Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (12)

8.

Обикновено в момента, когато дам обет да не се свързвам с бивше гадже, подобно на повечето момичета с разбити сърца веднага им звънвам. Едуардо ми изпращаше безброй саморъчно написани бележки и кутии фини млечни бонбони, но аз не го потърсих, макар никога дотогава да не съм била така потресена от всичко случило се. Да, Зак се държа отвратително — не ми предложи нито пръстен, нито Бразилия, ала Едуардо се оказа пълен измамник. Кой би си помисли, че един човек — визирам себе си — ще извади толкова лош късмет да срещне двама такива мъже в един живот? Въпреки всичко не бях свръхтравмирана. Явно доктор Ф. бе направил нещо чудодейно по отношение на самочувствието ми, в момента далеч по-малко накърнено, отколкото бихте предположили.

Реших да оставя пропадналите си любовни връзки зад гърба си. Явно ЕС се оказваше изключително евентуално нещо. Затова новото ми решение (по-скоро — старо, но възнамерявах да го подновя) бе да се съсредоточа върху работата си. Всички говореха за новопоявилото се момиче от първия ред на име Джаз Конесей — наследница на горски масиви от Уисконсин, — наскоро пристигнала в Ню Йорк. Появяваше се по всяко време навсякъде в изключително миниатюрни миниполички, модни, шити по поръчка или бутикови сака и слънчеви очила, каквито носеше Туиги в средата на миналия век. Явно бе учила моден дизайн в Париж, защото човек не научава толкова неща за модата, седейки в гора в Уисконсин. Както и да е, незлопаметната ми редакторка се отнесе с разбиране към инцидента ми с адвил, за който всички избягваха да говорят, и поиска да напиша материал за наследницата. Моментално приех. Не само бленувах да получа чек, за да задоволя начаса някои свои капризи, но изгарях от любопитство да видя отблизо и дрешника на Джаз Конесей, за който се мълвеше, че е претъпкан с по нещо от „Пучи“ от всяка показана колекция.

Джаз живееше в голям жилищен блок на Източна Седемдесета № 47. Мястото е идеално за модна маниачка, защото фоайето е буквално пред страничния вход на магазин „Прада“ на „Медисън“. Бях чувала, че Джаз е изключително талантлива да върши няколко неща едновременно: например да пазарува в „Прада“, говорейки същевременно по мобилния с консултантката си по покупки на дрехи в „Барнис“. Незабавно й позвъних.

— „Здравейте! Джаз е — изчурулика гласовата й поща. — Ако искате да се свържете с мен, от двадесети до двадесет и трети съм в «Четирите сезона» в Милано на телефон 011 39 2 77 0 88. От двадесет и трети до двадесет и осми ще бъда при майка си в Мадрид на 011 37 24 38 38 77. После ще ме откриете в «Дилано», Маями. Или ме потърсете на мобилен 917 555 3457, или на мобилния, който използвам в Европа — 44 7768 935 476. Обичам те, липсваш ми, до скоро.“

Нямах представа как на Джаз й оставаше време да пазарува в „Пучи“ при такъв натоварен график за лятната си ваканция. Предпочетох да не оставя съобщение; в най-добрия случай щеше да го прослуша едва след седмица. Позвъних на номера в Мадрид. Отговори ми госпожа Конесей. Попитах дали има възможност да разговарям с дъщеря й.

— И аз бих искала да говоря с нея. Ако я откриете, ще й предадете ли да се обади на майка си? — помоли тя и затвори.

Опитах европейския мобилен номер. Гласовата поща ми съобщи: „Здравейте. Джаз съм. Ако не ви се обадя, опитайте ни мобилния ми в Съединените щати: 917 555 3457.“

Звъннах на номера, започващ с 917. Гласовата поща ме насочи обратно към нюйоркския апартамент. Момичетата от първия ред са най-известни с това, че са откриваеми като супермоделите. Отново набрах номера в Ню Йорк. Някой вдигна. Почти не повярвах на късмета си. Тутакси се мобилизирах.

— Джаз? — попитах.

— Говори иконом — отвърна глас с подчертан филипински акцент.

— Джаз вкъщи ли е?

— Да.

— Може ли да говоря с нея?

— Тя спи сега.

Беше по обед. Потресох се. Дотогава имах впечатлението, че в Ню Йорк единствено аз не съм станала преди 10,30 сутринта. Все пак успях да продължа:

— Когато се събуди, бихте ли й предали да ми се обади, ако обичате? Искаме да напишем голяма статия за нея в списанието ни.

— Да. Кой е ваш номер?

Съобщих й го. Е, Джаз поне беше в града, което улесняваше нещата.

Не се изненадах, че Джаз не ми се обади същия ден. Момичетата от първия ред никога не се обаждат, след като си ги помолил да го сторят. Не им се налага — винаги им звънят повторно. Те са светският еквивалент на най-популярните момичета в гимназията. Звъннах в апартамента й на следващия ден следобед. Отново ми отговори прислужницата. Помолих да говоря с Джаз.

— Не е тук — отвърна ми тя.

— А къде? — попитах.

— Замина за Мистик вчера.

Посърнах. Мистик е едно от забравените от Бога места — намира се на Карибските острови, където няма връзка с мобилен телефон.

— Кога ще се върне? — зададох следващия си въпрос, защото крайният ми срок изтичаше след няколко дни.

— Не знам. Никога не е ясно дали госпожица Джаз е тук или не — обясни ми жената.

— Имате ли телефонен номер, на който да я открия?

— Разбира се! — заяви тя и ми повтори безполезния мобилен номер на Джаз.

Нюйоркските светски момичета са страшно неуловими. Разполагат с достъп до толкова места, с които е невъзможно да се свържеш, ако не разполагаш със собствен самолет, че дори на ЦРУ ще им е трудно да ги открие. Съмнявах се дали дори глобалната сателитна мрежа би намерила Джаз в момента.

 

— Трябва да дойдеш. Правя сбирка за спасяването на Венеция — настоя Мъфи. — Ако някой не предприеме нещо, този град ще изчезне от лицето на света. Не можем да го допуснем, нали?

Затова след няколко дни се озовах в къщата й. Мъфи се преструва, че спасява Венеция от благотворителност, но между нас казано, го прави, защото е маниакално пристрастена към хотел „Киприани“ там. Направо ще умре, ако не се отбие в него за месец всяко лято. От всичките ми познати единствено тя „прави сбирки“. Ако бе дала всичките пари, които харчи, за да организира сбирките на фондацията „Да спасим Венеция“, щеше да е дарила три пъти повече пари и да си е спестила всичките тегоби около организирането на сбирка.

Замисълът точно на тази сбирка бе всеки да подпише покани за напомняне, че ще се състои бал за опазването на Венеция. Саморъчно подписаните покани явно щяха да накарат хората да си купят билети и да се появят повече гости, отколкото напечатаните покани.

— Започвай да подписваш — нареди ми Мъфи, когато пристигнах по средата на следобеда, и ми връчи камара покани. — Настани се в библиотеката. След малко идвам и аз. Шампанско? Или предпочиташ парфе с глазура от манго. Специално поръчах да ми доставят със самолет тестото от Париж. Направо се топят върху езика.

Пъхнах едно в устата си. Беше прегрешение, истинско прегрешение. Цената на това парфе вероятно беше равна на шест нови тухли за новостроящата се черква „Свети Марк“. Отидох в библиотеката на Мъфи, боядисана в бордо като всички други библиотеки на живеещите в Горен Ист Сайд, и седнах сред група момичета. Пред всяка стоеше камара покани. Никоя нищо не подписваше, нито ближеше плик, за да го налепи. Имаше прекалено много неща за обсъждане.

— О! — възкликна Синтия Кирк. — Това е все едно да си окован в пранги и да вършиш непосилна работа.

Синтия е богата млада принцеса и почти няма благотворителен комитет, в който да не участва. Целта на живота й е да се превърне в кралицата на манхатънските благотворителни инициативи.

— Така е. И нямат край. Сериозно — добави Гуендолин Бейнс, пряката й съперничка точно за тази роля.

