любовния си живот:

 

№ 1. Не преспивай с някого още първата нощ. (Правиш ли секс прекалено рано, разрушаваш взаимоотношенията.)

№ 2. Не бива да правиш № 1 с гаджето на най-добрата си приятелка. (Така разрушаваш взаимоотношенията между трима души.)

 

Изглеждаше прекалено плашещо, за да го опиша с думи. Ето, лежах в леглото напълно необлечена до човек, при когото не биваше да съм. Налагаше се да се оттегля веднага, като Ингрид Бергман в последната сцена от „Казабланка“. Но Господи, той беше така съблазнителен, докато спеше! Чарли притежаваше толкова дълги мигли: можеха да се измерят в метри. И косата му е страшно привлекателна, когато е спал върху нея: така дори е още по-добре. Трябва да му напомня да не се реше, когато стане. Очите му се отвориха колкото цепки.

— Здрасти — усмихна ми се.

Изглеждаше страшно развеселен, както обикновено. Винаги оставам смаяна от лекомисленото отношение на мъжете, след като са имали силно незаконна връзка. Явно и Чарли имаше подобни проблеми.

— Чарли…

Прекъсна ме изключително дълга целувка. Лошото, когато целувам Чарли, е, че напълно забравям какво точно правя, защото от целувката температурата ми се повишава до 40 градуса: толкова е добър в тази дейност. При първата целувка снощи (тоест още докато започваха надписите на „Мулен Руж“, ако трябва да съм напълно откровена) имах чувството, че телесната ми температура никога няма да спадне отново до 36,6 градуса. В целувките на Чарли има и друга характерна особеност: желаеш ли да уточниш нещо и да го изясниш до най-големи подробности — а това познатите ми момичета обикновено искат да направят, — то всяка целувка трае поне 125 секунди. Представяте си колко изтощена се чувствах на следващата сутрин. И ви говоря само за целувките. Онова, за което истински трябваше да се чувствам неудобно, е съвършено друга история.

След около 450 секунди — доста длъжко, ако ме питате, защото всеки се нуждае от кислород — Чарли най-после ме пусна. Облегна се върху възглавниците.

— Та какво искаше да кажеш? — попита небрежно.

— Ами трябва…

Какво да кажеш, когато откриеш, че гаджето на най-добрата ти приятелка я мами — с теб?

— Чарли, ти си гаджето на Джули! — извиках и скочих от леглото. — А ето, спиш с друга! Ще трябва дай кажа. Отвратително е.

— Кое? — попита Чарли озадачен.

— Мамиш я. Страшно си виновен. Ако Джули или аз заподозрем, че гаджетата ни излизат или спят с друга, ние си го споделяме. Имаме такъв договор.

Подобно на резолюциите на ООН, споразуменията между най-добрите приятелки не покриват всички възможности. Така например нямахме договореност какво ще стане, ако „друга“ се окаже някоя от нас. Дори Кофи Анан не би разрешил този казус.

— Джули и аз скъсахме в Париж. Знаеш го. Стига — отсече Чарли.

Стори ми се леко раздразнен.

— Скъсали сте там? Та тя ми изпрати имейл от Париж, в който май ми описваше колко страхотно вървят нещата помежду ви. А после, когато те видях на летището в Ница, каза, че си с нея.

— Доколкото си спомням — прекъсна ме Чарли, — споделих, че сме се разбрали. Сигурно не сте се виждали, откакто се върнахте от Париж.

Замълчах. Какво да направя? Дори ако Чарли вече не излиза официално с Джули, нещата оставаха неимоверно объркани. Алинея (1) от Втората заповед гласи, че нямаш право да докосваш бивши гаджета, освен ако не си получила официално разрешение.

— Но какво ще кажа на Джули? — простенах.

— Нищо — отвърна Чарли спокойно.

Това им е чудесното на нощите, за които изпитваш угризения: понеже и двамата извършители съжаляват много, не се налага друг да узнае, че са станали факт.

— Добре — съгласих се аз.

