Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (13)

9

Щом утвърдил се главен готвач открива ресторант в Ню Йорк — а това се случва всеки пет минути, доколкото успявам да проследя, — целият град психясва. Всички момичета, по принцип смятащи за нормално човек да не се докосва до храна, изведнъж решават, че яденето отново е на мода. На повечето дегустации присъстват множество слаби като върлини светски момичета, чието желание е да ги видят на откриването, но не и да дегустират нещо. После уверяват готвача колко им е допаднали приготвената храна и се връщат вкъщи да продължат да умират от глад цяла нощ.

Няколко дни след като се върнах от Кан, Джули и аз посетихме такова събитие в Долен Ист Сайд. „Китайският бар“ — азиатски ресторант, вдъхновен от ретро атмосферата на 70-те години — предлага китайска храна в ултрамодерна обстановка. Всички се изредиха да хвалят главния готвач за „неземните“ му патешки ребърца. Как да не го кажат, след като никой не ги опита? Мъфи обаче се престара. Тя обяви: „Твоите оризовите спагети са по-добри от тези в «Господин Чо»“, което съвсем не отговаряше на истината. Не одобрявам лъжите, освен ако не са изречени в името на благородна кауза — да речем да помогнат на хората. Така например Джули изрича най-хубавите лъжи, когато събира пари за бившето си училище. Уверява потенциалните дарители, че Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс ще открият новото крило, докато всъщност тя ще го открие. Но да разправяш на впечатлителен млад готвач, че е гений, когато храната му трябва да бъде хвърлена на дъното на река Хъдсън, е направо жестоко.

Пристигнахме в ресторанта, претъпкан с анорексични момичета и мъже, които не ги забелязваха. Просто нямаше място да помръднеш. Джули грабна две сакенити (новото модно питие, смесица от саке и мартини) от поднос и успяхме да се настаним в празно сепаре.

— Мила, страшно съжалявам, че си видяла материала за Адриана и Зак — подхвана Джули.

— Благодаря — отвърнах суховато.

— Само показва колко е непостоянен. Слава Богу, че не се омъжи за него. Хайде сега, разкажи ми за Патрик — смени ти темата.

— „Дю Кап“ страшно ми хареса, но…

Не довърших изречението. Надявах се Чарли да не е разказал на Джули за случилото се на летището. Не исках да се разбере колко неподходящ мъж е Патрик Сакстън и как буквално ме е зарязал на друг континент. За щастие не се наложи да влизам в подробности, защото Джолийн ни прекъсна:

— Ей! Как си?

Джолийн държеше „Шанхайски космополитън“ (другото модно питие в Ню Йорк — китайски вариант на „Космополитън“) в една ръка, а с другата влачеше Лара. Джолийн косеше бели панталони, разкроени при глезените, а Лара — черна къса рокля, осеяна с ципове. Вероятно си мислеше, че пънк модата се е върнала. А дали пък наистина не се беше върнала? Лара имаше отегчен вид, но лицето на Джолийн сияеше от вълнение.

— Майкъл Корс! — обяви тя с драматичен глас, заставайки до масата ни. — Той! — Последва драматична пауза. — Е! — Нова пауза. — БОГ!!! Вижте ме. Не са ли страхотни новите му пролетни панталони? — Завъртя се, за да видим по-добре изваяния й силует. — Заради разкроената кройка е. Така краката изглеждат по-слаби. Майкъл Корс разбира женските бедра както никой друг…

— Стига, Джолийн — прекъсна я Джули раздразнено. — Защо не се съсредоточиш върху нещо друго? Хрумвало ли ти е от време на време да прочетеш нещо?

— През цялото време чета — възрази Джолийн. — Отварям „Вог“ поне веднъж дневно. Друг иска ли „Шанхай космо“? Връщам се след минута — изчурулика тя и отлетя.

Тази вечер се държеше като побъркано водно конче. Лара се настани до мен.

Джули изглеждаше отегчена.

— Ще извърша убийство, кълна се, ако някой още веднъж спомене тези нови разкроени панталони, въобразявайки си, че ги е открил преди другите — закани се тя.

В известно отношение имаше право. Разговорите по време на нюйоркските купони понякога ставаха много битови, едва се издържаха. Лицето на Джули изведнъж грейна.

— Сетих се — възкликна тя. — Ще организирам литературен кръжок. Само така ще помогна на такива като Джолийн да влеят нещо във вятърничавите си глави. Всъщност на всички ни ще е от полза.

— На мен ми стига да ходя на кикбокс, за да постигна каквото желая за себе си — заяви Лара.

— Точно в това е проблемът — въздъхна Джули.

Джолийн се върна в сепарето с ново питие.

— Джолийн, желаеш ли да се включиш в литературния ми кръжок? — повиши глас Джули, за да надвика шума. — Възнамерявам да наема някой сладък нюйоркски професор, който да ни запознае с важни факти от литературата. Какво ли да прочетем?

— Защо не Вирджиния Улф? Изглеждаше страхотно във филма „Часовете“ — възторгна се Джолийн.

— На членове на моя литературен кръжок няма да им е позволено да говорят за дрехи, Джолийн. Това важи и за теб, Лара — предупреди Джули и изгледа и двете строго. — Там ще обсъждаме единствено книги, ясно ли е?

