Луиз Бегшоу
Нежна завист (23)

Двадесет и втора глава

Снежанка и Чарли се самозабравиха. Флиртува като луди. Всеки път, когато тръгваше напред, Снежанка се надигаше и отново се снишаваше на седлото, както правят опитните ездачи. Убедена бях, че целта й е Чарли да огледа по-добре задника й.

— Виж Долорес и Шеймъс. Сладки са, нали? — каза тя.

Чарли кимна.

— Чудесна двойка. Добър брак.

— Ммм. Късметлия си. Имам предвид, щом си убеден, че си открил подходящата жена. Ужасно е да се обвържеш с неподходящ човек! Трябва да го търпиш до края на дните си.

Не чух отговора на Чарли, но изглеждаше замислен. Гейл и Том яздеха в тръс. Мили боже, сякаш го бе омагьосала.

Дръпнах поводите на Коуч малко по-силно, опитвайки се да я върна на пътеката. Бе навлязла сред папрат и тръни, гъмжащи от буболечки.

— Погледнете тези прекрасни къпинови храсти — извика госпожа Джоунс.

Чарли рязко извърна глава назад и срещна смразяващия поглед на бъдещата си тъща.

— Трябва да пояздя до Долорес Мейън — промърмори той с неохота.

— Прави каквото искаш — прошепна Снежанка, — но мекушавите трудно покоряват жените.

— Права си. По дяволите — каза Чарли и се приближи с коня си към нея. Навярно нямаха представа, че всички ги чуват. Помолих се Коуч най-сетне да ускори ход и да ме отнесе малко по-близо до тях. Би трябвало да бъда шокирана, но започвах да мисля, че досега съм била голяма глупачка. Може би всички мъже са такива. Никой от тях не можеше да държи панталоните си закопчани.

Когато мъж ти казва, че е вторник, трябва да погледнеш календара, нали?

— Не е зле да се позабавляваш, докато все още можеш — каза Снежанка с по-писклив глас, задъхана като след маратон. Гърдите й издуваха якето като съвършена морска вълна.

— Какво имаш предвид?

— Ами… след сватбата вече няма да можеш. Свободата ти ще бъде минало. — Чарли пребледня за миг. — Но помисли за предимствата — продължи тя, — ще имаш жена в леглото до себе си всяка нощ.

— Не. Нашата връзка не е толкова… физическа — смотолеви Чарли.

— Ммм. Жалко. Ако бях омъжена за теб, щях да настоявам за съпружеските си права.

— Така ли?

Чарли пелтечеше. Бричовете му бяха невероятно издути отпред. Господи, изглеждаше толкова надарен. Не можеше да не забележа това, с тези тесни бежови панталони. За секунда ми хрумна налудничавата мисъл дали и Том е като него.

Е, как да реагирам сега? За щастие, госпожа Джоунс яздеше малко по-напред и сочеше сладките катерички и красивите пеперуди, Шеймъс и Долорес все още се караха, а Том обграждаше Гейл с внимание. Коуч реши, че иска да хапне малко папрат, и това ми даде секунда време.

Хм. „Изглежда, съвършената сватба на Елън не е толкова съвършена“, помислих си тържествувайки. Защо да бъда единствената, чийто любовен живот е пълен провал? Защо Елън, майка й, която бе истински дракон, и цялото ято омъжени харпии да злорадстват и…

Изведнъж потръпнах от уплаха. Проклетата кобила набираше скорост. Не обръщаше внимание, че дърпам юздите й, а препускаше във все по-бърз тръс. По дяволите.

Изведнъж силно изцвили, наведе глава до коленете си и така подскочи, че се наложи да се хвана здраво за седлото.

— Внимавай, за бога — извика Джилиън Лоумън.

— Алекс! Какво правиш, по дяволите? — обади се Гейл с тънко гласче и се възползва от възможността да се облегне на рамото на Том, като превзета госпожица, обзета от страх.

Би трябвало да кажа, че съжалявам, но не посмях да отворя уста, защото се боях, че ще издам само вик на ужас. Притисках коленете си все по-силно към издутия корем на кобилата, но проклетото животно сякаш не усещаше и премина в лек галоп.

