Луиз Бегшоу
Нежна завист (30)

Двадесет и девета глава

Опитах се да проявя твърдост.

Справях се. Започнах да ставам по-рано, за да имам време да среша косите си. Винаги слагах грим, макар и евтин.

Не зная дали имаше някакъв смисъл. Нищо не можеше да върне някогашния ми свеж вид, освен ако феята на красотата ми подареше двуседмична почивка на Сейшелските острови, здравословна храна и маркова козметика.

Отчаяно исках да изглеждам както преди. Навремето не се харесвах особено. Смятах се за твърде пълна, с твърде малки гърди и тлъстини на ханша. Доста грубовата в сравнение с Гейл. Едва сега осъзнах, че не съм изглеждала толкова зле. Е, не бях хубавица и ми липсваше стилът на Кийша, но притежавах красотата, присъща на младостта, която жените пренебрегват, а мъжете намират за неустоима.

Естествено, нещата вече бяха различни. Бях загубила младежката си свежест. Сякаш някой я бе изцедил от мен и я бе дарил на Гейл. Външността й бе съвършена като на супермодел. Косите й винаги бяха безупречно оформени на секси прическа, харчеше по деветдесет лири за грим и успяваше да измоли част от джобните на майка ми за тоалети.

— Алекс! — извика тя и нахълта в стаята ми с оскъдна червена рокля. — Какво мислиш за това? Дали ще хареса на Том?

Дори мъртвец или паметник би се възбудил при вида й.

— Разбира се — промърморих.

— Не, не, твърде предизвикателно е — реши тя. — Ще облека нещо по-консервативно. Том си пада по скромни момичета.

Стиснах палци да се спре на ярката червена рокля, защото Том мразеше жени, които приличат на евтини уличници. Представляваше смешна гледка, когато се мъчеше да се откопчи от пиянските прегръдки на американски студентки в „Оксфорд“ и повтаряше: „много мило“ и „благодаря“.

Но Гейл е професионалистка. Не си играе. Радарът й, насочен към целта, винаги е невероятно точен. Захвърли всички къси поли и прилепнали горнища и започна да носи затворени бели и пастелни жилетки. Замени тънките токчета с платформи и равни подметки. Не запази нито един панталон.

Спалнята й, по-рано пълна с брошури против лова и глупави книги за здравословно хранене, бе изцяло преобразена. Вместо лозунги като „Само садистите носят кожени облекла“ и покани за приеми, на които се сервира естествена храна, сега имаше купища пухкави плюшени мечета. Закри плаката против вивисекцията със снимка на усмихнато бебе, а на перваза на прозореца си сложи кристална ваза с рози.

— Защо просто не си купиш книгата „Как да стана идеалната съпруга и майка“ и не я сложиш на леглото си? — заядливо попитах.

— О! Разбира се! — задъхано извика Гейл. — Къде се продава?

Жалко, че Том не можеше да прозре що за човек е тя. Хранех съвсем плаха надежда, че у него е останала поне частица от онзи Том, когото познавах в колежа. Бе съвършеният джентълмен, уважаваше независимостта ми и не искаше съпруга-украшение.

Но тогава бяхме само приятели.

Може би търсеше нещо различно в една жена. Линда бе истинска принцеса, като героините от черно-белите филми и изтънчените дами от страниците на „Кънтри Лайф“, представени с бележки от рода на: „Госпожица Клаудия де Вер, годеница на лорд Ричард Хамилтън“. Линда бе родена, за да пазарува, да организира почивки, да дава наставления на детегледачката и да се преструва, че страда от мъчително главоболие. Различаваше се от сестра ми само по по-доброто си потекло. Но Гейл компенсираше липсата на благородническа кръв с красотата си.

Том просто бе като всички други мъже. Бе пленен от крехкото създание с поглед на уплашена сърна. Бог да му е на помощ, защото бе загазил. Гейл бе толкова женствена и съвършена, че дори куклата Барби не можеше да й съперничи. Представих си каква идеална двойка ще бъдат: закаленият в армията Том Дръмънд и крехката Гейл Уайлд.