— Хайде, връщай се в леглото и нека да поръчаме закуска.

След два кроасана, две кафета с мляко, двеста целувки и поне два изпълващи те с угризения оргазма все още лежахме загнездени в леглото на 606-а стая. Бях с размътена от щастие глава. Оргазмът наистина е решението на почти всеки проблем в живота. Искрено вярвам, че ако всички получаваха редовно оргазми, нямаше да се стигне до палестинския конфликт. Сериозно, никой нямаше да стане навреме от леглото, за да го създаде.

Към десет часа започнах да се безпокоя, че ако не стана скоро, онова, което се бе превърнало в изпълнена с угризения нощ и се превръщаше в изпълнена с угризения сутрин, ще прерасне в изпълнен с угризения ден, за което после наистина щях да имам угризения. Тази сутрин ми предстоеше да свърша доста неща: да се свържа с полицията във връзка с разбития ми апартамент, да разчистя вътре, да сменя ключалката, а преди страшно много време бях обещала на Джули да обядваме заедно. Като капак на всичко след няколко дни предстоеше събирането по случай рождения ден на татко и трябваше да се приготвя да замина в петък.

Докато се обличах — отне ми цяла вечност, защото бях прекъсвана от онези целувки по 450 секунди, за които ви споменах, — звънна клетъчният телефон на Чарли. Той току-що бе влязъл в банята да се избръсне.

— Да се обадя ли вместо теб? — провикнах се аз.

— Ако обичаш — отвърна той. Вдигнах телефона.

— Ало?

— Ей, това е много странно! Ти ли си? — попита Джули.

Застинах на място. Защо Джули се обаждаше на Чарли, ако са скъсали?

— Джули? — успях да промълвя аз.

— Да, аз съм. Защо отговаряш на телефона на Чарли?

— Ами… Това не е номерът на Чарли. По погрешка си набрала моя.

— А, добре. Ще се видим ли по-късно в „Сотби“?

— Непременно — отвърнах и прекъснах връзката.

Почти веднага телефонът звънна отново. Изписа се номер за обаждане от чужбина; не го разпознах. Затова отговорих.

— Ало?

— Кой е? — попита дрезгав дамски глас.

— Приятелка на Чарли.

— Искам да говоря с него.

— За кого да предам, че се обажда? — попитах аз.

— Каролина — отвърна тя.

— Ще го потърся.

Отидох до банята. Чарли беше с пяна по лицето. Поставих ръка върху слушалката и прошепнах:

— Обажда се Каролина и иска да говори с теб.

— О… Ще приемеш ли съобщение? — промърмори той.

— Оставете съобщение — поканих я. — Ще ви се обади по-късно.

Такова не последва. Затворих. Знам, че не е моя работа, но коя беше тази Каролина? Това е проблемът, след като в леглото си яла кроасани с някого, комуто не можеш да устоиш: при споменаването на друга жена ти иде да умреш на място.

 

Още преди седмици Джули ме застави да приема покана за обяд в „Сотби“ през въпросния ден. Даваха го по случай предстоящата разпродажба на колекцията от бижута на Уиндзорската графиня. В „Сотби“ успяват да намерят нещо — каквото и да било, — принадлежало някога на графинята, и през три месеца или там някъде го обявяват на търг. Досега бяха предлагали кожените й палта, мебелите, акварелите, фибите и дори бродираните й с монограм носни кърпички от египетски памук. Заложната къща съумява да привлече най-богатите млади нюйоркски момичета да наддават, като ги кани на частен предварителен оглед, придружен от обяд с омари. Някой от отдела за продажби бе промил мозъка на Джули и й беше внушил, че ако не притежава бижу от „Картие“, носено на времето от графинята, никога няма да се съвземе от тази трагедия.

Докато се прибера в апартамента си след престоя в „Мърсър“, докато възстановя мобилния си телефон, докато разговарям с полицията и подредя дома си, сутринта напредна значително. Оказа се, че от апартамента е изчезнало едно-единствено нещо — палтото от чинчила. Истински ужас, защото дори не беше мое. От „Валентино“ никога вече нямаше да ми дадат нещо назаем! Разполагах само с няколко минути да се преоблека за обяда. Сложих ленено сако и модна дантелена пола и в 12,45 бях в такси на път за „Сотби“ на Йорк Авеню.

