Луиз Бегшоу
Нежна завист (35)

Тридесет и четвърта глава

Слепешком се метнах в едно такси и тръгнах към галерията. Колата бе малка и вътре вонеше на разлята бира и стари фасове, но какво от това, струваше ми се голям лукс.

Бронуен и Кийша щяха да донесат почерпката по-късно. За щастие, този път нямаше да чакам Кийша да се приготви. Освен че винаги искаше моето шоколадче, другият й най-лош навик бе да се бави. Сменяше грима и роклята си по петдесет пъти, а сакото най-малко по три. Когато кажеше, че е готова да тръгваме, знаех, че ще й бъде нужен още половин час, за да стигне от огледалото до вратата.

Обичайната ми реакция бе да се мотая в коридора и да повдигам и свалям чантата си, но явно нервниченето ми й доставяше удоволствие и нарочно започваше да действа още по-бавно. Правилната постъпка в такива моменти бе човек да грабне „Вог“ и отегчено да го запрелиства. Тогава веднага ставаше припряна и подканваше другите да се размърдат.

Бронуен бе готова точно за тридесет секунди, но за сметка на това винаги забравяше нещо и се сещаше за него едва когато бяхме на четири преки от дома, налагаше се да се върнем и в бързината някоя от нас неволно задействаше алармата против крадци, защото бяхме изнервени.

Но предпочитам и двете пред Джъстин, който си тръгваше от ресторанта, когато закъснеех с петнадесет минути, а после, ако се оплачех, казваше:

— Точността е качество на боговете.

Спирачките изскърцаха до „Пикадили“ и таксито спря пред галерията. Потърках ръце при мисълта какво великолепно парти ще бъде. Бях поръчала сребристи и златисти панделки за украса, брокат за покривките на масите и бадеми, посипани с лъскав захарен прашец. Всичко това изглеждаше ефектно, а бе доста евтино. Не зная защо хората харчат толкова големи суми за подготовка на приеми. Най-много бях платила за няколко бели и жълти хризантеми. В цветарския магазин ми бяха показали огромни кълба от венчелистчета, които чудесно щяха да се съчетаят със сребристо-златистата украса. Освен това цената им бе намалена, защото се водеха „не от най-свежите“. Но за мен бяха идеални, защото ми трябваха само за една вечер.

Слязох и дълго се пазарих с шофьора. Навярно ме бе взел за богато момиче с тази елегантна бяла рокля, защото се опита да одере кожата ми. Дадох му пет лири и той нарече майка ми „прокажена кучка, която едва ли знае кой клиент е бащата на детето й“.

— Грубо ли се държи този тип, Алекс? — защити ме Гордън. — Да повикаме ли данъчните?

След миг колата потегли с бясна скорост и останаха само задушливи газове.

— Изглеждаш страхотно, скъпа.

— Така ли?

— Ммм, като ангел — каза той. — Пъпката изобщо не се вижда. Но сега — продължи, сякаш не бе забелязал отчаянието, изписано на лицето ми, — най-добре сложи тази работна престилка, защото трябва да слезеш в мазето.

— Искаш аз да извадя картините? — ужасено попитах.

— Е, нима очакваш аз да ги извадя? — остроумно отбеляза той. — Току-що си направих маникюр. Ще се обадя в цветарския магазин да изпратят панделките.

Облякох престилката и слязох в мазето. С Де Кунинг нямах проблем, ако не се броеше хернията, която можех да получа, докато се качвах по стълбите.

— Давай, Алекс, продължавай! — викаше Гордън, който спокойно подреждаше миниатюри върху черно кадифе. Творбата на Джаксън Полак бе друго нещо. Докато я измъквах от обвивката, на главата ми паднаха три мъртви паяка. Чул писъците ми, Гордън дотича до стълбите и ме нахока, защото го бях стреснала.

— Напълно безобидни са, малката!

— Ааа! — извиках. Мразя паяците повече от всичко на света, дори от Джъстин. Веднъж Гейл бе пуснала един през деколтето на блузата ми, докато пътувахме с кола към Алтън Тауърс. Бях се разпищяла неудържимо и татко едва не бе навлязъл в насрещното движение. После цяла седмица ми бе забранено да играя навън.

— Донеси картината тук — нареди Гордън. — Ще заплатиш с живота си, ако видя дори една драскотина по нея.