Не умеех да яздя. Мразех това. Мамка му! Бях задъхана като Снежанка и ми се гадеше. „Забави, забави. О, господи, сигурно всички виждат, че изпадам в паника.“ Удивително е, че във фантазиите си човек действа спокойно и решително в критични ситуации, а когато действително попадне в такава, трепери.

Често си представям предсмъртни сцени. Една от любимите ми е в реактивен самолет. Двата двигателя отказват и докато падаме, всички пищят, а аз се усмихвам с тъга на съседа си и впивам устни в неговите в страстна, дръзка целувка. Естествено, съседът ми винаги е красив неженен мъж. Не както в реалния живот, където винаги се случва да седя до някой дебелак с отвратителен дъх или пъпчива непълнолетна майка с повръщащо бебе в ръце. Освен това в реалния живот започвам да хленча при най-леката турбулентност.

— Не зная защо стискаш страничните облегалки и правиш такива смешни физиономии — злобно бе подметнала Гейл последния път, когато пътувахме заедно. Тя спокойно четеше „Воуг“, а пластмасовите ни лъжички се тресяха върху таблата. — Така няма да попречиш на самолета да загуби височина.

Докато проклинах омразното животно, мислех си за Кристофър Рийв и се опитвах да се държа здраво, без да поглеждам надолу, въпреки че галопът бе лек, кобилата изведнъж се закова на място. Изпищях, когато политнах напред, но нечия силна ръка ми помогна да се задържа на седлото. Нададох нов писък. Може би бях на път да стана истеричка.

— Спокойно, спокойно — каза плътен глас. Вдигнах поглед и видях Том. Бе увил поводите на коня ми около едната си ръка, а с другата ме придържаше. — Всичко е наред, Алекс, успокой се.

— Как да се успокоя? Твоята кобила едва не ме уби!

— Нямаше такава опасност — увери ме той с вбесяваща усмивка.

— Не искаше да забави — почти проплаках. — Притисках корема й, но забързваше, като че ли всеки момент щеше да хукне напред. Луда е.

Том се опита да сдържи усмивката си.

— Мислех, че обичаш романите на Джили Купър.

— Разбира се. Но в тях става дума за кротки понита, а не за бесни чудовища като това тук.

— О, Алекс, когато притискаш корема на коня с коленете си — спокойно заговори Том, — все едно му заповядваш да забърза. Ако искаш да забави, трябва да се облегнеш назад на седлото и да отпуснеш крака.

Показа ми смешна поза от каубойските филми.

— Значи съм я карала да тича по-бързо и е можела да запрепуска като вихър? — попитах аз припряно, защото другите ни настигаха.

— Може би. Помислила си е, че искаш галоп — сериозно каза Том, — но не се безпокой, разбрах, че не я владееш.

— Как? — изръмжах.

— Познавам те — отвърна той и ме погледна право в очите.

Да ви призная, у мен се надигнаха противоречиви емоции. Изпитах такова облекчение, че едва не заплаках, но проклета да бях, ако започнех да се държа като хленчеща хлапачка пред него. Изпитвах благодарност, но и негодувание. Не исках да се чувствам задължена на Том.

Огледах се. Намирахме се на края на света. Само на няколко крачки пред мен имаше ръб над стара каменна кариера. От него се спускаха отвесни скали, високи стотици метри, но кобилата не би забелязала това, преди да полетим надолу.

Том долови ужаса, изписан на лицето ми.

— Нямаше опасност да паднеш, Уайлд.

— Тези ги разправяй на Коуч. — По цялото ми тяло изби студена пот. — Ти спаси живота ми.

След тези думи потръпнах от срам. Не смеех да погледна към него. Бяха изречени с раздразнение, но какво от това?

Можеше да бъде и по-лошо. Можех да се предам на внезапното разтърсващо усещане, което ме обзе. Желание. Първична животинска страст, каквато отдавна не бях изпитвала. Не забулено в мъгла бленуване като за Шеймъс, а нещо толкова мрачно, че бях изумена. Ясно си представих мускулестото тяло на Том Дръмънд голо и възбудено. Просто мъжкар с твърде много тестостерон. Арогантен, да, пренебрежително настроен към жените, да, но в същото време адски секси. Като господин Дарси, с тези бричове, или като Шон Пен в „Шарп“.

