Луиз Бегшоу
Нежна завист (38)

Тридесет и седма глава

Устроих си истински пир с фъстъчено масло и бисквити „Риц“, а после се опитах да поправя отоплението. Безуспешно, трябваше да отделя време за това на следващия ден. Тази вечер щях да спя с осем одеяла. Бяха толкова тежки, че едва дишах, но поне ме предпазиха от студа.

Колкото по-скоро заспях, толкова по-скоро щях да мога да започна новия си живот.

— Не искаш ли да му дам номера ти? — учудено бе попитала Бронуен.

— Не. Не желая да разговарям с Том Дръмънд — бях отвърнала и по носа ми се бе търкулнала голяма сълза. — Наистина. Ще се обадя да ви кажа всичко, когато намеря работа.

— Не можеш ли да ми го кажеш сега? — промълви тя с умоляващ тон. — Хайде, Алекс, знаеш, че мога да пазя тайна.

Да пази тайна? О, да, да се доверя на Бронуен, бе все едно да излея душата си пред „Нюз ъв дъ Уърлд“. Защо човек да дава пари за реклама, когато може просто да поговори с Бронуен и тя ще я направи безплатно?

Сгуших се в леглото, заплаках и се опитах да заспя с положителни мисли, но настроението ми бе толкова оптимистично, сякаш слушах сингъл на Ленард Коен в погребален дом. Отначало не можех да заспя, защото нямаше шум. Никакво приглушено свирене на клаксони, полицейски сирени в далечината и дори пиянски песни от улицата, които да ме унесат.

Нищо, освен хладна тишина сред безкрайната пустош, нарушавана само от далечно блеене на овце. Струваше ми се неестествено да не чувам шум. Но накрая плачът ме изтощи и спах непробудно, без да сънувам. Бях благодарна.

На следващата сутрин измих зъбите си и се опитах да се изкъпя със затоплена на котлона вода. „Трябва да позвъня на чистачката“, помислих си. Но първата ми грижа бе да намеря трудовата борса и да проверя какво предлагат. „Не съм горда — казах си, когато се качих в колата. — Ще приема каквото и да е.“

* * *

— Добре ли си? — попита жената, която заемаше длъжността „Експерт по професионално ориентиране“.

— Да — решително отвърнах. — Защо?

Изгледа ме с такова пренебрежение, сякаш бях нещо неприятно, залепнало за подметката на обувката й. Казваше се госпожа Доналдсън, изглеждаше на тридесет и няколко години и вече носеше такива дрехи, с каквито мама би се гордяла да ме види. Ужасната й рокля на цветя бе с плисета отпред, съчетана с огърлица от фалшиви перли и прическа, за която навярно бе отишъл достатъчно лак за коса, за да отвори огромна дупка в озоновия слой. Господи, струваше ми се, че ако докосна някое косъмче с лъжица, ще се чуе звън.

— Влизаш тук наконтена като за ревю и твърдиш, че търсиш работа?

Бях облечена с роклята си „Дона Карън“. В багажа ми нямаше неофициални дрехи. Е… може би това бе грешка.

— Така е — уверих я. — Ще приема каквото и да е.

— Хм. — Изражението й стана малко по-приветливо. — Е, не се намират много свободни места. Тук е Йоркшир.

— Зная.

— А в малките градчета сред мочурищата на Йоркшир има висока безработица.

— Сигурно — плахо се съгласих.

— За всяко място има по шестнадесет кандидати — пренебрежително продължи тя.

Сърцето ми се сви. Не звучеше обнадеждаващо. Не можех вечно да живея с хиляда и осемстотинте лири на Том.

— Аха — сърдито промърморих. Господи, щях да стана бездомница и да ме намерят замръзнала на някоя улица в Пикъринг, с бутилка метилов спирт и куче, вързано с въженце. Откъде щях да намеря куче? Може би щях отново да се срещна с Криспин в някой център за лечение на хронични алкохолици и да взема назаем едно от неговите? Можех да открадна количка за покупки от „Сейфуейс“, задължителен атрибут за една вехтошарка, и рано сутринта да обикалям хотелите и да отмъквам доставените вестници, яйца и мляко…

Блажените ми фантазии за живот на вехтошарка бяха безмилостно прекъснати от госпожа Доналдсън, която размаха някакъв лист пред лицето ми.

— Може би това ще те устрои. Щом имаш престижна диплома от „Оксфорд“.

„От колеж по изкуствата“, щях да кажа, но в последния момент ми хрумна, че ако все още не е разбрала колко съм тъпа, няма смисъл да я обременявам с това сведение.

— Съвсем близо е до Роуздейл — каза тя. — В Кидлингтън. Християнската библиотека на Северен Йоркшир, управлявана от доктор Бари Галахър. Има място за библиотекар с добра репутация и висок морал, за предпочитане несемейна жена. Можеш ли да работиш като библиотекарка?

