Луиз Бегшоу
Нежна завист (32)

Тридесет и първа глава

— Няма да се справя — мрачно казах аз.

Гордън бе непреклонен.

— Ще се справиш, скъпа. Нека те види в целия ти блясък. Помисли си колко по-хубаво ще ти се струва всичко.

Грабнах пантерата си и едва се довлякох до дома. Защо, когато сърцето ти е разбито, всички настояват да бъдеш силна?

Не исках да блестя. Не исках и да се преструвам, че не ми пука. Все пак се прибрах.

* * *

Гейл си дойде късно, с нов копринен шал.

— Изненадах Том на работата му и го придумах да излезем по магазините — похвали се тя. — Бях толкова възхитена от това, че той ми го купи.

— Късметлийка — каза Бронуен и огледа шала, явно впечатлена.

Гейл тръсна русите си коси.

— Не е късмет, а съдба. Трябва му точно жена като мен. Нямам търпение да се преместя в „Карфор“, напълно ще преобразя къщата. Онези стари гоблени и решетки от ковано желязо ще изчезнат, ще съборя няколко стени и ще се получи страхотно пространство. Всички стаи, боядисани в бяло, хромови мебели…

— Мисля, че сградата е ценно архитектурно наследство и подобни промени не са позволени.

Гейл се нацупи.

— Е, Том ще издейства разрешение.

— Няма да се съгласи. Той обича „Карфор“ — изтъкнах.

Гейл се приближи с гневна походка.

— Откъде знаеш?

Свих рамене.

— Доста дълго бяхме приятели.

— Е, добре — извика тя с пискливия си глас. — Била си негова приятелка, но аз съм нещо повече. Знаеш ли, Том харесва женствени жени.

— И мама ми го напомни — съгласих се аз.

Гейл сякаш не ме чу. Малкото й лице бе поруменяло.

— Зная, че днес Том се е отбил в магазина ти — продължи тя. Бронуен и Кийша бяха наострили уши в очакване на разпра между сестри. — Просто търси нещо за украса на офиса си, не си въобразявай, че е имало друга причина. Иска…

— Статуетки за фоайето.

— Ако се държи любезно с теб, то е просто защото се старае да ме впечатли. — Нервно пъхна шала под носа ми. — Това струва шестстотин лири, Алекс. Луд е по мен.

— Очевидно е — промърморих.

— Просто те предупреждавам — заключи тя.

Изгледах я с недоумение.

— За какво?

Гейл се намръщи.

— Да стоиш далеч от гаджето ми. Всички знаем, че безсрамно спиш с чужди мъже, с Том си поговорихме за историята ти с Шеймъс.

Изчервих се.

— Какво?

— Е, казах му истината. Както и да е, стой далеч от него.

Закрачи към банята, преди да успея да кажа дума.

— Щом ревнува, значи е несигурна — отбеляза Кийша. — Но ти не би се опитала да прелъстиш гаджето на сестра си, нали, Алекс?

Не казах нищо. Хромови мебели и бели стени? Уби ме. Гейл бе ужасно неподходяща за Том, въпреки че изглеждаше като нежно цвете. Такава жена ли търсеше той? Явно да. Не можех да сторя друго, освен да грабна шала на Гейл и да издухам носа си в него, което накара Бронуен да избухне в истеричен смях.

— Хайде — настоя Кийша, — да излезем да се напием.

* * *

Заключих стаята си, в случай че на Гейл й хрумне да ми отмъщава за нещо, и отидохме в „Рат енд Перът“ в Кемдън и поръчахме по два коктейла.

— Откъде й хрумна, че ще се опиташ да й отмъкнеш Том? — зачуди се Кийша. — Ти не можеш да го понасяш. Честно казано, струва ми се, че наистина е луд по Гейл, щом заради нея е готов да си купи нещо от твоя магазин.

— Може би просто е наминал да ме види — плахо предположих, когато алкохолът ми вдъхна кураж. — Може би иска да заровим томахавката.

Кийша се засмя и пусна песен на Мери Джей Блайдж.

— По-скоро би я забил в гърба или главата ти — възрази тя, когато се върна.

— Какво искаш да кажеш? Не е възможно все още да ми се сърди.

