Луиз Бегшоу
Нежна завист (37)

Тридесет и шеста глава

Когато се събудих във вторник, Кийша и Бронуен вече бяха тръгнали за работа. Бях доволна, защото това улесни нещата за мен. Мразех сбогуванията.

Събрах в два куфара най-хубавите си дрехи: рокля „Дона Карън“, кожен панталон „Джоузеф“ и още няколко тоалета. Взех и пакет глина. Нямам представа защо, очевидно бе, че кариерата ми на скулптор е приключила, задушена в зародиш, но все още изпитвах необяснима нужда да правя статуи.

Взех и рекламна чанта на „Маркс енд Спаркс“, пълна с хранителни продукти. Едно от нещата, които съм научила в живота си, е, че разбитото сърце и желанието да умреш не водят до сърдечен удар или смърт, което означава, че човек трябва да се храни. Затова специално купената пазарска чанта на Кийша бе отмъкната. Щеше да ме убие, ако ме откриеше, но това нямаше да стане. Взех кренвирши, грозде без семки, буркан фъстъчено масло, пакет бисквити „Риц“ и две кутии „Пепси-череша“. Нямаше да ми липсва никое от четирите основни хранителни вещества.

Преместих останалите си неща в стаята на Бронуен и оставих писмо с гореща молба за прошка. Ако ги оставех на Кийша, тя просто щеше да прочете бележката и да изхвърли всичко. Исках да започна съвсем на чисто и се опитвах да си внуша, че скъсването с миналото е нещо хубаво — имаш нов живот, в който си твърдо решена да се справяш без ничия помощ. Не можех да повярвам напълно в това, но имах план, първата точка от който бе да се махна оттук само с дрехите на гърба си. И с два куфара, пълни с маркови тоалети и грим. И малко фъстъчено масло.

Нямаше място за колекцията ми от миниатюри, от които само семейство моржове бяха леко очукани, за изстрадалия ми кактус или папката ми със снимки на Джейсън Конъри в ролята на Робин от Шерууд, едната с автограф със сребрист маркер и целувка от него.

Джейсън Конъри бе единствената ми любов цели две години, когато бях ученичка. О, обожавах гладко обръснатото му чаровно лице. Целувах всяка снимка, залепена на вратата на стаята ми, вечер, преди да си легна, но тогава носех очила и държах неговото лице да бъде последното, което виждам, преди да заспя. Затова, ако неволно хвърлех поглед към някоя книга или мече, повтарях целувките.

Винаги съм тичала като кученце след мъже, които не мога да имам. Още от петгодишна. Мама ми бе казвала, че в ранното си детство адски много съм се радвала на Брайън Кант от „Плейуей“. Следващия бе господин Джонсън, грубоват и дебел строителен работник, на когото приготвях твърде сладки чайове с мляко, които не ставаха за пиене. А малко преди Джейсън въздишах по актьора, който изпълняваше ролята на Ейвън в „Седморката на Блейк“. Привличаха ме строгите му мъжествени черти и властна осанка. Той бе виновен за сегашното ми увлечение по Том. Ако не беше Ейвън, който във всеки епизод караше красиви жени да падат на колене и с обаянието си успяваше да сломи съпротивата им, може би нямаше да се влюбя в едрия, мускулест мъжага Том Дръмънд.

Оставих договора си под този на Бронуен, взех куфарите си и написах бележки и на двете. Скоро отново щяха да делят апартамента с Гейл вместо с мен, ако не успееше да уреди оставането си за постоянно в къщата на Том, така че трябваше да изразя съчувствие.

Пъхнах картата си в банкомата срещу входната врата. Сърцето ми се разтуптя. Понякога това чудовище поглъщаше картите ми и излизаше съобщение да се свържа с банката. Но чекът на Том бе действителен и разполагах с хиляда и осемстотин лири в сметката си, вместо да бъда на червено. Все пак, когато видях числото, изпитах болка.

