Луиз Бегшоу
Нежна завист (34)

Тридесет и трета глава

Прекарах останалата част от седмицата в трескава подготовка. Работех до пълно изтощение. Обадих се на всички, които някога са били клиенти на малката галерия, дори на онези в Шотландия. Подмазвах се на госпожа Понсънби, на лейди Паула и госпожица Федърингтън, на Том Тъкър и Дуайт С. Лимо, застрахователен брокер от Съединените щати. Извадих всички адреси, които бях въвела в новия ни компютър, и подходих към тях като самоуверен агент по продажби от Уолстрийт.

От време на време ми дотягаше. (Дуайт ме разпитва петнадесет минути какви са изискванията за облеклото.) Имаше и моменти, в които потъвах в земята от срам. Отправих изключително любезни покани към трима души, на които Гордън бе продал фалшификати.

— Шегувате ли се?

— Знаете ли, че сме завели дело?

Е, някои хора са твърде докачливи, не мислите ли? Както и да е, това бе нищо в сравнение с разговора, който проведох, когато набрах номера на съдия Уоптър.

— О, сигурна съм, че ще иска да дойде — разпалено заговорих. — Имаме творби, които особено ще му допаднат.

— Така ли? — суховато каза госпожа Уоптър.

— О, да, доста от тях са… в любимия му стил — неубедително продължих, когато погледнах жалките фигурки на витрината ни. — А… ще присъстват известни личности и хора от пресата, истински ще му хареса.

— Нима?

— Да — уверих я, вече въодушевена. Безспорно бях родена за търговец. — Онзи ден Гордън спомена какъв интерес ще представлява тази проява за съдията. „Трябва да поговорим с госпожа Уоптър и да я придумаме на всяка цена да го доведе. Нещата са точно по негов вкус. Той е един от най-ценните ни клиенти“, това бяха думите му.

— Много мило — промърмори госпожа Уоптър.

— Значи ще го доведете?

— Ще бъде доста трудно — отвърна тя.

— О — промълвих аз с тъга. — Други планове ли има?

— Не точно — обясни съпругата на съдията. — Той почина преди шест месеца.

След тези думи затвори.

Но в повечето случаи поканата бе приета с ентусиазъм. Бронуен и Кийша свършиха своята част от работата и очаквахме галерията да бъде пълна. „Лесно е, ще се справиш“, повтарях си, опитвайки се да не мисля за Том.

* * *

Следващата стъпка бе да избера нещо, което бихме могли да изложим. Разбира се, че щяха да се намерят купувачи за очуканите ни шкафове от осемнадесети век и портретите на момчета с голф панталони, но се спрях само на две творби, подходящи за показване.

— Какво ще кажеш за картината на Де Кунинг? — пописах Гордън. — А за онази на Джаксън Полак?

— Де Кунинг? — попита той с престорено измъчен глас. — Полак? Полудяла ли си?

Гордостта на живота му бе, че притежава по една творба на тези съвременни майстори. Бе платил огромни суми за тях.

— Шестцифрени, скъпа — бе казвал неведнъж. Държеше ги в сутерена опаковани, за да не ги вижда никой, защото се боеше да не бъдат купени. Винаги, когато предложех да покажем на някой клиент „перлите в короната си“, Гордън потръпваше от преувеличен ужас.

— О, не и на госпожа Ричардс — възразяваше той. — Тя си пада само по класиката… Не, не на Дейм Агнес, за бога, тази жена не разбира от цветове. — Или: — Ричард Тайрънт? Има чувство за естетика колкото Дейл Уинтън.

— Но той има купища пари, Гордън.

— Александра, „не“ означава „не“ — категорично заявяваше Гордън и закрачваше из магазина, прехапал бузи, сякаш носеше стрък праз, използвайки задника си.

Този път ме изгледа заплашително.

Събрах кураж. Решимостта ми бе несломима. Гордън не разполагаше с моето тайно оръжие — страх да не се изложа пред Том.

— Трябва, Гордън, ако искаш да бъдеш сериозен търговец. Само помисли за хората от пресата, които ще дойдат. Никой от старите ни познайници няма да поиска да ги купи, но ще бъдеш представен като достоен играч и би изглеждало странно да не покажеш най-доброто, което притежаваш.