— Аз? О, да. Обичам книгите. А… Джейн Остин, Викръм… как беше фамилията му, а… Агата Кристи — запънах се. — „Мъжете са подвластни на Марс, а жените на Венера“.

Изгледа ме недоверчиво.

— Несемейна жена ли си?

— Е, определено не съм несемеен мъж — отвърнах и думите ми се стовариха като гюле.

— С висок морал? Живяла си в Лондон, а?

Явно госпожа Доналдсън смяташе Лондон за нещо подобно на Содом и Гомор. Кой би могъл да каже, че не е права? И аз не бих устояла на изкушенията му, ако имах шанса да вкуся от тях.

— Никога не пропускам неделната литургия — разпалено я уверих и леко потръпнах, в случай че Бог изпратеше мълния върху мен.

— Е, тук не идват много кандидатки за работа, които са учили в „Оксфорд“, така че мога да те изпратя с предимство — бавно каза тя. — Можеш да отидеш още сега.

— Сега?

— Какво? — попита госпожа Доналдсън и ми хвърли поглед, изпълнен с презрение. — По-важно занимание ли имаш?

Не можех да отрека едно: оса или не, умът й бе остър като бръснач, както навярно казваха в този див край.

* * *

Качих се в колата и с неохота заредих. Господи, цените на бензина са скандални, трябваше да убием Саддам, когато имахме възможност. Купих хранителни продукти и някои други неща от първа необходимост. Всичко ми се струваше невероятно скъпо. Представях си как парите ми се стопяват бързо като живота на герой от компютърна игра. Бях толкова потисната заради Том, че това почти нямаше значение за мен, но знаех, че трябва да получа работата.

Поех през мочурищата към Кидлингтън в свежия, хладен следобед. Пустошта бе осеяна с лилави и златисти петна. Две птици правеха лупинги и описваха огромни дъги в небето. Мястото бе красиво и усамотено, почти като мен, макар и да не бях красива.

Християнската библиотека на Северен Йоркшир бе малка сбутана постройка, на чиито тухли бяха залепени стари плакати на американски глезльовци, подстригани на венец. Ако имам дете, което ми се струва малко вероятно, бих се надявала хлапета като тях да ядат бой от него на игралната площадка. Бяха с три четвърти панталони и бели чорапки, усмихнати срещу обектива, под извит надпис: „Нека тези малките дойдат при мен“. Имаше и два издишали балона, върху които бе отпечатан стих от мисионерска песен.

„Добре дошла в бъдещето си, Алекс Уайлд“, помислих си.

Побутнах вратата и пристъпих към рецепцията. Е, поне нямаше да имам много работа. Едва ли някой посещаваше тази библиотека.

— Здравейте, аз съм доктор Галахър — каза нечий глас.

Вдигнах поглед и видях пълничък мъж с червена коса и влажна долна устна. Когато заговори, по нея проблеснаха мехурчета слюнка. Гледаше ме през лупи, достатъчно дебели, за да се запали огън.

— Навярно вие сте госпожица Уайлд. Надявам се, че наистина сте госпожица.

— Така е.

— Защото търся несемейна жена. Не одобрявам идеята „работещи съпруги“.

Прехапах устни и се усмихнах като леля Сали от „Уърцъл Гъмидж“^[1].

— Мисля, че тази глупост е причина за повечето разводи. Децата на такива жени са като сирачета — продължи той и от устата му се разхвърчаха слюнки, сякаш бе крастава жаба. — „Жената трябва да се подчинява на мъжа, както църквата на Бог“. Казал го е свети Павел, един от апостолите.

— Женен ли сте, господин Галахър? — попитах аз и сама се настъпих, за да си напомня, че трябва да си трая.

— Не — отвърна той с огорчение. — Бях.

— Разбирам.

— Тя избяга от мен, за да живее с някаква жена, декан на нещо си.

Трудно бе да сдържа смеха си.

— Казахте ли нещо? — попита той и ме изгледа гневно.

— Ужасна кашлица — отвърнах и артистично се покашлях.

— „Една жена не бива да говори на висок глас в църква. Не бива жена да учи мъжете!“, също цитат от свети Павел. Какво мислите за проповедничките? Аз бих ги нарекъл езичници.

— Е, никога не бих станала проповедничка.

Това бе истина. Влажните устни на доктор Бари се разтегнаха в усмивка. Да, вече ми бе ясно, той наистина бе крастава жаба.

— Разбрах, че сте добра християнка и сте следвали в „Оксфорд“. Хм, кога най-рано можете да започнете?

— А… каква е заплатата — плахо попитах.

Лицето му леко помръкна.

