Луиз Бегшоу
Нежна завист (41)

Четиридесета глава

Сватбата се състоя шест месеца по-късно.

Не моята, естествено. Извинявайте, не исках да ви подведа по този начин.

Сватбата на Кийша. Джереми най-сетне й бе задал съдбовния въпрос и тя намина да ми каже. Поднесе информацията нехайно, докато гледахме „Бруксайд“.

— Напоследък този сериал е станал доста блудкав — промърмори. — Не може да се сравнява с първите епизоди.

Ръката й отегчено описа кръг във въздуха. Един от проблемите на Кийша, откакто се справяше блестящо с работата си в „Ранобудници“, бе, че се смяташе за експерт в областта на телевизията. Докато въздишах по Джордж Клуни, тя казваше нещо от рода на:

— Господи, колко некадърно е заснета тази сцена. — Или: — Нямат ли специалист по монтаж?

Но този път единственото, което забелязах, бе огромен рубин, който проблесна на светлината на лампата.

— Хубав пръстен, от „Бътлър енд Уилсън“ ли е? — невинно попита Бронуен.

Кийша самодоволно повдигна вежди.

— Друг път. Оригинален е, скъпа, съвсем истински.

— Носи се на другата ръка — закачливо изтъкна Бронуен — освен ако…

Оставихме купите с чипс, а хапването пред телевизора бе любимото ни детинско удоволствие.

— Да, следващата седмица ще подпишем в ритуалната зала в Мерилебоун — каза Кийша и се отдръпна, когато понечихме да я прегърнем. — Господи, току-що взех този тоалет от химическо.

Обзе ме непреодолима меланхолия. Искаше ми се да заподскачам от женско вълнение и радост, но всъщност се чувствах ужасно.

Сякаш бях ученичка в трети курс и най-добрата ми приятелка си бе намерила ново гадже. Разбирате ме, нали? Тя съзерцава снимката му в годишния албум и се пита дали мисли за нея, докато си бъбри с приятели на автобусната спирка. Но обикновено това не трае дълго и после заедно си купувате тийнейджърски списания и пишете писма с въпроса: „Защо всички момчета са толкова глупави?“.

А думата „брак“ звучеше като затръшване на железни порти зад гърба на Кийша, след което никога вече нямаше да се видим.

— Искаш ли да бъдеш свидетел, Алекс? — попита тя.

Или като фанфари при разгласяване за „най-големия купон на света“, на който аз нямаше да бъда поканена.

— „Три пъти шаферка — никога булка“ — мрачно отвърнах.

— Била си шаферка само два пъти. Мисля, че сватбата на Чарлз Дръмънд не се брои — засмя се Бронуен.

— Просто свидетел. Няма да хвърляш розови листа и лилии — успокои ме Кийша със сантиментален тон. — Всичко трае петнадесетина минути. Едва ще успеем да се измъкнем от работа дори за толкова време.

— Добре — отвърнах с фалшива усмивка. Не исках да забележи колко съм тъжна.

— Не е зле после да си направим малък купон — скромно предложи Кийша. Господи, най-сетне разбрахме. Трябваше да има повод да си купим по някой нов марков тоалет. — Какво ще кажете да отскочим до „Саут Молтън Стрийт“? Хайде, Алекс, ще бъде страхотно да ме видят с известната скулпторка.

— Е, не е чак толкова известна — усмихна се Бронуен. Винаги помага на хората да стоят здраво стъпили на земята, докато на самата нея й се вие свят от витаене в облаците.

— Е, все пак Алекс се прочу — изтъкна Кийша. — Може да си позволи нещо ново за носене.

Права бе. Удивително е какво става, щом на човек веднъж му провърви. Гордън се перчеше с творбите ми в галерията и богатите досадни болшевики от „Новите лейбъристи“ на Болингър от Тъфнъл Парк звъняха и ми предлагаха все по-високи комисиони. Бих искала да им кажа да се разкарат, но те не знаеха какви са намеренията ми и че напоследък съм станала отговорна личност.

Имах самостоятелен малък апартамент в красива сграда на „Холоуей“. Изплащах ипотека. Купувах си хубави дрехи и грим и отново правех прическата си при Джон Фрийда в „Джоел“. Понякога в неделните притурки на вестниците се появяваха кратки статии за мен.

Разбира се, през първите няколко месеца бях предпазлива. Пестях парите си и със страх очаквах сапуненият мехур да се пръсне.