Увлякох се, нали? Както обикновено.

В понеделник и вторник при всяко звънване на телефона тайно се надявах да е той. Зная, че една жена не бива да си втълпява, че щастието й е в нечии ръце, но в интерес на истината, така се чувствах.

Беше различно… е, добре, винаги казваме, че този път е различно, но имах основателни причини да мисля така. Нямаше нищо общо с физическото ми влечение към Шеймъс, Джъстин или Питър и постепенното разочарование. Не бях хлътнала по Том само защото си падах по тялото му и моето сякаш го умоляваше: „Ела, ела при мама“. Познавах го още когато бе голяма топка лой и никак не ме привличаше. Знаех що за човек е и го обичах, приятно ми бе с него и се смеех дори когато се карахме за политика. Подигравах му се заради консерваторските му убеждения и все пак истински го харесвах. Тогава приличаше на прасе, по-скоро диво, защото не бе от най-кротките.

А сега бе строен и привлекателен милионер. Едва не бях съсипала живота на брат му и заради мен бе похарчил седемстотин и петдесет хиляди лири. А сестра ми бе спечелила любовта му.

Все пак той ме харесваше и искаше да си бъбри с мен дори след като се бях показала гола пред цял Лондон. Дори след провалите ми и като секретарка, и като скулптор, и като галерист. Просто бях неудачница, това е.

Не зная какво очаквах. Бях го накарала да си тръгне. Нима наистина исках да ми се обади, за да чуя важната му новина за Гейл? И да, и не. Не желаех да разговарям с него, бе твърде мъчително. Просто копнеех да чуя гласа му, да се почувствам свързана с него. Но бе невъзможно.

Нормално е да позвъниш на любимия си, когато е на работа, и да оставиш съобщение на телефонния му секретар. След като набереш 141, разбира се. Но не можех да постъпя така, защото Гейл бе там. Представих си как вдига слушалката и казва нещо задъхано, в случай че е Том или някой друг мъж. Бих се заклела, че посещава специална школа за живи кукли Барби. Навярно сте чували за четиридесетгодишната жена, която се подложила на пластични операции, за да стане точно копие на Барби. Е, Гейл е също като нея, но по-млада и по-красива, така че не е нужно да плаща петдесет хилядарки, за да заприлича на кукла.

Както и да е, важното бе, че Том не се обажда. След като оставих съобщение на Гордън, че отказвам да разговарям с него, телефонът напълно престана да звъни за мен. Сякаш бях изчезнала от лицето на Земята. Навярно всичките ми познати бяха прочели клюките, които Кийша бе отказала да ми покаже, и се питаха как са могли дори да разговарят с жалко същество като мен.

Колко ли струваше официалната смяна на самоличност?

* * *

Изтеглих двеста лири и хванах такси за гара „Ватерло“. Купих си билет до Йорк. Струваше петдесет и шест в двете посоки, сякаш бе направен от злато. Заредих се с „Куейвърс“, „Прайвит Ай“ и „Гардиън“, купих си ябълков пай за из път и се отправих към книжарницата.

В „Смитс“ решително подминах блудкавите сантиментални романи и Бриджит Джоунс — господи, колко зарибяващо четиво за жени. Скоро след като се нанесох в апартамента, Бронуен постъпи в болница и шест приятелки й подариха тази книга с глупавия въпрос: „Чела ли си това?“. Иска ли питане? Разбира се, че я бе чела. Тя бе жена, преминала етапа на „Ти ли си моята майка?“. Все едно да я попитате дали някога е била разочарована от мъж. На Трафалгарския площад има един празен пиедестал, върху който според мен трябва да сложат статуя на Бриджит. Ако във Великобритания има референдум, всички жени биха гласували „за“. Затова я подминах и спрях пред раздела за самоусъвършенстване. „Събудете великана в себе си, повярвайте в успеха си, дерзайте сега!“ Все неща от този род. Напълних кошницата си с подобни четива. Бях взела решение изцяло да променя живота си. „Единственият път е нагоре“, както се пее в една песен.