— Напълно — кимна Лара. — Но разрешено ли е да гледаме филма по книгата, ако не разполагаме с достатъчно време да прочетем самата книга?

 

— Някой някога споменавал ли ти е, че си сладък? — попита Джули.

Седеше върху камара книги в кабинета на Хенри Б. Хартнет — млад преподавател по литература в Нюйоркския университет. Няколко дни след купона в „Китайският бар“ Джули потърси преподавател от университета. Твърдо бе решила да учреди литературен кръжок, особено след като Мъфи й подхвърли, че Гуендолин Бейнс и Синтия Кирк ще организират такъв. Джули държеше да ги изпревари.

Понеже изпитваше леко притеснение, Джули ме помоли да я придружа на срещата с „професора“, както го наричаше тя, от Нюйоркския университет. Пристигна облечена като Силвия Плат в къса пола с дантели и със сплетена на плитка коса, след като видя Гуинет Полтроу във филма. Дори носеше ниски обувки. Останах шокирана, защото до този момент Джули не даваше вид да знае за съществуването на ниски обувки. Помоли ме да се облека „академично“, та в университета да се отнесат сериозно към нас. Затова същата сутрин покорно навлякох тъмносиня скромна рокля. Не устоях обаче и преди да изляза от апартамента, прибавих черни мрежести чорапи и червени обувки от „Кристиан Лубутин“. Животът е прекалено скучен, ако не добавиш някои модни детайли, нали?

Хенри очевидно имаше малък опит с млади жени и никакъв с принцеси от Парк авеню. Изглеждаше смутен и пазеше дистанция, като постави огромното бюро, отрупано с писмени работи за проверка, помежду ни.

— Сладък? — повтори той тихо.

— Да, сладък си. Сигурно дрехите ти придават този умен вид, а и фактът, че си така стеснителен, професоре — обясни Джули.

Хенри безспорно беше сладък. А дрехите, които му придаваха „умен вид“, се състояха от износени кадифени панталони, ленено сако и английски мокасини. Ризата му беше малко оръфана на яката.

— Аз всъщност не съм професор. Тепърва ще се опитам да стана такъв. Засега съм просто преподавател. Смятате да се запишете в курса ли?

— Професоре, приличам ли ви на студентка?! Не желая да ходя на никакви лекции. Просто искам да се усъвършенствам и да дам същата възможност на приятелките си, които определено се нуждаят от това. Говорят единствено какъв гений е Майкъл Корс и не издържам вече.

— За кого? — попита Хенри плахо.

— О, страшно ми допада, че не знаеш кой е Майкъл Корс — възкликна Джули. — Ще ни научиш ли на литература? Живея в „Пиер“, много е приятно. Ще изпращам колата да те взима, ще покривам всички възникнали разходи и ще ти платя колкото поискаш. Ако ни услужваш с ума си по няколко часа на седмица, всички моментално видимо ще се подобрим. Моля те, не ми отказвай. Моля те! — Преди Хенри да отговори, Джули продължи: — В състояние съм да повикам когото искаш да се грижи за храната и напитките. Одобряваш ли „Илейн“ като фирма за кетъринг? Ще е подходящо ли за литературна сбирка?

— Според мен соленки и сирене е предостатъчно — плахо отвърна Хенри.

— О, значи приемаш, професоре — зарадва се Джули. — Толкова съм щастлива.

— Не съм професор, госпожице Бергдорф.

— Но един ден ще бъдеш, нали? Ще помоля татко да ходатайства да те направят веднага, ако искаш. В края на краищата толкова пари е дал на университета ви, че на практика е негов. Добре. Ще изпратя колата да те вземе в шест във вторник. Времето е идеално за литературен кръжок, понеже във вторник никога не се случва нищо.

— Само още едно нещо, госпожице Бергдорф.

— Да?

— Нека се договорим коя книга желаете да прочетете. Трябва всички да сте запознати с нея преди вторник, ако ще я обсъждаме.

— Яко! — възкликна Джули. В ентусиазма й обаче се прокрадна минорна нотка, понеже си даде сметка за необходимостта да прочете цяла книга. — Именно затова си ни нужен — продължи тя решително. — Да ни насочиш какво да прочетем.

— Много хора харесват „В недрата на морето“ от Натаниел Филбрик. Аз самият я изчетох на един дъх — сподели Хенри.

— О, любовна история! Прилича ли на „Титаник“?

— Отчасти, но тук има повече китове — обясни Хенри. — Щом ви е харесал „Титаник“, ще ви хареса и книгата.

 

Откакто се върнах от Кан, Патрик Сакстън ми се обаждаше с маниакална настойчивост. Бил ме изоставил на летището в Ница поради налаганите от властите мерки за сигурност. (Заради тероризъм или нещо подобно самолетът трябвало да излети точно в уречения час.) В моите представи предимството да имаш частен самолет включва и възможността да излетиш, когато пожелаеш, или въобще да не излетиш, ако не искаш. Патрик твърдеше, че не е така.