За мен нямаше никаква надежда. Том здравата бе хлътнал по Гейл, щом идваше да я взема от къщи, водеше я на ресторанти, театър и балет. След всички неприятности, които ние… по-точно аз бях създала в „Карфор“, той все пак я обграждаше с внимание.

— Виж тези прекрасни цветя! — извика Гейл, опиянена от радост на следващия ден. Том й бе изпратил букет жълти рози от скъп цветарски магазин. Бях отправила молитва да са за Кийша, но нямах този късмет. — Невероятни са!

— Луд е по теб — отбеляза Бронуен с възхищение.

— Ммм — Гейл извади картичката:

„Благодаря за чудесната вечер.“

Том

— О, толкова е романтично.

— Не особено — хладно изтъкна Кийша. — Не пише: „С обич“, и розите не са червени.

— Това не означава нищо. Какво мислиш, Алекс?

— А… ами…

Телефонът звънна. Бронуен скочи, но лицето й изведнъж помръкна, както винаги, когато не бе Дан.

— Том Дръмънд. За теб е, Гейл — каза тя.

Мълчаливо грабнах палтото си и тръгнах към вратата.

* * *

— Защо си толкова тъжна? — попита Гордън, когато дойде в галерията по обяд. — Винаги гледай от добрата страна на живота. Ако на лицето ти няма усмивка, все едно нещо от облеклото ти липсва.

— Какво те кара да мислиш, че съм тъжна? — попитах.

— Какво ли? — С енергичен жест посочи всичко в магазина. — Не чистиш, не подреждаш, не опаковаш и не пишеш на компютъра. Нито пък прелистваш книги за изкуството, нито правиш глинени скулптури в задния двор.

— Малки неприятности с мъжете.

— Не искам да слушам! — гневно заяви Гордън. — Мъже! Кой може да ги разбере? Не те ли харесва той?

Поклатих глава.

— Може би е гей — предположи Гордън със задоволство. — Да, сигурно е такъв и не иска да се разчуе. Дай ми телефонния му номер. Обещавам, че няма да бъда твърде нахален.

— Не е гей — мрачно отвърнах. — Том е стопроцентов мъжкар. Бил е в армията.

— Як мъжага, колко вълнуващо. — Гордън ме погледна и усмивката му изчезна. — Е, жалко, щом не е гей, той губи. Защо не те харесва?

— Защото е влюбен в друга. В… — едва го изрекох. — … в малката ми сестричка.

— Аха. — Опита се да изрази съчувствие, но не можа да скрие задоволството си от пикантната клюка. Кой би могъл да го упрекне? На негово място и аз бих проявила любопитство. — Значи вариантът „арсеник в чая“ е изключен? „Повредени спирачки“ също отпада.

— Така е, за съжаление — отвърнах. Не можах да се сдържа. По миглите ми се търкулна голяма сълза и потече по бузата ми.

— Стегни се. Ще го преживееш — приятелски каза Гордън. — Има толкова много други.

— Искаш да кажеш…

— Досещаш се какво искам да кажа.

Гордън ми намигна и се отдръпна. Исках само да остана насаме с мъката си, но явно желанието ми нямаше да бъде изпълнено. Шефът ми бе пълен със съвети и щом той разписваше чековете за заплатата ми, трябваше да ги изслушам.

— Ще се сдобрите. Можеш да бъдеш сигурна. Том харесва сестра ти…

— Много.

— Тя също го харесва, така че очаквай скоро да зазвънят сватбени камбанки. Любовта и бракът вървят ръка за ръка… О, не се натъжавай толкова.

— Не правиш ли прибързани изводи? — попитах аз с разтуптяно сърце. — Излизат заедно едва от няколко седмици.

— Да, но сестра ти иска да се обвърже с него, щом твърдиш, че прилага типичните женски ходове. — Гордън дяволито присви очи. — Той си пада по нея, а ми се струва, че Том Дръмънд не е от мъжете, които залъгват момичетата.

Стомахът ми се сви. Прав бе! Не бях помислила за това. Том бе сериозен и постъпваше отговорно.

— Не можеш вечно да го избягваш.

— О, мога — отчаяно заридах. — Старая се да не бъда вкъщи, когато идва да я вземе, и си лягам, преди да я изпрати. Той не желае да ме вижда.

