Луиз Бегшоу
Нежна завист (6)

Пета глава

Занизаха се ужасни дни. Шеймъс Мейън отсъстваше заради конференции и важни делови срещи. У дома се редяха върволица от мъже, които търсеха Кийша (медийни звезди и други знаменитости), Бронуен (дрогирани техно маниаци), Гейл (Тони и високоплатените му приятели) или мен (водопроводчикът и един сърдит банков представител).

От другата страна, в коридора кипеше усилена ремонтна дейност и работниците надуваха песни на Брайън Фери до дупка, а Бронуен и Кийша се надпреварваха да разпитват за Снежанка. Започнаха да се държат по-мило с Гейл. Очаквах да проявят малко повече достойнство, но Кийша бе готова да продаде душата си за отстъпка в „Гучи“. В края на краищата, слабостта й към тази марка не бе грях. Що се отнася до Бронуен, ако някой я попиташе кои са най-красивите думи в английския език, без колебание би отговорила: „Пълен достъп“, представяйки си ги изписани върху пропуск за концерт.

Гейл се перчеше пред мен с това ново отношение. От време на време ме поглеждаше с тържествуващо изражение, докато превъзнасяше приятелката си пред възторжените си слушателки.

Нямах друг избор, освен да ходя на работа. Но и там не бях особено щастлива. Първо, нямах сносни тоалети (предложението на Кийша да взема назаем роклята й бе инцидентно, шанс веднъж в живота). Второ, нямах мотивация. Ден след ден чаровният Шеймъс не бе в офиса си. Горях от негодувание. Как бе посмял да се появи веднъж, като мираж на чаша лимонада в пустинята, а после да изчезне яко дим!

— ВМСМ — мърморех под носа си.

Това бе остроумен код, съчинен от Бронуен, който означаваше: „Всички мъже са мръсници“. Казвахме го толкова често, че бе полезно да има кратък начин. Трето, Джени Робинс наистина бе садистка.

— Ще придружавам господин Мейън — самодоволно заявяваше тя, — така че днес ти ще вдигаш телефона.

Първия следобед, когато се бе наложило да поема това задължение, бях пребледняла от страх. Вдигането на телефона на Шеймъс бе задача за първокласен диспечер, а не за флегма като мен. Трябваше да приемам, записвам и класифицирам неразгадаеми съобщения, да решавам кои да прехвърля на мобилния му телефон — за което всички настояваха и недоволстваха, ако им откажех, да намирам документите, които трябва да изпратя по факс, и да подреждам другите, след като ги изровя, да държа слушалката с една ръка и да пиша с химикалка, притисната между пръстите на крака, или по подобен начин.

Бях готова да заплача, но нямах време.

Така оплесках нещата първия ден, че се надявах друг път Джени да настоява да върши тази работа сама.

— Трябва да се научиш, Алекс.

— Къде ще бъдете днес? — попитах, готвейки се да наглася автоматичното избиране.

Джени се усмихна.

— В Корфу.

* * *

Постепенно свикнах да отговарям на телефона, да нахвърлям съобщенията бързо и да изпращам файлове и факсове. След известно време дори не изпитвах ужас, а по-скоро отегчение. Не ползвах обедна почивка, а хапвах сандвич на бюрото си, когато имаше кого да помоля да ми го донесе, или си купувах нещо от нещастника, който обикаляше офисите по обяд с голяма кошница, пълна с неща за хапване. Докато стигне до мен, обикновено оставаше следният асортимент:

1 развалена ябълка;

1 презрял банан;

1 смачкан сандвич със сирене и туршия (намокрен с разлят натурален сок и добил аромат на портокал).

Тогава решавах да пропусна обяда и да прекарам останалата част от скучния следобед гладна, слушайки къркоренето на червата си като в рекламата на „Шредис“.

При други обстоятелства бих напуснала. Сериозно обмислях това решение, когато телефонът звънна. Естествено, не търсеха мен.

— Офисът на господин Мейън.

— Бихте ли ме свързали с него, ако обичате? Обаждам се от „Карфор Тръст“.

