Луиз Бегшоу
Нежна завист (4)

Трета глава

Женен. Разбира се, че бе женен. Сърцето ми замря. Знаех, че е глупаво след петминутно познанство, но се почувствах като ограбена. Нима не бе писано Шеймъс да бъде мой? Искам да кажа, когато една жена се е озовала на дъното, прикована е към скала и очаква иззад хълма да допълзи огнедишащ дракон или — както в моя случай — е разбрала, че с таланта, който има, не ще постигне нищо и се е примирила да приеме работа, уредена от мама и татко, и да живее заедно с досадната си, невероятно красива по-малка сестра, не е ли редно да се появи рицарят на бял кон, който ще я спаси? Не се ли подразбира, че този рицар трябва да бъде свободен?

В понеделник сутринта за мен определено можеше да се каже, че съм стигнала дъното. Предполагам, че бих могла да изпадна и в по-унизително положение, като бездомниците, които продаваха списания пред кръчмите в Кемдън или се хранеха с консерви, изровени от кофите за смет, и водеха със себе си помияри, вързани с въженца. Но честна дума, правописните грешки, закъснението, роклята, размазаният грим, скъсаните чорапогащи и разлятото кафе бяха достатъчни да ме повлекат към дъното. И минералната вода. Шеймъс се бе държал благосклонно, бе разсеял тревогата ми заради изцапания килим и ме бе защитил от Джени. Освен това той бе толкова изтънчен и преуспял. А очите му… И гласът му…

Сякаш бях видяла огромен искрящ знак от боговете на любовта. „Няма от какво да се боиш, Алекс! Никога вече няма да те зарежат чрез факс от секретарка. Забрави за стандартните съобщения от галериите, че творбите ти са отхвърлени! Забрави, че трябва да лъжеш майка си, че харесваш сакото от туид с подплънки, вечерната рокля от осемдесет и седма с голяма панделка отзад или лъскавата пола-балон с точки от черно кадифе, когато те кара да ги пробваш! Всички тези тревоги са минало, защото чаровният принц е дошъл да те отведе!“

Искаше ми се да бъде така, но фактът, че Шеймъс се оказа женен, бе последното, фатално завъртане на ножа, забит в сърцето ми.

„Ха-ха-ха, зает е — смееше се Купидон, — както и всеки друг свестен мъж на Земята“.

— Наистина изглежда така — съгласи се Гейл, когато споделих тази мисъл по време на вечеря в общата ни кухня. Хапвах сандвич от черен хляб със салата, твърдо решена да сваля някой килограм. Гейл бе донесла диетично суши, а Бронуен спеше дълбоко на дивана във всекидневната, което означаваше, че няма да можем да гледаме „Бруксайд“. — Хлябът е вреден. Не е сурова храна.

Всъщност бе толкова безвкусен, че не бих спорила с нея дали да го ям. Опитвали ли сте някога сандвич със салата? Две парчета картон, а между тях трева. Но това бе любимата вечеря на кльощавата ми русокоса съученичка Елспет, която веднъж бе избягала по коридора, когато се бяхме опитали да я накараме да хапне кексче. Само едно кексче. Краката й бяха толкова тънки, че дори коленете им не се допираха. А аз хитрувах, когато на всяко момиче се полагаше само по една следобедна закуска, като начупвах две на парчета в чинията си и твърдях, че е една. Това се отразяваше на фигурата ми. Затова сега винаги, когато се срамувам от себе си, се самонаказвам със сандвичи от черен хляб със салата. Предимството е, че е толкова противно, че не те изкушава да се натъпчеш. На никой прием не бихте чули репликата: „Мога ли да ви изкуша с още един черен сандвич?“.

Гейл продължи да говори на засегнатата от мен тема.

— Нормално е жена на твоята възраст да разсъждава така — замислено каза тя, сякаш се опитваше да приеме факта, че някога ще стане толкова стара. — В Япония наричат такива като теб „коледни сладкишчета“.

— Защо? — попитах, макар да знаех, че отговорът няма да ми хареса.

— Защото след двадесет и пети декември вече са престояли и никой не ги иска, както и момичетата, прехвърлили двадесет и петте — обясни тя с насмешка.

Понякога ми се искаше да запуша устата на Гейл с някоя от ръчно плетените й рокли. Още по-неприятно ми бе, че в думите й имаше известна доза истина. Никой мъж не ме искаше, след като веднъж е имал шанса да ме „пробва“. Преди Оливър бяха Джералд, който ме бе зарязал заради някакъв командир на скаути, Питър, който бе арестуван за нанасяне на телесна повреда и излежаваше присъда в Пентънвил, и Джъстин, с когото дори бяхме сгодени за кратко в „Оксфорд“, но шест седмици след годежа ни бе пожелал да се разделим за известно време, защото се нуждаел от свобода. Обеща да ми се обади след няколко дни, но както очаквах, повече не ме потърси.

