Плъм Сайкс
Тези луди, луди глезли (10)

6.

Чух някой да шепне.

— Щом не се появи на разпродажбата на „Шанел“, нещата май наистина са сериозни. В смисъл — наистина го е обичала.

— Винаги съм намирала фотографиите му за малко отвъд — просъска друг глас. — Няма начин да се омъжа за човек, според когото удавен камион е симпатичен.

Чух да се отваря врата.

— Вие двете, млъкнете! Ще я събудите. Отивам до аптеката да й купя още „Ксанакс“. Наблюдавайте я тихичко.

Вратата се затвори и някой изчезна.

Къде се намирах? Струваше ми се прекалено голямо усилието да си мръдна краката или ръцете, или да отворя очи. Усещах тялото си като парче сирене бри, престояло в хладилника прекалено дълго. През няколко минути в главата ми, точно зад дясната вежда, сякаш се забождаше игла.

Мълчание, после — няколко въздишки, още по-после:

— Господи, погледнете я. Съвсем е ан, но не като супермодел, а като изтерзан от всичко човек. Господи!

— Появила се на срещата в пет сутринта с оплакването, че преживява небивал пристъп на срам. Потънала в сълзи, съобщила, че сватбата се отменя. Джули каза, че била облечена само в крадено палто от чинчила и пликчета.

Явно ме бе сполетяло сватбено бедствие. Божественото на успокоителни хапчета от рода на „Ксанакс“ е, че дори да си в епицентъра на собствената си лична романтична трагедия, пак се случва да не забележиш.

— Щеше да изглежда грандиозно в булчинска рокля. Жалко. Тъжна история. Вера Уанг ще припадне. Три пъти ходи до Индия, за да наблюдава лично как поставят мънистата по булото. Щеше да е най-върховното було, сътворено някога от Вера Уанг. Цяла година го бродираха. Какво ли ще прави с него сега?

— Защо не й помогнеш? Вземи булото за твоята сватба. Ще бъде мила постъпка. Така и Вера ще остане доволна.

— Да, вярно. Защо да не взема булото в израз на висша доброта?

— Всички в града ще решат, че си най-великодушната приятелка, която е имала. Господи, представяш ли си унижението, съпровождащо развалянето на годеж? Превръщаш се в момиче, което почти се е омъжило. Тя вече няма да може да се появи в „Киприани“ да изпие едно „Белини“. Невероятен позор!

Молех се тези добри хора да са ме отвели в приют за душевноболни, в отделението на страдащите заради развален годеж, някъде в планината Синай.

— Както знаете, не съм по клюките и разчитам да не споменете пред никого, но разбрах, че са скъсали, защото той я заловил да праща съобщение на Джули, докато… сещате се…

— Докато какво?

Шепнене, много „пстт“, „ппссс“, „ссппт“…

— Неее!…

— Дааа!…

— Господи, това е върховно. Дали ще ме научи и аз да го правя?

Леко отворих очи. В стаята беше тъмно и едва различих две руси гриви, поклащащи се енергично. Тихо промълвих:

— Дафне ще ви научи.

Двете глави се обърнаха към мен и Джолийн и Лара ме зяпнаха.

— О, слава Богу — възкликна Джолийн, — тя е жива.

— Къде съм? — попитах немощно.

— В стаята за гости в апартамента на Джули. Трейси Кларксън току-що я обзаведе. Той се грижи за къщите на всички холивудски звезди. Страхотно се е справил.

— Защо съм тук?

— Годеникът ти коравосърдечно те заряза, след като правил секс с теб и…

— Престани! — изпищя Лара. — Не е необходимо да й съобщаваш всички сексуални подробности.

Дори „Ксанакс“ не заличава подобни преживявания. Всеки изпепеляващ миг бе запечатан в съзнанието ми. От шок и ужас не бях на себе си. Сега съм напълно наясно какво му е било на онова момиче от „Заклинателят“.

— Мила, трябва да хапнеш — каза Лара. — Ще поръчаме от рум сървис. Какво искаш?

— Само сребърен нож за плодове — отвърнах.

— Какво? — обади се Джолийн.

— Сребърен нож за плодове — повторих. — За да си разрежа вените, но да го направя стилно.

— Съвсем се е побъркала — прошепна Джолийн на Лара.

Чудничко, мина ми през ума, значи е само въпрос на време да ме приберат в някой прекрасен санаториум в Калифорния. Пишещите колеги в Ню Йорк редовно отскачат там поне по един път месечно и успяват да наваксат пропуснатата работа. Чувала съм, че на повечето места вече предлагат и японски масаж с горещи камъни.

Неприятното при ксанакса е, че по някое време някой като Джули например започва да ти натяква да не го гълташ повече. Когато няколко часа по-късно въздействието му отмина, през френските прозорци нахлу хлад и проникна под ръчно тъканата завивка на Джули. Самотата обви тялото ми като змия, все едно бе дим от някоя от луксозните й ароматични свещи. Започнах да се потя, лицето ми плувна във влага, тялото ми гореше, а аз все по-ясно осъзнавах, че разбитото сърце си е разбито сърце, независимо кой е аранжирал стаята, в която това ти се случва. За съжаление ръчно тъканите завивки съвсем не те пазят от личните романтични трагедии. Трябваше да предупредя Джули. Извиках я и тя влезе на пръсти.

— Моля те, разреши ми да се обадя на Зак — измърморих с дрезгав глас. — Искам да си изясня нещата.

Откакто пристигнах предишната вечер, Джули не ме допускаше до телефон.

— Единствено годежите и разводите ощастливяват човек — назидателно ме осведоми тя. — Извади късмет, че се измъкна. Не му се обаждай. Само ще развалиш нещата.

— Но аз го обичам — прошепнах отчаяно.

— Не го обичаш. Желаеш го. Как можеш да обичаш мъж, когото почти не виждаш? Според моя психоаналитик ти си обсебена от идеята за романтичен идеал. Копнееш за представата за него, не за самия него. А истината е, че той е пълно чудовище.

Ако мразя нещо, то е професионално мнение, което не съм искала. Психоаналитикът на Джули няма ни най-бегла представа за моя Единствен.

— Защо ми изпращаше всички онези подаръци, твърдеше, че съм най-остроумното момиче в Манхатън, и ми предложи да се оженим? Няма логика — хленчех аз.

— Напротив. За тип като Зак е лесно с малко пари и стил да завърти главата на едно момиче. Много по-трудно е да бъдеш с някого и да го направиш част от живота си. Той предпочита преследването — обясни Джули, влязла в ролята на пророчица.

— Позволи ми да му се обадя…

— Почивай си — посъветва ме тя бодро.

Излезе от стаята, но забрави мобилния си телефон върху леглото. Набрах номера на Зак. След обичайните преговори със секретарката му той най-после се обади.

— Да?

Звучеше нормално — възможно бе нищо да не се е случило.

— Да се срещнем ли… да поговорим…

— Много съм зает — прекъсна ме Зак.

— Но това е сериозно. Трябва да го обсъдим.

— Заминавам извън града. Ще ти се обадя.

Връзката прекъсна.