— Съжалявам, но в момента отсъства — казах аз с по-малка доза отегчение от обикновено, защото нещо в гласа ми се стори познато. Плътен мъжки тембър, ясен говор, който всички плейбои се стремяха да усвоят, но малцина успяваха.

Последва кратка пауза.

— С кого разговарям?

— Със секретарката му — вяло отвърнах аз.

Нова пауза, след която учтиво ми бе зададен въпросът:

— Случайно да се казвате Алекс Уайлд?

— Том! — почти изкрещях. Забравих, че не желая да узнае в какво съм се превърнала. Зарадвах се да чуя гласа на стар приятел.

— Значи си решила да се преселиш в Лондон? — попита той. — Много разумно, бих казал. Добре е да натрупаш жизнен опит, който да те зареди с творчески идеи.

Прозвуча твърде възвишено, но не развалих високото му мнение за мен.

— Е, с какво се занимаваш?

— С това-онова — уклончиво отвърна Том. Бе от хората, които смятат, че е просташко човек да говори конкретно. — Дано работата в „Хамилтън Кейн“ ти допада, Алекс…

Край, реших, че е нечестно да го държа в заблуда, и споделих цялата истина за положението си. Горкият Том, бе позвънил, за да обсъди важен финансов въпрос, а вместо това се наложи да слуша излиянията ми по телефона. С безкрайно търпение изчака, докато свърших, вместо да затвори или да предложи да си поговорим друг път, може би някоя неделя през двехилядната година.

— Не можеш да напуснеш — категорично заяви той.

— Защо не, по дяволите? — попитах.

— Защото не си от хората, които се предават, Алекс. Скоро вече ще ти се струва по-лесно. Ще научиш нещо. А и ще изкарваш пари.

— Щастието не се купува с пари — мрачно изтъкнах аз.

— Така е — потвърди Том с тъга. — Но те ни дават независимост.

Обещахме си да се срещнем за обяд, когато щях да му позволя да обижда лейбъристите колкото иска. Поредното от нещата, за които никога нямаше да дойде ред, както закачането на снимки в спалнята ми и посещението в Националната художествена галерия. Но не напуснах. Ако го бях направила, нямаше да разбера как биха се развили нещата по-нататък.

* * *

Седях пред компютъра и съсредоточено набирах анализаторския отчет на „Дайсън Електрикс“, когато над бюрото ми надвисна голяма сянка.

— Почти свърших, госпожице Робинс — промърморих аз през стиснати зъби. Господи, тази жена искаше да изпие кръвта ми. Напомняше ми за сержанта от „Полицай и джентълмен“, който крещеше на Ричард Гиър, че незабавно иска да види молбата му в писмен вид. Целите ми ръце бяха в петна от мастило, отново бях пропуснала обяда и ме болеше глава от напрежение.

— Така ли желаеш да ме наричаш? — попита нечий мелодичен глас.

Вдигнах поглед и видях Шеймъс Мейън да се усмихва на техниката ми на набиране с една ръка.

— По-лесно е — оправдах се аз.

— Разбира се, както и много оригинално — любезно каза той. — Ако загубиш лявата си ръка при нещастен случай в градината, все още ще можеш да работиш.

Усмихнах се, но съвсем леко. Шеймъс стоеше пред мен с елегантния си костюм и дяволитите си зелени очи, подхвърляше шеги и определено представляваше приятна гледка, но не биваше да се заблуждавам. Всеки момент щеше да изчезне като мираж и да остави след себе си само куп документация и опияняващ мирис на афтършейв.

— Заслужаваш награда за ефективност.

— Хм — промърморих.

— Не е зле да я получиш още днес. Свърши толкова много работа в мое отсъствие. Не знаех, че притежаваш скрити магически способности.

Тези думи наистина повдигнаха духа ми. Не можех да повярвам. Току-що бях получила комплимент, благодарност и похвала, че се справям добре с работата. Магически способности? Единствената, която според мен притежавам, е да ставам невидима. Едва ли на света имаше жена с по-ниско самочувствие от моето. Не можах да сдържа усмивката си.

— Хайде, красавице — весело каза Шеймъс, — прогнозата беше за мрачно време, а е толкова слънчев ден.