Всъщност Джъстин ми направи услуга, като разби наивното ми сърце така жестоко, че разделите с Питър и Оливър бяха бял кахър. Безспорно бе унизително да бъда изоставена заради мъж, въпреки че това ми бе помогнало да намеря обяснение за настояването на Джералд да пазя диети и да подстрижа косите си много късо и за отказа му да легне с мен въпреки тези естетически подобрения. Но не можеше да се сравнява с унижението, което преживях, когато Джъстин се ожени само два месеца след като бе заявил, че иска свобода, при това за кобила на име Хана, която бегло познавах и ненавиждах. Хана се смееше истерично, мяташе дългата си грива и правеше гръмогласни изказвания от рода на: „всички говорим за така наречения феминизъм, но всъщност всяка жена мечтае за симпатяга, който да плаща сметките й и да й направи много бебета“. Беше наследница на имението „Шропшир“, което бе няколкостотин акра, така че плащането на сметките не бе голяма грижа за нея. Но си намери симпатичен кавалер, по-точно моя. Цял месец страдах от безсъние и ме обземаше паника, когато стари приятелки се обаждаха по телефона, за да ме поздравят, прочели текста „наскоро сключил брак“ до името на Джъстин над интервютата, дадени от него за „Телеграф“ и „Мейл“ в качеството му на амбициозен млад кандидат на торите за парламента. Предполагам, че революционерка като мен не бе подходяща за негова съпруга.

Както и да е, Джъстин ме избави от това недоразумение. Скоро след като в „Хелоу“ излезе обширен материал за него и Хана, реших, че всички на света са негодници и не бива да храня илюзии. Не че имах полза от подобни цинични заключения.

— Навярно си чувала за Долорес Мейън — безмилостно продължи Гейл.

— Досега не бях — промърморих аз.

Гейл взе брой на „Татлър“ и безпогрешно отгърна точно на страницата за приема на Крюг. Редом до Тиги Лег-Бърк и Джоан Колинс с чаша шампанско в ръка стоеше въпросната Долорес. Имаше по-дълги крака от носителка на „Дерби“, бе заела грациозна поза като балерина, а платиненорусите й коси се спускаха на талази по раменете на розовия й костюм „Шанел“.

— Мисля, че тези обици с диаманти много й отиват — сподели Гейл. — Какво ще кажеш?

Замълчах. Не бе честно. Не можеше ли жена му да е някоя сприхава стара грозница и с Шеймъс да разнообразим скучното си ежедневие с малък забранен флирт? Нали офисите бяха за това? Както и за водене на безплатни телефонни разговори. Бронуен ми бе напомнила за тази добра страна на секретарската работа, преди да се просне на дивана.

Вратата се отвори и в стаята влезе Кийша. Като по чудо тоалетът й изглеждаше още по-безупречно, отколкото сутринта. Когато се приближи, изведнъж ме лъхна опияняващ аромат. Не този на френския й парфюм, а съблазнително ухание на „Кентъки Фрайд Чикън“ с много пържени картофи.

Оставих недоизядения си сандвич и облизах устни. Колко бях жалка. Кийша бе красавица, но ако някой се опита да припари до картофките й, се превръщаше в зла вещица. Държеше се, сякаш й е все едно дали ще напълнее, и може би благодарение на това самочувствие винаги бе стройна и прелестна. Как успяваше да поддържа фигурата си? Никога не спортуваше, а всеки ден се тъпчеше с пържено пилешко, хамбургери и шоколад. Пушеше като фабричен комин и изяждаше по цяло топло чесново хлебче със салатата си.

Но тази вечер пъхна ръка в мазната хартиена кесия и ми подаде пакетче пържени картофи.

— Хапни си — каза тя със съчувствие.

Бях трогната. Поразена. Това бе доста необичайно за Кийша.

— Алекс здравата се е издънила и е хлътнала по шефа си, съпруга на Долорес Мейън — осведоми я Гейл със злорадство.

Кийша й хвърли укорителен поглед.

— Мога да ти дам назаем синята си рокля „Дона Карън“ за утре — нехайно ми предложи тя и ме изпълни с облекчение.