— Умолявах пилотът да изчака още малко — уверяваше ме той по телефона няколко дни по-късно. — Но френските диспечери на летището не допускаха никакво изчакване през този ден. Ужасно съжалявам. Дано не ти е било трудно да се прибереш. Притеснявах се за теб.

Охо! Май Патрик все пак бе Майка Тереза.

— Съжалявам за закъснението. Наистина постъпих глупаво. Но поне да ми беше оставил бележка — не се предавах аз.

Или билет, добавих наум.

— Опитах, но не ми позволиха. Направих ти обаче резервация за полета за Ню Йорк в три часа. Надявах се да се досетиш.

— Направил си ми резервация?

— Естествено. Бих ли те оставил там без да има как да прибереш? Що за човек мислиш, че съм?

— Извинявай. Бях се побъркала от цялата каша и не разсъждавах логично.

— С огромно удоволствие ще се видя с теб отново — добави той.

— Ами… — Замислих се. Наистина ли исках да видя пак Патрик? Май да. Беше чаровен, забавен, и след като се разведе, имаше шанс да стане евентуален. — Може — добавих неопределено, за да не проличи, че съм повече от съгласна.

— Чудесно. Ще ти се обадя да се уговорим. Между другото, би ли ми дала номера на мобилния телефон на Джаз?

— Какво? — не успях да прикрия смайването си.

— Забрави си паспорта в самолета. Помолих секретарката си да й го изпрати, но тя не знае къде да я открие.

Може би Патрик не лъжеше, вече не бях в състояние да преценя. Няколко секунди не отвърнах нищо. В този момент ме потърсиха по другата линия. Налагаше се да разкарам Патрик.

— Трябва да затварям — казах аз, дадох му номера на Джаз и превключих на другата линия. — Ало?

— Здрасти. Джаз съм, Толкова се притеснявахме за теб. Какво стана?

— Забавих се, докато купя няколко чифта бикини — обясних.

— Съвсем приличаш на мен. Нямаш представа колко полети съм изпускала заради пазаруване. Господи, Патрик постъпи така коравосърдечно да не те изчака! Но в Ню Йорк му се носи славата на ужасен мъж, та какво да очакваш?

— Така ли? Аз пък чувам, че бил светец.

— Слушай, познавам Патрик от векове. От петнадесетгодишна излизам с него от време на време. Забавен е, но е зает. Разкошен е, но е женен.

— Мъфи твърди, че ще се развежда.

— Повтаря го на гаджетата си от деня, в който се сгоди. Жена му никога няма да го пусне, а и той никога няма да я остави. Парите са у нея. Самолетът е неин, не негов. Всички го знаят.

— О — успях само да въздъхна.

— Имат споразумение — Патрик Сакстън няма да принадлежи на никоя друга. Това го устройва. Женените мъже са страхотни, нали? Не се навъртат около теб като поболели се от привързаност кутрета.

— Сигурно е предимство — съгласих се аз.

— Между другото, имаш ли новия мобилен номер на Патрик? Покани ме да го придружа на филмовия фестивал във Венеция есента и възнамерявам да отида. Самолетът хареса ли ти с розовите бонбонки в тоалетната? От всички мои познати с ЧС, самолетът на Патрик е най-готин.

Дадох на Джаз номера и затворих. Ако бях поне наполовина повърхностна колкото Джаз, животът ми щеше да е много по-лесен.

 

Изобщо не подозирах степента на „невероятното напрежение“ — както се изрази Джули, — което възниква, когато поканиш дванадесет от най-богатите момичета на Ню Йорк в дома си, докато Джули не ме въвлече в параноичните си проблеми, свързани с подходящото декориране на апартамента за събитието. Ако трябва да съм честна, тя се тревожеше за подготовка на първата сбирка на литературния си кръжок сякаш организираше бала по случай встъпването в длъжност на новия президент в Белия дом.

Джули разпрати поканите, заедно с копие от книгата, която трябваше да прочетат, и тутакси я обзеха милион тревоги, неприсъщи на по-младите от групата на принцесите. Притесняваше се дали приятелките й няма да дойдат на литературната сбирка единствено за да видят как Трейси Клаксън се е справил с обзавеждането на апартамента й. Щели да направят „дисекция“ на вкуса й веднага щом си тръгнат и сигурно щели да я критикуват, понеже „никъде в дома си няма елемент на зебра. В момента всички имат елемент на зебра някъде из къщите си“, обясни тя. Тормозеше се, защото приятелката й Шел, която винаги държи кристална купа с нарове върху холната си масичка, за да акцентира върху същия цвят на тапетите, няма да оцени нейната колекция кристални купи. Тревога й създаваше и сервизът за кафе: искаше да поднесе кафето във френски сервиз, в какъвто сервираха всички останали, но бе забравила името на порцелана, а се срамуваше да попита. Беше дочула за модните в момента сребърни лъжички от „Букелати“ и се питаше дали разполага с достатъчно време да ги набави. Имаше грижи и около кувертюрите върху диваните: не искаше да са придърпани съвсем надолу, но пък се опасяваше да не изглеждат сякаш някой току-що е седял там; освен това възглавничките трябваше да са подканващи и пухкави, но не неестествени. Да не говорим за притесненията й дали икономката й ще съумее да колоса в подходяща степен коктейлните й ленени салфетки? По остротата на ръбовете на коктейлните салфетки се преценяват достойнствата на домакинята в Ню Йорк, твърдеше тя с посърнало от страх лице. Възникна и друг проблем. Някои от поканените момичета нямаха поставени в рамка фотографии върху стените. Ако се забележеше този пропуск, рискуваше да я изключат от някои светски събирания, например за предстоящо раждане.