Когато най-сетне я замъкнах горе, огледах галерията. Златистите и сребристите панделки далеч не изглеждаха така внушително, както на снимката в каталога. Напомняха за евтината коледна украса на трапезарията ни, вече останала без висящите по нея лакомства. Захаросаните бадеми бяха чудесни, но броят им не бе достатъчен, за да бъдат ефектни. Гордън буквално си играеше с тях. Опитваше се да задържи един в скута на миниатюрна порцеланова пастирка, а друг в ключалката на старинен шкаф.

— Къде са цветята? — уплашено попитах.

— Ето ги.

Гордън посочи няколко клюмнали хризантеми в бяла ваза.

— Това ли? — промълвих с въздишка на отчаяние. — А къде са букетите, които поръчах?

— О, човекът каза, че няма достатъчно, и вместо тях предложи тези.

Струваха ми се ужасно грозни, с увехнали цветове и листа. А и не бяха жълти и бели, а оранжеви и искрящо розови.

— Господи, ще бъде пълен провал — казах аз.

— Е, не и ако няма проблеми с почерпката — успокои ме Гордън. — А и ти изглеждаш чудесно, въпреки пъпката и прическата. И кривата очна линия.

Донесе от дъното на магазина шест от моите последни скулптури, сред които бе и статуята на Гейл, и ги подреди около произведението на Де Кунинг.

— Съвременни творби са — уклончиво каза той. — Дано картината се откроява сред тях.

Камбанката звънна. И двамата подскочихме, когато госпожа Понсънби и още три дами на нейната възраст с огромни лилави шапки важно влязоха в галерията.

— Подранила ли съм? — попита тя. — За бога, момиче, какво си облякла?

Отвън изскърцаха спирачки и гласът на Кийша изкрещя:

— И вие вървете на майната си, шибани слепи дебелаци.

След малко тя влезе залитайки с тежък поднос в ръце. Хапките изглеждаха примамливо, с малки сламки за украса, като от „Маркс енд Спаркс“, но госпожа Понсънби с ужас втренчи поглед в нея и Бронуен, която имаше златна халка на носа.

— Господи, някои хора просто не знаят в кой свят живеят — каза Кийша. — Шибани копелета. Къде да оставя това?

* * *

Двадесет минути по-късно приемът бе в разгара си. Бях свалила работната престилка и се носех, ефирна като ангел или призрак. Това бе най-доброто, което можеше да се каже за вечерта. Бе претъпкано. Специално напечатаните покани бяха свършили добра работа. Твърде добра.

— Не ме настъпвайте!

— Махнете лакътя си от ребрата ми!

— Извинявайте, но лакътят ми изобщо не ви докосва!

— Ох! — въздъхна лейди Де Уинтър. — Имам нужда от въздух! Отвори прозореца, Александра!

Бързо се качих на старинна етажерка за книги, за да го отворя, целите ми колене станаха в прах, и Гордън, който се опитваше да заговори един от колегите на Бронуен в ъгъла, ми хвърли смразяващ поглед.

— Млада госпожице, имате ли нещо против да разкарате задника си от лицето ми? — попита госпожица Федърингтън.

Наистина закачах белите косъмчета, които растяха от брадавиците й, но нямаше друг начин да стигна до прозореца.

— Почакайте само момент — задъхано помолих.

— Оставете я на мира да се насладя на гледката — каза някой със силен американски акцент. — Харесвам момичета, които не страдат от липса на апетит.

Ужасено погледнах надолу и видях Дуайт С. Лимо, чиито очила с оранжеви рамки докосваха задника ми, защитен само от тънката материя на роклята.

— Няма нищо по-хубаво от малко месце за щипване — добави той, изсмя се и ме шляпна така, че би могъл да предизвика международен скандал. — Поддържай такива форми.

Отворих прозореца и едва слязох, с разрошени коси и зачервено лице. Дуайт ми намигна.

— Без бикини — провлачено прошепна той. — Харесвам и момичета, които знаят как да се обличат.

— Ха-ха — промърморих аз и побързах да се отдалеча.

— Затвори онзи проклет прозорец! — извика госпожа Понсънби. — Да не искаш всички да измрем от хипотермия?

Изпаднах в паника, но си дадох вид, че не съм я чула. Кийша ме спаси, като раздаде на всички чаши червено вино.

— Отвратително — каза лейди Де Уинтър. — А всичкото сирене е твърдо и потъмняло.