— Единадесет хиляди годишно, но главната ви награда ще бъде смирената служба на Бога.

Страхотна новост за управителя на банката. „Превишила съм кредита си с триста лири, но разбирате ли, моето възнаграждение е смирената служба на Бога“.

Всъщност единадесет хиляди бяха доста повече от досегашния ми доход. Огледах дебелия женомразец Бари от главата до петите. Малката му занемарена библиотека бе пълна с глупави книги, които никой не би пожелал да прочете, а аз се намирах в тази затънтена дупка и щях да приема жалка работа за мизерна заплата.

— Мога да започна още този следобед — отвърнах.

Бари ми каза, че му се струвам сериозна. С неохота ми позволи първо да отскоча да оставя покупките си.

— И може би да донеса нещо за обяд — предложих.

Погледът му издаде неодобрение.

— Не, госпожице Уайлд. Ще хапнете сандвич на работното си място. Солидният обяд е за мекушавците! Ха-ха-ха!

* * *

Когато се върнах в къщата, се опитах да се почувствам доволна. Все пак имах работа, нали? Мамка му, ура!

Оставих нещата си, седнах и се загледах в телефона. За нищо на света нямаше да се обадя на Том. Би било лудост сама да поискам да чуя, че с Гейл ще се женят. Не, не бях способна на такава глупост, въпреки че отчаяно копнеех да се чуя с него и да повярвам, че ще продължи да присъства в живота ми като приятел.

Но далеч по-достойно бе да не се обадя. Запитах се дали имам капка самоуважение. Е, отговорът на този въпрос бе „не“, така че вдигнах слушалката и набрах номера на апартамента му в Лондон по памет.

„Господи, ако вдигне Гейл, ще трябва да затворя“, помислих си и изпаднах в паника, защото бях забравила да набера 141. Можех да прекъсна, да натисна трите цифри, а после бутона за автоматично повторно избиране, но Том щеше да разбере, че съм позвънила два пъти, че съм жалка нещастница и…

— Том Дръмънд — каза глас в телефонната слушалка.

Как можех да забравя възбуждащия му плътен тембър? Е, не че го бях забравила, но бе различно да го чуя наяве.

— Том, обажда се Алекс.

— Къде си? — припряно попита той. — Всички те търсят. Родителите ти изпаднаха в паника. Мислят, че си продадена за бяла робиня.

Представих си как мама се наслаждава на всяка минута от развоя на драмата. Може би точно сега даваше интервю за „Краймуоч“^[2].

— Добре съм, искам всички да престанат да се тревожат — казах аз. — Започвам нова работа.

— Къде?

— Това не те засяга. Бронуен ми каза, че си ме търсил.

— Да. — Стори ми се малко нерешителен, сякаш имаше нещо, което му бе трудно да изрече. „Господи — помислих си и ми се зави свят. — Страхува се да не ме нарани.“ — Става дума за Гейл. Имам новини, които може би ще те разстроят.

— Какво си въобразяваш? — яростно изкрещях. — Смяташ се за толкова неотразим, че всички ронят сълзи за теб и биха дали живота си, за да се доближат поне за малко до важната клечка Том Дръмънд.

— Но, Алекс…

— Е, ще ти кажа нещо, Том. Каквото и да направиш, няма да заплача заради теб. Наистина съм добре, благодаря за загрижеността.

— Алекс…

— Не искам да чувам нищо! — извиках. — Не ме интересува! Винаги си бил непоносим самовлюбен негодник и такъв ще си останеш.

— Извинявай, ако съм те засегнал — тихо каза той.

— Няма за какво. Не ми пука за теб — заявих аз, затворих и дълго плаках.

* * *

— Алекс, закъсняваш — укорително отбеляза Бари, когато се върнах в библиотеката. — Един воин на Христа не бива да закъснява, когато трябва да поведе вярващите.

— Прав сте, доктор Галахър — казах аз с уважение. Знаех, че трябва да целувам задника на този нещастник, докато устните ми посинеят. А какво стана с обръщението „госпожице Уайлд“? — Но армията се нуждае от храна.

Не бях хапнала нищо, разбира се. Нямах никакъв апетит.

— Човек не се храни единствено с хляб, а с всяка дума от Божието слово. Е, да действаме. Тази вечер ни чака доста работа. За първи път ще те задържа до късно. — Потръпнах от погнуса, когато го видях да облизва устни. — Надявам се, че нямаш нищо против да работиш вечер и да се прибираш сама.

— А… нямам, разбира се.

— Защото, когато двама млади несемейни прекарват толкова време насаме заедно, могат да плъзнат клюки…

— Предполагам, но…

— Хората биха могли да си помислят, че сме неспособни да овладеем естествените си пориви.

— Не разбирам. Струва ми се, че тук не идват много хора — отчаяно запелтечих. — Какво толкова се налага да вършим?

