Луиз Бегшоу
Нежна завист (5)

Четвърта глава

На следващата сутрин нещата щяха да бъдат различни. Вярвах в това. Не съм толкова безнадежден случай, когато имам добра мотивация.

Навих часовника си за шест и тридесет. Трябваше да предприема тази отчаяна, но необходима мярка и търпението ми бе възнаградено със свободен достъп до банята и тишина в целия апартамент, ако не броях граченето на Бронуен, която явно слушаше „Firestarter“^[1] и се опитваше да пее заедно със записа. Поне бе свикнала да ползва уокмена си, когато се прибере от някой клуб в пет сутринта, вместо да ни буди толкова рано с хита на седмицата, усилен до дупка на уредбата.

Тържествувайки, довлякох съненото си тяло до душа и се подложих на принудителна шокова терапия със студена вода. Решимостта ми се изпари за петнадесет секунди. Щом Гейл бе постъпила толкова подло, без угризения можех да открадна малко от скъпия й шампоан „Нексъс“. Харесваше ми, защото бе в бяло пластмасово шише, и тя не можеше да драсне чертичка с черна химикалка, за да отбележи докъде е бил, когато го е оставила, както правеше с всичките си парфюми. Проклета скръндза. Удивително бе, че наистина успях да се разсъня, да оскубя веждите си и да обръсна краката си като Пош Спайс, да втрия лосион в кожата си и да изсуша косите си с кърпа, преди да включа сешоара.

Държахме го в банята с надеждата случайно да падне във ваната включен, когато Гейл реши да кисне в нея, но досега нямахме късмет, въпреки че бе полудяла по етеричните масла по двадесет лири флакона и по къпането на свещи, чиято светлина бе толкова слаба, че човек не можеше да види къде стъпва. Може би ужасното бръмчене издаваше сешоара, а сега издаде мен, че съм в банята.

Нямаше начин да не ме издаде.

След две секунди Кийша заудря по вратата, докато самодоволно седях вътре и сушах косите си, оскубана и гладка като коледната пуйка на майка ми. Върнах й го!

— Излизай, излизай, излизай! — изкрещя тя.

Определено бе по-въздействащо от плахото ми запитване кога ще излезе.

— Когато съм готова — надменно отвърнах аз.

Следващите й думи бяха изречени заплашително.

— Ако не излезеш, ще се наложи да ми върнеш роклята „Дона Карън“ — заяви Кийша.

Десет секунди по-късно вече бях в спалнята си. Е, добре, не можеше винаги да бъде моята воля. Всъщност едва ли някога щях да успея да наложа волята си в такава компания.

Гейл влезе и ме завари пред огледалото, с нежна и лъскава както никога кожа, внимателно да слагам гланц за устни, очна линия, руж, фон дьо тен и спирала за дълги мигли.

— Няма смисъл — ехидно каза тя. — Долорес ходи в козметичния център в Дорчестър три пъти седмично и тренира във фитнес клуб „Харбър“.

— Долорес не ме интересува — отвърнах аз. Това бе истина, интересуваше ме Шеймъс.

Казах си, че просто искам да изглеждам представителна. Е, добре, хубава и представителна, но това бе всичко. Все пак той бе женен, а изглеждаше мъж от типа на Лиъм Нийсън и дори Лиъм Галахър, плейбои, които бяха излизали с коя ли не, но след сватбите си се бяха превърнали в примерни и верни съпрузи. Какво особено имаше в името Лиъм? Дали не бе някакъв ирландски талисман? Трябваше да бъда благодарна, че Шеймъс се казва Шеймъс. Въпреки че нямах шанс.

Тази Долорес бе невероятна. Нежна като праскова, красива като Клаудия Шифър. Никоя жена нямаше по-съвършена фигура от нейната, а марковите й тоалети бяха далеч над класата дори на Кийша. Навярно употребяваше фрази като „О, прет-а-порте, колко непретенциозно“, имаше личен стилист, шивачки в Париж и Лондон, които обличаха стройното й тяло в скъпи материи, както и запазено място на първия ред на всяко ревю на прочут дизайнер. Навярно…

Все едно. Да кажем, че не виждах нищо нередно в това, че исках да изглеждам възможно най-добре. Можех да съпернича на Долорес колкото „Манчестър Сити“ на „Манчестър Юнайтед“.