— Всеки очаква от теб да дадеш повече пари, отколкото при последната инициатива. Благотворителността е направо съсипваща — продължи да хленчи Синтия.

— Особено когато едновременно с това ремонтираш камината си — обади се отново Гуендолин. — Просто не ми се мисли какво ми е на главата.

— Толкова е трудно да се посвещаваш на събирането на пари за някоя благородна кауза. На мен напоследък не ми остава време дори да си купувам дрехи!

— И на мен. Но пък разбрах, че когато съм под напрежение, ми е достатъчно да се обличам с това, което притежавам, и да си набавям само обувки и бижута. В крайна сметка най-важни са аксесоарите. Другото е без значение.

— Напълно си права. Аз му открих цаката. Понеже и аз съм под ужасно напрежение, съм минала на дрехите на „Майкъл Корс“ през лятото. Нахлузваш ги, теглиш ципа — и готово! Можеш да излезеш от вкъщи след три минути!

Атмосферата бе по-натегната, отколкото в пиеса на Чехов. Всеки момент някое от останалите момичета щеше да припадне или умре само за да му обърнат внимание.

— А, ето те и теб! — възкликна Мъфи и се отпусна на дивана до мен. Беше по-задъхана и изтощена дори от новачките в събирането на благотворителни средства около мен. Избърса безупречното си чело с колосана и изгладена до съвършенство ленена носна кърпичка. — Ако знаех, че е толкова уморително да спасиш Венеция, щях да избера друг град, който не е застрашен от потопяване, като Рим например — той е на път само да се срине. — Въздъхна дълбоко. — Мила, по повод този тип Едуардо… Какъв бездушен човек! Когато бях млада, мъжът винаги съобщаваше на гаджето си дали е женен. Това му беше хубавото на моето време — откровеността. Всеки знаеше къде точно се намира и какво да очаква. Добре ли си?

— Мъфи, нищо ми няма. Просто следващия път ще изуча от край до край биографията на мъжа, с когото съм.

Ако бях запомнила нещо от връзката си с Едуардо, то беше: никакви мъже повече без предварително да съм ги проучила напълно.

— Познавам човек, който разполага с резюмета за живота на някои от най-желаните ергени в този град — добави Мъфи.

— Наистина ли? — намеси се Синтия.

— Да, но теб не те засяга, Синтия, защото си омъжена. Ти ме слушай внимателно — нареди Мъфи, вторачена в мен.

— Мъфи, наистина е свръхмило от твоя страна, но в момента не ми е необходим „подходящ“. Взимам си почивка от всичко това. Твърдо съм решила да се съсредоточа върху кариерата си.

— О, мила, това не бива да става в никакъв случай. Нима искаш да започнеш да употребяваш „Ботокс“ още от тридесетгодишна? — възрази Мъфи, а лицето й доби драматично изражение. — Виж само какви бръчки си е направила Хилъри Клинтън! Прекалено на сериозно взе кариерата си.

Заради естетиката Мъфи винаги е била решително против сериозното отношение към кариерата. Убедена е, че работата унищожава кожните ти клетки. Понякога старомодните възгледи на Мъфи ме карат да се питам защо не я изложат като експонат в „Метрополитен“.

— Трябва да те запозная с моя приятел Доналд Шенфелд. Адвокат по разводи за всеки с някаква стойност, който ще се развежда.

— Мъфи, нямам чувството, че Едуардо е на път да се разведе — обърнах й внимание аз.

— Не го предлагам на него, а на теб — обясни Мъфи. Питам се дали Мъфи не страда от ранен стадий на алцхаймер. Все пак не се нуждаех от развод, след като не бях успяла да се омъжа, нали? Тя обаче продължи:

— Доналд е страхотен. Уредил е много бляскави разводи в този град и не по-малко бляскави връзки. Развеждаше ме, като същевременно беше и адвокат при развода на горкичкия Хенри. Веднага преценил, че сме идеалната двойка, запозна ни и виж ме сега! Какви чудесни къщи притежавам къде ли не! Доналд Шенфелд знае кой на какъв хал е и, което е по-важното — кой е на път да се разведе.

— С огромно удоволствие бих се запознала с него — намеси се Гуендолин.

— Гуен, ти си омъжена — скастри я Мъфи.

— Знам, но защо да не съм в течение кой е на пазара. За всеки случай.

Запитах се дали съпрузите на Гуендолин и Синтия са така заети да си търсят следваща съпруга, колкото бяха заети съпругите им да си търсят втори съпруг.

— Виждаш ли — поучително отбеляза Мъфи. — Трябва да изпреварваш събитията в този град. Подходящ за женене разведен мъж се появява на пазара и всички се оживяват. Изчезва, преди да успееш да попиташ: „Склонен ли си да подпишем предбрачно споразумение?“ Огромно преимущество е някой като Доналд да бди за интересите ти предварително.

— Не смяташ ли, че мъж, който е на път да се разведе, едва ли ще желае веднага да се впусне в нова връзка? — осведомих се аз.

— Именно тук вие, всички момичета, грешите. Търсите постоянно на неподходящи места. Разкошното на разведените е, че положително са от типа мъже, които са склонни да се женят. Това не е гаранция при всички ергени, нали?

Понякога логиката на Мъфи въобще не следва традиционните пътища.

— Доналд има идеалния кандидат за теб.

— Мъфи, престани! — извиках аз.

Нямах сили да я слушам повече. Тя, разбира се, изобщо не ми обърна внимание, а продължи:

— Патрик Сакстън. Четиридесет и една годишен. Все още има коса. Почти разведен. Занимава се с кино. Върти някакво студио. Постоянно пътува от бряг до бряг. Ходи буквално навсякъде с частния си самолет, което изпълва сърцето ми с щастие, защото много мразя да си представям как пътуваш с редовен полет, макар да си работещо момиче и всички останали да постъпват така. Копнее да се запознае с теб.

Уговорените срещи с непознат са за тъжни нюйоркски момичета без хубави дрехи в дрешника. Нямаше начин да се явя на такава.

— Чувала съм, че е феноменално богат — вметна Синтия с широко ококорени очи.

— Не търся богат тип — отсякох.

Говорех истината. Всички, които познавам с богат съпруг или гадже, постоянно се оплакват за пари; никога обаче не съм ги чула да се оплакват от възможностите за пазаруване, осигурени от подобно състояние.

— Не е чак толкова богат — намеси се Мъфи. — Не е от онези, които те карат да се чувстваш окаяна, нито притежава собствена яхта. Но е собственик на четири къщи, а според мен това го прави достатъчно богат.

Някои момичета в Ню Йорк биха приели да излизат с Патрик само заради допълнителното място в дрешниците. Но „почти разведен“ звучеше като „женен“. Този тип направо бе изключен от списъка ми, преди още да попадне в него.

 

Гласовата поща е съвременният американски вариант на древното китайско мъчение с капка. Джаз не можеше да бъде уловена двадесет и четири часа на ден, седем дни в седмицата по никой стационарен или мобилен телефон. На следващия ден отново оставих няколко съобщения с надеждата тя да откликне. Не исках този материал да го сполети съдбата на интервюто с наследницата от Палм Бийч. Нямаше какво да предприема, освен да чакам пред телефона. Вместо да стоя и да разсъждавам върху свободния ми, без годеник живот или вечери, незапълнени със срещи, реших да мисля положително и да планирам облеклото си за събитието, посветено на спасяването на Венеция; в крайна сметка събирането щеше да се състои след два дни.

Точно докато звънях в офиса на Каролина Херера да проверя дали ще ми дадат рокля под наем, другата линия звънна. Веднага прекратих модното си обаждане до Каролина. Сладникав момински глас от типа на Мерилин Монро подхвана:

— Здравей, аз съм Джаз Конесей. С огромно, ама наистина огромно удоволствие съм съгласна да пишете за мен.

— Джаз! Отдавна се опитвам да се свържа с теб. Къде си?

— Ооо… — прозина се тя изтощено, — на някаква яхта, ама не знам къде се намира. Но е страшно забавно. Защо не дойдеш?