— Само докато взема костюма си от химическо чистене — обещах. Кийша ме изгледа с отегчението на министерска съпруга. Предположих, че трябва да бъда благодарна на Гейл. Само защото дразнеше Кийша повече, отколкото мен, щях да получа назаем един от нейните ТДТ, както ги наричаше Бронуен. Гардеробът на Кийша бе разделен на ТДТ — топдизайнерски тоалети, МО — маркови облекла, и ДР — дрехи от разпродажби. Гейл бе успяла да ги манипулира да я приемат за съквартирантка, като се бе държала мило, не бе отправила нито една критична забележка по време на огледа на апартамента и не бе споменавала думите „естествени храни“, „витамини“ и други подобни глупости. Бе създала впечатлението, че е весело, непринудено и работливо момиче, с което всеки би се радвал да живее в общ дом.

Привлечени от голямото пространство, доброто разположение и родителските субсидии за наема, Кийша и Бронуен, естествено, бяха паднали в капана.

Кийша се нуждаеше от пари за дрехи, а Бронуен — за фармацевтични продукти, както и за пиячка, цигари, таксита от клубовете до дома и самолетни билети за концерти на „Оуейсиз“ в Скандинавия. На Кийша не й се налагаше да плаща за развлечения. Не можеше да си представи да излезе от къщи с пълно портмоне. Беше малко като кралицата: ескортът й винаги плащаше за всичко, за самолетни билети първа класа, вечери, шампанско и таксита. Аз се чувствах неловко, ако някой ме почерпеше две питиета, но изглежда, кавалерите на Кийша нямаха нищо против. Богати или бедни, изпълняваха дълга си, без да мърморят.

Когато й намекнех, че живеем в деветдесетте и я попитах дали не й се струва редно понякога да си плаща, тя ме поглеждаше, сякаш съм загубила ума си.

— Луда ли си? Когато отивам на среща, Ал, не отварям портмонето си. Толкова е просто.

После запалваше цигара „Марлборо Лайт“, което бе знак, че въпросът е приключен.

Ако трябваше да бъдем честни, не можехме да отречем, че й завиждаме. Кийша бе забележително създание, типична доминираща женска. Гледаше на себе си като на принцеса и околните се отнасяха с нея по подобаващ начин.

Преди да кажете нещо, ще ви призная, че съм се опитвала да й подражавам. Заставах пред огледалото, облечена с взет назаем марков тоалет, цупех се и хвърлях хладни, надменни погледи към отражението си, но нищо не се получаваше. Винаги забелязвах размазани сенки, изпъкнал целулит в свивката на коляното или някакъв друг недостатък.

Всъщност какво самочувствие би могла да има двадесет и седем годишна жена, когато е безработна, веднъж изоставена заради мъж, а друг път почти пред олтара и все още е финансово зависима от баща си? Ако не ставаше дума за самата мен, навярно би ми се струвало невероятно смешно.

Все пак си напомнях, че „нещата могат да тръгнат само към по-добро“, както крещеше кандидатът на лейбъристите по време на предизборната си кампания.

— Благодаря, Кийша — смирено казах аз.

— Не бъди толкова мрачна — опита се да ме ободри Кийша. — Нали не са те уволнили?

— Не.

— Е, значи вече работиш и имаш доход. Колко е заплатата ти? — отговорих на въпроса й. Направи сметка наум и колебливо промълви: — Седемнадесет и петстотин.

Седемнадесет хиляди и петстотин лири. Това бе цяло състояние за мен.

Гейл се засмя.

— Всеки трябва да започне отнякъде.

— В града се въртят толкова много пари — невъзмутимо каза Кийша. — Алекс ще се научи да печели.

Опитах се да погледна от добрата страна. Все пак имах работа, по дяволите. Не бе изключено някой ден дори да получа повишение. Мислите ми отново се върнаха към зеленоокия Шеймъс с мелодичния глас и непринудените маниери. Какво от това, че Джени ми крещеше, нали той бе големият шеф? Бих го смятала за идеалния шеф дори ако бе женен за Хедър Локлиър.

Може би някога щеше да ме покани на обяд — като началник свое протеже, и да плати сметката, без да чака покана, както приятелите на Кийша. Понякога тъмната ми бунтарска страна се питаше дали се чувстват толкова задължени, защото са увлечени по нея, или от плахост. Исках кавалерът да плаща сметките ми само защото е джентълмен. Не че се случваше често. Всъщност единственият, за когото си спомням, че постъпваше така, бе Том.

Том Дръмънд.

А, да, пропуснах да ви разкажа за Том, което не означава, че съм го забравила. Как бих могла да забравя единствения мъж на тази планета, предпочел мен пред сестра ми?

