Луиз Бегшоу
Нежна завист (36)

Тридесет и пета глава

Е, постъпих като зрял човек. Направих единственото разумно нещо, което бе да се свия на кълбо и да не вдигам телефона през целия следващ ден.

Кийша и Бронуен ми осигуряваха жизнено необходими неща, като „Сън“ и шоколади. Правеха отчаяни опити да ме успокоят.

— Може да се разчисти.

— Ти нямаш вина, че изглеждаше като гола.

Или:

— Скоро всички ще забравят.

— Вярвате ли? — попитах аз и подадох рошавата си глава изпод завивките.

— Не — отвърна Кийша, която не можа да сдържи гръмогласния си смях. — Ха-ха-ха!

— Знаеш ли какво ми каза Гейл, когато ти подадохме саката си? — въодушевено каза Бронуен. — „Ако имах толкова тлъстини по тялото, щях да нося корсет, а не да обличам роклите си на голо“.

Закрих лицето си с длани. Господи, никога вече нямаше да посмея да покажа лицето си в Лондон.

— Трябва да се махна от този град — промълвих. — Бих заминала за Австралия, но нямам пари.

— Може би Гордън ще те изпрати там с каторжнически кораб — засмя се Кийша.

Напълно бях забравила за Гордън. Последното, което бях видяла, преди да се кача в такси, обляна в сълзи от срам, бе измъченият израз на лицето му, докато оглеждаше с тъга жалките останки на картината. Да не споменавам за шока. Не бе престанал да звъни по телефона през цялата нощ, но Кийша казваше, че ме няма. Не бе нужно да разговарям с него, за да разбера, че съм уволнена. Всичко бе минало. С работата ми при него бе свършено.

Винаги бях вярвала, че не съм обикновено момиче, и за пореден път се убедих в това. Имах най-ужасната трудова биография в историята на света. Какъв ли щеше да бъде следващият ми триумф? Може би щях да стана чистачка в музея по палеонтология и да направя някой динозавърски скелет от преди милиард години на пух и прах? Или като детегледачка да отровя хлапетата и да подпаля къщата? Ако отново ме вземеха за секретарка, щях да разменям писма и да издавам фирмени тайни всеки ден.

Замислих се дали да не отида в манастир. В някой от онези ордени, в които монахините прекарват времето си в мълчаливо съзерцание.

Безспорно любовният ми живот там нямаше да бъде по-зле.

Една от Божиите заповеди повелява да не пожелаваш жената на ближния си. Не е казано изрично да не пожелаваш приятеля на сестра си, но имах мъчителното чувство, че и това е включено.

— Имаш пари — заяви Бронуен.

— Да — напомни ми Кийша. — Том ще ти плати две хиляди за онази статуя на Гейл. С тях можеш да отидеш, където поискаш.

— Две хилядарки за една статуетка — въздъхна Бронуен. — Колко романтично, сигурно истински я обича.

— Обади му се и го помоли да ги изпрати веднага.

— С телеграфен запис.

— После дим да те няма — заключи Кийша.

Телефонът звънна. Кийша остави секретаря да се включи и й бях благодарна за това, защото беше мама.

— Александра, обажда се майка ти… госпожа Уайлд, за Александра. Зная, че си там, най-добре е веднага да вдигнеш.

Въздъхнах и протегнах ръка към безжичната слушалка.

— Здравей, мамо — промълвих. Бе сърдита. Доста сърдита. Виждала съм разярени носорози, по-кротки от нея.

— Как посмя да ме подложиш на това унижение? — започна да крещи тя. — Да стоиш там гола, като евтина уличница… Не ми казвай, че не си очаквала да се намокриш! Такова стълпотворение, такива отвратителни неща за почерпка! Господи, сигурно всички са си помислили: „Майка й не я е научила на кулинарни умения!“.

Съмнявах се, че са си мислели точно за това, но замълчах.

— А хрумна ли ти какво причиняваш на горката Гейл? Нима смяташ, че на Том му е приятно да бъде свързан с тази проява на ексхибиционизъм? Кой би искал да има такава роднина? Голяма излагация.

Последното бе вярно, но кой я слушаше?

— Гейл плаче неудържимо, иска да смени фамилията си, за да не я свързват с теб, въпреки че едва ли някой би предположил, че сте сестри. Гейл е толкова женствена и изтънчена. Впрочем… — Най-сетне стигна до съществената част. — С баща ти настояваме да се изнесеш от апартамента. Няма смисъл от упорството ти да живееш в Лондон. Ще се върнеш у дома, където мога да те държа под око.

— Но аз мразя Съри, мамо.

— Трябваше да помислиш за това, преди да опозориш цялото ни семейство. Не, нито гък повече, Алекс, ще помагаш на баща си в агенцията, поне ще вършиш нещо полезно.

— Няма да стане — предизвикателно казах аз.

— Е, не можеш да останеш в апартамента — категорично заяви мама. — И помни какво стана при последния ти опит да се справяш сама.

— Този път ще бъде различно.

— Попадна в бордей, пълен с въшки и плъхове.