Но за мое удивление това не стана. Бавно, но сигурно броят на статиите и клиентите нарастваше. Получавах предложения от импресарски агенции да ме представляват. И наистина печелех доста пари.

Веднъж напориста млада журналистка от „Мейл“ ми позвъни у дома.

— Пиша статия на тема „Бъдещето е в ръцете на жените“. Ще изразите ли съгласие с това?

— Да — равнодушно отвърнах.

Моето бъдеще бе в женски ръце, нали? В моите собствени. До мен нямаше да има свестен мъж, а все по-голям брой котки. Щях да стана ексцентричка, да се оттегля в малка ферма в Съсекс с шестдесет котки и да оставя племенниците си да се изядат от яд, като завещая всичко на своите питомци. Съдбата ми бе предначертана.

Все още нямах котка, но бе неизбежно да си взема.

— Ура! — весело извика журналистката. — Какви са предимствата човек да бъде богат?

— Има пари — казах аз.

Шегувах се, разбира се. Но авторите на клюкарските рубрики обожаваха това, а и всяка малка скандална изява ми носеше популярност. И цената на скулптурите ми се покачваше.

Но богата? Не, не бях и не знаех какво е човек да бъде богат. Може би трябваше да й кажа да попита Том Дръмънд. Той със сигурност знаеше.

Том бе навсякъде около мен. Бе сключил нова сделка с Ричард Брансън и във всички бизнес издания го наричаха „млад магнат“, пишеха за него и по клюкарските страници на вестниците и в „Хелоу!“, и къде ли не. Нямаше го единствено в реалния ми живот.

Не се обаждаше. Не пишеше и дори не отговори, когато му изпратих съобщение за новия си адрес.

Веднъж намерих претекст да позвъня в офиса му и когато вдигна, бе съвършено учтив, но купи десет от благотворителните брошури, които продавах, и каза „дочуване“, без дори гласът му да затрепери.

Е, нямаше да се примиря. След прекрасното изживяване, което бяхме имали, нямаше да допусна всичко да бъде забравено. В новата книга, която четях: „Как да спечелите любовта на богат мъж: Тридесетте стъпки към сериозното обвързване“, се казваше, че не бива да му се обаждам и че ако позвъниш на един мъж два пъти през една и съща седмица, би могъл да си въобрази, че изпитваш някакви чувства към него. Но си помислих: „Хей, бъди дръзка. Защо да чакаме мъжете да ни канят на срещи? Поговори с Том, той ще прояви разбиране, ще се съгласи да излезете и всичко ще бъде наред“.

Не бях способна да му дам това, което иска. Как бих могла? На Гейл й бе достатъчно тежко.

Не бях чула от нея по-мили думи от: „кучко, ти съсипа живота ми“. Преди да се преместя в новия си апартамент, бях започнала да намирам злобни бележки в банята. „Дръж крадливите си ръце далеч от това“, или „Не докосвай видеото, ще го унищожиш както сърцето ми“. Агонизирах от чувство за вина. Гейл се заключваше в стаята си, плачеше с часове и не ме пускаше вътре. Минавах покрай банята и виждах, че раменете й се тресат. Бе непоносимо за мен, трябваше да се махна от там.

— Гейл не се храни добре — каза ми татко, когато тя опакова багажа си в малък куфар и си отиде у дома, за да се възстановява.

Не се хранела добре. Какво искаше да каже? Че изяжда по една гъбка за вечеря вместо по две? Но получих такъв стрес, че кожата ми започна да изсъхва и да се бели.

Бях преживяла толкова любовни разочарования. Спомням си, че когато Хана ми отмъкна Джъстин, исках да умра. Но поне не бе родната ми сестра.

— Не мислиш ли, че е извратено един мъж да ходи с две сестри? — попита Гейл с пискливия си глас по телефона. — Може би в момента пише за това на „Плейбой“, мръсникът!

Да не говорим какво каза веднъж по повод успеха ми.

— О, знаех си — захленчи Гейл. — Знаех си, че си амбициозна кучка и само очакваш удобен момент да ме направиш за смях.

— Не съм имала такова намерение — кротко отвърнах.

— Ще те опиша в романа си — закани се тя с ужасяващо злорадство. — Няма да ти хареса, когато го издадат.

— О, моля те, кажи ни за какво става дума в твоя роман — настоя Кийша. — Моля те, Гейл.