Беше се превърнала в кълбо от нерви, а още дори не бе помислила какво ще облече. Приятелките й с нищо не облекчаваха нещата.

— Уейд Роупър е подходящ по-скоро за взискателни стари богати дами без особен вкус — авторитетно заяви Джолийн по отношение на моден цветар. — Защо не се обърнеш към Мартин Райтман? Но в такъв кратък срок е страшно трудно да бъде ангажирана. Направо няма да успееш.

— Не купувай хартията за покани от „Джон Л. Стронг“ в „Варнис“, а от „Кейтс“ и непременно ги напиши на ръка. Нали искаш да придадеш непринуден вид на събирането — посъветва я Мими. — Ако ги дадеш да ги изпишат калиграфски, подсказваш, че разполагаш с прекалено много свободно време.

Няколко дни преди сбирката Джули ми се обади разплакана.

— Не мога да се справя. Ще ми се никога да не се бях захващала с този глупав литературен кръжок — простена тя. — Всичко е отвратително.

Макар тайно да бях съгласна с нея, вече бе прекалено късно да се откаже.

— Ще ти помогна — обещах, макар да не разполагах с излишно време. Предстоеше ми още работа по материала за Джаз. — Чух за един нов аранжор, който се справя отлично. Ще измисли нещо забавно и налудничаво и всички ще припаднат. Да го потърся ли?

— Да. Ще успеете ли да дойдете тук след час?

 

Преди да се свържа с Баркли Брайтуайт — младия нов аранжор на домашни тържества, току-що пристигнал от Алабама (всички с неговата професия са от Алабама и са неизменно обратни) — ми се обади мама.

— Скъпа, отдавна не съм те чувала. Как си? — попита тя.

— Добре съм — уверих я, докато всъщност бях толкова далеч от „добре“, колкото е отдалечена Луната от Земята.

— Не ми звучиш бодро, а като американка. Кога ще си дойдеш вкъщи? Липсваш ни.

— Не съм се поамериканчила, мамо. Освен това тук ми харесва.

— Не ми казвай мамо, а мами. Е, надявам се да дойдеш поне за петдесетгодишнината на баща си. Очаква те с нетърпение. Събитието е след три седмици. Надявам се да се получи доста тържествено — прошепна майка ми. — Всички очакват покани, затова не го разгласявай особено. Не ни се иска да разочароваме местните жители — знаеш колко са чувствителни. А и без това ми е тежко: в момента полагам невероятни усилия да намеря нова жена за чистене. Възможно е и семейство Суер да присъства, стига да се свържа с тях. Ти нямаш представа къде бих могла да ги открия, нали? Толкова ще се радвам ти и малкият граф отново да се съберете.

Не можех да повярвам, че мама е обсебена от същите си мании, както когато бях на шест. Просто не си даваше сметка, че не съществуват рицари в лъскави доспехи, а и аз не търсех такъв.

— С удоволствие ще дойда на събирането — уверих я аз. — Нямам търпение да се състои.

Казах го искрено; изпитвах известна носталгия по родния си дом. Вероятно щеше да ми се отрази добре да попътувам из английската провинция и да зърна всички онези живи плетове, опасващи кокетните къщурки. Дори ми хрумна идеята да се отбия в странноприемница и да си почина няколко дни, но вероятно щеше да ми е трудно, защото майка ми щеше да е наблизо.

 

При пристигането ни Джули ни чакаше в салона. По-точно шивач от „Барнис“ й взимаше мярка за нови джинси. Баркли ме придружаваше, облечен в униформа от бели джинси и розова риза от „Шарвет“. Бях го взела от офиса му и заедно отидохме при Джули с такси.

— В центъра на вниманието не бива да са дрехите, а книгите, затова се грижа всичко да изглежда непринудено още отсега — обясни Джули. — Щом приключа с взимането на мерки за джинсите, няма да мисля повече за парцали.

Понякога Джули ми се вижда по-объркана дори от Лара или Джолийн, което значи, че е дълбоко объркана. Обърна се към шивача с лъчезарната си усмивка, запазена за случаите, когато отчаяно се нуждае от нещо.

— Благодаря ти, че ме спаси. Наистина копнея това събиране да е необикновено.

— Може ли да получа студена вода с листа от розмарин, моля? — обади се Баркли. — Поднасят я на закуска в „Ермитаж“. Помага ми да мисля.

Няколко минути по-късно Баркли седеше на ръба на дивана и отпиваше от билковата си вода, все едно е еликсир за вдъхновение при планиране на събиране. Да аранжира гостната на Джули — както скоро стана очевидно, — щеше или да го извиси в кариерата му, или да го провали. Той желаеше да постигне нещо забавно, шикозно и същевременно красиво.