— Нямаше плъхове, а малки кученца — възразих, но за съжаление бе права. Защо повечето хора започват да се грижат сами за себе си на осемнадесет години, а моята майка искаше да ме държи зависима на двадесет и седем?

Понякога си мисля, че съм нормална, забавна и не твърде грозна, но когато се прибера у дома, сякаш смъкват двадесет години от възрастта ми и ме карат да се чувствам като тромавото момиченце с плитки, което бях в класа на госпожа Минчин.

— Е, щом мислиш, че можеш да се грижиш за себе си, ще бъдеш моя гостенка — гневно продължи мама. — Но ще се изнесеш от апартамента.

— Мога ли да поговоря с татко?

— Съгласен е с мен сто процента — каза тя.

Горкият татко, това означаваше, че четири часа е му е мляла на главата му, докато го принуди да се съгласи. Мислено си набелязах да му се обадя в офиса, ако спешно се нуждая от пари. Явно наистина бях стигнала до отчаяние, щом бях готова на това.

— Няма да допуснем да останеш в Лондон и да провалиш живота на Гейл.

Думите й ме изпълниха с ярост. Запитах се дали наистина съм се изложила толкова, че Том да скъса с Гейл само за да не стана негова балдъза. Би било капак на всичко, но за щастие той бе твърде почтен, за да постъпи така, а и едва ли се интересуваше от мнението на хората за някого, когото харесва.

— Искам да изнесеш багажа си до края на седмицата, Алекс, и…

Прекъснах разговора и оставих слушалката отворена. Това бе тактиката за сплашване на майка ми, но не успя да ме притисне. Щях да замина някъде далеч, за да избегна жестокото й отмъщение.

— Настоява да напусна апартамента — казах на съквартирантките си — и да се върна у дома.

— За да те държат изкъсо? — ужасено попита Кийша, сякаш бях заговорила за ГУЛаг^[1].

— Не си длъжна да се подчиняваш — изтъкна Бронуен. — Ако можеш да пишеш на компютър, потърси си временна работа като секретарка.

— Не мога да пиша на компютър.

— Вършеше това за Шеймъс Мейън. Разбира се, че можеш. Слушай, ще попитам в „Личен състав“ дали ще позволят да работиш при мен в „Ранобудници“ — предложи Кийша.

— Или при мен, като помощник-стилист — смело каза Бронуен, въпреки че несъмнено бе забелязала разпилените ми из стаята дрехи, напълно лишени от стил.

Прегърнах и двете. Дразнят ме, когато става въпрос за шоколадчета, дрехи и вълнуващ живот, но са добри момичета. Без приятелките си бях загубена. Отчаянието и бедността биха ме накарали да се хвърля под гумите на някой камион.

— Благодаря ви, приятелки, но трябва да намеря нещо сама — решително заявих.

Някой почука на вратата.

— Сигурно е Джеръми — каза Бронуен и завистливо изгледа Кийша.

— Обзалагам се, че Дан идва да иска прошка. Не се задоволявай с по-малко от двадесет червени рози — каза Кийша.

Но не бе никой от двамата, а Том Дръмънд.

Едва успях да нахлузя нощница и да увия косите си в кърпа. Бяха съвсем сухи, но мазни и заплетени. Един от законите за всемирната гадост е, че мъжът, когото харесваш, винаги наминава неочаквано точно когато изглеждаш най-зле. Той не важи за съквартирантките ми, чиято външност е безупречна във всеки миг от деня. Гримират се рано сутринта, независимо дали ще излизат или не.

Том влезе и не посмях да го погледна в очите.

— Алекс, донесох ти чека — каза той.

Проблемът бе, че не можех да му кажа: „Върви при сестра ми, негоднико, и ме остави да умра от мъка“, когато ми подаваше чек за две хиляди лири.

— Благодаря — отвърнах, а после някакво дяволче надделя над здравия ми разум и добавих: — Даваш твърде много пари за онази статуетка, не струва толкова.

— Тук грешиш, това е направо кражба — заяви Том. — Мога ли да седна? Намира ли ви се някакво кафе?

— О, разбира се, заповядай — отвърна Бронуен.

— Сега ще включа машината, имам ямайско „Блу Маунтин“ — каза Кийша, което според мен бе напълно безсмислено. И двете имаха приятели и твърдяха, че мразят хората от английската висша класа, така че защо им бе да се подмазват на Том?

— Добре.

— Никога не съм виждал толкова сполучлива скулптура. Гейл е като жива.

— Е — промълвих с раздразнение, — гледай на нея като на своята джобна Гейл, винаги в съблазнителна поза, с развети коси. Можеш да я носиш със себе си навсякъде и когато оригиналът не е до теб, да я целуваш. „Лека нощ, джобна Гейл!“ А когато се чудиш дали да си поръчаш за обяд пица с натурално козе сирене или някакъв зеленчуков буламач, препоръчан от нея, да я изваждаш и да питаш: „Какво мислиш, джобна Гейл?“. Тя е също като истинската Гейл: не казва нищо интересно и никога не качва нито грам.

Том ме изгледа с явно изумление.

— Все още ли сте скарани, Алекс? — попита той.