Момичета като Джаз постоянно канят всички навсякъде, дори хора, които не познават, и когато нямат представа къде са.

— Кога ще си отново в Ню Йорк?

— Представа нямам. Не ми задавай такива въпроси. Не е изключено да се върна и утре. Чудя се дали да не отида на събирането, посветено на спасяването на Венеция. Баща ми е спасявал града многократно, затова е редно да присъствам.

— И аз ще присъствам. Защо не се срещнем там да се уговорим за следващата сутрин?

— Но тези събирания са толкова скучниии… Да, много са ми скучни. А аз съм на тази яхта сега и ми е толкова гот… А и не държа да пишат за мен в списанията.

Да уговориш светско момиче да постъпи както ти искаш, е все едно да играеш шах. Трябва да предвидиш поне три хода напред. Необходимо е само да поискаш каквото не желаеш и ще получиш мечтаното. Затова заявих спокойно:

— О, тогава в никакъв случай не бива да пишем за теб. Прекарай добре на яхтата и…

— Не, почакай! Възможно е да успея все пак. Защо наистина не се срещнем на събирането?

— Сигурна ли си? — продължих нерешително. — Не искам да прекъсвам ваканцията ти и така нататък.

— Слушай, аз постоянно съм във ваканция. Всъщност, наложително е да си почина от това състояние. Иначе става толкова скучнооо…

— Как ще те разпозная на събирането? — попитах делово.

Тя се изхили и обясни:

— Ще бъда момичето с най-късата пола и най-страхотния тен.

Предстоеше ми да видя как човек се облича като венециански дож с минипола.

 

— Господи, и тази вечер е С. X. P. С. — въздъхна Джули, оглеждайки тълпата, събрала се в представителната зала на котел „Сейнт Риджис“ да спасява Венеция.

Седяхме на бара и пиехме коктейли с ягоди. Джули беше облечена в дълга, тясна рокля от златно ламе от „Халстън“, толкова модна в момента, че беше направо налудничаво. След като потъна в дълбока депресия относно модата във връзка с маскения бал, посветен на Али Макгроу, категорично отказваше да се облече по подобие на някого. И аз не приличах особено на венецианка, но изглеждах добре в набраната тъмносиня рокля, изпратена ми от Каролина. Отсега се натъжавах, защото трябваше да я върна.

— С. X. P. С? — повторих аз озадачено.

Понякога склонността на Джули към съкращения оставаше неразбираема за мен.

— Същите хора — различно сборище — обясни тя със страшно отегчен вид.

Джули бе съвършено права: събирането по случай спасяването на Венеция представляваше гмеж от едни и същи светски особи, рокли и бижута, които виждаш на всяко събиране в Ню Йорк. Оглеждах присъстващите, търсейки красавица с минипола, но попадах единствено на момичета в бални рокли с размерите на малки апартаменти. Толкова тел за поддържане на кринолините понякога действа травмиращо. Задръстванията пред входа на тоалетната, когато две момичета желаеха да се разминат, бяха по-тежки от тези на аутобана за Ню Джърси в час пик.

Лара и Джолийн присъстваха, облечени в еднакви розово-сини рокли от „Бил Блас“. Отскоро бяха започнали да си купуват по два броя от всяка рокля за случаите, когато искаха да се облекат като близначки. И двете не бяха виждали Джаз. Оказа се, че никой не е виждал Джаз на събирането. Започнах да се стресирам: нима никога нямаше да напиша материал? Заех определеното ми място и се постарах да запазя спокойствие.

Оказах се на една маса с Джули, Лара и Джолийн. Те бяха превъзбудени, защото им бяха поставили задачата да определят кое е най-добре облеченото момиче на събитието.

— Номинирам теб — каза Лара на Джолийн.

— Не, ти си най-хубавата — възрази Джолийн.

— Напротив — ти — не се отказваше Лара.

— Слушайте, момичета — прекъсна ги Джули, — нека сме честни. Най-красивата съм аз, но не върви да дадем наградата на себе си, затова хайде да се съсредоточим да изберем победителката.

Състезанието не ме забавляваше. Постоянно мислех как ще напиша материала си, ако обектът ми никога не е на разположение. Посвещаването на кариера сериозно обърква светския ти живот, ако не си предпазлив.

Побъбрих с мъжа, седнал вляво от мен — брокер от Уолстрийт. Дори не забелязах, че столът вдясно е празен, докато не чух глас да казва:

— Съжалявам за закъснението. Много невъзпитано от моя страна.

— Няма проблем — отвърнах небрежно.

Когато се извърнах да го погледна, се озовах лице в лице с мъж, облечен в безупречен смокинг, с наскоро изгладена кърпичка в малкото джобче. Косата му бе сресана назад и той се усмихваше широко. Този тип бе стопроцентов отличник от школата на чаровниците.

— Заприказвах се с нашите спонсори и се увлякох. Но най-важното е да успеем да съберем възможно повече пари за каузата.

Не бях чула името му. Затова, докато сядаше, хвърлих крадлив поглед към картичката пред мястото му. Там пишеше: „ПАТРИК САКСТЪН“.

Понякога буквално ми иде да убия Мъфи. Дори Патрик да беше нещо като почти светец, даващ всичките си пари и посвещаващ цялото си време на Венеция, не означаваше, че съм променила решението си да не се интересувам от почти разведен мъж, който вероятно вече е набелязал бъдещата си съпруга. От другата страна на масата преговорите за определяне на най-добре облеченото момиче се разгорещяваха все повече, сякаш определяха носителя на наградата „Пулицър“.

— Луиз О’Хара заслужава да спечели. Кой друг е успял да уговори самия Оливър Тейскенс да направи венецианска рокля специално за случая? — настояваше Джолийн.

— Не съм съгласна — възрази Лара. — Кели Уелч е докарала Ларс Нилсън специално от Париж, за да й ушие роклята, което е далеч по-огромно усилие.

— Да, но Луиз е имала и резервен вариант от „Унгаро“ — не се предаваше Джолийн.

— Да имаш резервен вариант, говори за дълбока вътрешна неувереност — парира я Лара. — Трябва да имаме предвид и характерите на момичетата.

В този момент се намеси Джули:

— Ей, не сме жури на Мис Вселена! Господи, по-добре да оставим друг да прецени. Вие двете сте прекалено пристрастни, за да отсъдите справедливо. Защо той да не избере? — попита Джули и погледна Патрик.

— В никакъв случай — отказа той усмихнат и вдигна безпомощно ръце. — Не съм квалифициран.

— Глупости — сряза го Джули. — Не е необходимо да си квалифициран, за да определиш кой е най-симпатичен. Просто прецени коя заслужава да спечели.

Патрик се огледа с широко отворени очи. Приличаше на мъж, който никога не е виждал хубаво момиче. За човек от света на киното имаше сладък вид, а това не се среща често. Бързо посочи момиче, седнало само в ъгъла.

— Според мен тя си е дала най-много труд — каза Патрик.

Джолийн и Лара ахнаха.

— Мадлин Крофт?! — възкликнаха и двете едновременно. Видимо бяха разтревожени — Мадлин Крофт определено не бе момиче по техен вкус. Беше сладко, двадесет и три годишно девойче, все още с бебешки тлъстинки. Беше облечена сякаш е взела дрехи под наем от специализирания магазин за костюми за Халоуин на Блийкър Стрийт. Освен това бе болезнено стеснителна и щом заговореше, се изчервяваше като домат.

— В никакъв случай! — просъска Джолийн. В следващия миг се усети, прочисти гърло и добави: — Много мило предложение. Никога не би ми хрумнало да й дам наградата.

— Господи — намеси се и Лара, — това ще е най-хубавото нещо, случило се някога на Мадлин Крофт. Така съжалявам, че не се сетих аз да я предложа. Тя е изключително симпатично момиче.

Патрик се изправи и отиде при Мадлин. Всички видяхме как тя заподскача от радост и вълнение. Джули заобиколи масата и се настани на освободеното от Патрик място до мен.

— Сладък е — прошепна тя. — И е богат. Той е най-милият човек, който сме срещали в Ню Йорк. Започни да излизаш с него.