Точно както предполагах, щом завихме на ъгъла на Шесто авеню и Двадесет и трета улица, се почувствах страшно напрегната. Каква вина само изпитва човек след вечер, за която ще го терзаят угризения! Почти нетърпимо е. Джули никога не бива да разбере — а и няма как — за единствената нощ, която прекарах с Чарли. По отношение на бившите си гаджета тя проявяваше страхотно чувство за собственост. Подозирах, че в отмъщението си би стигнала по-далеч и от Гретхен Салъп-Сакстън. Джули завинаги забрани да пускат К. К. Адамс в „Бергдорф Гудман“, защото се бе омъжила за тип, с когото Джули бе излизала три вечери в осми клас. Това е все едно да си мъртъв приживе. Косата й вече никога не изглежда прилично, което е страшно жалко за К. К. Ако Джули разбере за мен и Чарли, никога вече няма да ми проговори и никога няма да получа обратно дрехите си, които съм й заела. Утешавах се единствено с мисълта, че снощи няма да се повтори. Това им е хубавото на прекарванията за една нощ: още по определение те свършват веднага. С времето ти се струва, че въобще не са се случили. Само между нас: преживявала съм го няколко пъти и наистина не помня нищо.

 

Мафията, облечена с пастелните тоалети на „Шанел“, присъстваше на обяда в подсилен състав. Поне двадесет и пет момичета седяха около масите в трапезарията, отрупани с цветя, украсени с имитации на розови диаманти, черни перли и тъмни рубини. Обичайно е при подобни събирания помещението да се обсипва със скъпоценни камъни, за да се подражава на стила на спалнята на Елизабет Тейлър. Седнах до Джули.

— Много е скучно — прошепна тя.

Нашата маса не беше точно централна. Другите четири момичета наоколо — Кимбърли Гест, Аманда Феърчайлд, Сали Уентуърт и Лейла Лукасини обсъждаха колко е трудно при такъв натоварен трафик да пристигнеш с лимузина от скъпата вилна зона Саутхамптън на брега на океана. Понякога страшно съжалявам тези момичета; да, много са мили и така нататък, но от време на време изглежда забравят, че не са майките си.

Джули се извърна към мен и тайно прокара показалец през шията си. Никога не разбира защо, щом всички са така отвратени от магистралата от и към Лонг Айланд, просто не взимат хеликоптер като нея. Прошепна ми:

— Ще ми се някой да направи нещо налудничаво, например да вдигне скандал. — Засмях се, а тя продължи: — Днес следобед съм заета с Чарли. Толкова е мил.

— Какво?! — не се въздържах аз.

— В града е. Чухме се.

— Но, Джули, мислех, че си скъсала с Чарли.

— Какво?! — възкликна на свой ред тя.

— Каза, че сте скъсали в Париж — обясних й.

— Не го вярвам! — отсече тя. — Кога говорихте?

— Снощи — отвърнах, без да се замисля.

Джули почервеня.

— Беше неговият номер, нали? Днес сутринта беше при него. Не мога да повярвам!

— На кое? — попитах.

Последва мълчание.

— Вие нали не сте… — подхвана тя натъртено.

— Не! — прекъснах я и се изчервих силно.

— Направили сте го! Виждам — отсече Джули. — Изглеждаш изтощена и имаш особеното излъчване.

Толкова ли беше очевидно, че същата сутрин съм се целунала по 450 секунди с някой от противоположния пол? Джули бе кралица на интуицията. И аз щях да бъда, ако прекарвах толкова време при психиатри. Невъзможно е да скриеш каквото и да било от нея — особено сърдечни дела.

— Какво е направила? — поинтересува се Аманда учтиво.

— Нищо — отвърнах.

— Спала е с гаджето ми! — изкрещя Джули.