— Но ти искаш да го виждаш. Не с Гейл, естествено, но не можеш да отречеш. Трябва да бъдеш силна — прочувствено каза Гордън. — Щом любовта те е отминала, трябва да го приемеш с чест и мълчаливо достойнство, като Жозефин, след като Наполеон се развежда с нея, или онази девойка от „Властелинът на пръстените“, когато Арагон я отхвърля, или…

— Е, добре — съгласих се аз. — Може би.

— Не можеш вечно да заравяш глава в пясъка — изтъкна Гордън.

Замислих се върху думите му. В тях имаше голяма доза истина, колкото и да не ми се искаше да го призная. Бях променила отношението си към щраусите. Вече ми се струваха забележително умни птици, измислили хитър начин за преживяване на кризи.

— Носи най-хубавите си дрехи и се забавлявай! — насърчи ме Гордън.

— О, стига — възразих. — Сигурно се шегуваш.

* * *

Да се забавлявам? Нима мислеше, че съм загубила ума си като музикантите на палубата на „Титаник“?

Но все пак съветът на Гордън бе ценен. Оправих размазания си грим, продадох два акварела и излязох от магазина колкото бе възможно по-рано. Нямаше смисъл да се разкрасявам. Прелестната ми сестра винаги щеше да ме засенчва. Господи, истински ад бе да раста заедно с Гейл и да слушам шегите на приятелките на майка ни, които се тълпяха около миловидното малко ангелче и никоя от тях не обръщаше внимание на невзрачното създание, което бе негова сестра. Ако питате мен, сестрите на Пепеляшка са й причинявали далеч по-малко страдание. Само са я карали да мете проклетата пепел. Не са й внушавали, че е жалка грозновата неудачница, бих ги нарекла доста тактични и бих предпочела да живея с тях.

Единствената ми утеха бе, че двете с Гейл харесвахме различен тип момчета. Аз имах свой списък от качества, които търсех: чувство за хумор, романтичен чар, поетична душа. А списъкът на Гейл съдържаше единствено думата „пари“.

Странно бе, че Том напълно отговаряше на нейните изисквания, а по моите критерии би получил кръгла нула. Е, имаше страхотно чувство за хумор, но бе чувствителен колкото надзирател в затвор. Не бе слаб и къдрокос, каквито харесвах, а едър и набит мъжага.

Но го желаех.

Непрекъснато си мислех за това. Представях си какво би било да излизам с мъж, който може с лекота да ме пренесе през прага. Да ме прегръщат ръце с издути бицепси. Когато бе дебел, Том приличаше на плюшено мече, като сладура от „Роуза“. А сега ми напомняше за мечок гризли, който бе доста различен. Събуждаше чувствени пориви.

Помните ли онази реплика от „Юлий Цезар“^[1]?

„Искам само затлъстели мъже около себе си. Младият Касий има стройно тяло и жаден поглед. Такива като него са опасни.“

Е, все пак съм запомнила нещо от часовете по литература в училище. Цитатът, който ми хрумна, ме накара да се убедя колко сериозно е положението.

Том излизаше с прелестната ми, непоносима по-малка сестра. Искаше пасивна, покорна съпруга, каквато аз никога нямаше да бъда. Колкото и да не ми харесваше, това бе тъжната истина. Никога нямаше да се променя. Все едно да накарат пингвин да полети. Просто не бях от този вид птици. Въпреки че не бях стигнала доникъде в кариерата си и единствената ми публика като творец бе огледалото.

Потънала в тези размисли, изпуснах два автобуса. Качих се на третия и имах разправия с кондуктора за рестото. Поне случката отклони мислите ми от Том за две минути.

Докато крачех по Елджин Авеню, с неохота взех решение. Не биваше да се крия от него. Можеше да му хрумне, че изпитвам някакви чувства.

Стиснах зъби. Това би било най-лошото.

* * *

— Здравей, Гейл — извиках, когато влязох в апартамента, усмихната до уши като джуджето Веселушко. Имаше ли джудже с такова име? Е, аз щях да се превъплътя в него и да изглеждам весела, радостна, щастлива, безгрижна и доволна.

По бръмченето на сешоара познах, че мишената Том все още не е в обсега на Гейл. А и бикините й бяха разпилени по целия диван.