— Дори да е свободен — какъвто не е, — не вярвам да се заинтересува от мен, което е добре, защото аз не се интересувам от него — обясних.

Той се върна на масата, придружен от Мадлин.

— Господи — възкликна тя, впила поглед в Лара и Джолийн, — Господи, днес е най-хубавият ден в живота ми! Вие двете сте най-добрите момичета на света. Вие сте специални. Страшно ви благодаря, че ме избрахте. Можете да дойдете на гости в имението ни в Саутхамптън, когато пожелаете.

Джолийн й връчи сертификата за пазаруване с намаление от „Долче и Габана“. Мадлин го погледна и изведнъж се натъжи.

— Какво има? — разтревожи се Джолийн.

— Никоя от дрехите в този магазин няма да ми станат — проплака Мадлин отчаяно. — Защо мислите, че се обличам по този начин?

— Има тонове аксесоари, които би могла да си купиш — утеши я Джолийн.

— Това прави нещата още по-лоши. Не се чувствам на място там! Страшно ми е неловко.

— Ти си много красиво момиче, Мадлин. Не се разстройвай. Няма защо — увери я Патрик.

— Наистина ли?

— Да. Ти си много по-хубава от всички останали.

Мадлин го погледна сияещо и отиде да се смеси с тълпата. По време на цялата вечеря Джули, Лара и Джолийн гледаха Патрик все едно е Майка Тереза. След като поднесоха кафето, той се обърна към мен и попита:

— Да ти предложа ли да те откарам с кола?

— Да!!! — възкликна Джули развълнувано. — Тя с удоволствие ще приеме.

Взехме такси. Патрик сподели, че никога не използва шофьори, когато ходи на светски събирания, защото му е страшно неприятна мисълта да го чакат отвън цяла нощ. Възможно е Патрик наистина да бе така земен, колкото изглеждаше. Искам да кажа: никога не бях чувала за човек в Ню Йорк, който да може да си позволи шофьор, а да не го наеме.

— Слушай, утре вечер заминавам за Кан за два дни на филмовия фестивал. Искаш ли да си моя гостенка? Ще съм доста зает, но вероятно ще се окаже и забавно — предложи той.

„С удоволствие бих приела да съм твоя гостенка, помислих си аз, но ти си женен, а аз трябва да мисля за кариерата си. Освен това не желая да останеш с впечатлението, че бих ти позволила да ме отведеш в Бразилия зад гърба на жена ти тази вечер, което ще си помислиш, ако кажа «да».“

— Съжалявам, не мога — отвърнах със сладка усмивка.

Имате ли представа колко се напомпва самочувствието ви, ако откажете пътуване до Кан? Горещо го препоръчвам, когато не сте в най-добро разположение на духа — то е почти толкова ефективно, колкото пилинг с „Алфа-Бета“. Таксито спря пред жилищната ми сграда.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да — отвърнах, като наум се питах: „Наистина ли?“ — Лека нощ — добавих, преди да сляза от таксито.

 

Точно влязох в апартамента, и телефонът иззвъня. Обаждаше се Джаз. Напълно бях забравила за неявяването й.

— Здрасти, аз съм — подхвана направо тя. — Толкова се забавих тази вечер, че и отвъд, та реших да не се появявам с три часа закъснение, а вместо това останах в „Томпсън 60“. Защо не направим интервюто сега?

— Джаз, часът е един след полунощ — обърнах й внимание аз.

— И?

— Защо не го направим утре?

— Защото заминавам за Кан след шест часа и половина.

Естествено. Уф! М. П. Р. постоянно са на път да заминат на някое бляскаво място. Нямах друг избор, освен да навлека джинси и да взема такси.

Джаз така и не обясни защо е наела апартамент в „Томпсън 60“ за вечерта, но като видях помещението, където явно бе вдигнала купон, далеч по-забавен от събирането за спасяването на Венеция, разбрах. Тя се отпусна върху леглото като красива парцалена кукла, докато камериерката разчистваше.

— О, много ти благодаря — каза тя на жената. — Толкова сте мили тук и затова страшно ви обичам. А ти си най-добрата. Би ли ми донесла чай?

— Естествено, госпожице — промълви камериерката с обожание. — Да донеса ли и бисквити?

— О, страхотно би било — прие Джаз.

Потупа леглото и ми направи знак да седна.

— Ще ти разкажа всичко за нас, момичетата от първия ред — увери ме тя. — Истината е, че страшно ми допада да съм М. П. Р. Толкова е приятно да си най-отпред…

 

Нищо не е в състояние да съперничи на кутия от „Александър Маккуин“, пристигнала неочаквано със специален куриер, ако трябва да се разсеят добрите ти намерения относно кариерата. На следващото утро пристигна такава кутия с великолепна коктейлна рокля и саморъчно написана бележка, която гласеше:

Сигурна ли си? Можеш да облечеш това на тържествената вечер в Кан. Тръгването е в 6 довечера от Тетерборо.

Твой, Патрик

Тетерборо! Всички нюйоркски момичета са наясно, че тази грозна по звучене дума съдържа нещо изключително красиво. Тетерборо означава: „Притежавам самолет“. Тетерборо е възхитително летище, което се занимава само с частни полети. Ако някога в петък вечер сте в Ню Джърси и се питате защо магистралата е препълнена с лимузини, управлявани от наети шофьори, то е защото важните клечки са тръгнали да се качват на самолетите си, за да отлетят за Палм Бийч. Намерих за много нечестно от страна на Патрик на този етап да даде да се разбере, че разполага със собствен самолет. Така ми ставаше многократно по-трудно да отхвърля поканата му. Повечето момичета в Ню Йорк са направо обсебени от мисълта за частен самолет и буквално не са в състояние да кажат „не“, ако ги поканят да пътуват с такъв. За себе си ще кажа, че от време на време се причислявах към тяхната група. Днес обаче вътрешният ми глас не преставаше да ми напомня, че Патрик продължава да е женен, независимо от приказките на Мъфи. Смятах да се лиша от правото да се възползвам от този полет, макар да беше грях да откажа такъв разкошен тоалет.

Оставих кутията в антрето, за да я върна. Опитах се да не мисля за прекрасното пътуване до Кан. Изпратих на Патрик съобщение, че не съм в състояние да отида.

Щом изпратих съобщението, съжалих, разбира се. Изведнъж се почувствах страшно окаяна, задето все пак няма да отида на Лазурния бряг. Наканих се да почета за някое бляскаво парти, та да се разтуша. Запрелиствах да намеря колонката на Сузи в последния брой на „Нас“. Списанието се разтвори на страница със снимки. И сред тях, на най-голямата и загледан право в мен, беше Зак, а Адриана бе увиснала на ръката му. Адриана Ей! Манекенката от „Лука Лука“. Защо го е направил? Постоянно повтаряше каква напаст е тя. И ето — Адриана носеше най-новия модел рокля на „Ланвен“, за каквато копнеех. Колкото и да не желаех да се взирам, реших да разгледам роклята по-отблизо и именно тогава видях надписа под снимката: „Фотографът Зак Никълсън с годеницата си, манекенката Адриана Ей“. Значи Зак отново е сгоден, и то за Адриана Ей? Не вярвах на очите си. Стори ми се прекалено ужасно, за да го приема. Рязко затворих списанието.

Как щях да напиша материала си за М. П. Р. сега? Парализирана от смесица от тъга и ревност, въобще нямаше да успея да се съсредоточа. Може би едно пътуване до Кан не беше в края на краищата чак толкова лоша идея? Щеше да разсее мислите ми от съблазнителната на вид Адриана в роклята. Освен това, ако остана тук, отново ще започна маниакално да мисля за Зак, а независимо дали е с Адриана Ей или не, той просто не го заслужаваше. Ако отида в Кан, има изгледи отново да се съсредоточа. Всъщност, напомних си аз, няма друго такова място, където да наваксаш с пропусната работа, като борда на частен самолет. Веднага изпратих съобщение на Патрик:

Забрави предишното съобщение. С удоволствие ще дойда.