— Не знаеш ли за парите? — Доловила недоумението ми, Кийша повдигна вежди. — Господи, Гейл не ти ли каза защо Снежанка не се върна? Том я е намерил и й е платил да се разкара. Казал й, че дори и да се омъжи за брат му, той ще се разведе с нея веднага щом узнае истината и за да избегне скандала, й дал пари да замине в чужбина за шест месеца. Чарли бил съсипан, едва не потънал в земята от срам. Разхленчил се пред Елън и се венчали без много шум, най-сетне щастливи. Част от сделката била Снежанка да се изнесе от апартамента тук. Досега се питахме защо го е направил, но явно е искал да защити Гейл.

Вече с мъка преглъщах питието.

— Колко пари? — попитах.

— Трябвало е да остане тайна — провлачено каза Кийша. — Гейл разбрала, защото преровила писмата му.

Побиха ме хладни тръпки.

— Колко пари? — повторих.

— Седемстотин и петдесет хиляди — отвърна Кийша.

„Господи. Седемстотин и петдесет хиляди лири!“

— Алекс, защо пъхтиш така? Алекс, поеми си дъх като хората! Извинете, може ли чаша вода?

* * *

Таксито забръмча по улиците на Северен Лондон, пълни с пияни компании. В петък вечер тук е като в пиковия час в района на „Пикадили“. Гъмжи от техно маниаци и японски туристи със светлоотразители и раници, които се озъртат за братята Галахър.

Затворих очи и се опитах да потисна световъртежа. Том бе похарчил толкова пари и все още излизаше с Гейл? „Нямам вина, нямам вина“, отчаяно си напомнях. Не аз бях проститутка, не носех отговорност за поведението на Снежанка…

Но се чувствах гузна. Аз я бях довела, поне така изглеждаше, и не бях сторила нищо, за да й попреча. Том имаше пари, всички знаехме, но все пак бе пожертвал голяма част от банковата си сметка.

А не ме обвиняваше. Не бе казал нито дума. Ако Гейл не си бе пъхала носа в кореспонденцията му, никога нямаше да разберем какво е направил.

Постъпката му ме накара да преливам от обич. Беше толкова мило, толкова щедро. Сякаш фактът, че бях най-лошата гостенка в историята на гостуването, нямаше значение за него. Том бе толкова галантен.

Представих си как кара танк, както онази кола на връщане от Глостър. Всеки път, когато затворех очи, сякаш го виждах като офицер, с униформа. Би могъл да повали Шеймъс на земята само с леко духване, ако се изпречеше на пътя му.

Винаги бях търсила чувствителен, поетичен тип. Какво ме привличаше в този набит мъжага от богато семейство?

А сега Гейл искаше да се омъжи за него и да превърне прекрасния му стар дом в пост модернистичен хангар. Добре че не взех приказките й насериозно, иначе бих се побъркала.

Когато се върнахме у дома, на масата в кухнята имаше писмо. Кийша надникна в стаята на Гейл и видя, че гардеробът й е празен, а пухкавите плюшени мечета са изчезнали.

— Изнесла се е, изнесла се е — извика тя и радостно заръкопляска. — Супер, звучи като песен от шоуто на Рики Лейк.

Разкъсах плика.

„Глупава гъско…“

Гъска? Напълно в стила на Гейл е да ме нарече „шибана кучко“, но явно се бе изплашила, че ще покажа бележката на „Томи“ и ще бъде разкрита пред него като жена, която ругае.

„… как можа да сториш това с прекрасния ми подарък от Томи? Само защото си жалка стара мома, искаш да провалиш щастието на други двойки. Е, не на мен тези номера. Отивам да живея с Томи“.

— Дали „Томи“ знае за това? — засмя се Кийша. — Дано не го завари в леглото с някоя прислужница, когато пристигне с куфара си.

Представих си как крехките рамене на Гейл се тресат от престорени ридания, докато умолява Том да остане да пренощува при него, а всъщност планът й с да се установи там за цял живот. Той би се зарадвал да я види, а аз й бях осигурила идеален повод.

Хрумна ми нещо още по-лошо — как Гейл заплаква на силното му рамо като безпомощно дете, изкарва ме коравосърдечна кучка, а той изтрива сълзите й с целувка и я отнася на ръце в спалнята си.

— Няма такава вероятност — казах аз и се опитах да скрия, че ръцете ми треперят, докато оставях листа.

— Браво, Алекс, печелиш наградата „Съквартирантка на годината“ — заяви Кийша, замаяна от алкохола. — Гейл се разкара и ти спести преструвките пред Том.