„Шеймъс е зает“, решително си напомних. Съпругата му притежаваше външността на Патси Кенсит, а в сравнение с богините земните жени нямаха никакъв шанс. Мъжете, които получаваха вестник „Уолстрийт Джърнъл“, доставян със самолет от Ню Йорк всяка сутрин, не се срещаха със земни жени. Кой би могъл да ги упрекне? Не бяха длъжни. Нима, ако изглеждах като Долорес Мейън, бих се задоволила да излизам с някое обикновено момче от квартала? Не, ако не си Джони Деп или господин Дарси от екрана, забрави, приятел.

Може би Шеймъс имаше привлекателни неженени познати.

Облякох марковата рокля на Кийша, внимавайки да не оставя петна от фон дьо тен по деколтето. Знаех, че ако я изцапам, няма да изляза жива от къщи.

Сложих ниски обувки и бях готова. Искаше ми се да обуя новите, които си бях купила от „Офис“. Бяха с толкова висок ток, че вървях като на кокили, но кой мислеше за удобството, когато оптически създаваха илюзията за няколко килограма тлъстини по-малко по краката? За съжаление отивах на работа и не можех да вляза в офиса, пристъпвайки като Наоми Кембъл по подиума. Джени незабавно би докладвала по телефона на господин Шеймъс Мейън.

— Тони ще дойде довечера — съобщи Гейл и ми хвърли вледеняващ поглед. — Най-добре разчисти онзи боклук още сега.

Поводът за злобата й бе последната скулптура, върху която работех, преди да дойде Алън Пел. Беше поредният бухал.

— Не съм завършила бухала си.

— Не прилича на бухал, а на изтормозен таралеж — изръмжа Гейл.

— Да, или по-скоро на леко изкривен сърф — обади се Бронуен.

Нахълта в стаята ми с весело изражение и химически блясък в очите, който навеждаше на мисълта, че я очакват още няколко часа щастие, преди най-сетне да си легне. Мляскаше дъвка, като симпатична крава, преживяща с наслада. Всеки момент щеше да се втурне да ни прегръща, да занарежда, че ни обича като сестри, и да бръщолеви несвързано, докато действието на дрогата отмине и наркотичният махмурлук я направи мрачна и раздразнителна. Не можех да преценя кое от двете й настроения е по-непоносимо.

— Хей, изглеждаш зашеметяващо — възкликна Бронуен, но в това състояние би казала същото и за Сила Блек, така че не й обърнах внимание.

— Целта не е да прилича на бухал, а да въплъщава представата за бухал — обясних аз.

— Е, това е моята представа за пълен боклук — сопна се Гейл. — Не искам Тони да го види.

Тони бе поредното й завоевание, едро градско конте със скоби на зъбите, което работеше в търговска фирма, а в свободното си време играеше ръгби. Бе приел опитите й да го накара да премине на салати и соево мляко с гръмогласен смях, така че явно не бе глупак. Но по мое мнение добрите му страни бяха твърде малко. На двадесет и девет, имаше червендалесто лице и смяташе Майкъл Хауърд за опасно наивен. Бронуен и Кийша се питаха какво намира в него, а аз подозирах, че я привлича червеното му ферари.

— Тони ще трябва да се примири.

Изненадах се, че съм способна да говоря с толкова ехиден тон. Когато ставаше дума за изкуството ми, събирах кураж да отстоявам своето, но при никакви други обстоятелства. Може би защото статуите ми означаваха нещо за мен, въпреки всички провали. Тази ми се бе явила насън като блед призрак, бродещ в мрака, и бях скочила от леглото съвсем будна в четири сутринта, за да нахвърлям първите скици.

— Хм! Помня, че обеща на мама да забравиш за тези глупости — намръщено промърмори Гейл.

Кийша решително застана помежду ни.

— Съгласна съм с Алекс. Хубав мишелов — отбеляза тя.

Гейл се засмя.

Грабнах куфарчето си от имитация на естествена кожа, важна част от арсенала на всяко работещо момиче, ако питате майка ми. Мразех го, но ако го захвърлех някъде, Гейл щеше да ме изпорти, а не бих допуснала това за нищо на света.

Навярно е смешно човек на двадесет и седем години да се бои от родителите си, но не познавате моите, а и те плащаха сметките.

Затова грабнах куфарчето. Беше искрящо розово.