След няколко минути той отговори:

Забравих. Ще мина да те взема в 5. Патрик

Щях да напиша материала за М. П. Р. в самолета и да го изпратя по имейла на следващата сутрин. Никой нямаше да разбере, че не съм в страната. Това бе единственият вариант за разклатената ми кариера в момента. Толкова е хубаво да умееш да вземаш разумни решения в момент на криза.

Патрик звънна на вратата точно в пет. Грабнах куфарчето си и полетях по стълбите. Тъмен мерцедес със запален двигател чакаше на улицата. Настаних се на задната седалка.

— Сигурна ли си? — попита Патрик.

— Напълно — отвърнах аз.

Потеглихме. Купето беше приятно прохладно и много меко. За човек, който не наема шофьори, това не бе напълно в стила на Патрик. Но, напомних си аз, престани с оплакванията, когато си на задната седалка на мерцедес, на път към разкошно прекарване на Ривиерата.

 

Хотел „Дю Кап“ в Антиб трябва да бъде преименуван на хотел „В пустошта“. По време на фестивала там отсядат най-невзрачните представители на филмовата индустрия, нищо че отстои на тридесет минути път с кола от салона, където се прожектират всички филми, а дотам се стига и за деветдесет минути, ако трафикът е натоварен, какъвто е по време на целия фестивал. От географска гледна точка е все едно да предпочетеш да отседнеш в „Марк“, макар да възнамеряваш да пазаруваш единствено на Мълбери Стрийт.

„Дю Кап“ обаче явно е издигнат в култ. В смисъл, ако бях Камерън Диас, руса и достатъчно богата да отседна където пожелая, не съм сигурна дали ще избера хотел, който изисква да платиш престоя си предварително и в брой, а рум сървисът му е под всякаква критика и телевизорите по стаите са толкова архаични, че е редно да ги поставят в исторически музей.

Това си помислих при пристигането ни. В 6 часа сутринта — отговаря на 12 часа по обяд нюйоркско време — цареше пълна тъмнина. Частните реактивни самолети стигат до Европа по-бързо от обикновените. Навярно е преимущество за тези машини, в които е почти невъзможно да стоиш прав. Нямаше начин да получим и залък за хапване или легло, докато Патрик не подаде пачка банкноти, дебела колкото обувка.

Патрик се оказа страшен джентълмен. Бях го предупредила съвсем ясно, че не съм на разположение за никакви пътувания до Бразилия заради семейния му статут. Без да го формулирам точно, изглежда успях да му подскажа истинското си послание: ако той стигне много по-близо до истински развод, аз бих могла да бъда склонена да предприема пътуване до Латинска Америка с него. Свръхцеломъдреното отношение си има огромно предимство: домакинът ти е задължен да те настани в отделен апартамент. Съвсем между нас казано, защото ще ми е доста неприятно, ако Патрик разбере какво мисля, много по-спокойно е да разполагаш със собствен апартамент вместо да се налага да го делиш с почти непознат мъж, който вероятно цяла нощ ще се опитва да се настани в частния ти бразилски плаж между краката.

Събудих се в 11 сутринта напълно омаломощена от часовата разлика. Със замаяна глава отворих кепенците на прозорците. О! — не успях да се въздържа, ето защо всички искат да са тук. Километри безупречно поддържана морава се стелеха към Средиземно море, а то проблясваше все едно е античен диамант, какъвто излагат върху кадифени възглавнички във „Фред Лейтън“ на „Медисън“. На кого му пука, че няма никаква храна тук? Човек се чувства заситен от самата гледка. Фактът, че бившият ти годеник си е намерил нова годеница, изведнъж вече няма толкова огромно значение.

На вратата ми се почука и влезе пиколо. Носеше сребърен поднос, претоварен с багети, кроасани и портокалов сок. Най-отгоре имаше бележка:

Срещи и съвещания цял ден. Забавлявай се край басейна. Ще те взема в седем за коктейла. Страшно се радвам, че дойде. Патрик.

Помните ли онези бикини от „Ерес“, по които въздишах при осуетеното пътуване с яхтата на испанския крал? Е, вече не изпадах в истерия поради липсата на възможност да ги облека там, след като ми се отваряше далеч по-добрата възможност да ги облека тук. „Дю Кап“ се оказа огромен манеж за модни изяви. Направо идеалното място за бикини с проблясващи сребърни токи на ханша.

Прекосих бара и се насочих към басейна, който е на ръба на скала, надвесена над морето. Точно се канех да се настаня в шезлонг, и нечий глас ме повика:

— Ей, ела при мен!

Оказа се Джаз Конесей. Кого друг очаквате? Беше се изтегнала като кафява бишкота върху снежнобял пешкир.

— Здрасти — поздравих.

— Сломяваш ме! — заяви тя, загледана в бикините ми.

— Какво? — попитах.

— Сломена съм — обясни Джаз.

— Защо?

— Заради бикините ти.

— Нещо не наред ли има?

— Не, не. Сломена съм в положителен смисъл. Изключително готини бикини. Правя ти комплимент.

— Много ти благодаря, Джаз. И аз съм сломена от твоя избор — отвърнах.

Беше с щампован бански и около врата й имаше намотани повече диаманти, отколкото са холивудските звезди на червения килим, отправили се към церемонията за раздаването на наградите „Оскар“. Вътрешно си помислих, че като М. П. Р. малко се е престарала да си придаде хипарско-шикозен вид.

— Жан-Жак — извика Джаз на момчето, което надзираваше басейна, — донеси на приятелката ми пешкир. — Обърна се към мен и обясни: — Просто не е редно да легнеш на стол точно край този басейн. Тук всички предпочитат белите пешкири.

— Мислех да си наема кабинка — споделих.

— Недей — разубеди ме Джаз. — Много са затворени. Никой няма да те забележи, а нали искаш да те видят?

Последвах инструкциите на Джаз и се изтегнах до нея върху бяла постелка.

— Умирам от глад — промърморих. — Ще си поръчам сандвич. Искаш ли нещо?

— Не, аз съм на диетата на „Дю Кап“.

Оказа се, че предлаганата диета на хотел „Дю Кап“ се състои от безкрайни коктейли „Белини“, фъстъци и солени бисквити. Както Джаз правилно ме осведоми, фъстъците са много по-вкусни от сандвичите, които дори в „Холидей Ин“ са по-добри.

— Е, написа ли вече материала за мен? — поинтересува се Джаз.

— Да — излъгах. От редакцията настояваха да го получат веднага, но как да вляза вътре, когато имах възможност да придобия такъв великолепен тен? — Ти какво правиш тук? — полюбопитствах.

— Да правя? Нищо не правя! Придружавам един приятел, който ще покаже шест филма.

— Гледала ли си нещо хубаво?

— Още не съм ходила на прожекция, но всички говорят за филма, който ще въртят днес следобед. На някакъв режисьор от Ел Ей. Бил страшно нашумял и всички го хвалят колко е готин. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се, защо не? — съгласих се. — Как се казва филмът?

— „Дневникът“. Всички твърдят, че бил смешен като филмите на Уди Алън, когато все още правеше забавни филми.

Тръгнахме от хотела в четири. Неизвестно как Джаз бе успяла да ангажира единствения шофьор под наем в Антиб с открит джип. Излязохме от алеята пред хотела и поехме по крайбрежния булевард.

— Какво ще облечеш за коктейла тази вечер? — изкрещя Джаз, за да надвика вятъра, развяващ косите й.

— „Маккуин“. Патрик ми я купи.

— Унищожително! Била си с Патрик Сакстън и той ти е купил рокля? Невероятно.

— Не съм „била с него“, а просто съм с него. Дори не го познавам добре.

— Прочети. Това е информацията за филма.

Хвърлих поглед върху листа, който ми подаде. На него пишеше:

Чарли? Чарли не правеше печеливши смешни филми. Той правеше нискобюджетни интелектуални филми, които никой никога не гледаше. Не ми стигаше, че бях открита полумъртва от безнадежден филмов режисьор, а сега той се оказваше всеобщият любимец на филмовия фестивал в Кан.

— Джаз, не мога да дойда. Трябва да предам материала си. — Потупах шофьора по рамото и помолих: — Бихте ли ме оставили тук, моля?