* * *

Веднага щом пристигнах в „Йънгър“ на следващата сутрин, се развихрих и направих основно почистване. Това бе краят на царството на прашинките в магазина. После отидох в задния двор и се залових с нова скулптура.

Глината се плъзгаше под пръстите ми така бързо, сякаш бе течна. Постепенно от сивата маса се оформиха стройни крака и леко наклонен ханш в къса прилепнала пола.

Яростта, която ме бе завладяла, сякаш даде криле на пръстите ми. Извайвах тялото на сестра си. Силуетът й ставаше все по-ясен. Дърпах, изрязвах и заглаждах, докато успях да пресъздам овалното й лице и лъскавите й коси (сложих лак, за да блестят на светлината). Гордън отсъстваше, нямаше кой да ме прекъсва и работих цяла сутрин, дори пропуснах кратката почивка в единадесет. Телефонът звънна няколко пъти и очаквах да е Том, за да каже, че няма да дойде. Но се обадиха само лейди Тим Хайдн и госпожа Понсънби, две клиентки, които потвърдиха, че ще присъстват в неделя.

Около два часа статуята на Гейл бе готова. С недоумение погледнах творението си. Сестра ми бе като жива, облегната на висок плот, с нежни черти, малък нос и ехидна усмивка. Навярно това е най-добрата скулптура, която някога съм сътворявала.

Избухнах в плач. Риданията ми бяха неудържими, гърдите ми трепереха, а от очите и носа ми струяха сълзи като на клоун. Около десет минути плаках, докато носната ми кърпичка бе така мокра, че трябваше да я изхвърля. Опитах се да се стегна и да уговоря доставката на сладки и напитки за почерпка, но просто не бях в състояние. Накрая се довлякох до тоалетната и измих очите си. Ако шалът на Гейл бе увит на ролото вместо тоалетна хартия, бих го използвала милион пъти.

Месинговата камбанка на входната врата звънна. Надявах се посетителят да хвърли един поглед и да си тръгне, но се застоя, което означаваше, че трябва да отида, със зачервени очи и бузи, и да се опитам да приличам на човек. Във всички списания съветват читателите да следват инстинкта си, но не мисля, че би било уместно да извикам: „Върви на майната си“.

Беше Том Дръмънд, облечен с друг костюм, черен, с класическа кройка. Носеше стилно куфарче. Леко разтвори устни — съвсем леко — когато ме видя, но веднага си спомни за добрите маниери и си даде вид, че не забелязва нищо странно.

Вчера ме бе видял с майка ми, а сега имаше възможност да разбере как изглежда една истеричка. Бих искала да кажа, че вече не ми пукаше, но колкото и чудно да ви се струва, не бе така. Ужасно се засрамих, че ме завари в такъв вид.

Със сподавен вик се втурнах обратно към тоалетната.

— Алекс? — Топлият му глас отекна зад мен. — Алекс, добре ли си?

— Да — извиках в отговор, докато трескаво отстранявах остатъците от коректор и руж. „Господи, разменям кралство за флакон «Оптрекс», кралство за флакон «Оптрекс»“.

— Да не би с Гордън да сте скъсали?

— Не, разбира се, лудо влюбени сме, но това не те засяга — изкрещях, предадох се в неравностойната битка и отворих вратата. — Имам много работа, така че ела друг път.

— Хм. Тогава действай — подкани ме Том и огледа празния магазин.

Намръщих се.

— Предполагам, че си дошъл, за да ми кажеш, че няма да присъстваш на откриването на изложбата в неделя. И без това не съм предвидила място за още един.

— Дори за клиент, дошъл с цел голяма покупка? — шеговито попита Том. — Ще дойда, не съм се отказал. Държах да знаеш. Разбрах, че със сестра ти сте се скарали.

— Е, значи ще живеете заедно — казах аз, стараейки се гласът ми да не издаде гняв.

Том кимна. По дяволите, бе неустоим. „Мъж от класа“, както би се изразила Кийша.

— Само докато тя си намери друга квартира. Но й казах, че ще удържа на обещанието, което съм ти дал.

— Хей, не съм те молила за услуга — сопнах се аз.

Изгледа ме намръщено.

— За бога, Алекс, тъкмо си помислих, че си станала малко по-разбрана.

— Ще бъда такава, каквато искам — изръмжах. Но изведнъж си спомних, че бе похарчил почти половината от спестяванията си заради мен, изчервих се и извърнах глава. — Можеш да дойдеш, ако желаеш.