— Печено сирене и салам, традиционно леко прегорели — каза Бронуен. — Стара уелска рецепта.

— Щом не ви харесва, пийнете малко бренди — предложи Кийша и наля в чашата й.

— Бренди и червено вино! — изпищя лейди Де Уинтър.

— Южноафрикански коктейл, чуден е — каза Кийша, без окото й да мигне. — О, вижте тази хубава картина с маслени бои. Сигурно не можете да си я позволите.

— Моля? Мога да купя всичко в тази галерия! — заяви лейди Де Уинтър и се изправи в цял ръст, който бе едва метър и шестдесет. За мой ужас, Кийша изпусна тънка струйка дим в лицето й.

— Всички твърдят това — изтъкна тя.

— Ммм, Кийша, трябва да ти кажа нещо — процедих през зъби. — Не говори така с клиентите!

— Е, не искам да се правя на остроумна, Ал, но старата чанта лазеше по нервите ми. Всъщност на нея й харесва.

— Какви са тези грозни глинени фигурки? — гръмогласно попита някаква жена. — Четиригодишното ми дете може да направи по-хубави!

— О, нека погледна — настоя Джак Хърмън.

Сърцето ми се сви още повече. Джак Хърмън бе изкуствовед с публикации в „Ивнинг Стандард“, вероятно най-изявеният експерт по съвременна скулптура. Искаше ми се да изкрещя: „Не! Не тази! Почакайте да направя по-сполучлива!“.

— Толкова са жалки, нали? — отбеляза жената.

През прозореца видях мерцедес, който спря пред галерията. Униформеният шофьор отвори вратата и подаде ръка на майка ми, облечена с електриково палто, украсено с пайети, зашити във формата на петле. След нея слязоха Том Дръмънд с красива черна вратовръзка и сестра ми Гейл с платинена къса рокля, която приличаше на лъскава тениска. Косите й бяха малко по-къси и олекнали, откакто се бяхме видели за последен път. Сега край лицето й се спускаха секси къдрици. Явно бе пазила и диета и скулите й още повече изпъкваха. Дългите й гладки крака бяха обути в сандали с тънки каишки, а на едното й рамо бе окачена малка чанта „Прада“.

Погледна тълпата вътре с удивление и ненавист.

— Хайде, скъпа — подкани я мама, — може би с Том ще изберете нещо за къщата.

Оттеглих се в един ъгъл. Точно сега не бях готова за среща с „малката русалка“ и „чаровния принц“.

Гордън повдигна чашата си с бренди за тост. Бе обвил едната си ръка около раменете на рус младеж. Поне не забелязваше в какъв провал се превръща приемът.

— Зъбите ми замръзнаха от тази плодова салата! — заяви възрастна дама.

— Ох!

Обърнах се и видях доктор Кетъл, един от най-обещаващите ни клиенти, гневно да се взира в мен, стиснал беззъбите си венци.

— Какво има, докторе? — плахо попитах.

— Някой да затвори този прозорец, по дяволите! — изръмжа госпожа Понсънби.

Леко се обърнах и точно в този миг чаша вино се наклони и повали миниатюра от осемнадесети век. Господи!

— Ченето ми офтана в фкапания банан — изфъфли доктор Кетъл и когато погледнах надолу, наистина видях нещо розово сред жълтата каша. — Отвътре е лед. Трябва да ми благодарите, ако не ви дам под фъд!

— Добре ли си прекарваш, Алекс? — ласкаво попита някой и докосна лакътя ми. Беше Том. Бе успял да си проправи път през галерията и сега стоеше пред мен. Хората ни блъскаха и все повече се приближавахме един към друг. Въпреки че преживявах ужасни мигове, в мен се прокрадна вълна на страст. Бях достатъчно близо до него, за да видя мускулите, които изпъкваха под ризата му.

— Справила си се чудесно.

Изгледах го подозрително, но като че ли бе искрен.

— Изложили сте и твои скулптури. Не знаех, че си толкова талантлива.

— Наистина ли мислиш така? — попитах.

— Да. Имаш дарба. Искам да купя една от творбите ти.

— Няма нужда да го правиш само за моя утеха — промълвих.

— Просто ми харесват. А и би било добра инвестиция. След време ще струва доста повече.