— Здрасти, Алекс. Подранила си. Имаш ли някакви планове за тази вечер? — попита тя. — Глупав въпрос, ти никога не излизаш, нали?

— Може би днес ще изляза — отвърнах.

Гейл се засмя.

— Е, добре, радвам се за теб. Впрочем Томи ще дойде да ме вземе след малко.

— Къде ще ходите този път?

— На прием във френското посолство. Или беше в Британския музей, а в посолството следващата седмица… — Завъртя се пред огледалото и разреса блестящите си златисти коси. Бе облечена с лъскава рокля, която прилепваше плътно към изваяните й форми. Над клепачите й блестеше брокат, а червилото й бе съвсем бледорозово. Приличаше на морска сирена. — Води ме на страхотни места.

Изсумтях.

— Томи ще се зарадва, че си у дома, все пита за теб.

— Така ли?

— Интересува се дали ще бъдеш тук, когато дойде или когато се върнем. Господи! — Гейл докосна устните си с лакирания си маникюр. — Може би не иска да се засечете. Алекс, може би е по-добре да излезеш.

— Ще се наложи да го преглътне — изкрещях, обзета от ярост при мисълта, че тези въпроси наистина са намеци. — Аз живея тук!

— За бога! — Гейл се нацупи и запрати своя „Мейсън Пиърсън“ към другия край на стаята. — Непоправима егоистка си, Алекс. Ако направиш нещо, за да провалиш връзката ми с Том, ще те убия.

— Толкова ли го харесваш? Познавате се едва от месец — отчаяно изтъкнах.

— Е, мисля, че е мъжът, когото винаги съм търсела — прочувствено заяви Гейл като в някаква драма. — Наистина. Той е идеалният джентълмен, харесвам къщата му, разбираме се чудесно и… вече съм готова. — Взе четката и я прокара през косите си още няколко пъти. — Да, мисля, че е време.

— За какво?

— Да уредя живота си. Брак, деца… Мама винаги твърди, че това са нещата, които правят една жена пълноценна.

— Но истински ли обичаш Том?

— О, много — увери ме Гейл. — Той е моето малко слонче.

— Твоето какво?

— Така го наричам, защото е толкова силен и никога не забравя да се обади — обясни Гейл, докато се пръскаше обилно с „Дюн“.

На вратата се позвъни и бях благодарна. Дори затръшването на портите на ада би било добре дошло за мен като сигнал за край на този разговор.

— Ти отвори, Ал, ще се престоря на заета — каза Гейл с пискливия си глас, изтича в стаята си и затръшна вратата.

С неохота станах и отидох да отворя на Том. Не можах да видя с какво е облечен, защото двадесет и четирите розови рози, които пъхна в лицето ми, го закриваха.

— Гейл — каза той с топлота.

Отдръпнах се.

— Извинявай, аз съм.

Бе с тъмносив костюм и черни обувки. Тъмните му очи с черни мигли се открояваха на лицето му. Изглеждаше толкова мускулест и мъжествен. С ужас си представих как притиска крехкото тяло на сестра ми към широките си гърди. Затреперих от ревност. Бих искала да кажа, че я потиснах, но истината бе, че не можах. Силно се изчервих.

— Как си, Алекс? — учтиво попита Том.

— Добре — промълвих.

— Къде работиш сега? Разбрах, че си напуснала „Хамилтън Кейн“.

— Гейл! — отчаяно извиках. — Том пристигна! Да, а… работя в една галерия до „Пикадили“. „Йънгър“.

— О, доста по-близко до интересите ти — равнодушно отбеляза той.

Последва неловко мълчание.

— Аз… съжалявам за недоразумението в „Карфор“. Нямах представа.

Кръвоносните съдове на лицето ми щяха да експлодират.

— Забрави за това, вината беше изцяло моя — отвърна Том непринудено, сякаш думите се лееха от устата му.

Не можех да го понеса. Тактично ме успокояваше, както правеше с изтрезнелите студентки, които му се извиняваха за държането си предишната вечер. Явно се смущаваше не по-малко от мен. Компанията ми му бе неприятна и нямаше търпение да се измъкне от тук с Гейл.