С крайчеца на окото си забелязах Джени Робинс от другата страна на бюрото. Бе застинала и хвърляше убийствени погледи към нас. Едва устоях на изкушението да й намигна със злорадство.

— Все още не съм имал възможност да те опозная — решително заговори Шеймъс, — а за мен е важно да познавам всеки играч в отбора си. Нали така казваше Алекс Фъргюсън за „Манчестър Юнайтед“?

— А…

— Разбира се. С теб сме част от един екип — добави той и направи широк жест с матовата си ръка, сякаш за да ме накара да почувствам връзката между своя кът, който изглеждаше като ударен от атомна бомба, и безупречно чистия и подреден офис. — Сигурно не си обядвала.

— Нямам време за обяд — с неохота признах аз. Погледът на Джени стана още по-убийствен. Знаех, че по-късно ще си платя за това.

— Глупаво е. Когато човек е гладен, се съсредоточава по-трудно. Биологичен факт — бавно каза Шеймъс.

Гласът му бе като топлия коняк в буренцето на санбернар, който постепенно връща премръзналия турист към живота. Взираше се в мен така, че ме накара да се изчервя. Очите му не откъсваха поглед от моите.

Дори Рудолф Валентино не можеше да се сравнява с него.

— Джени, нали ще поддържаш огъня тук час-два? — нареди Шеймъс с властен тон. — С Алекс отиваме на обяд.

* * *

Излязохме от сградата през заден вход, който досега не бях виждала. Там чакаше огромна черна лимузина.

— Предлагам да отидем в „Понт де ла Тур“ — каза Шеймъс и ми отвори вратата, — ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам — отвърнах аз, представяйки си, че всеки ден ме канят на обяд в луксозни ресторанти.

Когато пристигнахме, сервитьорът почтително го поздрави и ни поведе към чудесна маса отвън, на слънце, с изглед към реката. След това направи грешката да ми подаде меню. Описаните специалитети бяха толкова далеч от смачканите сандвичи, че стомахът ми закъркори като канонада, която би накарала охраната на Даунинг Стрийт да настръхне. Страните ми пламнаха от срам.

— Е — каза Шеймъс с пълно нехайство, — радвам се, че си момиче, което няма проблеми с апетита.

Поръча и за двама ни. Големи порции от всичко.

— Да, а после ще опитаме шоколадовото суфле със сладолед. Донесете и два карамелови пудинга. А за пиене…

— О, за пиене — каза сервитьорът, сякаш бе чул нещо необичайно — ще повикам колегата, който сервира вина, сър.

Наведох глава, но шефът ми никак не изглеждаше смутен.

— Не искам да чакам — хладно заяви той. Удивително бе как гласът му от ласкав и мелодичен изведнъж стана смразяващ. — Донесете ни първо шампанско, а после от онова бяло „Бордо“ номер 567.

— Много добре, сър — отвърна келнерът, но високомерната нотка ни даде да разберем, че не мисли така.

Това ми хареса. Първо бяхме излезли от „Хамилтън Кейн“ в работно време, а сега давахме нареждания на сервитьорите! Обикновено се страхувах от тях малко по-малко, отколкото от продавачките в магазините, които като по чудо веднага разбират, че нямаш пари, когато просто влезеш да поразгледаш в „Прада“, и нагло питат: „С какво мога да ви помогна, госпожице?“, „Нещо определено ли търсите?“ или убийственото: „До каква цена можете да си позволите?“, докато ти се отще да разглеждаш и се измъкнеш от магазина, загледана в обувките си, сякаш никога не ще ти омръзне да ги съзерцаваш.

— Няма да търпя такива като него да си придават важности, когато съм с хубаво момиче като теб — обърна се Шеймъс Мейън към мен с ослепителна усмивка.

Сърцето ми не се разтуптя. Той се държеше, сякаш флиртува, но това бе невъзможно. Защото бе женен за Долорес. А бе излязъл на обяд с мен.