Тези думи го накараха да се опомни и да забрави за естествените си пориви за миг. Отново заговори строго. Приближи се и ме лъхна силен мирис на чесън.

— Ще направим цялостно обновление. Ще включим всички книги в каталог и ще ги пренаредим на етажерките. Този безпорядък не вдъхва вяра в благодатта, която носи Божието слово, сигурен съм, че ще се съгласиш.

— Да, така е — плахо потвърдих.

— Не използваме компютри, няма нищо лошо в малко писарска работа. Седни и попълни формулярите за тези.

Галахър извади кочан бланки, папка и голям кашон с книги, по който имаше паяжини.

— О, мразя паяците — уплашено промълвих, докато гледах как пухти и пъхти, влачейки кашона към бюрото ми.

— Е, сигурно вече са мъртви — успокои ме той. — Започвай. Няма време за губене.

По дяволите, говореше сериозно. Нищо чудно, че досега мястото не бе заето. Бари бе не само противна крастава жаба, а жесток експлоататор, който би могъл да бъде надзирател на робите, построили египетските пирамиди. Писах, отбелязвах и попълвах, докато пред очите ми заиграха точки и ръката ми се схвана. Задължението на Бари бе единствено да ме „обучава“, което означаваше да ме хока, когато направя грешка.

— Не можеш ли да четеш? „Еклесиаст“, не „Еклесиастикус“! — крещеше той. — Би трябвало вече да познаваш Светото Писание.

Сенките навън се сгъстяваха и прашният часовник тиктакаше ли тиктакаше, но купчината книги не намаляваше. Щом свърших с първия раздел, Бари побърза да донесе още.

— Никакво разтакаване! — предупреди ме той неведнъж. — Знаеш какво е казано в „Пословиците“: „Следвай примера на мравката, мързеливецо, виж как живее тя“.

— Бихте могли да ми помогнете с подреждането, ако сте свършили с библейските поучения — предложих, вече капнала от умора и огладняла. Мамка му, с какво се бях захванала? В отговор Бари се впусна да рецитира пасажа за Марта и Мария, в който Иисус казва, че Мария е избрала верния път, като се е откъснала от домакинската работа, за да слуша Неговото слово. Бих го нарекла шизофреник, ако имах избор.

— Трябва да отида до тоалетната — казах аз, когато усетих, че в гърлото ми е заседнала буца, а в очите ми напират горчиви сълзи на безнадеждност.

— Ходи преди по-малко от два часа. Дано нямаш здравословен проблем — изсумтя Бари.

Искаше ми се да се облегна на мръсната мивка и отново да заплача, но може би Бари стоеше отвън с хронометър в ръка и подслушваше.

Когато излязох, посочи към кашона с книги.

— Вече е седем часът — плахо изтъкнах.

— „Денят е Божие творение, благодарни сме и се радваме на всеки миг от него“.

Този път наистина ме вбеси.

Въздъхнах и бръкнах между овехтелите книги. Изведнъж изскочиха три огромни паяка, които пропълзяха по ръката ми.

Изпищях и подскочих.

— Не крещи! — смъмри ме Бари, но очите му светнаха, когато ме притегли към дебелото си подпухнало тяло.

— Тихо, тихо — каза той, докато уж ласкаво ме потупваше, за да ме успокои, а всъщност ме опипваше. Този дебелак можеше да размърда ръцете си, когато пожелае. Притискаха ханша ми, бързо се плъзгаха към гърдите ми, докосваха ме навсякъде, сякаш ме опасваше синджир от дебели наденички.

Заплаках неудържимо и започнах да се боря.

— Пусни ме! Пусни ме! — крещях.

— О, стига, знаеш, че го искаш — задъхано каза Бари. — Иначе досега да си си тръгнала.

— Ти не ми позволяваше! — отвърнах хленчейки. — Нуждая се от тази работа!

— Зная, от трудовата борса ми казаха, че си отчаяна — прошепна Бари. — Затова трябва да бъдеш мила с мен.

Разпищях се като обезумяла, когато той заобиколи бюрото и ме притегли към себе си. Усетих възбудата му, въпреки че не бе никак надарен мъж.

— Разкарай се! — извиках.

— Ох — изсумтя той и отново ме нападна. Почувствах гадене, когато ръцете му ме обгърнаха и вонящият му дъх докосна шията ми. Изпаднала в паника, напрегнах сили да го отблъсна…

Изведнъж голяма мъжка ръка сграбчи яката му, дръпна го и го запрати към отсрещната стена. Пред смаяния ми поглед нечий юмрук се стовари с все сила в бузестото му лице и той се подпря на една етажерка с разкървавен нос.

— Да вървим, Алекс — каза Том. — Дойдох да те отведа у дома.