— Мъжете харесват дами, които изглеждат женствени, скъпа! — бе настояла мама и ме бе завлякла до щанда в магазина. — Това ще привлича вниманието им! Нали искаш да се отличаваш от всички други момичета?

Определено нямаше опасност да се слея с тълпата.

Надявах се да успея да го пъхна под бюрото си веднага щом стигна до работното си място и да стои там забравено за вечни времена.

— Имам и друга новина — добави Гейл. — Апартаментът срещу нашия вече е зает!

Всички прекъснахме полагането на женски защитен камуфлаж — парфюми, лак за коса и чорапогащи — за да я изслушаме. Това наистина бе новина. Апартаментът отсреща, единственият друг на последния етаж, бе сред най-луксозните в Белсайз Парк. Прозорецът на спалнята гледаше право към този на Зоуи Бол. Бе три пъти по-голям от нашия и се говореше, че има огромна вана и система за домашно кино.

— Познайте кой се нанася. — Гейл имаше навик да ни държи в напрежение и това й доставяше удоволствие. — Снежанка! — гордо заяви тя.

Кийша и Бронуен я изгледаха с недоумение, а моето лице в огледалото бе страхотна гледка, със зинала уста и ококорени очи, като риба на сухо или като Бронуен, когато бе надрусана.

— Оливия Уайт? — попитах ужасено. Оливия Уайт, която носеше не особено оригиналния прякор Снежанка, лепнат от съученичките й, бе приятелка на Гейл в училище. Беше изумително красива и вечно се караше с някого. Доколкото си спомням, отказваше да полага каквито и да било усилия, а когато учителите я заплашеха с наказание, ги обвиняваше, че й завиждат за външността. Никой не би дръзнал да я изключи, защото на три години бе останала сираче при автомобилна катастрофа. Снежанка бе отгледана от изстрадалата си стара леля и не пропускаше случай да се възползва от тази трагедия в ранното си детство, за да постига каквото желае. Предполагах, че е долна кучка. Не дружах с връстнички на сестра си, така че ми бе все едно.

Обзе ме ужас при мисълта, че Гейл ще има подкрепление.

— В училище беше много мила — заяви тя. — Ще я харесаш, Кийша, пазарува с тридесет процента отстъпка в „Гучи“ и знае къде са най-големите промоции. Бронуен, може да ти уреди бекстейдж пропуск за всеки концерт, който поискаш.

— Сигурно е страхотна — каза Кийша.

— Супер! — извика Бронуен и замляска с още по-голямо настървение.

Мрачно тръгнах за работа.

* * *

Началото определено бе по-добро от вчерашното. Тази сутрин администраторката се държа почти учтиво, въпреки нескритата насмешка, с която погледна розовото ми куфарче. Очевидно бе, че положи усилие да се сдържи да не каже нещо, но не успя. Личеше си, че съм далеч от хладния професионализъм на всички други, които минаваха през тази врата. Може би в „Хамилтън Кейн“ не позволяваха на администраторките да бъбрят твърде много със служителите, но несъмнено вече бе убедена, че няма да се задържа на работа достатъчно дълго, за да й създам проблеми.

— Какво е това, падаш си по „Ягодовото сладкишче“? — засмя се тя.

— Изоставате от модата — отбелязах аз в отговор. — Сега хитът е „Моето малко пони“.

— Решила си да избегнеш проблема с чорапогащите, като дойдеш боса? — подхвърли администраторката.

— Всъщност имам два в чантата и ще обуя единия и тоалетната — отвърнах.

— Е, не е зле да побързаш. Джени Робинс е в офиса на господин Мейън от половин час.

С тази реплика бях победена по точки. Хукнах към тоалетната и обух чорапогащите с изнервяща комбинация от бързина и предпазливост. По дяволите. Не знаех как ще свикна с темпото и реда тук.

„Все пак изглеждам добре“, скромно си казах аз. Бях стегнала корема си с ластичен колан, който затрудняваше дишането ми, но предниците на сакото „Дона Карън“ в цвят бордо се затваряха плътно и недостатъците на фигурата ми оставаха скрити под него. Фон дьо тенът, безцветният гланц за устни и бледият руж придаваха на лицето ми естественост, а от китките и шията ми струеше аромат.