Чувствах се отчаяна. Макар да съзнавах, че Зак се държа отвратително, май продължавах да съм влюбена в него. Най-болезненото нещо е да си лудо влюбен в някой, който вече не е лудо влюбен в теб. Как стигнахме от: „Толкова си сладка с неумението си да готвиш“ до сегашното положение, питах се аз, лежейки в спалнята за гости на Джули. Сякаш се намирах в някой от онези силно депресиращи филми с Мерил Стрийп, където всички живеят в предградията, обличат се лошо и не разбират какво е станало с чувствата им.

— Сега вече никога няма да си го върна — простенах пред Джули, когато тя надзърна по-късно през деня. — Толкова ми е тъжно. Обадих му се, а той каза, че напуска града.

— Не разбирам защо постоянно се връщаш, за да страдаш — раздразни се Джули. — Обясних ти, че е чудовище, и сега той го доказа.

Джули беше права, съзнавах го, но това не правеше нещата по-лесни за мен. Много нюйоркски момичета следват ирационален модел на поведение: колкото по-зле се държи един мъж с тях, толкова повече нараства желанието им да са отново с него. Ако все пак отново се съберат, той се държи по-лошо от преди. Накрая връзката свършва, защото той е ужасен, какъвто е бил от самото начало, но минава известно време преди момичето отново да започне да изглежда нормално, разумно и овладяно. Основната цел на занятието е ти да зарязваш, а да не си зарязаният. Чудех се защо Джули не го разбира, но пък тя беше едно от най-нерационалните момичета в града.

Опита всякакви начини да ме развесели. Но каквото и да ми кажеха започвах да се чувствам само по-зле. Например, когато подметна: „Дори не заслужава такова страхотно и хубаво момиче като теб“, се почувствах не депресирана, а отвъд! В края на краищата точно това казвам и аз на момичетата, които не са нито особено страхотни, нито хубави, за да ги утеша, след като гаджетата им са ги зарязали.

В продължение на три дни не излязох от стаята за гости на Джули. Зак не се обади. Развих остра форма на раздялорексия — заболяване, характерно за всички момичета в Ню Йорк и Ел Ей, след като гаджетата им са ги зарязали: напълно губиш апетит и съвсем скоро можеш да се вмъкнеш в дрехи детски размер. Не хапвах нищо, дори любимите ми ванилови тарталети, които Джули поръча специално да донесат от пекарна „Магнолия“ в центъра на града. Бях тотално помръкнала. Лара непрекъснато се опитваше да ме утеши за външния ми вид, повтаряйки как мечтае да хване раздялорексия — тогава нямало да пръска толкова време и пари по диетолози и персонални инструктори по гимнастика. Истината е, че приличах на резен сьомга, само дето никой никога не се отказва от резен сьомга, а мен никой не ме желаеше.

Бях попаднала в хотел „Разбитите сърца“, където се чувстваш по-нежелан от парче несготвена риба.

И други признаци издаваха колко дълбоко бях разстроена. Например бях в състояние да слушам единствено музиката на Марая Кери, а само по себе си — като се замисля — това е по-тревожно дори от раздялорексия. Джули предложи да докара Ксения, маникюристката полякиня, която се грижи за всички холивудски звезди, но аз простенах: „Не, благодаря.“ Явно се бях превърнала в безнадежден случай, за да се откажа от Ксения. В смисъл, понеже съм толкова вманиачена да поддържам външния си вид, ноктите буквално ме болят, ако не са намазани със захарно розов лак „НАРС“. Но ще ви призная: дори болката в ноктите бе по-поносима от разкъсващата ме в момента болка.

На четвъртия ден Джули обяви намерението си да ме изведе. Близначките Вандонбилт даваха обяд, за да подпомогнат благотворителния си обект — девическо училище в Гватемала. Близначките караха Джули винаги да се чувства tres неловко, защото макар и по-богати от нея, постоянно проявяваха готовност да помогнат на нуждаещите си.

— Не искам да ходя. Толкова ме е срам, че мисля никога вече да не си покажа носа навън — решително се възпротивих аз.

— Слушай, и на мен не ми се ходи, мила, но те са ми братовчедки и се налага да им покажа, че съм не по-малко доброжелателна от тях. Никога няма да разбера защо предпочитат да живеят в онзи средна ръка апартамент и да носят средна ръка дрехи, когато могат да си купят най-доброто, предлагано от „Долче и Габана“. — После по-тихо добави: — Не можеш да останеш тук завинаги. По някое време трябва да излезеш.

Измъкнах се от леглото и някак успях да се облека. Доста се изплаших, когато се видях в огледалото: косата ми стърчеше все едно е слама, а лицето ми беше подпухнало; джинсите ми висяха като торба и сякаш бях облякла няколко номера по-голяма тениска. Приличах на някоя от окаяните фенки на Марк Джейкъбс, които се навъртат из магазините „Марк“ на Бликър Стрийт в събота. Различавахме се по едно: те харчеха цяло състояние, за да изглеждат така недохранени. Джули, неотразима в розовата си лятна рокля, страшно хареса обезобразения ми вид.

— Изглеждаш шикозно, като пристрастена към хероин — заключи тя. — Близначките Ванди ще умрат, когато те видят.

Е, поне нещо положително може да излезе от посещението, помислих си.

Джули пожела да се отбием в „Пастис“ за по едно безкофеиново кафе с мляко, преди да отидем на обяда.

— Необходимо ми е да се настроя за прекарване в центъра на града — обясни тя.

Ужасих се. „Пастис“ беше най-модното място в Ню Йорк. Ами ако се сблъскам с хора, които ще се досетят, че наскоро годежът ми е бил развален?

— Не се притеснявай — побърза да ме успокои Джули, видяла разтревоженото ми изражение. — Там няма да срещнем познати. Никой в Уест Вилидж не става преди дванадесет.

Докато шофьорът ни откарваше към центъра, започнах да се чувствам по-добре. Беше приятно най-после да напуснеш леглото и много забавно да се пътува в новата кола на Джули: лимузина с кожени седалки в карамелен цвят. Вече не плачех истерично, дори успях да се разбъбря, когато поехме по Пето авеню.

— Искаш ли да дойдеш на морската вила през уикенда? Къщичката за гости ще е само за теб. Татко много ще се зарадва да те види — предложи Джули.

— С удоволствие — приех аз.

— Браво на теб — възторгна се Джули. — Преди да се усетиш, ще се оправиш напълно.

Разбитото сърце обаче е коварна работа: точно се почувстваш една идея по-малко истерична, то те пробожда и ставаш по-истерична, отколкото в началото. Докато напредвахме по Петдесет и седма улица, зърнах гигантски билборд с огромен пръстен с три диаманта. Под снимката се мъдреха думите: три начина да и кажеш, че я обичаш. Първият ми пристъп на плач за деня започна мигновено. Защо тези хора от „Де Борс“ искаха да ме довършат? Не знаеха ли, че рекламирането на годежни пръстени действа изключително травмиращо на населението с развалени годежи?

— Господи! — възкликна Джули. — Какво има?

— Онази реклама за годежния пръстен ми напомни какво ми се е случило.

— Но, мила, ти така и никога не получи годежен пръстен, следователно това не бива да ти влияе.