— Не ми се ще да наблягаме на цветята — каза той. — На всички вече им е омръзнало до смърт. За теб, Джули, си представям океански шик. За ордьовър: ролца от омари, но малки, миниатюрни. Най-деликатните ролца от омари в цял Ню Йорк. А после лангусти, поднесени в чиния от истински седеф — говореше Баркли и не преставаше да си записва нещо в бележника. — Ако ме оставите за малко сам, ще съм готов с плана след няколко минути.

Баркли тръгна да оглежда другите салони. В момента, когато не ни чуваше, Джули прошепна:

— Чу ли ужасната новина?

— Какво е станало? — попитах аз.

— Отнася се за Дафне. Вчера ми се обади от „Бел Еър“. Наложило се да напусне дома си. Брадли имал любовна връзка с архитектката по вътрешно обзавеждане и макар Дафне да обожавала направените от нея промени в къщата, не се чувствала уютно, когато стъпвала по новия килим във всекидневната. Представяш ли си какво е да не се чувстваш уютно в собствения си дом? Много ми е мъчно за нея. Веднага попитах дали иска да я посетя, но тя отказа; инструкторът й по йога бил до нея, което било достатъчно. Въпреки това се притеснявам за нея. Не е ли редно все пак да отида?

Каква мерзост. Дафне бе такава образцова съпруга, даваше най-бляскавите приеми в Холивуд за Брадли и правеше още какво ли не. Когато момиче в криза твърди, че е добре, въобще не бива да я слушаш, а да застанеш до нея, независимо колко гурута има на разположение.

— Защо не отидем и двете? — предложих аз. — Ще заминем сутринта след литературния ти кръжок.

Преди Джули да успее да ми отговори, Баркли се върна.

— Ако искаш наистина да се получи впечатляващо, нека придадем на библиотеката сериозен вид — предложи той. — Там ще четете на светлината на морски фенер, а после вечерята ще бъде върху фантастична маса. Влизате в трапезариите, аранжирана с корали, отломки от потънали кораби и така нататък. Масата ще е застлана с истинско корабно платно. В горната част на Ист Енд досега съм използвал само лен и лилии. Тук може да се получи нещо невиждано. Какво ще кажеш и за препарирана риба-меч?

— Чудесно — съгласи се Джули, — но не се увличай прекалено, Баркли, иначе всички ще се досетят, че идеята не е моя.

— Никой няма да разбере — увери я той и пак изчезна.

— Както и да е — обърна се Джули отново към мен, — Брадли повтаря колко държи на нея и иска тя да се върне, но Дафне не ще и да чуе и предлага да влезе в сила предбрачното споразумение.

— В никакъв случай — възмутих се аз.

— И аз мисля, че е по-добре да се постарае да изгладят нещата. Брадли я обожава, но просто е объркан, нещастника.

Баркли започна да съчинява менюто. Беше възбуден като уловена на въдицата риба.

— От опит знам, че тези, които пазят диети, забравят здравословните си навици, когато се съберат някъде — обяви той авторитетно.

Джули вдигна едната си изящно оформена вежда. Тя признава само диетичната храна.

— Сега хората искат да се чувстват защитени и сигурни — настояваше Баркли. — Не виждате ли какво става със света? Всичко е толкова грозно. Послушай ме: предложи на тези момичета истински, солиден пай с риба.

Джули ахна. Много малко от момичетата бяха се доближавали до нещо толкова хранително като пай с риба. Прие идеята само защото очакваше всички да бъдат шокирани.

 

Оставих Баркли в офиса му, прибрах се вкъщи и се обадих на Дафне. Вероятно не беше на себе си, ако Брадли е направил всичко онова, което Джули твърдеше.

— Стига бе! — възкликна Дафне в мига, когато ме чу. — Толкова се радвам, че се обаждаш. Как си?

— Аз съм добре — уверих я, — но ти как си?

— Чудесно! — похвали се Дафне.

За жена, чийто брак е на път да се разпадне, Дафне звучеше тревожно безгрижно. Изглежда престоят й в „Бел Еър“ й създаваше измамно усещане за действителността. На мен постоянно ми се случва, когато отсядам там заради пръснатите навсякъде красиви изкуствени езерца с лилии и лебеди.

— Чух какво е направил Брадли — споделих аз. — Сигурна ли си, че си добре?

— Останах потресена, когато разбрах какви ги е вършил с декораторката — и то върху леглото, което й поръчах, представяш лиси? — но откакто се изнесох и се настаних тук, Брадли не ме оставя на мира. Постоянно ми изпраща цветя, бижута и кожени палта. Последното е малко тъжно, защото е редно да знае, че в момента съм неносеща кожени палта вегетарианка, — но пък показва известно желание от негова страна да се сдобрим. Искам да се върна при него, но — естествено — няма да му дам да го разбере веднага. Нека се поизпоти малко преди това. Както казвам: „Което е писано, ще стане и ти не си в състояние да промениш нищо.“

Какво беше станало с Дафне? Наистина ли бе готова да остави съпруга си? Та тя получаваше нервен срив, ако момчето, което се грижи за басейна, обяви, че напуска.

— Искаш ли да дойдем при теб? — попитах. — Притесняваме се как си.