Да, правилно прочетохте. Том Дръмънд, един от най-добрите ми приятели в „Оксфорд“, който искаше да се превърне в нещо повече от приятел, бе безмилостно преследван от сестра ми, тогава шестнадесетгодишна, в разцвета на момичешката си хубост. Развяваше златисточервеникавите си коси пред него и кършеше стройното си тяло в изтъркани джинси и прилепнало горнище, които бяха обичайното й облекло преди сегашната фаза на размъкнатите плетени дрехи. А той бе напълно безразличен. Дори веднъж ми каза: „Сигурно на Гейл й е трудно с толкова красива сестра“. В тона му нямаше и следа от ирония.

Това бе довело Гейл до лудост. Смяташе, че всички свестни младежи са нейни по право. Особено момчета като Том, който бе наследник на красива стара къща в Глостършир и се канеше да постъпи в армията за две години. Том бе сензационно богат, но не се бе главозамаял от това. Търпеливо изслушваше разпалените ми социалистически изказвания за забрана на лова на лисици, а после въпреки всичко се присъединяваше към ловните дружинки с кучета в Крайст Чърч. Смяташе „Класик FM“ за непоносимо вулгарно модерно радио. Бе от хората, които държат да вървиш от вътрешната страна на тротоара, докато те изпращат, галантно отварят вратите и издърпват столовете не само за приятелката си, а за всяка жена, която придружават. Намирах го за много забавен, въпреки че бе от вражеския лагер. Търпеливо ме слушаше, когато говорех за предишните си злополучни връзки, без да каже нищо друго, освен че би „размазал физиономиите на онези типове“.

Приятелството ни оцеля дори когато плахо ми предложи да ходя с него и аз се съгласих да опитаме, но не се получи. Вкусовете ни бяха твърде различни. Той харесваше операта и Маги Тачър. Аз предпочитах Артър Скарджил и „Джой Дивижън“. Той пиеше портвайн, а аз вземах екстази и скитах до четири сутринта, без да мисля за паниката и самосъжалението, в които щях да изпадна по-късно.

Освен това не ме привличаше физически.

Сигурно вече загубих симпатиите ви. Сякаш ви чувам да казвате: „Външността не е всичко“, или „Докъде стигна с красавците?“, и определено сте прави. Но знаете ли какво ще ви кажа? Аз съм непоправима романтичка, чувствам нужда кръвта ми да закипи и сърцето ми да се разтупти не от паника, а от вълнение, сладост или… бог знае как да го нарека.

А Том бе възпълничък.

Зная, зная, че жена от клуба на изтормозените от диети дебеланки не би трябвало да си търси кавалер с фигурата на Роби Уилямс, но Том бе със значително наднормено тегло. Като какъв би могъл да служи в армията, освен като чувал за баласт, не зная. Може би в разузнаването. Четеше приложна математика и определено имаше остър ум. Но просто не можех да не обръщам внимание на тлъстините му. Допадахме си в духовно отношение, но честно казано, когато си представех себе си в леглото с Том Дръмънд, буквално потръпвах.

Гейл високомерно твърдеше, че виждала вътрешната му красота, но мисля, че това, което виждаше в него, бе наследството от няколко милиона лири и шанса да прекара останалата част от живота си в имението му в Аскът.

В името на подобна цел Гейл бе готова да се примири с десетина-петнадесет излишни килограма.

Когато се сетех за Том, изпитвах известно чувство за вина. Бях прекъснала да поддържам връзка с него след колежа, защото не можех да понеса съжалението в очите му, докато разказвах за провалите си като скулптор. Все още творях, но какъв бе смисълът? Нямаше да стигна доникъде и може би бе време да се откажа. За последен път се бях видяла с Том, когато все още изпращах свои творения до галерии и бях буйна, вироглава и изпълнена с надежда и младежки ентусиазъм. Обядвахме заедно, побъбрихме си и след като изяде три пудинга, Том не ми позволи да платя дори част от сметката.

Десет минути чакахме в проливния дъжд, докато ми спря такси, а когато слязох и предложих на шофьора двайсетачка, той махна с ръка.

— Господинът плати да ви откарам, където пожелаете, госпожице — промърмори той.

Запитах се какво ли би казал Том за Шеймъс. Би било чудесно да се допитам до него за съвет. Но със сигурност би ме предупредил да стоя далеч от този мъж. Според правилника на Том „женен“ бе равносилно на „мъртъв“.

Бе ужасно старомодно същество.

— Ще си лягам — заявих аз и ги оставих да се мъчат да помръднат Бронуен от дивана, за да гледат „Приятели“. Бях тотално скапана, а исках на следващия ден да изглеждам свежа и красива. Или би трябвало да кажа — представителна.

Вече бях работеща жена.