— Знааам — проплаках. — Представи си обаче колко по-разсссстроена щях да бъда, ако го бях получила. Господи, не издържам повечееее…

— Хайде, мила, вземи тоалетна кърпичка от „Версаче“. Те винаги ми помагат да се почувствам по-добре.

Избърсах си носа и се опитах да се съсредоточа върху нещо приятно, като вътрешността на колата. Измъкнах списание „Ню Йорк“ от джоба на гърба на седалката пред мен. С пастелнорозови букви на корицата беше изписано: „25 НАЙ-РОМАНТИЧНИ ПРЕДЛОЖЕНИЯ ЗА ЖЕНИТБА В МАНХАТЪН“. Който и да беше главният редактор на „Ню Йорк“, той бе несъмнено болен, за да постъпва така. Заглавието ми напомни за работата ми и че напълно съм забравила да уговоря нова дата за интервюто с наследницата в Палм Бийч. Явно не ме биваше да се справя с нищо. Затворих си здраво очите и не ги отворих, докато не пристигнахме в „Пастис“.

Както бе предположила Джули, сладкарницата се оказа празна. Седнахме в ъглово сепаре да пием кафе. Отново се почувствах по-добре: мястото беше страхотно, а сервитьорът ни — изключително привлекателен. Джули прелистваше списание „Ние“, а аз успях да преглътна парче от яйцата по бенедиктински.

— Джули, дали онова, което ми се случи, е истина? — попитах аз.

— Ами пише го в „Ние“, а отпечата ли се нещо там, значи е официално — обясни Джули и ми показа страницата със светската хроника.

Сепнато си поех въздух. Както знаете, твърдо вярвам на клюките. Сега, щом за мен пишеше в манхатънско жълто списание, значи всичко е истина. Нещата бяха просто отвратителни!

— Господи, значи дори няма да успея да го запазя в тайна — простенах. — Толкова ме е срам!

— Погледни на нещата от друг ъгъл: поне няма да ти се налага да минеш през ада да осведомиш всички, че сватбата няма да се състои, защото всички ще са го прочели. Така е много по-добре, повярвай ми — увери ме Джули. — Неприятните писания понякога имат предимства.

— Ей! — прекъсна ни ведър, чуруликащ глас. Принадлежеше на Кристъл Фийлд — момиче, прекалено красиво, за да понеса компанията й в момента. Имаше загар и носеше кошничка, от която надничаше очарователно териерче с червена панделка на врата. Малките кученца са страшно модерни (защото няма никакъв проблем да ги вземеш като ръчен багаж по време на полет до Париж), както и плетените кошнички от китайския квартал, в които да ги разнасяш. Кристъл пристъпваше в абсолютен синхрон с модата. Появата й точно в този момент от живота ми беше tres трагична за мен. Тя изглеждаше депресиращо сияеща. Няколко секунди по-късно към нас се присъедини и гаджето й Били. Страшно е привлекателен; двамата моментално се хванаха за ръка. Очевидно бяха силно влюбени. Това не ме засягаше. На Кристъл и Били всичко им беше прекалено наред, за да се каже, че връзката им е истинска; нямаше да издържи на изпитанието на времето.

— И двамата сте с хубав тен — отбеляза Джули.

— Придобихме го по време на медения месец — усмихнато обясни Били. — Току-що се връщаме.

Защо възторжени двойки изпитват нечестната потребност да тероризират самотни момичета като мен? Намирам го за страшно себично. В следващия миг Кристъл ме попита:

— Кога е сватбата ти?

В продължение на няколко секунди останах загледана в нея. Това бе един от най-унизителните моменти в живота ми дотогава. Налагаше се да съобщя на публично място на някого, че съм останала без годеник. Мина известно време преди да отговоря, мина всъщност толкова дълго време, че Кристъл и Били придобиха притеснен вид, а кученцето се разлая. Най-накрая промълвих:

— Няма да се състои.

Мълчание. Никой не знае какво да каже, когато е узнал за такава огромна по размер трагедия, и то по средата на деня в „Пастис“ — заведение, където клиентелата е привикнала да получава единствено удоволствия.

— Яко! — възкликна Кристъл и в следващия момент устните й оформиха голямо О.

— Да, яко — съгласи се Били.

В Ню Йорк дори мъже, за които се предполага, че не са обратни, са започнали да употребяват „Яко!“, за да не изостават от приятелките си. Смотолевиха някакви прибързани извинения и си тръгнаха.

Никой не желаеше да е до провалил се в романтично отношение човек като moi от страх състоянието ми да не е заразно. Навсякъде из Ню Йорк витаеше любовта, но аз не получавах и частица от нея. Чувствах се както някога на разпродажбата на летните чанти на „Гучи“: всички се разпродадоха за девет минути. Записах се в списъка на чакащите с надеждата нещо да се промени, ала така и не се сдобих с такава чанта просто защото нямаше достатъчно бройки. По същия начин и леещата се наоколо любов се оказа недостатъчна.

На път към сестрите Ванди имах горе-долу самочувствието на Челси Клинтън, преди да разбере за възможността къдрава по рождение коса да се изправя. Според уверенията на Джули никоя на обяда нямало да бъде придружена от симпатичен съпруг или гадже. Близначките живееха в преобразуван гимнастически салон чак на Мълбери Стрийт. Изтегнали се върху големи възглавници, разпръснати по пода, всички гости пиеха антиоксидантен чай. Вероника и Вайълет Вандонбилт бяха облечени в шити по поръчка сака с щампован на гърба надпис: „СВЕТЪТ Е НАШ. ВИЕ ПРОСТО ГО ОБИТАВАТЕ“. Виждайки ни, и двете възкликнаха в хор:

— Ооо… Толкова ни е жал за теб. Когато узнахме, се наложи да извикаме извънредно нашия акупунктурист.

Изведнъж гостите започнаха да разпитват Джули защо сестрите ме съжаляват толкова и преди да се усетя, всички ме прегръщаха, за да ме утешат. Джули ме отведе до поставена малко встрани възглавница.

— И през ум да не ти минава да използваш услугите на техния акупунктурист — просъска Джули. — Господи, защо се държат така мило? Почти не те познават, а вече ти предлагат услуги.

Близначките Ванди дойдоха да седнат при нас. Джули се усмихна широко и ги попита с какво се занимават в момента.

— Ще отворя нов голям гимнастически салон с минерални вани в центъра на града — сподели Вероника.

— А аз ще купя бижутерски магазин на Елизабет Стрийт — добави Вайълет.

— Чудесно — усмихна се Джули. — Много щедро от страна на татко Ванди. Много ти е хубава гривната — смени Джули темата и грабна Вероника за китката.

Върху плочката на златната гривна на Вероника имаше гравирано 622.

— И Джон има такава — изгука Вероника. — Това е номерът на апартамента ни за медения месец в хотел „Киприани“ във Венеция.

Дори чувствителни и мили момичета като близначките Ванди ми напомняха, че не съм ходила на меден месец и едва ли някога щях да отида. Избърсах появила се в окото ми сълза.

— О, мила, недей. Ела да те прегърнем — възкликнаха близначките едновременно.