— Добре съм. Не би ли се чувствала чудесно, ако разполагаш с апартамента за младоженци в „Бел Еър“? Наистина не е нужно да идвате, повярвай ми.

— Има ли някой, който да се грижи за теб? — поинтересувах се.

— Стига де! Разбира се. Двадесет и четири часа, седем дни в седмицата. Никога не съм подозирала, че разполагам с толкова много приятели. Но знаеш ли кой е най-мил, даже отвъд, макар да не се налага да се държи така?

— Ани ли? — попитах.

Ани е най-добрата приятелка на Дафне в Холивуд, независимо от твърденията на Дафне, че в Холивуд никой на никого не е истински приятел.

— О, не! Вярно, Ани се държи като истински ангел. Тя се грижи за Брадли, защото съпругът й Доминик е импресарио, а Ани очаква Брадли да го уреди навсякъде.

Ясно чух изшумоляването на книжни носни кърпички.

— Кой е светецът тогава? — попитах.

— Преди два дни седях загледана в лебедите и усещах как бавно полудявам. Изведнъж се появи Чарли. Заведе ме на кафе в „Сънсет“, където изядох и нискокалоричен соев ванилов сладолед. Обожавам го — трябва да го опиташ при първа възможност. А Чарли ми обясни какъв глупак е Брадли и каква специална жена съм аз и как Брадли доникъде нямаше да стигне без мен, а накрая обобщи, че каквото е писано, ще стане. Не познавам друг от филмовата индустрия, който да хукне спонтанно да утешава съпругата на шефа на студиото, когато може да загуби много повече, утешавайки нея, а не шефа. Толкова е симпатичен. Накара ме да се почувствам страшно позитивно. Изпитвам… Не съм в състояние да го обясня… Щастие — завърши Дафне и се засмя блажено.

Дафне никога не е била щастлива. Явно й промиваха мозъка. Наложително бе да се махне от града.

— Защо не отскочиш до Ню Йорк? — предложих й.

— Не намираш ли, че е страшно мило от негова страна да се държи така? Толкова е трогателно — продължи Дафне.

— Джули събира литературен кръжок след няколко дни. Много ще се радва да присъстваш.

— Литературен кръжок ли? Това са глупости! — засмя се Дафне. — Всички ще се изпокарат помежду си. Ще остана тук да си изясня отношенията с Брадли. Обещавам да ти се обадя, ако нещо се случи. Чарли е страшно сладък, не намираш ли?

— Вероятно — промърморих неохотно.

— Ти добре ли си? — попита Дафне загрижено.

— Да, да, чудесно — уверих я.

— Чух, че си била в Кан със Сакстън. Толкова ли е добър в леглото, колкото разправят?

— Дафне! Дори не сме се целували. Просто го придружих.

— Стига бе! Знаеш ли как го наричат в Ел Ей?

— Как?

— Патрик Секса. Не е ли гениално?

— Не е моят тип.

— Стига бе! Той е напълно твой тип, ако си решила да флиртуваш и да се държиш несериозно. Но внимавай със съпругата. Тя е пълно куку и става направо нетърпима, реши ли, че той наистина харесва някого. Хайде, ще се търсим. Чао — приключи Дафне и затвори.

 

На екипажа на „Есекс“ предстоеше да изпита агонията от пълната липса на слюнка. Езиците надебеляваха и се превръщаха в нещо подобно на безсмислен баласт, който от време на време се удря в зъбите. Стана невъзможно да говорят помежду си, но някои от страдалците не се предаваха, а стенеха и виеха. Последва обилното потене до кръв, което води до мумифицирането на някога жизнения организъм. Езикът набъбва до такава степен, че се процежда през стиснатите челюсти. Клепачите се напукват и от очите потичат кървави сълзи. Гърлото е напълно пресъхнало и дишането става невъзможно; създава се ужасяващото усещане, все едно се давиш. Накрая, когато слънцето пресушава избилата по кожата пот, следва живата смърт.

 

„В недрата на морето“ определено не следваше сценария на случилото се между Кейт Уинслет и Леонардо ди Каприо, както очаквах. Започнах да чета книгата късно през нощта преди литературната сбирка при Джули. Прочетох горе-долу половината и почти не спах след това. Много е мрачна. Описва потъването на китоловен кораб и как някои от екипажа оцелели, като изсмуквали костния мозък от кокалите на мъртвите си другари. Изплаши ме повече от филма на Итън Хоук, в който след самолетната катастрофа всеки готви другия, за да го изяде на закуска. Гуендолин Бейнс и Синтия Кирк въобще нямаше да се справят. В шест вечерта в деня на събитието Джули, изпаднала в истерия, ми звънна.