— Не. Това е…

Когато видя подигравателната й усмивка, сестра ми отново избяга разплакана.

Почувствах се по-долна от червей.

— Как можа да постъпиш толкова жестоко?

— О, стига, Ал. Наранена е единствено гордостта на това момиче. Трябва да се омъжиш за Том, щом искаш да бъдеш с него. Тя ще го преживее.

Но не можех. Дори след като се изнесох. Представях си Гейл с обляно в сълзи лице на сватбата ни, седнала в някой ъгъл, с плетена розова пола и блуза от естествена вълна.

Забравих за наръчника си по сериозно обвързване и позвъних на Том.

— Държиш се глупаво, мисля, че трябва да излезем заедно — уверено казах аз.

— Да се срещаме зад гърба на сестра ти? — попита той след няколко мъчителни мига, в които ми хрумна, че не ме е познал.

— Докато си намери друг приятел — отвърнах, с по-малка доза увереност.

— Алекс — въздъхна Том. Дори дъхът му ме възбуждаше. Господи, зърната ми станаха твърди като рубина на Кийша. — Чаках твърде дълго и няма да се крия. Ако наистина искаш да бъдеш с мен, престани да търсиш оправдания.

— Оправдания? — ядосано повторих.

— Да, оправдания. Знаеш, че Гейл не ме обичаше истински. Просто отново бягаш от обвързване, както винаги.

Избухнах в смях.

— Аз да бягам от обвързване? Мъжете са тези, които…

— Помисли какви мъже си избирала досега — спокойно каза Том. — Самата ти, Алекс. Тогава се опитай да ми кажеш, че не се криеш от любовта.

— Значи отказваш да излезеш с мен — изръмжах.

— Ще се оженя за теб — решително отвърна, — или ще започна да излизам с други жени и да се опитвам да те забравя. Проблемът ти, Алекс, е че искаш всичко да става по твоему.

Затвори ми.

Себично, арогантно копеле! Наистина ми затвори.

Простете ми, че не бях въодушевена от предложението за женитба. „Любовта те кара да страдаш“, както Джон Уейн Бобит обичаше да напомня на света. Трябва да бъде забранено на сватби да се канят самотни хора. За тях е мъчително изпитание да слушат как възрастните майки и баби обсъждат двойките и дават точки: за приятел — две, за сгодена — четири, а за омъжена — шест. Още по-тежко е да се разминават със самите двойки, хванати под ръка. Дамите се изчервяват като ученички и подхвърлят реплики колко хубаво било да имаш кариера. Лично на мен ми се повдига от тях.

Споделих това с Кийша, докато вървяхме към ритуалната зала. Бронуен дойде с бледокремав кожен панталон и копринена блуза в същия цвят, а самата Кийша — с неизменните си черни джинси. Аз сложих дълга ефирна рокля, за която всички ми се смяха, така че може би бе по-добре, че забравих шапката.

— О, да, сватбите са нещо гадно — изръмжа Кийша и се усмихна на Бронуен. — Но това не е сватба, а просто подписване.

— И аз искам да се омъжа така за Дан — каза Бронуен. — Толкова е романтично. Както си по дънки, влизаш в залата направо от улицата.

— А ти, Ал? — попита Кийша.

Въздъхнах.

— Том казва, че се страхувам от обвързване.

— Така е — уверено отбеляза Бронуен.

— О, да, разбира се — съгласи се Кийша, сякаш бе очевидна истина. — Все пак и тя мечтае да се омъжи.

Опитах се да разсея фантазиите, в които се виждах с дълга бяла рокля, която се влачи след мен по пътеката. Звучеше музика, а на главата ми имаше венец от портокалови цветчета. Просто нямах ултрамодерни разбирания като двете си приятелки. Исках всичко да бъде както повелява традицията.

Това, което ме плашеше в тези фантазии, бе образът на мъжа. По-рано той нямаше ясни черти, а сега бе с лицето на Том.

— Трябва да поговориш с Том — каза Кийша, когато слязохме от колата.

Поклатих глава.

— Всичко свърши.

Тя сви рамене.

— Е, ще ти кажа едно, скъпа, престани да твърдиш, че имаш угризения заради Гейл. Отлично знаеш, че няма нищо общо с нея.

— Напротив — възразих. — Това е единствената пречка.