Вилиците на Сали и Кимбърли, поднесени към устните им с по парченце омар, застинаха драматично във въздуха. Устата им зейнаха отворени като черни дупки.

— Джули… — подхванах.

— Как можа? — извика Джули бясна. — Никога — абсолютно никога — няма да ти проговоря отново. Нито ще ти давам назаем диамантите си.

Изправи се, стовари шумно салфетката върху масата, театрално си пое дълбоко въздух и заяви:

— Сали, Аманда, Лейла, Кимбърли, тръгвам си.

Докато Джули се отправяше към изхода, и четирите момичета се изправиха и напуснаха масата. Глъчката в помещението затихна. Всички погледи бяха приковани в Джули.

Когато стигна до вратата, тя се извърна, погледна право към мен и каза:

— Между другото, настоявам да ми върнеш сакото и панталона от „Версаче“.

Стори ми се странно, защото от самото начало костюмът всъщност беше мой, но Джули толкова го харесваше, че не прекъснато го взимаше от мен. Току-що си го бях получила обратно. О, защо Чарли се оказа толкова непочтен? А и аз как можах да се държа като глупачка? От друга страна, като имах предвид мъжете, на които попадах напоследък, не биваше да се изненадвам.

— Ще отида до… тоалетната — промълвих, без да се обръщам към някого конкретно и станах от масата.

Излизайки от трапезарията, чух как се извисява кресчендо от дамски гласове. Джули се оказа права: сега, когато избухна скандал, купонът стана много по-интересен.

 

Щом излязох от сградата, се обадих на Чарли в „Мърсър“.

— Чарли — извиках, когато той вдигна, — защо ме излъга? Защо каза, че си скъсал с Джули, а всъщност не си? Как можа?!

— Ей, успокой се. Наистина скъсах с Джули — засмя се той.

Защо всичко постоянно му се струваше така смешно? Явно не беше наред.

— Какво говориш? Джули твърди, че не сте скъсали.

Бях бясна на Чарли и още по-бясна на moi.

— Да ти обясня ли точно какво се случи? — попита Чарли.

— Да.

— В Париж споделих с Джули, че според мен не си пасваме особено и Тод е много по-подходящ за нея. Предложих й да останем приятели. Тя обаче отвърна: „Не, не мога да го приема“. Май намекваше, че за нищо на света няма да допусне да се оттегля, или нещо подобно. Подчертах, че не може да ме спре да се отдръпна, а тя остро възрази. Не го приех на сериозно. Реакцията й ми се стори странна.

Подобен сценарий звучеше напълно правдоподобно. Ако някой къса с Джули, това е самата Джули. Не се сещам някой някога да е успял да я зареже. Не си струва напразните усилия. Джули е страшно решителна, захване ли се с нещо. Дори Чарли да е скъсал с нея, тя не би го признала нито пред себе си, нито пред друг. В съзнанието на Джули Чарли продължаваше да е нейно гадже, макар той да не гледаше на нея като на свое гадже. Така става щом винаги получаваш желаното, какъвто е случаят с Джули: ако не го получиш, просто си представяш, че си го получил, и то се превръща в действителност. Приемах версията на Чарли за по-вероятна, но всъщност не беше важно дали двамата са скъсали или не. Според Джули бях нарушила Заповед № 2, което е непростимо.

— Заплаши ме никога вече да не ми проговори.

— Ще й мине. Не разбирам защо си й казала. Тя ми звънна преди това и аз не споменах нищо — увери ме Чарли.

— Досети се. Имала съм изтощен вид.

— Искаш ли да вечеряме заедно? — предложи Чарли. — Ще бъде приятно да се поопознаем по-добре. Досега съм те виждал само в екстремни ситуации.

Разбирах какво има предвид. Идеята ми се стори примамлива. Чувствах се едновременно сексапилна и в безопасност — съвършено ново усещане за мен.

— Не мога — отвърнах веднага.