— Те са такива еснафи — превзето промърмори той. — Много си вироглава, Александра. Нямаме други модернистични творби, с които да ги съчетаем.

— Ще нарушим всички канони — настоях. — Помисли си какво ще кажат приятелите ти, когато мине блестящо.

— Стига картините да останат невредими — с неохота отстъпи Гордън. — Ще държа теб отговорна, Алекс.

Слезе долу да ги разопакова, а аз се прибрах у дома тържествувайки.

* * *

Задоволството ми не трая дълго. Чух страхотно съобщение на телефонния секретар, оставено от мама.

— Обажда се госпожа Уайлд за дъщеря си Александра — каза тя с префърцунения си акцент, който съзнателно използваше, за да ме кара да се срамувам (на секретаря, при купуване на ученически униформи и когато се обаждаха момчета, желаещи да излязат с мен).

— Александра, позвъни ми у дома, има нещо много важно, което трябва да обсъдим.

Би било още по-ужасно, ако не бях сама, когато го прослушах, но Кийша и Бронуен бяха излезли с чаровните си приятели. Трудно е човек да не се ядосва заради щастието на хората по двойки, когато е самотен. След съобщението на мама бях принудена да изтърпя излиянията на Дан и изпълнителния директор Джереми. Отврат!

— С нетърпение очаквам срещата ни тази вечер, скъпа. Облечи онази червена рокля… или не обличай нищо.

— Трудно ще издържа до довечера, Кийш, цял ден си мисля за теб. Знаеш ли, че си способна да обсебиш съзнанието на един мъж?

Отворих шкафа и изядох всичката пикантна китайска храна на Кийша, просто от злоба. Както и десерта на Бронуен с карамелизирани парченца ябълка (само 115 калории, без изкуствен подсладител). Така им се падаше.

Какво право имаха съквартирантките ми на живот, когато аз можех единствено да организирам някакво тъпо парти?

За да си вдъхна увереност, надникнах в хладилника и видях, че сьомгата, рулото и всичко останало все още е на мястото си. Е, поне партито щеше да бъде чудесно. За миг ми хрумна да позвъня на Криспин и старите си приятели от бордея, но отхвърлих идея като „твърде бохемска“. Дебелакът Стимпи Джаксън щеше да се взира в картината на Де Кунинг цяла вечер, да се оригва и да пита кой е разлял боя върху платното.

Да, в бордея имаше телефони. Някакъв факир бе успял да ги прикачи към линията на „Хелоу!“ и всичките им разговори се трупаха на сметката на списанието.

Накрая реших, че не мога повече да отлагам, и отворих бутилката прасковено бренди, което щях да използвам за плодовата салата, за да подиша — бях прочела някъде, че така се прави. Алкохолът имал нужда от свеж въздух, за по-силен аромат. Хрумна ми да подпомогна вентилацията на бутилката, като пийна малка чашка, преди да се обадя на майка си.

Погълнах го като лекарство за кураж.

Набрах номера на мама, но вдигна баща ми, който е пълна скръб по телефона. Служи си с едносрични реплики. Ето един примерен разговор:

— Как си, татко?

— Добре.

— Как върви работата?

— Добре.

— А пострадалият ти лакът?

— О, по-добре, скъпа, благодаря.

Предполагам, че добихте представа. Понякога се опитвах да наруша този шаблон, като започвах да съобщавам на татко всичките си новини: гаджето ме заряза, получих повишение, работя върху нова скулптура, подстригах се и прочие. А той ме изслушваше с изнервящо мълчание и накрая казваше: „Хм, боже мой“ или: „И таз добра“, в зависимост дали новините са трагични или радостни. После бързаше да затвори. Свикнахме с това и след петнадесет години започнахме да го молим да даде слушалката на мама. Но приятел на семейството ни каза, че баща ни се разстройва, че дъщерите му не желаят да си бъбрят с него.

Разбира се, има моменти, които са щастливи изключения, както сега.

— Мама там ли е? Обаждала се е по-рано днес — спокойно обясних.