Винаги бях презирала този тип мъже. Не проявявах интерес към Том, просто с мен се случваше нещо, за което бях чела, „порив за живот“ или нещо подобно. Нормално е, след като е бил на косъм от смъртта, човек да изпитва желание за секс, за да засили увереността си, че е жив. Това беше. Хормони.

— Хей. — Том се наведе към мен. Конят му бе по-висок от моя (точно сега бих предпочела да яздя дървено конче), а и самият той бе едър. Тъмните му очи ме гледаха любопитно. — Не бих допуснал да загинете, уважаема госпожице.

— Разбира се.

— И не бих искал красивата Гейл да страда.

Гейл, разбира се. Каква глупачка бях да си въобразя, че не е бил очарован от нея в „Оксфорд“. Очевидно просто бе любезен с мен. Нима можеше да не харесва Гейл? Тя тежи колкото перце и е нежна като паяжина. Самонадеяни мъжкари като Том са създадени за Гейл. След стотни от секундата би напуснала работа и би започнала да носи шапки „Шанел“ и „Филип Трейси“ и от време на време да ражда по някое бебе, за което да се грижи бавачката.

— Едва ли би страдала много. Черното й отива — казах аз с огорчение.

— Малка вражда между сестри?

— Не е твоя работа. Мисля, че трябва да се връщаме — казах аз и извърнах глава. Да, определено ме привличаше. Навярно бях замаяна от чистия въздух или от пестицидите в нивите, защото, ако бях на себе си, не бих изпитала и най-малко раздразнение от това, че той се увърта около Гейл.

— Нека първо проверя дали не си пострадала — настоя Том и преди да го спра, започна да прокарва ръце по тялото ми. Движенията му бяха уверени и професионални, сякаш все още бе войник и ме претърсваше за оръжие. Пръстите му действаха машинално и точно. Не се отклоняваха и не се задържаха по-дълго, отколкото бе необходимо. Жалко… Откъде ми хрумна това? Нима наистина желаех този нагъл богаташ да ме докосва?

Том повдигна едрите си пръсти и наклони главата ми назад. Господи, допирът на ръцете му преди малко бе така суховат, а сега това. Слава богу, че якето ми бе по-широко от панталоните на Чарли, защото зърната на гърдите ми се втвърдиха въпреки волята ми, а времето бе съвсем тихо и не можех да излъжа, че е от вятъра.

Взираше се в мен. Съсредоточено. Сякаш жадуваше за целувка и за секунда си помислих, че ще последва точно това. Очаквах ъгловатото му лице да се приближи към моето, но той внезапно се отдръпна, сякаш се изплаши, че ми е създал погрешно впечатление.

— Не изглеждаш наранена.

— Поне външно — промърморих.

— Моля?

— Нищо. Слушай, наистина трябва да се връщаме, иначе ще се разтревожат за нас. Ще водиш ли тази глупава кобила?

— Явно не си падаш по конете. — Том пусна поводите на Коуч и се придвижи зад нея. — Да погледнем задницата й.

Вцепених се от ужас при мисълта, че ще има възможност да огледа и моя задник. Не че ме бе грижа за мнението му, но имах толкова тлъстини, че навярно седлото се бе впило в тях и грозно изпъкваха над него.

— Ужасен задник — засмя се Том.

Изправих гръб, доколкото можех.

— Говори каквото искаш, приятел! Знаеш, че самият ти не си Адонис. Ако искам да слушам лични обиди, ще се обадя на майка си. Благодаря.

Изгледа ме с недоумение.

— Не твоят, глупачке. Става въпрос за кобилата. Има безброй драскотини отзад. Нищо чудно, че е неспокойна. Сигурно се е закачила на някой къпинов храст.

— О — вяло отвърнах.

Гейл със сигурност би отминала това с пълно нехайство, но аз не можех да бъда толкова хладнокръвна.

— Кротко, момиче, кротко — промърмори Том и почеса кобилата зад ушите. Отвратителното създание весело изсумтя. Ако си мислеше, че ще й простя само заради няколко малки рани, лъжеше се. Ето така нашите кавалеристи са победили казаците или не зная си кого.