Не издържах повече. Изведнъж ме заболя цялото тяло — включително и ноктите на ръцете, все едно кървяха. Господ да благослови Джули: извини ни набързо, отведе ме при колата и скоро се озовахме в безопасност в апартамента й. Нещата започваха да стават сериозни, дадох си сметка аз. Нуждаех се от заместител на годеника си, иначе животът ми в Манхатън заплашваше да стане непоносим и щеше да се наложи да се преместя на чуждоземно място като например Бруклин.

На следващия ден се върнах в своя апартамент. На телефонния секретар имаше едно-единствено съобщение; беше от мама. „Всички знаем. Сигурна ли си, че сватбата няма да се състои? За мен в селцето е много неловко да отменям втори път резервацията на замъка, така че не би ли могла все пак да се омъжиш? Добре. Поддържаме връзка.“

Жилището ми се стори страшно самотно, никой не ми звънеше по телефона, никакви покани за събирания не пристигаха по куриер. Както подозирах сега, когато вече нямах годеник, секна и потокът от безплатни дрехи на дизайнери, опитващи се да пробият на пазара. Разхождах се безцелно из апартамента по нощница (сама по себе си от високо качество) и се тормозех как щях да спазя крайния срок за предаването на интервюто. От редакцията искаха материала, а единственото, което успявах да върша ефективно, бе да стоя в кабинета си и да се чувствам окаяна. В царящата наоколо плътна тишина започнах да се чувствам сродна по душа с тъжните момичета, собственички на дивиди устройство.

Реших и аз да отида да си купя и да гледам филми до края на живота си, защото очевидно никога вече нямаше да ме поканят където и да е. Облякох се и излязох от апартамента. На път за „Уиз“ се отбих в пекарната „Магнолия“ на Бликър Стрийт, за да си взема ванилова тарталета с глазура. Изядох я в таксито. Тези тарталети са невероятно вкусни и сладки. Кълна ви се, че с тях можете да се самоизлекувате. Макар и за няколко секунди настроението ми се повиши.

При пътешествие до „Уиз“ на площад „Юниън“ ноктите на ръцете неизменно те заболяват дори когато всичко тече по мед и масло. Господи, помислих си, минавайки край милионите мобилни телефони на път към щандовете с телевизори, веселието на този град, бълбукащо като мехурчета на шампанско, напълно се е стопило. Чувствах се страшно депресирана. Избрах възпроизвеждащо устройство и се наредих на опашка да платя. В този момент звънна мобилният ми телефон. Обаждаше се Джули и настояваше да разбере къде съм. Казах й. Тя само дето не припадна.

— Шибания „Уиз“?! Купуваш си дивиди устройство?! Явно преживяваш нервен срив!

— Не преживявам никакъв нервен срив — отсякох аз и избухнах в истеричен плач. — Чувствам се абсолютно, стопроцентово страхотно.

След петнадесет минути Джули пристигна и ме отведе с колата си. Поехме към „Бергдорф“ — Джули не можеше да отмени часа си при Ариет за изсветляване на косата дори заради нервния ми срив. Когато пристигнахме, ни заведоха в помещението за боядисване. Седях и наблюдавах как Ариет се занимава с косата на Джули. Същевременно Ариет подхвана темата за развалянето на годежа — настояваше да разбере всички пикантни подробности, ала Джули предано отказа. Тя само промълви:

— Ариет, скъпа, искам русо като на К.Б.К, а не като на Къртни Лъв и няма да говорим за провалилата се връзка на приятелката ми. — После Джули се обърна към мен: — Милинката ми! Веднага трябва да започнеш терапия. Това не е шега, а нервен срив. Имам ги по двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, така че съм наясно какво говоря.

— Джули, за нищо на света няма да отида на терапия — възпротивих се аз.

Мислех си го искрено — в края на краищата с какво терапията беше помогнала на Джули? Като я наблюдаваше, човек не би посмял да твърди, че всекидневните й посещения при психоаналитика й се отразяват благоприятно.

— Добре — съгласи се Джули. В първия момент не повярвах, че съм се отървала така лесно, но тя тутакси продължи: — Имам много по-добра идея. Знаеш ли какво правя всеки път, когато преживявам нервен срив, а терапията не ми е помогнала?

Поклатих глава.

— Оттеглям се да се възстановя в „Риц“.

Джули твърдо вярва, че престой в „Риц“ в Париж ще излекува всички психични заболявания, дори такива упорити и тревожни като шизофрения. Но да отида в Париж с разбито сърце? Това направо ще ме довърши.

— Просто искам да остана в спалнята за гости в апартамента ти през следващите шест години — признах.

— Ти си психично болна — подхвана Джули — и не си в състояние да прецениш кое е добро за теб. Затова аз поемам грижата да те заведа в Париж. След като си на път да полудееш, поне го направи в шикозна обстановка. После месеци наред ще разказваш по време на различни вечери тук как си полудяла в Париж. — Очите на Джули сияеха пред откриващите се потенциални социални преимущества най-добрата й приятелка да е с напълно разбита нервна система. — О, недей да плачеш. Успя да се измъкнеш от един ужасен брак с фотограф психопат, който прави зловещи снимки. Господи — възкликна тя, — понякога ми се ще аз да преживявах този нервен срив.

Джули всъщност имаше право; искам да кажа, че дори в дълбините на романтичната мъка виждах примамливата страна на перспективата да страдам изтънчено в Париж, където има много магазини наблизо. Къде-къде е по-добре да съм там, отколкото в психиатричното отделение на медицинския център „Бет Израел“, където, доколкото ми е известно — няма никакви бутици. Единствено се притеснявах за надвисналия над мен краен срок за предаване на интервюто. Прибягнах до следното, малко безотговорно, решение: щях да съобщя в редакцията за пътуването си до Франция, след като го осъществя. Така никой няма да успее да ме спре.

 

О, помислих си, качвайки се на следващата вечер на самолет на „Ер Франс“, тази crise de nerfs (така на френски се нарича нервна криза) започва да се очертава като нещо изключително. Същата вечер се почувствах почти развеселена. Дори при вида на седнала до нас с Джули щастлива млада двойка, която се опитваше да ме разстрои на публично място, демонстрирайки щастието си все едно са Том и Никол преди да се разведат, аз само се усмихнах. Определено започвах да се оправям.

 

Рано сутринта пристигнахме на рецепцията. Всички сияеха от щастие да ни видят.

— Добре дошли, mes cheries — поздрави ни управителят, мосю Дюре.

Той винаги се грижи за Джули, когато е там, и дори знае преди нея какво точно иска.

— Merci, monsieur — отвърнах аз свободно на френски.

Французите са изключително внимателни към хора с нервни сривове. Нямам представа откъде са се сдобили с репутацията на сантиментални и лигави. Мосю Дюре се оказа най-сладкият, най-добронамереният и грижовен човек, когото някога съм срещала.

— Мосю Дюре, къде ще ни настаниш? На божествено място, предполагам — изчурулика Джули. — И ще уредиш ли да ни донесат cafe au lait в стаята веднага, както и малко гъши пастет, скъпи?

Дюре ни отведе до първия етаж. Спряхме пред масивна двойна врата, боядисана в синьо, а със златни метални букви беше изписано: „АПАРТАМЕНТ 106“. Пътуването се очертаваше като изключително приятно.

— Voila! Най-романтичният ни апартамент. Всички много се зарадвахме, когато узнахме за годежа ви, госпожице — обърна се Дюре към мен и отвори вратата.