— О, не. Колко е часът? — попита той, малко ексцентрично, както ми се стори.

— Около седем и половина — отвърнах.

— Е, трябва да бъде там всеки момент.

— Къде? — озадачено попитах.

— При теб, в апартамента, глупачке — търпеливо каза татко. — Хвана влака в пет и четиридесет и три и съм изненадан, че все още не е пристигнала.

— Мама ще дойде тук? — задъхано попитах.

— Точно така — потвърди той. — Каза, че иска да си поговори с теб, скъпа, и че ще пренощува там.

— Но откъде е взела ключове?

— О, Гейл й ги даде — нехайно отвърна татко, не съзнавайки как всяка негова дума сломява вдъхнатата ми от алкохола смелост. — Дойде ни на гости снощи, с приятеля си.

Въпреки надигащата се паника, любопитството ми надделя. Явно Том бе направил доста голямо впечатление на татко, щом бе станал толкова словоохотлив.

— Как го намираш? — попитах.

— Струва ми се чудесен, скъпа — отвърна татко с топлота. — А и изглеждат доста привързани един към друг. Дано не решат да правят голяма сватба, че ще ме разорят, ха-ха.

— Ха-ха… — Засмях се насила. — Трябва да затварям, татко. Да разтребя тук за мама.

— Алекс, надявам се, че приятелките ти поддържат апартамента в добро състояние — строго каза баща ми.

— Разбира се. — Въздъхнах. — Само ще… сменя ароматизатора.

* * *

Господи! Не беше честно. Всяка седмица организирахме почистване — е, веднъж на две седмици, но кой брои? — разликата бе, че другите бяха тук и ми помагаха, а сега сянката на майка ми бе надвиснала на мен като кръжащ ястреб и ме караше да се щурам насам-натам, чудейки се откъде да започна. Естествено, еротичните списания „Нанси Фрайдей/Джой ъв секс“ трябваше да бъдат събрани от масите и хитро скрити под леглото. Стоварих мръсните съдове в мивката, бързо я напълних и пръснах концентриран препарат, за да се образува пяна, която бе по-приемлива гледка от засъхналата храна. Следващо по ред в списъка бе мръсното ни бельо, но успях само да го вдигна от пода в банята и да изхвърля празните рула от тоалетна хартия, преди звънецът да възвести настъпването на Деня на Страшния съд.

Хленчейки, пъхнах бельото в барабана на пералнята. Искаше ми се да избягам, но нямаше заден вход.

Бе ударил моят час.

— Скъпа! — извика майка ми, преди да нахълта. Чувала съм хора да произнасят дори думата „копеле“ с по-ласкав тон. — Какво е това? — високомерно попита тя. — Научен експеримент? Опитвате се да отглеждате гъби върху мръсотия?

— Ха-ха — промърморих под носа си.

Мама взе опаковката от снощния шоколад и я пусна в кошчето.

— Отвратително, толкова отблъскващо. Не съм те възпитала да живееш в такава…

Тирадата продължи няколко минути, докато бях принудена да стоваря цялата вина върху Кийша.

— Хм! — изсумтя тя. — Със сигурност, докато Гейл живееше тук, не е било така. Покажи ми нейната стая. Да, виждам, че тук е подредено и ухае на лавандула.

Гейл бе пръскала обилно с ароматизиращ спрей „Лора Ашли“ преди всяко посещение на Том.

— Александра! — Мама произнесе името ми бавно и отчетливо. — Трябва да си поговорим за твоето наивно увлечение по Том Дръмънд.

— С Том сме просто приятели.

— Имаш предостатъчно приятели, а Том живее със сестра ти. Ти пропусна шанса си с него — влезе в кухнята, размести всичко и се залови да готви с продуктите на Бронуен. — Беше чудесен гост.

— Какво общо имам аз, мамо? — сърдито попитах.

Майка ми престана да натрошава кубчето бульон и ми хвърли убийствен поглед.