Да! Вижте ме, аз съм жена, готова да се втурне напред!

Вижте ме, когато отивам до телефонните автомати, за да позвъня на секретаря си с надеждата Том да ми е оставил съобщение!

Вижте ме разочарована, че попадам само на любовни обяснения от Дан и Джеръми!

Вижте как едва се влача към влака с подвита опашка!

Когато най-сетне потеглихме към студения север, извадих пая, но първият залък ми приседна. Дори мазнината и рафинираната захар не можеха да потиснат болката.

След като прочетох три четвърти от „Прайвит Ай“, отново ми се доплака. Никой не видя сълзите, които бликнаха от очите ми, защото другите пътници бяха забили носове във вестниците си. Не ме забелязваха, сякаш бях изпила еликсир, от който съм станала невидима. Когато дойде кондукторът, хвърли само един поглед към зачервеното ми лице и реши, че не е нужно да проверява билета ми.

Напразно бях похарчила шестдесет и пет лири.

* * *

Залитайки, слязох в Йорк. Краката ми се огъваха, а лицето ми бе червено като маймунски задник. Казах си, че навярно съм единствената, която забелязва поруменелите ми страни и подпухналия нос, но когато влязох в офиса на „Херц“ и извадих шофьорската си книжка, старата повлекана на бюрото ме изгледа доста подозрително и заяви, че сигурно съм пила нещо във влака.

— Изплези език — каза тя. Изпълних нареждането й.

— Посинял е — потръпна. — Алкохолът е демон, който разяжда черния дроб.

— Пих сок от боровинки — гневно заявих.

— Да, разбира се. Е, тогава сложи пръст на носа си и върви по права линия — настоя жената.

Направих го.

— Кажи „шише се суши на шосе“ — изкомандва тя.

— Шише се шуси… — запелтечих, треперейки от ярост. — Господи, по-жестока сте от диригентката на хора ми в училище.

— Хм — подозрително промърмори тя. — Пияна ли си?

— Нито капка. Нека ви дъхна — предложих.

Отдръпна се, което бе комплимент от чудовище с лилава шапка като нея.

— Стой далеч от мен с гадните си южняшки бацили!

— А вашите на север не са ли гадни? — саркастично попитах. Това със сигурност не й хареса, но от страх да не загуби комисионата, престана да се заяжда с мен и ми даде формуляр. Докато го попълвах, ме гледаше като зяпач на мястото на катастрофа.

— Значи се спираш на „Мини Метро“ — каза жената с презрение. — Най-евтината кола.

— Е, харесвам ретро моделите от осемдесетте — предизвикателно излъгах.

Дадох й парите и получих ключовете.

— Да я върнеш без драскотина — заплашително ме предупреди тя.

— Разбира се, отличен шофьор съм — отново излъгах.

Репликата й на раздяла бе жесток удар.

— За жена, която не е пияна, определено изглеждаш ужасно.

Безкрайно поласкана, най-сетне се качих в колата и поех към Роуздейл. Гледките бяха прекрасни. Имам предвид, когато бях далеч от клаксоните и ругатните на шофьорите в града, които бяха вдигнали врява само защото бях навлязла погрешно в две кръгови кръстовища. И понякога завивах надясно вместо наляво. Суматохата остана зад гърба ми и стигнах до мочурищата, които бяха удивително красиви, ако не обръщате внимание на някой и друг разлагащ се труп на овца сред лилавата пустош.

Значи пейзажът в този край не бе само „Брулени хълмове“. В един момент се загубих и се оказа, че съм се движила в погрешна посока, защото съм обърнала картата с главата надолу. Чувството за хумор ме напусна. Да не споменаваме за радиото, което работеше само на станция 2, чиито музикални редактори са садисти. Кой би изтърпял три часа „Симпли Ред“ и Андрю Лойд Уебър, по дяволите? Сега е времето на „Куул Британия“, не забравяйте (всички права запазени, Т. Блеър).