Вече знаех урока си. Винаги се размечтавах по време на първа среща, въпреки че тази не бе такава. Навярно сте чували, че удавниците виждат живота си като на кинолента, преди да потънат. Е, пред мен по подобен начин се разкриваше розовото ми бъдеще при всяко запознанство с нов мъж. Виждах се омъжена за него, измислила имена за децата ни и избрала къща още преди да ми е подал ръка. Понякога се виждах и разведена. Дори в мечтите си бях черногледа за собственото си бъдеще.

Сега картината, която се разкри пред мен, бе трагична злополука с автобус, в който се вози Долорес, но с голямо усилие я разсеях.

Появи се друг сервитьор, който умело крепеше върху поднос две чаши охладено шампанско.

— За бъдещия ти успех, Алекс Уайлд — каза Шеймъс. — Добре дошла в екипа.

— Благодаря. — Усмихнах се и се опитах да изглеждам делова, като Джени Робинс. — Бихте ли ми разказали нещо повече за себе си, господин Мейън? Единственото, което зная засега, е колко сте зает.

— За последен път ти напомням да ме наричаш Шеймъс поне когато сме извън офиса. Всички в града знаят името ми — заразително се усмихна той. — Важна клечка съм, малката.

Вече се убедих в това.

Господи, усмивката му бе зашеметяваща. През тялото ми пропълзяха страстни тръпки, които не можах да възпра.

— Да не се отплесваме в празни приказки — каза Шеймъс, въздъхна и ми подаде залък хляб, който първо натопи в ароматно масло. — Ще ти разказвам, докато се храниш. „Хамилтън Кейн“ ме откраднаха от „Голдмън Сач“ в Ню Йорк…

Докато слушах разказа му, ни сервираха ястие след ястие и превъзходно вино. Не бях свикнала с по-добро от онова, което се продаваше в супермаркетите и хората го ползваха за почистване на фурни, и отначало плахо го опитах, а после все по-често поливах големите хапки, забравила за решението си да пия малко и да ям колкото Долорес, Кейт Мос и всички други кльощави жени. Шеймъс продължаваше да говори. Очите му засияваха от въодушевление, когато описваше някоя голяма сделка с враждебно настроен клиент, променил отношението си благодарение на него. „Не че се хваля“ — казваше, или: „Може би звучи нескромно“, но все пак не скриваше гордостта си.

Едновременно поглъщах превъзходната храна и всяка негова дума. „Господи — помислих си, — сигурно е най-преуспелият човек в Лондон“.

— Познаваш ли Тони Медоус от „Беърингс“? — прекъснах го аз. Не можах да се сдържа да не спомена за приятеля на Гейл само за да проверя колко е известен.

Шеймъс изглеждаше изненадан, но последва усмивка, от която настръхнах.

— Никога не съм чувал това име — равнодушно каза той. — Сигурно твоят човек е някой начинаещ агент по продажби. Познавам всички влиятелни личности.

„Начинаещ агент по продажби! Ха-ха-ха!“, помислих си аз, тържествувайки.

Вече се радвах, че съм част от екипа на „Хамилтън Кейн“. „Слава богу, че не напуснах“, казах си. Бях задължена на Том Дръмънд. Да бъда край Шеймъс, бе по-вълнуващо, отколкото да работя за рок звезда.

— Имаш ли симпатични неженени приятели? — изтърсих. После ми се прииска да отхапя езика си. Защо не можех да изричам само банални реплики, като „Би ли ми подал минералната вода, ако обичаш?“

Шеймъс се наведе и размаха кредитната си карта „Американ Експрес“ срещу сервитьора.

— Защо да запознавам красиво момиче като теб с тези акули? — попита той със закачливо намигване.

„Това е изнервящо“, помислих си аз, когато сърцето ми запрепуска твърде непрофесионално.

— Е, определено може да се каже, че си преуспял човек… Шеймъс. Животът ти ми се струва страхотен.

Веднага дойде сервитьорът със сметката и с дълбок поклон отнесе картата му върху малка сребърна табла. Шеймъс изчака да се отдалечи и ме изгледа озадачено.

— Щастието не се купува с пари — бавно каза той. — Провървя ми в кариерата… но в интерес на истината, Алекс, бракът ми е пълен провал.