За съжаление така и не видях интериора, защото припаднах на прага. Оказа се за добро, защото камериерките разполагали с време да сменят с виолетки всички бледорозови „годежни“ рози, преди да успея да ги видя.

— Дюре, тук сме, защото годежът се развали — шепнеше Джули гневно, когато дойдох на себе си.

— О, какво значи да се „развали“ годеж? — попита Дюре.

— Означава, че няма да има сватба — въздъхнах.

— А, значи сте стара мома? — уточни той.

— Oui — отвърнах тъжно.

През следващите десет минути изразходвах цяла кутия книжни салфетки „Версаче“ на Джули, независимо от прелестния вид на апартамента ни. Огромната гостна с балкон гледаше към площад „Вандом“. На балкона се излизаше и от двете спални, всяка със самостоятелна баня, натъпкана със сапуни, шампоани и гелове, всичките с логото на „Риц“. При обикновени обстоятелства щяха да ме развеселят, но в този ден блясъкът на аксесоарите за баня ме остави напълно безразлична.

Негативната настройка на ума има твърде неприятна страна: никога не знаеш кога ще те завладее нов пристъп на мрачни мисли; те са така непредвидими, както и бившите гаджета. В един момент се чувстваш щастлива все едно си рап звезда на сцената пред многобройна публика, а в следващия ставаш мрачна, сякаш си попаднала в безвкусно обзаведеното фоайе на кулата „Тръмп“. Явно съвсем не съм била на себе си, за да си въобразя, че идването в Париж ще промени нещата. Прекарвах дните си, влачейки се унило след Джули, която безспирно обхождаше магазините. Веднъж си купи пръстен с диамант за 332 000 долара, защото чула, че Роман Полански дал на красивата си съпруга французойка същия модел. Тя така и никога не го сложи, защото застраховката му важеше само ако се намира в сейф.

„Риц“ ме потискаше повече от някои от най-безвкусните дрехи на Лора Буш. Дюре се правеше, че не ме забелязва; камериерките ме гледаха съчувствено даже след като им раздадох бакшиши от по петдесет евро, които заех от портфейла на Джули. Наоколо нямаше и следа от евентуален съпруг, а по мое убеждение усещането ми за неадекватност щеше да изчезне моментално, ако се сдобия с такъв. (Бях си втълпила, че ще е tres излагащо да се върна в Ню Йорк без годеник.) В ума ми се въртяха все едни и същи трагични мисли: защо някой би се оженил за мен? Не съм кой знае каква красавица (любезните хора само се преструваха, че съм такава), а единствените гаджета, които бях имала, са излизали с мен само защото са ме съжалявали. Никога повече няма да седна на кръглата маса в „Да Силвано“; по-добре направо да забравя специалитета на главния готвач — макарони с трюфели — в „Киприани“, който предлагат само на избрани посетители; веднага ще ми отнемат платинената карта за „Бергдорф“, щом бордът на директорите узнае какво ме е сполетяло; когато видят докъде е напреднала раздялорексията ми, модните дизайнери тутакси ще престанат да ми изпращат дрехи за временно ползване; и никога вече няма да съм гледала филм преди другите, защото няма да има вече покани за премиерни прожекции.

Не можех да излизам и с Джули. На третата сутрин от престоя ни тя зърна единствения ЕС наоколо — Тод Бринтън II, двадесет и седем годишния наследник на замразени храни „Бринтън“. Беше безупречно облечен в униформата на европейските богаташки деца: изгладена бяла риза, златни бутонели, джинси и спортни обувки. Според Джули сексапилът му идваше от факта, че прилича на италиански автомобилен състезател, а беше американец по рождение. Почти не я виждах, откакто се запознаха.

— Ами Чарли? — попитах аз една вечер.

Беше късно и пиехме коктейли в ъглово сепаре в бар „Хемингуей“.

— Толкова е сладък! — въздъхна тя. — Обажда ми се през цялото време. Направо ме обожава. Може да отскочи насам. Притеснява се за теб… Не ме гледай така! Няма нищо лошо да имаш две гаджета. Психоаналитикът ми го намира за добре, защото така нито един от двамата не се превръща в идея фикс за мен.

От ден на ден се поболявах все повече. Позлатените кътчета на този дворец за хора, които си плащат, ме караше да се чувствам зле. Всичко наоколо загатваше за Смъртта: жените, закусващи в трапезарията, щедро украсена с огледала, бяха претърпели толкова пластични операции, че приличаха на балсамирани; ваната в банята ми беше толкова огромна, че се страхувах да не се удавя. Да не говорим за хавлиите — щом зървах някоя от тези пухкави, красиви дрехи, с избродирани със злато думи: „РИЦ, Париж“ неизменно си мислех колко шик би било да ме намерят мъртва в една от тях. Нещата явно бяха трагични, искам да кажа — имаше времена, когато една великолепна хавлия за баня бе в състояние да ме накара да загубя ума и дума от щастие. Спомням си как за първи път облякох една бледосива хавлия на „Четирите сезона“ на Хавайските острови. Обзелото ме блаженство стана причина за един от изключително редките случаи, когато взех кокаин.

Всичко ясно подсказваше: предстоеше ми да умра, загърната в хавлия на „Риц“. Единствено тази мисъл ме развеселяваше от дни. Щях да се самоубия в tres бляскава обстановка. Най-после разбрах напълно цялата идея на „Ромео и Жулиета“: по-добре да умреш, отколкото да живееш с болката на разбито сърце. На следващия ден попитах Джули как се е самоубила дъщерята на сестрата на Мъфи.

— С хероин — отвърна Джули. Представа нямах къде се продава хероин в Париж. — Защо питаш? Да не си настроена самоубийствено?

— Не! Днес съм много по-добре — уверих я аз. Отговаряше донякъде на истината, защото сега, вече решила да умра, животът отново ми се струваше примамлив.

— Не разбирам защо тези хлапета просто не го правят, като вземат свръхдоза хапчета за главоболие „Адвил“ — продължи да разсъждава Джули. — Много по-лесно е, отколкото да се дрогираш.

„Адвил“? Можеш да се отровиш с „Адвил“? Имах цяло шишенце горе. Зачудих се колко хапчета са необходими.

— Ами повече от две таблетки сигурно е свръхдоза — предположи Джули.

Беше ужасно да си представиш, че три от тези малки хапчета могат да те убият. Възнамерявах да глътна осем, за да съм сигурна. Господи, защо не се самоубиват повече хора, щом решението помага да намалиш стресовото си състояние?

— Ще дойдеш ли с мен в „Ермес“ днес следобед? — продължи Джули.

— Нали вчера пазарува там — напомних й. — Не мислиш ли да понамалиш малко темпото? Започва да ти става навик.

След като нямаше да ме има повече на този свят, не беше зле да дам някои полезни съвети на Джули за в бъдеще.

— Поне не съм пристрастена както е Джолийн към „Хари Уинстън“ — защити се Джули. — Наистина го е закъсала. Е, идваш ли, или не?

— Предпочитам да отида в Лувъра — невинно отговорих. — Не се притеснявай за мен.