— Както говориш, всеки би помислил, че го преследваш — заяви тя. — Дано не изложиш Гейл на онова твое тържество през уикенда. Слушай, моето момиче, с баща ти сме твърде търпеливи, но ако провалиш шансовете й, просто ще трябва да си намериш друга квартира. Фиона Кейн все още не ми е простила, знаеш ли?

В този момент вратата се отвори широко и залитайки, влезе Бронуен, пияна до забрава.

— Жждравей, Алекшш… жжнайш к’во, хванах го с друга, шибаното копеле. Грожжна кучка… о, добър веш-шер, гошпожо Уайлд, радвам шш… да ви видя.

Гейл играеше доста грубо.

Мама остана два дни и превърна живота ми в истински ад. Думата „срам“ липсваше в речника й.

— Стига, Кийша, не можеш да излезеш гримирана така. Не се обаждай, Алекс, Кийша е сложила толкова грим, че прилича на клоун.

— Къде е колекцията ми от списания НМЕ^[1] — попита Бронуен след първия кошмарен ден.

— А, онези грозни стари хартии ли? — нехайно попита мама. Всекидневната ни вече бе стерилна като операционна зала. — Изхвърлих ги.

— Какво сте направили? — любезно попита Бронуен.

Мама бе невъзмутима.

— Изхвърлих ги, скъпа. Не бива да се държат толкова леснозапалими неща в един апартамент.

— Събирах ги от дванадесетгодишна — въздъхна Бронуен.

— Е, крайно време е да пораснеш. Нищо чудно, че младият ти приятел е предпочел друго момиче. Никой не харесва мъжкарани. Виж Алекс.

— Какво да види?

— Че си стара мома. Не можеш да го отречеш.

Молех й се на колене да си тръгне и най-сетне се съгласи, след като конфискува костюма ми с панталон „Джоузеф“.

— Женствените дами не ходят с панталони, скъпа.

Спря се, за да напомни на Кийша, че мъжете харесват дълги коси, и отново да ме предупреди, че ако се изпреча на пътя на Гейл, ще трябва да напусна това жилище.

Бих я пратила по дяволите, но ми бе майка. А на двадесет и седем години, все още бях зависима от родителите си. Без мама това, което ме очакваше, бе „добре дошла в бордея при Криспин“.

Не е ли удивително? Точно когато човек си мисли, че не би могло да стане по-лошо, в живота му настъпва срив.

* * *

— Не очаквай повече помощ от нас — мрачно каза Бронуен. — Дъщеря на психопатка.

— Да, ти я доведе тук — добави Кийша.

Двете се суетяха и избираха малки секси рокли. На Кийша бе доста оскъдна „Мак“, а Бронуен си бе накупила „Шу Умера“. Опитах се да запазя спокойствие. Имах два часа на разположение, за да приготвя и откарам почерпката. Гордън вече бе изпаднал в паника и се обаждаше толкова често, че се наложи да оставя слушалката вдигната.

— О, моля те, остави ме на мира. Трябва да направя прическата си — изскимтях. Лицето ми бе бледо и измъчено, очите зачервени, а чорапогащите с бримка.

— Е, добре, аз ще се заема с плодовата салата — отстъпи Кийша.

Критично огледах продуктите.

— Струват ми се недоразмразени.

— Ще ги стопля — обеща тя. — Ти се стягай.

Влязох в банята и започнах да се боря с ужасния си вид. Точно в средата на брадичката ми бе излязла пъпка от напрежение. Бързо я прикрих с шест пласта фон дьо тен и все пак си личеше. Все едно.

— Задоволи се с това, което имаш — задъхано си казах. Успях да загладя повечето недостатъци на кожата си, но малко изкривих очната линия, а бе от трайната, която се почиства трудно. Мамка му. Пред очите ми танцуваха видения на Гейл, сияеща от свежест.

— Сиренето е малко твърдо — извика Бронуен.

— Сложи го в микровълновата.

Грабнах дългата си бяла рокля „Армани“, която ме вталяваше, а не бих могла да искам нищо повече. Бе дълга до глезените ми и реших, че мога да не слагам бельо под нея. Би било кошмар ластиците на бикините ми да изпъкват, а исках да бъде най-съвършената, най-страхотната вечер.

Репутацията ми зависеше от това.