Той отби, бързо изскочих от колата.

— Но нали каза, че си написала материала? — възмути се Джаз.

— Ще се видим довечера — подхвърлих през рамо и се върнах пеша в хотела.

Точно започвах да се чувствам по-добре по отношение на всичко, и строгото, неодобряващо лице на Чарли в бара на „Риц“ изплува в съзнанието ми. Присъствието му определено ме хвърляше в настроение за силна доза „Адвил“. Освен това клюката за мен и Едуардо беше подробно разгласена от пресата, следователно той щеше да остане още по-разочарован от мен. Пък и определено исках да предам материала си навреме. Изключително важно е да може да се разчита на теб, щом желаеш да напреднеш в кариерата, особено след като си издънил някои неща напоследък.

По-късно, докато нанасях на лаптопа в стаята си финалните щрихи към материала, телефонът звънна.

— Bonsoir — поздравих, твърдо решена да усъвършенствам безнадеждното си засега свободно владеене на френски.

— Здрасти. Лара е. Добре ли прекарваш? Джордж Клуни там ли е?

— Тук е толкова хубаво. Трябва да дойдеш някога — отвърнах.

— Чу ли, че Чарли е получил наградата? Прочетохме го вече в пресата.

— Така ли? — промълвих аз. — О…

Защо най-хубавите неща се случват на най-неприятните хора, а най-лошите — като това да оплешивееш преждевременно например — на най-симпатичните? Господи, нали това не означаваше, че Чарли ще е на коктейла?

— Добре ли си? — долетя гласът на Лара.

— Идеално — уверих я.

— Да не си разстроена заради Зак и вятърничавата манекенка?

— Може би малко.

— Постарай се да не мислиш за това. Двамата са толкова задръстени — дори не подозират до каква степен. Обади се, когато се върнеш.

— Непременно.

— Аи revoir — подхвърли Лара и затвори.

В шест следобед изпратих материала по електронната поща. В Ню Йорк беше едва пладне, тоест изпреварих поне с час последния срок. Поръчах си двойно „Белини“ от рум сървиса, за да го отпразнувам. Преди коктейл двойно „Белини“ страхотно ти помага да не се чувстваш нервна, а това е идеалният „номер“, ако не си пристрастяващ се тип. Всъщност, след като изпих двойното „Белини“, се почувствах вълшебно не-нервна и дори започнах да си мисля как с радост бих се срещнала с Чарли Дънлейн на коктейла, облечена в разкошната рокля на „Маккуин“, и то придружена от филмов продуцент, на когото гледат с добро око. Така Чарли щеше да разбере, че не съм склонна към самоубийство смотанячка, която привлича единствено отвратителни мъже.

Единственият проблем с белинитата — като се замисля в ретроспекция — беше, че когато започнах да обличам ефирната шифонена рокля, купена ми от Патрик, изглежда не съм била достатъчно предпазлива и не съм се съобразила с всичките онези мехурчета от шампанското, бълбукащи из организма ми. Нахлузих роклята върху главата си. Опитах се да я издърпам надолу. Олеле! Заяде и ме притисна като в менгеме от главата до пъпа. Не бях в състояние да помръдна; не виждах нищо; ръцете ми не можеха да се придвижат нито нагоре, нито надолу. Сигурно бях забравила да отворя ципа. Много бавно се опитах с гърчене да се измъкна от роклята. Точно бях на път да се освободя и чух отвратителен звук от разкъсване на плат.

Часът вече беше 6,25. Отворих ципа и отново облякох роклята. Именно тогава видях унищожителната рана, зейнала на гърба. Положението бе непоправимо: роклята абсолютно не ставаше за носене.

Патрик щеше да пристигне след тридесет и пет минути. Напълно отчаяна изтичах до стаята на Джаз и силно потропах на вратата. М. П. Р. винаги разполагат с бляскави резервни тоалети.

— Случи се огромно нещастие. Дори позвъняване на 911 няма да помогне — обясних, когато Джаз най-после отвори.

— Нямаш никакви проблеми, сладка. Ще вземеш резервния ми тоалет — предложи тя.

Каква светица! Джаз беше готова за коктейла. Изглеждаше шеметно в червена рокля от „Валентино“, копираща модата от 70-те години и обсипана с копринени рози. Паниката ми малко намаля. Ако резервният тоалет на Джаз поне малко приличаше на този, то въобще нямаше за какво да се безпокоя. Тя отиде до дрешника и извади копринена вечерна рокля.

— „Оскар“. Модел от новия сезон. Заповядай — подаде я тя.

Поех роклята от сребристосива тафта. Наборът й бе пребогат. Вътрешно тайничко се развълнувах. Облякох я и изтичах до огледалото.

Приличах на айсберг. Да, уверявам ви. Защо единствената несполучлива рокля, направена от Оскар през цялата му кариера, трябваше да се озове на гърба ми, когато потенциално ми предстоеше най-бляскавата вечер през целия ми живот? Сега разбирам как се е чувствала Холи Бери, когато спечели „Оскар“. Наложи се да отиде да вземе онази сладка, малка, златна статуетка пред очите на целия свят, облечена като кънкьорка. Нищо чудно, че оттогава страда от стрес. Не бях в състояние да промълвя и дума. Да, много мило беше от страна на Джаз да ми предложи роклята, но и тя долавяше, че съм страхотно разочарована.

— Да, наистина изглежда малко натруфена — призна тя. — Но да не забравяме, че французите нямат представа колко е старомодно да си натруфен. Въобще няма да се усетят, гарантирам ти.

Нямах време да се притеснявам. Втурнах се обратно в стаята си и обух черните си обувки. Щяха да изглеждат великолепно с шифонената рокля, но с айсберга приличаха на две котви. Грабнах си чантичката. В този момент телефонът звънна.

— Долу съм, в колата — обяви Патрик.

— Идвам — изчуруликах аз все едно всичко е наред.

Дори няма да забележи с какво съм облечена, уверявах се аз; мъжете са такива. По стълбите слязох с рамото напред — полата на роклята се оказа по-широка от стълбището — и се опитах да се настаня елегантно в колата на Патрик. Трудна задача, защото едва успях да провра себе си и роклята през вратата. Понякога модните тенденции те карат да се чувстваш като парче пастет.

— Здрасти — жизнерадостно поздравих аз.

— Здравей — отвърна Патрик. При вида на тоалета ми лицето му се издължи. — Мислех, че ще си с роклята на „Александър Маккуин“. Това е „Оскар де ла Рента“.

Направо неземно! Винаги съм изпитвала невероятно подозрение към мъжете, наясно с модата, колкото и аз. Разказах на Патрик какво се бе случило.

— Съжалявам, но това е резервният тоалет на Джаз Конесей — завърших и се захилих.

Патрик дори не се усмихна. Останах с впечатлението, че разказът ми изобщо не му се стори забавен. Цяла вечер почти не ми проговори. Това е проблемът с гейовете и нормалните мъже, които разбират прекалено много от мода: зяпват по теб, когато си авангардно облечена с нещо от „Маккуин“, но появиш ли се с нещо натруфено и с вид на айсберг, мигом стават самата студенина. Цялата вечер Патрик се държа възпитано, но хладно. Остана запленен от осеяната с рози рокля на Джаз от „Валентино“, но пък аз погълнах толкова „Белини“, че самочувствието ми почти не го забеляза. Единственото, с което мога да се поздравя за онази вечер, е, че не срещнах Чарли Дънлейн. Въобще не се мярна.

На другия ден, по време на закуска, получих нова бележка.

Тръгваме в 1 часа. Кола ще те откара до летището, където ще те чакам. Приятна слънчева баня!

Патрик

Не ми звучеше особено ядосан. Вероятно не беше разстроен от айсберга в края на краищата. Сигурно не беше толкова повърхностен, колкото ми се стори вчера. Понякога съм прекалено строга в преценките си.

Телефонът иззвъня. Олелееее! Главата ме цепеше; ноктите ме боляха. Дори усещах косата си — нещо уникално при махмурлук от „Белини“. Обаждаше се Джаз.