Джули излезе, а аз се върнах в спалнята. Нямаше да пристъпя веднага към самоубийството. Предстоеше ми да се погрижа за доста неща преди това, като например:

1. дрехата, в която ще ме открият

2. предсмъртната ми бележка

3. завещанието ми,

 

Но се надявах да успея с всичко и да съм мъртва, докато Джули се върне. Разчитах след „Ермес“ да отиде направо на среща с Тод и двамата да купонясват цяла нощ. Тя рядко се прибираше преди шест сутринта.

Позвъних на рум сървис и поръчах двоен коктейл „Мимоза“ и гъши пастет. Някои неща от живота ще ми липсват, като например обслужването по стаите в хотел „Риц“ — откликват светкавично (още не бях затворила телефона и коктейлът се появи); или бутончето до ваната с надпис „камериерка“ — трябва ли ти нещо спешно, като допълнителни соли за вана или cafe creme, достатъчно е да го натиснеш.

Сега най-после разбрах защо обожавам онова стихотворение на Силвия Плат, в което твърди, че да умреш е изкуство, подобно на всяко друго действие. Написах си предсмъртната бележка върху изящната хартия, която предлага хотел „Риц“. Щеше да е съвсем в стила на Вирджиния Улф: трагично, но интелигентно. Написала е най-хубавото предсмъртно писмо на света — без никакво самосъжаление, изключително храбро — и е дало страхотен резултат, искам да кажа: всички я смятат за гений, нали? Започнах да пиша. Възнамерявах да съм кратка.

До всички, които познавам, включително и особено Джули, Лара, Джолийн, мама, татко, домашната ми прислужница Клое, която, надявам се, няма да разпространява подробности от интимния ми живот, както направи икономът на принцеса Даяна, финансовия си съветник, от когото искам прошка, задето така и не му платих дължимите 1500 долара за попълването на данъчната ми декларация миналата година, и Пол от „Ралф Лорен“, под чийто нос — признавам — измъкнах втори кашмирен пуловер миналия сезон…

Уж щях само да се сбогувам с някои от моите познати, а бележката започна да съперничи по дължина със списъка на гостите за някое от събиранията на Мъфи. Все пак продължих:

Когато четете тези редове, мен няма да ме има. Тук, в Рая, съм tres щастлива. Да живея с разбито сърце, се оказа прекалено болезнено за мен, а и не исках да съм повече в тежест на всички вас. Надявам се да разберете защо постъпих така. Не можах да понеса мисълта цял живот да съм сама; или унижението никога вече да не получа хубава маса в „Да Силвано“.

Вметнах „Да Силвано“ заради Джули. Тя истински би ме съжалявала за последното, защото и тя самата би се самоубила, ако не получи масата в ъгъла.

Обичам ви и всички ми липсвате. Поздравете близките и познатите в Ню Йорк от мен.

С обич и целувки, Moi

После пристъпих към написване на завещанието си. Ще се изненадате колко лесно се прави, когато си го обмислил. То гласеше:

 

ПОСЛЕДНАТА ВОЛЯ НА БЕРГДОРФСКА /БЛОНДИНКА/ БРЮНЕТКА

На мама: — Следващият ми час за изсветляване на косата при Ариет. Дори това да съвпада с нещо наистина важно като погребението ми, наложително е да дойдеш в Ню Йорк за часа, защото е невъзможно да се уредиш при Ариет, ако си обикновен простосмъртен.

— Картите ми за пазаруване с намаление: при „Клое“ (30%); „Серджо Роси“ (25%; малко е стиснато, но си заслужава, ако купиш два чифта обувки наведнъж); „Скуп“ (15%, което е отвъд стиснато, но К.Б.К. е имала лична консултантка там и е редно да се опиташ да я наемеш). Мамо, наистина би изглеждала красива, ако плащаш на някого да ти избира дрехите.

 

На татко: Правото да използваш договора ми за наем за нюйоркския ми апартамент, за да имаш къде да бягаш от мама.

 

На Джолийн и Лара: Частният телефонен номер на „Пастис“ — 212 555 7402. Искайте маса № 6, която е до онази, където сядат знаменитостите. Използвайте моето име, иначе няма да приемат резервацията.

 

На пряката ми редакторка: Бележките ми за интервюто с наследницата в Палм Бийч. Ще ги намериш под v.rich.doc на лаптопа ми. (П.П. Благодаря, че удължи крайният ми срок за материала. Съжалявам, задето не го предадох.)

 

На Джули, най-добрата ми приятелка и най-добре облечената сестра, от която цял живот бях лишена:

— Белият официален костюм от „Живанши“ с пастелните биета, който измъкнах при разпродажбата миналия сезон.

— Рецептата ми за „Амбиен“ — остава да се получат още 4 пъти по 30 хапчета и доктор Блум никога няма да разбере.

— Любимите ми дрехи и аксесоари, включително: коженото яке с ресните (1 бр.); джинси „Клое“ (16 бр.); обувки „Маноло“ (32 чифта); чанти — „Ив Сен Лоран“ (3), „Прада“ (2); роклята от „Рик Оуенс“ (1) — ако я намираш за прекалено авангардна за теб, ще те разбера; чорапи от кашмирена вълна, по 120 долара чифта, които ти открадна за мен от магазина в Лондон (12 бр.); коктейлната чантичка от „Живанши“ (1 бр.). (Знам, че фактически е твоя, но ти си забравила напълно за нея.)

 

Мисълта, че оставям толкова разкошни неща след себе си, почти ме накара да променя решението си. Подписах документа и извиках камериерката за свидетел. Не исках някой да оспорва завещанието ми по-късно. После напечатах всичко в електронната си поща и натиснах опцията да бъде изпратено по-късно. Така писмата нямаше да стигнат адресата си през следващите дванадесет часа — тоест до 7,30 на следващата сутрин. Отчитането на часовата разлика на новия модел „Титаниум G4“ на „Макинтош“ е гениално хрумване и горещо го препоръчвам на всеки бъдещ самоубиец. Никой не иска да го открият и да го върнат към живота, след като си е дал толкова труд да умре. Представяте ли си какъв пристъп на срам ще ви обземе?

После се захванах с тоалета си: хавлията на „Риц“ беше задължителна; прецених, че сребърните ми обувки „Маноло“, с фалшиви диаманти и изрязани на пръстите, страхотно ще й подхождат. Поставих всичко внимателно върху леглото и извадих шишенцето с „Адвил“ от тоалетната чантичка. Спуснах завесите и съблякох всичките си дрехи. Обух си обувките. Трябва да призная, че така, както бях чисто гола, изглеждаха впечатляващо. Изпих с коктейла осем хапчета наведнъж и легнах.

Нищо не се случи. Определено бях още жива, защото виждах как проблясват фалшивите диаманти покрай пръстите ми. В този момент с ужас осъзнах, че те са с ярък червен лак вместо с телесно розово, което щеше да подхожда много повече на обувките. Вероятно само осем хапчета „Адвил“ е малко консервативно, помислих си аз и затова глътнах още едно и още едно, и още едно, докато шишенцето се изпразни; бях погълнала около тридесетина. Олеле, мина ми през ума, не бива да забравя да облека хавлията „Риц“ преди да умра. Но нека дремна малко… После ще я облека…

 

Олелееее! Олелееее… Ноктите на ръцете ми зверски ме боляха, а главата ми бе в пълна агония. Освен това всеки момент щеше да ми прилошее. Нещо бодеше кожата ми; треперех. Отворих плахо очи, но отново бързо ги затворих. Господи! Отвъд кошмарно! Продължавах да се намирам в спалнята си в „Риц“. Или може би бях в Рая? Възможно ли е Раят да се окаже апартамент в хотел „Риц“ в Париж? Леко премрежих очи и видях силует на мъж.