Мога да ви уверя, че никога не бих влязла в конюшнята с шепа храна за нея.

— Най-добре е да я приберем и да повикаме ветеринар. Ще й бие доза болкоуспокояващо — каза Том.

— Е, и аз имам нужда от една доза след шока.

— Доза какво? — учудено попита той.

— Бренди или уиски. — Усмихнах се, но господин Не-ми-е-никак-смешно остана напълно сериозен.

— Надявам се, че няма да се напиеш и да се хвърлиш в обятията на Шеймъс Мейън.

— Пак ли ще заплашиш да ме изгониш? — попитах аз със злоба. — Мислех, че вече сме приключили с тази тема. Том, нямам нужда от нравоучение.

— Господи, ще ме изслушаш ли поне веднъж? — Том прокара голямата си лапа през гъстите си тъмни коси. — Днес те видях да се натискаш с Шеймъс. И не бях единственият, Алекс. Всички те видяха, включително и Долорес. Наистина ли искаш да продължиш да се излагаш?

— Не, разбира се. Опитвах се да… — Бях на път да се впусна в подробни обяснения, но презрението, което издаде строгото му лице, ме накара изведнъж да замълча. — Не аз търся възможности да се усамотявам с него, ясно ли е? Това е единственото, което трябва да знаеш.

— Добре. Е, сигурен съм, че е голяма утеха за жена му.

— Поздравления, Том — просъсках. — Не си ми казвал, че кралицата те е провъзгласила за архиепископ на Кентърбъри. Мислех, че си просто моят стар приятел, а ти си носел отговорност за морала на цялата нация. Знаеш ли, Шеймъс има и други любовници. Много. Не че Долорес не знае, самата тя ми го каза. Ако не може да се примири, според мен трябва да се разведе с него.

— Не мога да повярвам — тихо промълви Том. — Много други любовници. Значи това те оправдава? И нямаш нищо против да бъдеш част от харем?

Въздъхнах дълбоко.

— Между Шеймъс и мен няма нищо, Том. И не ти дължа каквито и да било обяснения.

— Чудесно.

Застана неподвижно на седлото и дръпна поводите на Коуч. За мое удивление тя покорно тръгна редом до неговия кон.

Искаше ми се да вдигна скандал, но прехапах език. Какво можех да сторя, след като наглото копеле бе спасило кожата ми?

* * *

Другите вече ни виждаха, когато Том благоволи отново да се обърне към мен.

— Трябва да си поговорим.

— Не мисля. Писна ми от празни приказки, благодаря.

— За Оливия.

— Какво има да обсъждаме за нея?

Вече наистина ме вбеси. Съзнателно ме унижаваше. Получавах укори за всичко, което направех. Въпреки че не аз, а Гейл я бе довела, моя милост щеше да изтърпи поредната нравоучителна лекция.

— Щом не одобряваш това, че сестра ми доведе още една гостенка, трябваше да го споделиш, когато пристигнаха. Сега би изглеждало малко странно, ако трябва да й кажа да си тръгне.

— Не знаех… — Том замълча, сякаш се чувстваше неловко. Имаше за какво. Що за домакин бе той? — Тогава не предвидих, че ще стане така.

— Разбирам. Решил си, че приятелките ми не са достойни за твоя дом.

— Не съм казал това.

— Все едно си го казал. Щом искаш да се разкара, ще се наложи да й го кажеш лично. Не съм ти частна секретарка.

— Всъщност… снощи се опитах да поговоря с нея — смотолеви Том.

Дори не дръзваше да ме погледне в очите. Бях по-скоро изумена, отколкото ядосана. Нима Том Дръмънд наистина се бе променил толкова? Помнех го като безупречен джентълмен от дните, когато бе дебел и не ме привличаше. А сега гонеше приятелките ми от къщата си. Не че Снежанка ми бе приятелка, но той не знаеше това.

Нима съществува природен закон всички привлекателни мъже да бъдат негодници? Том бе станал привлекателен и сякаш бе неизбежно и той да се превърне в негодник.