— Здрасти. Връщам се в града с вас — осведоми ме тя.

— Чудесно. Излитаме в един.

— Ще се видим на летището — каза.

Ето, Патрик въобще не беше толкова отвратителен. Много мило да предложи на Джаз да се прибере с нас.

Но същевременно, щом Джаз ще пътува с нас, се налагаше да се издокарам с първокласен тоалет, подходящ за пътуване в частен самолет. С цепеща ме глава чевръсто облякох бяла лятна рокля, обух златни сандали и сложих златни обици халки. Вързах косата си на конска опашка с любимия ми шал от „Пучи“. После легнах върху леглото с торбички лед върху ноктите и останах така, докато дойде да ме вземе колата по обяд. Патрик се държеше като светец: изпращаше ми коли и бележки непрекъснато. Питах се дали, когато се върнем в Ню Йорк, няма да ми изпрати нова рокля, за да замени онази, която унищожих, но същевременно не бях сто процента сигурна, че ще го направи.

На път към летището минахме през Жуан-ле-Пен — симпатично селце с повече магазинчета за обувки и бикини, отколкото е възможно да си представите. След тридесет секунди не устоях на изкушението да направя набег на пазара. Спирайки колата, шофьорът заяви:

— Пет минути, mademoiselle. Оттук до летището има четиридесет и пет минути път.

Снабдена с около двадесет и пет чифта бикини, четиринадесет саронги и шест чифта еспадрили с удебелени пети — знаете как е на изисканите летни купони в Ню Йорк: задължителна процедура е да сменяш банските между две хранения — се настаних обратно в колата. Пазаруването определено ми помогна да се съвзема от преживяното унижение предишната вечер. Не преставах да се радвам как момичетата в Ню Йорк ще припаднат, виждайки какви еспадрили им купих. Винаги съм била привърженик на идеята, че ако си имала достатъчно късмет да предприемеш незабравими пътувания в чужбина, винаги купувай за приятелките си нещо модно. Беше едва средата на май и предстояха няколко седмици до Четвърти юли, но за момиче от Ню Йорк никога не е прекалено рано да започне да трупа на склад плажни дрехи.

Шофьорът ме остави на Терминал № 1. Отправих се към Изход № 0, откъдето тръгваха частните самолети. Нямаше и следа от Патрик или Джаз. Вероятно още не бяха пристигнали. Приближих униформен служител.

— Excusez—moi, monsieur, je cherche Monsieur Patrick Buxton.

— II est parti, mademoiselle — отвърна той.

Погледнах часовника: 1,30 следобед. Бях закъсняла само с някакъв си половин час. Не беше възможно Патрик да е отпътувал без мен.

— Какво?! — не повярвах на ушите си.

— Той тръгна преди час с момиче с тен.

Как е възможно той да постъпи така с мен; как е възможно тя така да постъпи?! Особено след като написах такъв хубав материал за нея. Изведнъж се почувствах омаломощена и разтреперана: белинитата, предлагани в хотел „Дю Кап“, си отмъщават в най-неподходящите моменти.

— А аз как ще стигна до Ню Йорк? — попитах.

Не се съмнявах, че този привлекателен пилот ще се погрижи да ме качи на друг частен самолет по-късно. В края на краищата бях безупречно облечена за такова пътуване.

— Je ne sais pas — отвърна той невъзмутимо и разпери безпомощно ръце.

Извърна се рязко и се отдалечи. Очевидно дрехите ми го оставиха напълно безразличен. Точно щеше да излезе от салона, когато се обърна към мен и посочи към прозорците отпред. Проследих показалеца му с поглед: от другата страна на алеята видях входа на Терминал № 2. Сърцето ми замря. Разберете ме правилно: нямам нищо против летищата като цяло, но там, във фоайето, имаше повече хора, отколкото на парад за Деня на благодарността. Бедата да пътуваш с частен самолет е, че после никога — никога — не желаеш отново да се качиш на редовен полет. Съветът ми към всеки, комуто предстои да пътува с частно возило, е да го направи единствено ако оттук нататък това ще му бъде стандартът. Честна дума, в този момент ми се искаше никога да не бях виждала облицования с чортова кожа таван на частния самолет на Патрик и никога да не бях опитвала изключително вкусните сандвичи, сервирани там.

Чакай, чакай: какво ми се въртеше из главата? Ако не внимавам, ще се превърна в капризна глезла като Патриция Дъф или някоя друга, не по-малко ужасна. Защо да не пътувам с редовен полет като всички останали хора по света? Мобилизирах цялото си самообладание и извлякох силно увеличения си багаж през алеята. Горещината беше убийствена. Докато стигна до гишето на „Ер Франс“ се чувствах като повехнала маруля.

Земната стюардеса зад гишето — сивокоса и безупречно сресана — ме погледна все едно съм употребяван анкерпласт.

— Oui? — посрещна ме тя. — Мога ли да ви помогна, Madame?

Защо французойките винаги така педантично се опитват да разстроят млади момичета като moi, наричайки ги „мадам“? Жестоко е, особено когато главата ти пулсира от изпитите „Белини“.

— Mademoiselle — поправих я аз. — Изпуснах самолета си за Ню Йорк. Кога е следващият полет?

— В три. Устройва ли ви?

— Разбира се — уверих я аз.

— Дължите 4376 евро.

— Какво? — преглътнах мъчително.

— Разполагаме с места само в първа класа.

— А на по-късен полет?

— Всички места са заети.

Бях на път да се разплача. Не разполагах с 4376 евро, за да ги хвърля на вятъра за еднопосочен билет до Ню Йорк. Въпреки това прехапах устни и подадох картата си „Виза“. Щях да таксувам цялото пътуване като доста скъпо струващ провал, от който обаче бях извлякла морална поука: никога не се обличай като наконтен айсберг, ако вместо това можеш да се облечеш с рокля на „Александър Маккуин“. Господи, толкова по-забавно щеше да е да похарча тези пари за розовия фотьойл от „А В С килими и мебели“ на Бродуей, за който мечтаех.

— Merci — кимна стюардесата, грабвайки картата ми. — Качването е след половин час.

— На кой изход, моля? — попитах.

Докато тя проверяваше, огледах опашките пред съседните гишета. През няколко от мен зърнах позната фигура. Извих шия, за да видя по-добре. Чарли Дънлейн чакаше пред гишето за полета до Ел Ей. Господи, нямах никакво желание да го видя. Ненавиждах случайните срещи, особено с хора, заварили те наскоро точно когато си взел свръхдоза „Адвил“. Още по-лошо бе, че изведнъж забелязах колко по-симпатичен е Чарли, отколкото го помнех. Имаше хубав тен и изглеждаше овладян и доволен от себе си. Единствено той имаше хубав вид на изкуственото осветление, характерно за летищата. Предполагам, може да се третира като триумф на личността. Това, че го видях в този момент, определено ме заплаши с диабет: от шок кръвната ми захар падна до нула, кълна се. Изведнъж ми се зави свят, уплаших се дали няма да припадна от смущение. Реших да се взема в ръце. Тръснах глава и погледнах в другата посока.

Все пак, напомних си, сега е по-добре, отколкото ако го бях срещнала предишната вечер. Да не забравяме, че вече не бях с натруфената айсбергова рокля, а с първокласен костюм за пътуване, напомнящ малко носените от Лий Радзивил дрехи в Капри през 70-те години; освен това не се държах като самоубийца, а с напълно нормален вид се готвех да се кача на полет за Ню Йорк — с други думи, овладяно, нормално и никога не предприемало опит за самоубийство момиче. Дали да не го поздравя, а после никога вече да не му проговоря?

— Ей, здравей — извиках, макар и леко смутена.

Ето, готово. Направих го. Дори да ме ненавиждаше, не ми пукаше. Чарли се обърна и ме погледна. Господи, отново ми прималя. Тези белинита действат изключително коварно понякога.

— А, здрасти… — махна ми неловко и посочвайки гишето пред мен, добави: — Май искат да говорят с теб.

Обърнах се и видях строгия вторачен поглед на наземната стюардеса.