— Excusez-moi, monsieur, но аз мъртва ли съм? — прошепнах прегракнало.

— Не — долетя ясният отговор.

Това вече бе tres досадно. Защо не бях мъртва? Какво се бе объркало?

— Аз те открих.

— Кой, по дяволите, си ти? — попитах бясна.

— Аз съм, лудо момиче такова.

Отворих широко очи. Чарли Дънлейн се бе надвесил над мен и ме гледаше строго. Как смее да ме нарича „луда“? Бях си съвсем нормална, а ако случайно не беше истина, то моментът никак не беше подходящ да ми лепнат етикет, че съм лунатичка. В ръката си държеше завещанието ми. Какво нездраво любопитство. Опитах се да го изтръгна, но бях прекалено замаяна.

— Дай ми го веднага. Това е личен документ — осведомих го аз и успях леко да се надигна, от което се почувствах малко по-добре.

— Доста ми е неприятно, че на мен не си оставила нищо.

— Как, по дяволите, влезе тук?

— Вратата зееше широко отворена — обясни той.

Видът му вече не бе така сериозен. Долавяше се начало на усмивка.

Той явно бе болен, жестоко болен човек. Тези филмови режисьори от Ел Ей са така безчувствени и всичко им се струва смешно. Погледнах часовника. Седем часът. Беше далеч преди обичайното ми време за ставане в 10,30, а и нали се предполагаше, че въобще няма да се събудя?

— Чарли, какво, за Бога, правиш в стаята ми в седем сутринта?

— Току-що слязох от самолета и реших да намина да те спася.

Чарли очевидно не бе чувал за движенията за женски свободи. Не знаеше ли, че след 1970 година е незаконно да спасяваш жени?

— Не искам да ме спасяват. Искам да умра.

— Не е вярно.

— Напротив! Ненавиждам те! — просъсках. — Как смееш да нахълтваш и да ме спасяваш?! Непростимо е.

— Аз как смея? По-скоро ти как смееш! — Сега вече беше разгневен. Малко се изплаших. — Единственото непростимо нещо е това, което си направила — осведоми ме Чарли.

Беше tres грубо от негова страна да е така разгневен след всичко, което преживях. Защо не прояви поне малко съчувствие?

— Какъв е смисълът да спасиш някого, ако след това ще се държиш лошо с него? — простенах.

— Престани да се държиш като глезла и порасни — сряза ме Чарли.

Той наистина не умееше да се държи мило.

Огледах се. Хавлията на „Риц“ лежеше до мен. Бях наметната със сиво палто. Не беше мое. Обзе ме тревожно предчувствие: сигурно е на Чарли. Силно се смутих.

— Чарли, аз… гола ли бях… когато ме намери?

— Не — отвърна той.

Изпитах върховно облекчение. Но той продължи:

— Беше с обувки.

Толкова, обещах си наум: абсолютно никога повече няма да се самоубивам! Цялото преживяване е прекалено унизително. Сега ще съм момичето, което не се е омъжило и не е успяло да се самоубие. Мога напълно да забравя за „Да Силвано“; дори няма да ме допуснат в пицария „Джон“ на Бликър Стрийт. Изведнъж се сетих за имейла. Можех да го спра; разполагах с тридесет минути преди да замине.

— Чарли, бързо ми подай компютъра — помолих аз.

Отворих го и дадох команда да не се изпращат писмата. Успокоих се. Забелязах, че имам получена поща. От любопитство веднага отворих писмото. Беше бележка от майка ми.

Надявам се да не си направила нещо неразумно, скъпа. Приех писмото ти като шега. Не одобрявам нюйоркската мода за изсветляване на косата, нито да се пазарува с карти за намаление. Но ако ще раздаваш вещите си, винаги съм харесвала плетения ти пуловер от „Джон Галиано“. Пиша го просто ей така. С обич, мами.

Уви, по някакъв начин завещанието ми е било разпратено. Така и никога не разучих допълнителните функции на новия си „Макинтош“. Имах още няколко новополучени писма, но реших да ги прочета по-късно. В момента не бях в състояние да поема повече унижения.

— Чарли, това е истинско бедствие. Би ли ми поръчал „Белини“? — простенах аз.

— Не.

Премигнах, защото от възмущение нямах сили да изрека: „Защо не?“

— Сега най-малко се нуждаеш от алкохол. От него само ще ти стане по-зле.

— В момента нищо не би ме накарало да се чувствам по-зле — уверих го аз. — Какво ще кажеш за предсмъртната ми бележка?

— Какво ще кажа за предсмъртната ти бележка?! Ти да не си въобразяваш, че си Силвия Плат?

Явно Чарли напълно ме разбираше в момента. Поне ако бях умряла, всички щяха да разберат, че съм чела важни книги като „Госпожа Далоуей“ или „Долината на куклите“.

— Странно, че го казваш, защото исках изцяло да приличам на нея — признах.

Той ме сграбчи за раменете и здравата ме разтърси. Останах напълно шокирана.

— Време е да пораснеш и да престанеш да се държиш толкова детински. Можеше да има много по-сериозни последствия.

— Престани — изскимтях. — Престани да се държиш така отвратително с мен. В момента нещата изобщо не са розови. Животът е ужасен!

Той ме пусна.

— Животът може и да е ужасен, но какво ще кажеш за всички хора, които те обичат? Родителите ти, Джули, всичките ти приятели? Помисли ли за миг колко ужасно ще е за тях, ако се самоубиеш?

— Разбира се — отвърнах, но не отговаряше съвсем на истината. От развалянето на годежа не бях мислила за никого, освен за moi. — Ще им бъде по-добре без мен в този ми вид. Аз съм просто едно бреме.

— Я се стегни! Престани да мислиш само за задоволяването на собствените си желания.

— Не мога да се стегна! Прекалено нещастна съм — споделих.

— Всички сме нещастни от време на време. Такъв е животът. Сърцата се разбиват, случват се лоши неща. Но човек е длъжен да ги превъзмогне. Не тръгва да се трови със свръхдоза лекарства. Ако беше щастлива през цялото време, щеше да си водеща на телевизионно предаване.

— Не бъди така строг — проплаках. — Нужно ми е съчувствие.

— Съчувствие? Облечи това и поспи малко.

И Чарли ми подаде хавлията на „Риц“.

— Не мога да я облека. Тя е част от тоалета ми за самоубийството — обясних. — Защо не ме заведеш в кафе „Флор“ за закуска. Много обичам „Сен Жермен“. Това ще ме развесели.

— Никъде няма да ходиш. Оставаш тук и ще спиш.

— Може би по-късно ще ме заведеш на луксозен обяд в „Лаперуз“? Там правят фламбе, което определено е отвъд.