— Господи, току-що прочетох книгата. Как ще обсъждаме оцеляването на шестима мъже, разделили си кръвта на една костенурка, докато отпиваме „Морски поли полъх“? А разпределението на местата ме подлудява! Нямам къде да сложа Джаз Конесей — ами тя е преспала с гаджето или съпруга на всички останали. Мими не говори с никоя, освен ако не е бременна, а Мадлин Крофт не сяда до слаб човек, защото иначе ще припадне. Синтия Кирк и Гуендолин Бейнс не си говорят, защото са съпредседателки на галата в Американския балетен театър и не стигат до споразумение чие име първо да бъде изписано на поканата. Никой не може да седне до никого! Главата ми ще се пръсне. Напоследък не съм мигнала. Ооо…

Не успях да се съсредоточа върху думите на Джули, защото в съзнанието ми се въртеше единствено Патрик Сакстън. Разговорът с Дафне ми помогна да наместя някои неща. Патрик се оказа по-коварен и от Едуардо, и от Зак: той беше професионален плейбой и безнадежден случай за момиче като мен. За миг си се представих заобиколена от изгладнели, обезумели от жажда мъже на потъващ кораб, но бързо прогоних видението от главата си. Джули се нуждаеше от успокоение. Обясних, че точно излизам и ще бъда при нея след тридесет минути.

 

Колко диаманта са нужни, за да прочетеш една книга, питах се аз същата вечер, оглеждайки гостите на Джули. Дванадесетте момичета, събрани в библиотеката, носеха общо поне шестдесет карата диаманти, и то само във вид на обици; възможно е да бяха и повече. Шели носеше не по-малък от презокеански кораб пръстен със син диамант, поне десет карата. Само Джули не приличаше на момиче, тръгнало на коктейл. В шитите по поръчка джинси и моряшка фланелка имаше вид все едно отива на уикенд на Кейп Код. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани в деликатен нюанс на водорасло.

— Наистина се тревожа за умствените способности на приятелките си — прошепна тя, когато влязох. — Съмнявам се дали са прочели и първата страница. Въобще не са си раздвижили мозъците. Много ги обичам всичките, но диамантите понякога са толкова… отегчителни. Хайде да сядаме.

Единственото, което Джули намираше отегчително по отношение на диамантите, бе да не притежава в огромно количество нови.

Баркли бе преобразил библиотеката в луксозна каюта. Фенери се поклащаха, сякаш в помещението подухваше нежен морски бриз. По масата бяха разхвърляни стари карти и овехтели корабни дневници. Сервитьор поднасяше сини мартинита и коктейли „Май Тайс“ заедно със салфетки, на чиито остри ръбове моряк можеше да си пререже гърлото. Момичетата седяха в полукръг; Хенри беше настанен в огромен фотьойл в единия край. Нервно прикрепяше купчина книги и тетрадки върху коленете си и отпиваше от питието. Сигурно щеше да се чувства по-удобно върху електрически стол, честна дума.

Джули и аз се настанихме на дивана. Щеше да е толкова приятно да забравим всичко останало и да се впуснем в обсъждане на трагедията на китоловците, колкото и ужасна да беше съдбата им. Настъпи затишие и Хенри подхвана:

— Е, добре сме се събрали… Книгата е чудесна и се надявам да сте имали време… да прочетете поне част от нея — завърши той срамежливо.

Аз, естествено, се бях съсредоточила напълно върху лекцията на Хенри, но 99,9 процента от момичетата в салона обръщаха повече внимание върху неоспоримия чар на Хенри, а не върху темата, по която говореше. Джули бе буквално литературно омаяна от него. От време на време долавях прошепнати реплики.

— Дали е от рода Хартнет? — процеди през зъби Джолийн.

— Онези от стоманената индустрия ли? — промълви Лара.

— Да. В областта на стоманата те са като клана Кенеди. Трябва да се омъжиш за него. Въобще някоя от нас трябва да се омъжи за него — реши Джолийн.

От доста дълго време Джолийн напълно бе забравила, че е сгодена. Хенри приключи с лекцията и се обърна към Джолийн:

— Джолийн, май искаш думата. Ще се потопиш ли, така да се каже? — предложи Хенри.

— Разбира се — отвърна тя ентусиазирано. — Ти от стоманената фамилия ли си?

Хенри размести листата върху коленете си и прочисти гърло, имаше смутен вид.

— Да, от същото семейство съм — призна. — Не това обаче сме се събрали да обсъждаме тази вечер. На какво от книгата да се спрем? — попита той.

— Ами ако трябва да направя анализ на героите — заговори Джолийн tres сериозно, — бих искала да знам ти как смяташ: дали ще изберат Джордж Клуни или Брад Пит за ролята на капитан Полард, когато правят филм по книгата.

— Не съм съвсем… сигурен — призна Хенри. — Някой друг иска ли думата?

Джаз Конесей махна с ръка.

— Здрасти. Аз съм Джаз — представи се тя кокетно. — Имам истински литературен въпрос. Знаеш книгата „Сърцераздирателният труд на един гений“. Имаш ли представа дали Дейв Егерс — авторът — е все още ерген?

— Някой друг? — подмина я Хенри.

— Искам да задам въпрос за писането — обади се Мадлин Крофт дълбокомислено. — Смяташ ли, че човек може да отслабне, ако пише? Всички онези жени писателки като Джоан Дидиън, Зейди Смит и Дона Тарт са по-тънки от цигара, ако разбираш какво искам да кажа.

Хенри си разтърка притеснено челото. Настъпи тягостно мълчание.

— Хенри, защо не прочетеш няколко абзаца от книгата на глас? Така може би дискусията ще потръгне — предложи Джули.