Стоях с поглед, втренчен в пода, когато Том хвана ръката ми. Изненадващият допир на кожата му до моята ме наелектризира. Подскочих като фазан, чул изстрел на ловна пушка.

— Алекс, защо си толкова напрегната? — ласкаво попита той. — Познаваме се от години, не можем ли да бъдем приятели?

— Разбира се — промърморих, защото не смеех да кажа нищо друго. „Приятели? Защо? За да ме тормозите двамата с Гейл? Имам си достатъчно приятели, благодаря“.

Крадешком го погледнах. В очите му се четеше такава топлота, че бях готова отново да захленча.

— Какво ще каже Гейл? — попитах.

Том сви рамене.

— Ти и Гейл… ние с Чарлз непрекъснато се караме, така е с всички братя и сестри. Сигурен съм, че ще се сдобрите. Освен това сам избирам приятелите си — засмя се той и забелязах как в ъгълчетата на очите му се появиха леки бръчки.

„Някога можеше да бъде мой“, помислих си.

— Не мога да повярвам, че си издухала носа си в шала й.

Усмихнах се. Знаех, че би трябвало да се извиня, но нямах угризения, тя си го бе изпросила.

— Слушай — заговорих, преди да размисля, — имаш ли пет минути на разположение? Какво ще кажеш да пийнем чай?

Том погледна часовника си. Изглеждаше скъп.

— След час имам среща.

— Жалко — отвърнах съкрушена.

— Но ще я отложа. Почакай само секунда.

Извади мобилния си телефон, очевидно смутен, че носи нещо толкова модерно, и позвъни на секретарката си. Тя се опита да спори с него, но Том не прие възраженията й. Настроението ми вече бе малко по-добро. Може би бе супермазохистично, но копнеех да си поговоря с него. Без Гейл, Кийша, Елън или който и да било наблизо.

Отидох в тоалетната и се гримирах надве-натри. Резултатът не бе изумителен, но поне изглеждах прилично. Семплият черен костюм с панталон прикриваше грубоватата ми фигура и бе доста бохемски в съчетание с късата прическа. Точно сега не можех да се надявам на нещо по-добро.

— Зная едно кафене на ъгъла — въодушевено предложих.

— Кафене на ъгъла? Не ставай смешна — каза Том, — направих резервация в „Савой“.

Двадесет минути по-късно седяхме на канапе с пъстра тапицерия, пред нас имаше поднос с малки сандвичи и сладки с крем и конфитюр, подредени на двуетажна поставка. Сервитьор, който се разтапяше от любезност, ни бе настанил точно за пет секунди, а колегата му ни бе налял „Лапсанг Сушонг“. Господи, всички тези неща бяха толкова примамливи, а атмосферата бе накарала сърцето ми да замре още щом бях прекрачила прага.

„Късметлийка си, Гейл“, помислих си със завист.

Пианистът подхвана блус, вероятно в чест на американските туристи сред клиентите. Звучеше посредствено, каквито бяха моите скулптури.

— Съжалявам, че се скарахме — предпазливо каза Том.

— Аз също — едва събрах смелост да отвърна, — наистина, защото не знаех, кълна се…

— Зная.

— Но се държах ужасно, не мога да отрека, че имам известна вина.

На гърлото ми заседна буца. О, не, мразя това, винаги се разплаквам, когато съм засрамена. Дори и да не съм в лошо настроение, срамът ме кара да хленча. Потиснах го. Не отново.

— Глупости — възрази Том, не по-малко смутен от мен. Може би защото бе от англичаните, които гледат на разговорите за чувства, извиненията и други подобни неща както шестгодишно дете на посещенията при зъболекар. — Постъпих като кръгъл идиот! Нима носиш отговорност за поведението на брат ми? Нима имам право да те уча как да живееш?

Прехапах език. Шеймъс! Господи, какво ли му е наговорила Гейл за мен?

— С Шеймъс…

Том вдигна ръка.

— Не ми дължиш обяснения, както казах, не е моя работа.

— Честна дума, той ми се нахвърли, не можах да го спра — тихо промълвих. — Излъга ме, че с брака му е свършено. Зная, че нямам оправдание, но се чувствах жалка. Затова бях толкова жестока с Елън. Мислех си, че никой мъж не ще ме пожелае.