— Не ме интересува, дори да фламбират цялата шибана Айфелова кула — заяви безсърдечно Чарли. — Няма да мръднеш оттук.

За човек, за когото се предполагаше, че ми е добър приятел, Чарли се държеше доста враждебно. Никой ли не му бе казвал, че не се ругае пред неуспели да се самоубият хора?

— Не си добре и ти е нужна почивка. Ще стоиш тук цял ден и цяла нощ. Ще пиеш топло мляко и ще ядеш ориз. Толкова по въпроса — отсече той.

Ориз? Той очевидно ме мразеше. Точно в този момент се потропа на вратата. Беше Джули, следвана по петите от Тод.

— Ехо, сладък! — възкликна тя и прегърна Чарли. — Пристигна, значи? Това е Тодиии. Страхотно ще си прекараме. — Ни най-малко не се смути да представи едното си гадже на другото, но лицето й доби угрижен вид, когато ме видя. — Господи, мила, какво е станало? Защо си облечена като клошар?

— Може ли да отидем оттатък? — попита Чарли. — И е по-добре „Тодииии“ да дойде по-късно. Искам да поговорим, Джули.

Тод си тръгна смутен, както ми се стори, а Чарли отведе Джули в съседната стая. Не забрави да затвори вратата. Типичен злодей. Точно щях да получа така необходимото ми съчувствие от Джули и той я отведе! Господи, страшно се меси където не му е работата. Нямах търпение да се върне в Ел Ей при всички онези контролиращи всяка ситуация и власт филмови режисьори. Изведнъж усетих, че ще повърна. Със залитане отидох в банята. Ще ви спестя подробностите.

Положението ми не се подобри цял ден. Джули се възторгна от всичко, което щеше да получи според завещанието ми, и попита дали ще й дам рецептата за „Амбиен“, независимо че не съм мъртва. Мама най-после прозря, че наистина не съм успяла да се самоубия и изрази голямото си разочарование от откровено изложеното в завещанието ми мнение за ограничения й талант относно дрехите. Единствено татко нямаше възражения към евентуалната си придобивка.

Следващата вечер, докато Джули беше долу в козметичния салон за масаж, Чарли ме покани да се срещнем в бара. Е, поне беше разбрал най-сетне, че неуспяло да извърши самоубийство момиче има нужда не от поучителни лекции, а от шампанско. Предишния ден се чувствах доста зле — бях премаляла, вяла и тъжна, — но сега бях малко по-добре. Отчаяно исках нещо да ме разсее, за да не мисля какво бях направила. Повярвайте ми, наистина се срамувах. Влязох в бара, обаче Чарли дори не забеляза новите ми дрехи от „Клое“, които Джули ми купи с цел да ме убеди никога повече да не правя опит да се самоубия. Седеше смръщен и сериозен.

— По-добре ли си? — попита.

— Чувствам се напълно и отчаяно самотна, с разбито сърце. Би ли ми поръчал коктейл с шампанско?

Чарли направи знак на сервитьора да се приближи.

— Водка за мен и газирана минерална вода за госпожицата, ако обичате.

Господи, мъжете са точно такива егоисти, каквито ги описват момичетата.

— Главата ти трябва да е бистра, ако ще преосмисляш живота си — обясни назидателно той.

— Бистрата глава няма да ми помогне да си намеря друг годеник — възмутих се аз.

— Не ти е нужен годеник.

Чарли не си даваше сметка в какъв провал ще се превърне животът ми в Ню Йорк, ако не си намеря нов годеник. В Ню Йорк всички се интересуват само от едно: кой за кого е женен или ще се жени. Не разбираше ли, че там е все едно да си в деветнадесети век?

Чарли продължи:

— Трябва да си наясно със себе си преди отново да се влюбиш.

— Никога няма да се влюбя пак — навъсено промълвих.

— Не ставай цинична. Ще го направиш, разбира се. — После, съвсем ненадейно, Чарли попита: — Джули вижда ли се с някого тук, в Париж?

„Да, и ти се запозна с него“, помислих си. Не исках да лъжа Чарли, но когато предаността ми е поставена на изпитание, винаги избягвам да кажа истината. Усмихнах се окуражаващо и обявих:

— Не.

— Бъди честна — настоя той.

Да съм честна и да призная нещо наистина tres нередно? Никога! Изведнъж обаче загубих интерес към този напрегнат разговор, защото, докато приказвах с Чарли, се случи нещо, което никога не бях очаквала: влюбих се.

През цялото време, докато говорех с Чарли, иззад лявото му ухо едно изключително привлекателно момче осъществяваше нещо, което мога да определя само като „бразилски контакт с очи от разстояние“.

— Тя е луда по теб. Никога не спира да говори за теб — изрекох самата истина.

Господин Бразилия изглеждаше още по-симпатичен, когато демонстрира левия си профил. Имаше тъмноруси коси и загоряло лице. Навярно току-що се връщаше от уикенд в Южна Франция или друго подобно шикозно място.

— Излиза с Тод, нали?

В този момент ни прекъсна сервитьор.

— Госпожице, това е за вас — и постави чаша шампанско пред мен. — От принца. Едуардо Савойски.

Сервитьорът посочи дискретно към привлекателното бразилче. Безмълвно изрекох: „Merci“. Той ми кимна.

— Тод е обратен — прошепнах аз свръхзаговорнически. Запитах се дали родителите на принца ще имат нещо против, когато той им съобщи, че ще се женим.

— Тод е толкова обратен, колкото и Еминем — възрази Чарли. Остана мълчалив известно време, загледан в питието си. — Мисля, че връзката ни с Джули приключи.

Положих страхотно усилие да се съсредоточа върху дилемата на Чарли, но не успях съвсем, защото изведнъж се сетих, че специално това негово величество има известна на всички фантастична лятна резиденция в Сардиния и имоти, пръснати из цяла Италия. Идеален ЕС.

— Утре вечер се връщам в Ел Ей — продължи Чарли.

Погледна ме с надежда да го окуража. Нещата сякаш се бяха обърнали и сега Чарли чакаше подкрепа и съвет от мен. Напрегнах си ума, за да изнеса лекция за всички добродетели на Джули, но в следващия миг се запитах дали двамата наистина си подхождат. Искам да кажа, Чарли така обича да командва, а Джули толкова обича да нарушава всякакви правила. Все пак се опитах да изнеса лекцията си.

— Ами ти и Джули сте… направо… страхотни заедно. — Загубих си мисълта, защото забелязах, че негово величество чете Пруст. Боже, колко е интелигентен! Сервитьорът приближи и ми връчи бележка. „Вечеря в 8,30, «Волтер»“. Чарли ми я изтръгна от ръцете и ме изгледа свирепо. Обърна се към сервитьора, който се навърташе в очакване.

— Ще съобщите ли на младия човек, че госпожицата не се чувства достатъчно добре, за да излезе на вечеря днес?

Как смееше да се държи така?! И то точно когато започвах да се съвземам. Искаше да съм нещастна, защото той се чувстваше нещастен.

— Мосю, кажете му, че ще се срещнем там — разпоредих аз и си събрах нещата.

Чарли ме изгледа свирепо, но нищо не каза. Сега вече ме ненавиждаше истински. И аз го ненавиждах, така че бяхме квит.