Ако ще отказваш да излезеш на вечеря с някого така привлекателен като Чарли, трябва да го направиш веднага, за да не се разколебаеш. Пък и Чарли не разбираше ли, че след като е била осъществена връзка за една нощ, редно е двете страни да продължават да се държат все едно нищо не се е случило, независимо дали изпитват чувства помежду си или не? В споразумението не се включваше за жалост вечеря на следващия ден.

— Надявам се да премислиш и да приемеш. Ще бъда в хотела цяла вечер и ще работя. Ще те чакам.

 

Рано същата вечер се обадих в апартамента на Джули. След мрачния следобед исках да си върна най-добрата приятелка. Налагаше се да се извиня. Вдигна икономката.

— Може ли да говоря с Джули, ако обичаш? — помолих я.

— Не, госпожице.

— Спешно е. Тя там ли е?

— Да, госпожице, но ме предупреди, ако звъннете, да ви кажа да върнете велурената й чанта.

— Разбирам — промълвих тъжно. След толкова време се бях привързала истински към чантата. — Все пак й кажи, че съм я търсила.

Строполих се отчаяна върху леглото. Бях постъпила като идиотка и сега си плащах. Изпитвах неистова потребност да поприказвам с някого, но нямах желание да се обадя на Лара или Джолийн. Те също едва ли щяха да ми говорят. Никой никога нямаше вече да ми проговори, след като разбере какво съм направила; вероятно вече всички знаеха как съм постъпила. Обяд в „Сотби“ е много по-надежден начин да разпространиш клюка в Горен Ист Енд, отколкото да изпратиш имейл до всичките си познати. Прецених, че няма какво да очаквам от бъдещето, освен евентуално да се сприятеля с Мадлин Крофт, ако тя ме приеме.

Докато лежах и в главата ми се въртяха тези мрачни мисли, се запитах дали една нощ, довела те до угризения, може да бъде последвана от втора такава и дали човек съжалява повече след две нощи, или степента на угризения е същата. В края на краищата вече бях нарушила Втората заповед и връщане назад нямаше. Явно вече нямах най-добри приятелки, които да загубя, нито щях да шокирам тълпа, събрала се в „Сотби“ повече, отколкото го бях направила днес на обяд. Каквото и да предприемех, нещата нямаше да станат по-зле. Все пак ще ви призная истинската причина да изненадам Чарли в „Мърсър“ същата вечер: предишната нощ бях правила най-страхотния секс в живота си. Вярно, доктор Фенслър ме предупреди колко лош знак е това и така нататък, но е изключително трудно да откажеш да вечеряш с мъжа, дал ти най-добрия секс в живота. На практика колкото е по-опасно, толкова е по-малко вероятно да се откажеш. А и без това никога повече няма да го правя с него след тази вечер, заклех се аз. Просто имах нужда да се разведря малко.

Погледнах часовника: осем часът. Станах от леглото и направих инвентаризация на дрешника. Избрах идеалната рокля за нощ, която ще доведе до угризения № 2 — червена, от „Синтия Роли“, tres подходяща за вечеря с мъжа, дал ти най-добрия секс в живота, защото се събличаше за три секунди, честна дума. Сложих си бели сандали, вързах си косата на опашка, измих си зъбите и излязох от апартамента.

 

— Бихте ли съобщили на Чарли Дънлейн, че съм тук — помолих на рецепцията в „Мърсер“. — Той е в 606-а.

— 606-а? — повтори портиерът и провери в компютъра. — Господин Дънлейн… Той замина.

Тръгнал си е? Как може да постъпи така с мен? Нима Чарли не знаеше, че ако едно момиче каже „не“, всъщност има предвид „може би“, което всъщност означава „да“? Изведнъж се сетих: Каролина! Момичето, което му звъня. Сърцето ми потъна в петите. Не бях в състояние да преглътна още едно отхвърляне.

— Сигурен ли сте? — попитах аз. — Трябваше да работи в стаята си. Покани ме да се срещнем тук.

— Лично го изпратих. Днес следобед замина за Европа.

— Оставил ли е бележка за мен?

— Не, опасявам се.