— Алекс — намеси се Бронуен и ме придърпа настрана, преди да дойде нашият ред да влезем. — Мога ли да ти дам съвет?

— Ако много държиш — казах аз и самодоволно се усмихнах, загледана в дъното на чашата си за шампанско.

— Наистина отказваш да се изправиш срещу реалността. Бягаш от любовта. Винаги избираш неподходящ мъж, когото не можеш да имаш, защото е женен или по друга причина. Мислиш за другите жени, а не за себе си. Отказваш да видиш колко хубав е животът. Може би това е болест на британската нация — постмодерен цинизъм — каза Бронуен без следа от ирония. — Говоря сериозно. Измъчваш се от женска завист. Просто се страхуваш да бъдеш щастлива.

— Пълни глупости — тихо промълвих. Едва се сдържах да не заплача.

Кийша си позволи лека усмивка, докато траеше бракосъчетанието й. Съжалявам, но не мога да не отбележа, че дори тя понякога нарушаваше стандартите си.

* * *

Тържеството бе в хотел „Ланкастър Гейт“. Просто малка гощавка за петстотин от най-близките приятели и роднини на Кийша.

Гейл пристигна с уред за приготвяне на натурално кисело мляко, подарък за младото семейство.

— Наздраве — каза Кийша. — Става за градинско украшение.

— Как си? — смутено попитах.

— Никак не се радвам да те видя — отвърна Гейл, метна красивите си руси коси и сърдито се оттегли.

Виновно наведох глава, но Бронуен не ме остави да потъна в самосъжаление.

— Погледни ги — каза тя и посочи към Джереми и Кийша, които се бяха усамотили в един ъгъл и се целуваха. — Виж колко са щастливи. И ти би могла да бъдеш, знаеш това.

— За последен път ти казвам, Том не иска да се среща с мен. Дори и да искаше, не бих говорила с него. Толкова е арогантен.

— Жалко, че смяташ така — каза Бронуен с дяволита усмивка, — защото той идва насам.

Уплашено вдигнах поглед, но бе твърде късно. Освен ако не виждах красив, устремен мираж, към мен наистина вървеше Том Дръмънд, проправяйки си път сред гостите. Изглеждаше така, сякаш дори ако срещу него застанеше разярен носорог, не би могъл да го спре.

Обзе ме пълна паника. Стомахът ми се разбунтува.

— Кой го е поканил?

— В списъка на Кийша е. Налага се да те оставя, Дан ме чака — заяви Бронуен и подло се отдалечи.

Том достигна до мен след секунда.

— Алекс. — Срещнах погледа му и почувствах топлина между бедрата. Извърнах глава, не можех да устоя на очите му. — Гейл е тук — каза той и повдигна брадичката ми. Трябва да призная, че беше доста възбуждащо. Очевидно бе, че не е настроен за кавги. — Ще отида да поговоря с нея. Ще й обясня, че не може повече да застава между нас.

— Недей… Много ще я разстроиш — промълвих. „О, искам да се любим. Отведи ме от тук. Помощ.“ Никой друг мъж не ме бе карал да се чувствам така.

— Едва ли — суховато каза Том. — Погледни натам.

Погледнах. Гейл енергично преплиташе език с този на набит мъжага, който ми се стори познат.

— Това е Тони Медоус — извиках, — бившето й гадже!

— Новото, ако питаш мен — изтъкна Том. — Е, кажи ми, какво е оправданието ти сега?

— А…

Затаих дъх.

— Защо се озърташ? — спокойно попита той. — От време ли се нуждаеш? За да измислиш друга причина да не бъдеш щастлива?

— Ами…

— Няма да чакам цяла вечност — категорично отсече той. — Добре ме познаваш, Алекс. Трябва да вземеш решение.

Желаех го. Обичах го. И все пак изпаднах в паника. Какво щеше да стане, ако кажех „да“? А ако се окажеше грешка? Как щях да разбера? Може би Том не бе най-подходящият.

Гейл мина покрай мен, видя с кого разговарям и ми хвърли убийствен поглед. В този миг осъзнах, че не ме интересува какво би казала сестра ми.

— Какво си мислиш, че правиш? — изпищя тя.

— Разкарай се, малката — остроумно отвърнах.

— Ще липсваш на Тони — подхвърли Том.

Намигна ми и преди да успея възразя или да се съпротивя, изведнъж впи устни в моите. Всички съмнения изчезнаха.