„Жената трябва да слага парфюм там, където желае да я целуват“, казваше Коко Шанел, но обикновено дори когато бях напръскана навсякъде, освен под мишниците, не се случваше нищо. Не парфюмирах и пръстите на краката си. Някои твърдяха, че целувките там са много възбуждащи, но на мен това ми напомняше или за Дейвид Малър, или за Фърджи и го бях поставила в графата на забранените неща, свързани със секса, където бяха всички фетиши и мъжете, които изпитват необходимост да ти казват „мамо“, за да се възбудят.

Затраках с ниските токчета, представяйки си, че съм жената от рекламата на „Канко“, но по-млада, и се качих с асансьора до етажа на Шеймъс. Очаквах да получа поздравления от Джени.

— Ето те и теб — процеди тя през зъби, — най-сетне пристигна. Е, днес имаме доста работа, така че можеш да започнеш с архивирането.

Обърна се към шкафа и стовари на бюрото ми голяма купчина папки, а после втора и трета.

— Хранилището е в дъното на коридора — припряно каза тя. — В компютъра ти има система с цветни кодове за дати и часове. Напълно ясна е. Гледай внимателно, защото всяко писмо е важно и не се знае кога може да го поиска СЕК-ът или СИБ-ът.

Изгледах я с недоумение.

— Стига, Александра, СИБ е началникът на СФА и ИМРО. Те са нашите СРО. Или РПБ? Хайде, момиче, не зяпай като идиотка!

— А господин Мейън? — плахо попитах и усетих как гланцът на устните ми помътнява с всяка минута. — Не трябва ли да набирам писмата му?

Джени огледа гримираното ми лице и напарфюмираното ми тяло и изражението й издаде злобна насмешка.

— Не се безпокой, млада госпожице. Господин Мейън е на конференция на инвеститори и цял ден ще бъде там.

Мамка му. Мамка му. Мамка му. Извинявайте, трябваше да излея яда, който напираше в мен след пет часа досадно подреждане на папки. Когато Данте е писал „Ад“, е пропуснал да спомене за десетия кръг, в който нещастните грешници са принудени да вършат това. В сравнение с архивирането, набирането на писма бе вълнуващо пътешествие с летящо килимче през вселената на „Дисни“, изпълнена с обич и смях. В „Хамилтън Кейн“ архивирането представляваше внимателно разпростиране на неразбираеми документи по пода, а после подреждането им в картонени джобове, прихванати с метални кламери, и прибиране в еднакви чекмеджета. Проблемът бе, че трудно ги побирах в папките и не можех да разгадая уж напълно ясния цветен код.

Ето част от инструкциите на Джени:

„Синьо за октомврийските отчети преди постановленията за инспекции на петнадесети, но постановленията за ревизии от седемнадесети до двадесети включително да бъдат в тъмносиня вътрешна папка“.

Освен това не бях сигурна кое чекмедже за какво е, защото след известно време цветовете започнаха да се повтарят. Еднообразието на работата бе нарушено само от счупването на два от професионално оформените ми маникюри, за които преди седмица бях платила цяло състояние, от крещенето на Джени: „Не! Това не е папката матента, Александра! За всеки глупак е ясно, че тази е вишневочервена!“, и от честите разходки до копирната машина за ксерокопия на специални документи.

Когато ме видяха обляна в сълзи заради два съсипани от ксерокса важни документа, другите секретарки се смилиха над мен. Заклех се, че никога вече няма да говоря с пренебрежение за жените с тази професия само защото една от тях ми бе съобщила по факс, че съм зарязана, а сега робувах на друга.

— Слагай ги ето така — любезно ми показа Мелиса — и няма да се смачкват. Ти си Алекс Уайлд, нали? Имаш късмет, че работиш при господин Мейън.

— Да — замечтано казах аз, малко по-спокойна.

— Помагаш на Джени Робинс! Всички обичат Джени.

Изгледах я учудено. Явно работата тук се отразяваше зле на психичното здраве. Бях прекарала в тази фирма по-малко от два дни, а вече усещах това.

Джени влезе в пет часа, когато бях изтощена и с нетърпение очаквах края на работния ден, и с явно неодобрение огледа папките, които бях успяла да подредя.

— Ще довършиш утре. Виждаш, че не се подреждат сами.

— Да, госпожице Робинс — отвърнах и прехапах устни.

— Аз ще се погрижа за кореспонденцията на господин Мейън, докато си заета тук. Поне при архивирането няма опасност да правиш правописни грешки — изтъкна тя.

Логиката й бе неоспорима.

— Е, добре тогава — промълвих аз с огорчение.