Това бе неочаквано за мен. Бях толкова сигурна, че никой няма да обърне внимание на скулптурите ми, че дори не им бях поставила цени. Нова вълна на задоволство премина през цялото ми тяло. Щом Том наистина смяташе, че имам талант… Усетих как зърната на гърдите ми се втвърдиха под тънката рокля. Смутено наведох глава, когато забелязах, че и той гледа в същата посока.

Изчервих се.

— Не ти ли се струва хладно тук?

— Не — отвърна Том.

Очите му срещнаха погледа ми.

— А… коя скулптура имаш предвид? — припряно попитах.

Той протегна дългата си ръка над главите на няколко жени, които спореха зад него, и грабна… статуята на Гейл.

Сърцето ми се преобърна. Том завъртя творението ми, докосвайки го внимателно, сякаш бе крехко като яйчена черупка. Загледах се в глиненото подобие на сестра ми, което сякаш всеки момент щеше да оживее.

— Невероятна е — възкликна Том. — Пресъздала си я съвършено.

Изпитах желание да уловя Гейл в рибарска мрежа и да я хвърля на пираните в Конго. Том разглеждаше статуята с искрено възхищение. Плахата надежда, която бях таила в себе си, изведнъж бе попарена и умря като грамофонче по залез.

— Не беше трудно да я извая — промърморих.

— Ще ти дам две за нея, ако ти се струва приемлива цена — продължи Том.

Опитах се да изглеждам доволна. Две стотачки. Може би щях да си купя маркова козметика… ако имаше за кого да се разкрасявам.

— Александра — извика майка ми и провря едрото си тяло между хората, преодолявайки основните физични закони. — Нищо от почерпката ти не става за ядене, какви са тези ужасни сладки неща, които всички разтъпкват по килима? Няма нищо, за което да си струва човек да наддава.

— Благодаря ти, че ми го каза, мамо — промърморих.

— Махни се от пътя ми! — просъска госпожа Понсънби срещу Джак Хърмън.

— Заради теб изпуснах цигарата си, дебела стара кучко — изръмжа Хърмън.

Гейл настигна мама, като сирена, плуваща по дирята на голям кораб.

— Здравей, Алекс. Не върви много добре, а? Хората повреждат антиките. Всъщност повечето от тях ми се струват имитации.

— Кога стана експерт? — попитах с огорчение.

Гейл тръсна лъскавата си златиста грива.

— Не се обиждай, Алекс, но всичко е толкова грозно… О, Томи, какво е това? — Втренчи поглед в статуетката. — Изглежда досущ като мен! Кой я е направил? Алекс? Господи, не е зле… — Погледна Том като уплашена кошута, или като Нанси Рейгън, която с обожание съзерцаваше Рон. — Ще я купиш ли, Том? Колко мило! Ти си истински…

— Колко? — нетърпеливо попита мама. Твърде нетърпеливо.

— Две хиляди — отвърна Том и тактично си даде вид, че не забелязва пламналото ми от срам лице.

Две хиляди? Вместо да се почувствам поласкана, бях съкрушена. Нима обичаше Гейл толкова много, че бе готов да плати две хилядарки за една фигурка с нейния образ?

— Мили боже! — изкрещя мама. — Какво става тук?

Завъртях се и видях гъст дим, който се издигаше зад гръцка урна. Чуваше се ужасяващо пращене.

— Пожар! Пожар! — развика се лейди Де Уинтър.

Настъпи паника и всички се устремиха вкупом към вратата.

— Господи, картината на Де Кунинг — промълвих. Стоеше опряна на стената, на сантиметри от пламъците.

— Пожар! Пожар! — изскимтя Гордън.

Разблъсках препъващите се клиенти и се опитах да стигна до там.

— Не се безпокой, Алекс, аз ще я изнеса — каза Том.

Стъпих на стол, за да надникна над множеството хора.

Том се върна в най-широката част на галерията, изля голяма кофа вода върху огъня, и той силно изсъска.

Цялата бях вир-вода. Изведнъж всички, които напираха към вратата, се спряха и приковаха погледи в мен, мокра, без бельо, само по тънката бяла рокля, която бе залепнала за тялото ми като прозрачно наметало на порнозвезда.

— Забележително — отбеляза Дуайт С. Лимо с широка усмивка.

В този момент столът се разклати, политнах назад към стената и се приземих право върху платното на Полак, което се разцепи като капака на нова кутия нес кафе.