— Мадам — заяви тя високомерно, — съжалявам, но не можете да пътувате. В картата ви няма достатъчно пари — заяви и ми я връчи.

— Сигурна ли сте? Моля, опитайте отново — заумилквах се аз.

— Non. Отдръпнете се встрани, ако обичате.

Изведнъж изпитах огромно съчувствие към изхабени вече супермодели. Вероятно се чувстват точно така: в един момент целият свят е в краката им, а в следващия всеки ги подмята както си иска. Започнах да си събирам нещата. В този момент Чарли се провикна:

— Ще те изпратя до твоя изход. До салона за полета до Ел Ей е.

Господи, сега и това ли? Едно е да изпуснеш излитането на частен самолет — то си е направо натрупване на поучителен житейски опит. Освен това няма как да се разбере, че ти се е случило, нали? Друго е обаче да бъдеш разкрит — и то от познат, — че няма как да се прибереш вкъщи. В никакъв случай не желаех Чарли да разбере в какво положение съм — без билет и без пари. Предусещах, че няма да срещна одобрение от негова страна. Междувременно той се приближи и взе част от багажа ми.

— Ще ти позволят ли да вземеш всичко това като ръчен багаж? — зачуди се.

— Разбира се — отвърнах, все едно винаги носех със себе си куфар и четири пакета от различни магазини.

— Ти… добре ли си? — попита Чарли и ме погледна загрижено.

— Чудесно се чувствам — уверих го.

Изведнъж ми хрумна, че възторжените отзиви за Чарли в Кан вероятно са заличили всякакъв спомен от инцидента с адвила.

— Наистина ли? Тревожа се за теб след… Париж — промърмори той смутено.

— Добре съм. Направо — чудесно.

По принцип не лъжа, но когато го правя, съм tres убедителна. Отправихме се към изходите. Вътрешно треперех от страх. Представа нямах как ще се сдобия с билет между общото фоайе и изхода. Не желаех отново да се почувствам унизена пред този човек. Същевременно не ми хрумваше как да го разкарам, защото бе толкова мил да ми носи багажа; това обаче ме излагаше на риск да бъда разкрита в какво неловко положение се намирам. Опитах се да бъбря, все едно всичко е толкова наред, колкото твърдях.

— Радвам се, че ти и Джули изяснихте нещата помежду си — подхвърлих.

— Да, изяснихме ги. Тя е страхотно момиче. Направо невероятно — усмихна се той ласкаво.

Очевидно го бе пленила напълно, явно бе главозамаян от нея. Несъмнено Чарли нямаше и най-бегла представа какви ги върши тя. Джули винаги съумяваше да опази в тайна забежките си. Знаете ли какво стана после? Комбинацията от хипогликемия и главоболието от белинитата изведнъж ме накара да изпитам известно съчувствие към Чарли. Имам предвид, че той вероятно беше свестен човек, независимо дали го харесвах или не. Нещо като онзи парфюм на „Тиери Мъглър“ — „Ейнджъл“: никак не ми допада, но не означава, че парфюмът е лош. В края на краищата милиони хора приемат уханието му за божествено. Вероятно Чарли беше моя „Ейнджъл“, ако съществува аналог между мъже и аромати, които мразиш.

Пристигнахме до пункта за проверка на билети. Нямаше как да мина без бордова карта.

— Най-добре да се сбогуваме тук — подметнах аз небрежно. — Искам да се отбия в тоалетната.

— Приятен полет — пожела ми той и ми връчи багажа.

— И на теб. Благодаря.

Чарли се нареди на дългата опашка. Имах чувството, че съм се справила бляскаво. Той нямаше ни най-малка представа какво се бе случило. Изчаках да се отдалечи, взех си нещата и седнах в едно от кафенетата. Нищо друго не повдига така настроението ти, след като те е изоставил филмов продуцент и почти те е спасил покровителствено отнасящ се и дразнещо симпатичен кинорежисьор, както прясно изцеден портокалов сок за пет долара. Седях на бара, забола глава в „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и докато пиех сока, се питах какво ще правя. Една сълза се стече по бузата ми. Сега, останала сама, независимо от бляскавия ми тоалет за пътуване, се почувствах окаяна. Не, чувствах се направо като глупачка.

— Да не си решила да изпуснеш полета?

Той се беше върнал. Какво му имаше на този тип? Само защото Чарли излизаше с Джули, това в края на краищата не му даваше право да се намесва нито в личните ми планове за пътуване, нито в личните ми планове за самоубийство. Стоеше широко усмихнат пред мен, все едно животът ми е някаква комедия или и аз не знам какво.

— Да — отвърнах троснато.

Бях изрекла достатъчно лъжи за един ден. Вече не ми пукаше какво ще си помисли Чарли за мен.

— Защо? — попита той.

— Лични причини.

— Добре ли си?

— Ако наистина те интересува, ще ти кажа: един тип, който ме докара тук с частния си самолет, ме изостави. Нямат свободни места в пътническата класа. Служителите на „Ер Франс“ не приемат кредитната ми карта, а годеникът ми вече си има проклета нова годеница.

За мой ужас по бузата ми се стече огромна сълза. Чарли ми подаде носната си кърпичка и аз я сграбчих бясна, защото отново стана свидетел на мое падение.

— За Едуардо ли ми говориш? — попита Чарли.

— Едуардо е женен! — простенах с треперещ глас. — Също и господин Частен самолет!

Макар и вече запознат с патетичната истина за гадното ми състояние, Чарли изглеждаше леко развеселен.

— Може би е за добро — отбеляза той.

— Какво ти добро! Направо е трагедия.

— Така ще се научиш да не ходиш на ваканции с непознати мъже.

Какви ги приказваше той? Познавах Патрик от поне двадесет и четири часа преди да приема поканата му да го придружа до Кан. По лицето на Чарли отново се изписа изражение, което сякаш казваше: „Не можеше ли да се досетиш, че ще се стигне дотук?“ Възможно е да имаше право.

— Хайде — подкани той. — Трябва да се качиш на самолета.

Бързо ме отведе обратно до гишето, измъкна кредитна карта и ми купи билет. Връчи ми бордовата карта и двамата заедно минахме през проверката. През цялото време гледах към пода и вървях силно смутена и мълчалива. При изхода последните пътници се качваха на полета за Ню Йорк.

— Върви — насърчи ме той и ме побутна към стълбата на самолета.

— Благодаря ти. Ще ти се отплатя — промълвих унизена.

— Не е нужно. Пиши го в графа: „Придобит опит“. Но ми направи една услуга — не предприемай пътувания на частни самолети с женени мъже, става ли?

Влязох в самолета, пламнала от гняв. Чарли не разбираше, абсолютно нищо! Физически е невъзможно нюйоркско момиче някога да откаже да пътува с частен самолет.

 

Списък на предпочитаните четива от Джули Бергдорф

1. Списъкът на организаторите на благотворителни балове в „Американски балетен театър“ през есента. Според Джули там стават повече семейни интриги, отколкото дори при Толстой.

2. „Изкупление“ от Йън Макеуън, особено стр. 135. Там е най-пикантната сексуална сцена.

3. Съобщенията за предстоящи сватби в „Сънди Таймс“. Важно е да се знае кой не е вече на пазара.

4. Като стана въпрос за пазари: заради изброяването на най-богатите 100 души в момента, Джули обожава „Уолстрийт джърнал“.

5. Пролетният каталог на „Барнис“.

6. Последните десет страници от „Корективите“ на Джонатан Франзън. По предвиждания на Джули никой няма да я залови, че не е прочела книгата, ако спомене за взаимоотношенията на Чип с психоаналитичката.

7. Присъственият списък на зрителите на последното за сезона ревю на Майкъл Корс.

8. „Драмата на надареното дете“ от Алис Милър. Тази книга чувствително помага на Джули да не е прекалено самокритична към себе си, задето приема всичко така драматично.

9. Тефтерчето с адреси на Джули. Няма да повярвате какви хора са вписани там, така както и тя самата не го вярва.

10. Списък на ревютата в Париж. Полезно е да се знае наизуст.