— Чудесна идея — зарадва се Хенри. — Отворете на страница 165.

Той зачете.

Когато на третата седмица почина корабният дърводелец, един от екипажа предложи да използват тялото му за храна…

— Искаш ли скариди върху маслено тесто, Хенри? — попита Джолийн и приближи поднос с вкусните хапки.

— Не, не, благодаря. Да продължавам ли?

— Непременно — прошепна Джолийн. — Толкова е интересно.

Хенри отново зачете:

Първоначално капитан Дийн възприе предложението като печално и шокиращо. Но по-късно, застанали над мъртвото тяло на дърводелеца, последва дискусия. По този повод капитан Дийн записа в дневника: „След задълбочен размисъл и претегляне на законността на деянието, от една страна, и абсолютната му наложителност, от друга, здравият разум, съвестта и т.н. бяха длъжни да отстъпят пред настойчивостта на обземащия ни глад…“

— Би ли искал да седнеш на моята маса на галавечерята другата седмица в чест на Американския балетен театър? — попита Гуендолин.

— Съжалявам, но вече ангажирах Хенри — намеси се Синтия. — За моята маса, която е и по-напред.

— Може ли да продължим? — подхвърли Хенри и отново заби нос в книгата.

Дийн, подобно на повечето морски вълци, на които им се бе налагало да прибягват до канибализъм, започна да отстранява най-видните белези за човешки произход на трупа. Премахна главата, ръцете, краката…

В единия край на масата се чу силно тупване. Шели беше припаднала. Не ни шокира кой знае колко, защото постоянно изобретяваше нетрадиционни начини да привлече вниманието върху себе си.

— Господи! — възкликна Лара. — Някой да звънне на 911.

Хенри бързо застана до жертвата. Нежно я потупа по бузите и тя започна да се съвзема.

— Повдига ми се — обяви Гуендолин, като си вееше енергично с ветрило. — Нека да пуснем да влезе малко въздух.

— Защо всички вкупом не отидем в болницата? — попита Джаз. — Чувала съм, че там има страшно сладки лекари.

Изведнъж в салона не остана момиче, което да не страда от някаква форма на пристъп на паника или стомашно неразположение. Литературният кръжок на Джули се превърна в пълен хаос. Настъпи истинска лудница; за малко да не забележа, че мобилният ми телефон звъни. Грабнах го.

— Ало?

— Обажда се Мириам Ковингтън. Лична секретарка съм на Гретхен Салъп-Сакстън. Свързвам ви с госпожа Сакстън.

Нямах време да прекъсна, защото в следващия миг се обади госпожа Сакстън. Звучеше строго и хладно.

— Здравейте. Аз съм Гретхен Салъп-Сакстън. Виждате се със съпруга ми — обяви тя.

— Между нас няма нищо…

— Нима? Представям си. Чух, че тази седмица Патрик е доста увлечен по теб. Искам просто да знаеш: всяка вечер той излиза с различна актриса, светска дама или манекенка. Тези срещи са без никакво значение за него. Дочух също, че си на лов за съпруг. Искам да уточня едно: Патрик никога няма да е ничий съпруг, освен мой. — Последва пауза, сякаш госпожа Сакстън зареждаше оръжието си с нови муниции. После продължи: — Началничката ти е много близка моя приятелка. Постоянно ми гостува в къщата ми в Билбрук. Често обсъждаме кадрови промени в редакцията й. Места като твоето са изключително примамливи, нали?

Доста мъдър ход от страна на госпожа Сакстън: редакторката ми е алергична към нюйоркски момичета, излизащи с мъже, за които знаят, че са женени. Не търпи такива момичета в редакцията. С други думи, госпожа Сакстън бе заложила сухопътна мина.

— Госпожо Сакстън, ужасно се извинявам за недоразумението — промълвих аз. — С Патрик сме само познати. Това е всичко. Честна дума. Моля ви не казвайте нищо на редакторката ми.

— Стой настрана от него — нареди тя студено и затвори.

Госпожа Сакстън здравата ме изплаши. Определено не си заслужаваше да рискувам да загубя работата си заради Патрик Сакстън. Налагаше се да напусна апартамента на Джули, за да поговоря с него насаме. Положението беше сериозно. Не желаех да имам вече нищо общо с него. Отидох при Джули, надвесила се над Шели като самоотвержена Флорънс Найтингейл. Хенри я наблюдаваше, впечатлен от уменията й на медицинска сестра.

— Джули, трябва да си вървя — съобщих й.

— Какво е станало? Изглеждаш ужасно.

— Обади ми се госпожа Сакстън. Луда е. Много е важно се свържа с Патрик.

— Не ме оставяй тук с тези… луди момичета — прошепна Джули, оглеждайки стаята с откачилите й гостенки. — Нужна ти е подкрепа. Идвам с теб. Защо не изпием по едно „Белини“ в „Кип“ преди това? Ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— Джули, сама ще се оправя — решително заявих аз. — Ти се погрижи за гостите си. Ще говорим утре.

Напуснах сбирката и се прибрах право вкъщи. Дори едно „Белини“ в „Киприани“ не е в състояние да разреши някои неща в живота.