Стигнах до Пикъринг, където бе страхотно. Имаше малко магазинче, на чиято витрина оптимистично стоеше манекен с избеляла рокля на точки, а на стъклото бе залепен остроумен, макар и не съвсем верен надпис: „Щом върви в Париж, ще провърви и в Пикъринг“.

Отбих се да хапна риба и пържени картофи в местната кръчма. Почувствах се доста по-добре, щом получих картофките. Поне физически. Въпреки че сърцето ми бе така разбито, че нямах желание да живея, не бях загубила апетита си. Дразнеше ме само неприятната компания на няколко местни мъже, които използваха шанса си да се позабавляват.

— Да ти е сладко, скъпа.

— Момичето не е кожа и кости. Явно обича да си похапва, Питър.

— Да, личи си, Джак.

Най-ужасното бе, че те бяха дебелаци над четиридесетте и явно си въобразяваха, че с гръмогласните си подмятания ще привлекат вниманието ми.

Нима бях толкова невзрачна, че на Джак и Питър им бе хрумнало, че имат шанс? Явно бе така. Довърших картофките и се покашлях от оцета. И той бе чудесен, чист, а не примесен с бяло вино и подправки както другаде. После станах и реших да позвъня в къщата, за да проверя дали телефонът работи.

Всичко бе наред. Набрах номера на апартамента и прослушах съобщенията на телефонния секретар.

Отново нищо за мен.

— Не гледай толкова тъжно, хубавице — каза Питър и звучно се оригна. — Не е дошъл краят на света.

За мен бе дошъл.

* * *

Последната част от пътуването бе по-малко от двадесет минути, което бе облекчение за мен, защото се стъмняваше и захладяваше. Осъзнах, че при бягството си бях забравила да взема термобельо. Може би, ако умрях от измръзване, проблемите ми щяха да свършат.

Роуздейл бе малко село сред мочурищата на Йоркшир, ако махала с една кръчма и пощенски клон можеше да се нарече село. Причината да дойда точно тук бе, че семейството ми притежаваше къща на хълма. Бе някогашна миньорска квартира и мама я намираше за „живописна“, но откакто бе разбрала, че най-близкото игрище за голф е на доста километри разстояние, не бе идвала. Два пъти в годината плащахме за почистване и родителите ми не се отказваха от идеята да я дават под наем като вила за почивки. Според мен единствената цел бе мама и татко бе да има с какво да се хвалят по приеми. Намираше се на толкова затънтено място, че навярно бяха забравили как се стига до нея. Но знаех къде са скрити ключовете, както и че плащаме минималните сметки за телефон и електричество чрез директен дебит.

Планът ми бе да я използвам като базов лагер, докато обикалям областта да търся работа. Бих се съгласила да скубя пуйки във фермата на Бърнард Матюс или да чистя обувките на „Лийдс Юнайтед“. В края на краищата, тук никой не ме познаваше и не знаеше за пълния ми провал, позор и злополучни романтични връзки. Може би щях да се омъжа за играч на ръгби и да отглеждам хрътки.

Намерих ключа под изтривалката ръждясал (семейство Уайлд не могат да бъдат обвинени в липса на въображение) и влязох. Бях ужасно мръсна и уморена.

Почувствах се като у дома си. Първото, което направих, бе да позвъня в апартамента. Но вдигна Бронуен и се наложи да отклонявам настойчивите й въпроси.

— Намирам се на много тайно място — загадъчно отговорих. — Някой да ме е търсил?

— Да — отвърна тя. — Преди пет минути се обади Том Дръмънд.

— Така ли? — задъхано попитах аз.

— Да — потвърди Бронуен. — Каза, че трябва да поговорите за Гейл. Можеш ли да му позвъниш?