Свих рамене и наведох глава, още по-съкрушена. Откъде му хрумна? Очевидно бе откъде, но да призная, че е така, би било все едно да облека тениска с огромен надпис: „Ревнувам“.

— Навярно толкова се срамува заради мен, че едва ли някога ще ми проговори — казах аз.

Том се засмя. Господи, имаше толкова възбуждащ смях.

— Нарече те с доста обидни имена. Забрани ми да се виждам с теб.

— Но все пак си дошъл тук — изтъкнах.

Том сви рамене.

— Не обичам да ми нареждат какво да правя. О, благодаря, Кийша, чудесно кафе. Впрочем исках лично да се погрижа да получиш чека.

— Можеше да го изпратиш по пощата.

— Е… Гейл спомена, че скоро се изнасяш от тук.

— Ясно — равнодушно казах аз. — Е, истина е. Ще осребря чека ти и ще замина за Австралия.

— Така ли? — тревожно попита Том. — Тъкмо те открих отново, не можеш да избягаш от мен по този начин.

— Мога да постъпя както поискам — заявих с огорчение. — Жените сами управляват съдбата си.

— Но ще загубя един от най-добрите си приятели — възрази Том.

Пронизах го с поглед.

— Аз съм просто сестрата на момичето, с което живееш. А и имам предостатъчно приятели, благодаря.

— И гаджето ти Гордън, разбира се — саркастично отбеляза той.

Спомних си за откровеното флиртуване на Гордън с русокосия младеж.

— Връзката ми с Гордън не е твоя работа — гордо заявих.

— Защо се държиш така ужасно, Алекс? — сърдито попита Том.

Обикновено аз си задавах този въпрос хленчейки, а той го изкрещя в лицето ми, сякаш все още бе в армията и говореше на редник, чиито обувки не са добре лъснати.

— Как се държа? — сопнах се и грабнах чека, преди да е размислил. — Просто нямам нужда от подкрепата на още един мъж, Том. А и Гейл не би одобрила това.

— Кой дава пет пари дали Гейл одобрява? — каза Том. — Проклет да бъда, ако отново допусна да ми се изплъзнеш.

— Е, тогава започни да скубеш косите си — изръмжах.

— Не можеш просто да изчезнеш. А работата ти в галерията?

— Каква галерия — засмях се аз. — Всичко е изгоряло, мокро и изпотрошено… а помощник-управителката се появи гола на трета страница на вестниците.

Том се усмихна.

— На мен ми се стори доста забавно. Особено ми хареса последната част.

— Е, винаги си искал да ме видиш гола — предизвикателно отбелязах.

Той повдигна вежди.

— Така е. И не бях разочарован.

— Какви ги говориш? — изкрещях.

— Истина е — спокойно отвърна Том. — О, хайде, Алекс, отлично знаеш, че това би допаднало на всеки нормален мъж.

— Хм — промърморих аз. — Е, можеше да се обърнеш.

— Не бях длъжен. А Гордън не прояви особен интерес.

— Е, добре — казах след кратка пауза. Не можах да измисля остроумен отговор. — Уморена съм и имам месечно неразположение, така че, ако нямаш нищо против, остави ме на мира да си почина.

— Но трябва да ти кажа още толкова много неща — възрази Том.

— Няма какво повече да си говорим — категорично заявих. — Благодаря за чека и довиждане. — Станах и гневно закрачих към банята. — Ще вляза да измия косата си.

— Преди малко си я измила — каза Том и посочи към кърпата на главата ми.

— Е, може би — надменно отвърнах аз, — но ще си направя… маслена баня. Предай много поздрави на Гейл следващия път, когато я заведеш да гледате „Гаврош“.

— Алекс! — извика Том и скочи на крака. — Почакай! Трябва да ти кажа нещо.

Тази реплика прозвуча обещаващо. Бе изречена с драматичния тон на героите на Джейн Остин. Забелязах, че Кийша и Бронуен се преструват, че пият кафе и четат „Хелоу!“, а всъщност внимателно следят всяка дума от разговора ни.

— Говори тогава — подканих го аз и въпреки волята си допуснах сърцето ми да се разтупти, по дланите ми да избие пот и в мен отново да се прокрадне искрица надежда.

Ако мислите, че вече съм научила урока си, жестоко се лъжете. Аз съм от момичетата, които четат „Мистик Мег“ и живеят в очакване Съдбата да им поднесе подарък, въпреки че през тази седмица определено не се бях радвала на благоразположението й, а и през миналата не ме бе носила на крилете си. Може би на Съдбата й бе забавно да ме измъчва, като често кръстосва пътя ми с този на сестра ми. Сигурно бе така.

Защото следващите прочувствени думи на Том бяха:

— Отнася се за Гейл.

„Господи — помислих си, — ще ми каже, че са се сгодили, просто няма да го понеса.“

— Вече ти казах, че не желая да слушам за нея — сопнах се аз. — Не се и съмнявам, че ще бъдете безкрайно щастливи. Няма да дойда в „Карфор“, за да проваля и вашата сватба. А сега просто си тръгни.

Побягнах към банята и бързо завъртях и двата крана, за да заглуша недостойните си ридания.