Луиз Бегшоу
Нежна завист (21)

Двадесета глава

Прекарах останалата част от сутринта с Елън. Прикривах яростта си, докато си играехме с булчинския й реквизит.

Булките имат цял куп играчки. Предполагам, че всяка жена разбира това едва когато се омъжва. Първо роклята. После обувките, доста широки в пръстите за Елън. Биха били по мярка на грозните сестри на Пепеляшка. Годежният пръстен, който й бе подарил Чарлз, бе с огромен рубин, инкрустиран в старо сребро, а халката — стандартна, от бяло злато. Безброй пъти отвори и затвори кутията. Показа ми букета и ме заведе в килера да видя тортата на шест етажа с глазура от бял и жълт крем.

— Блатът е напоен с шампанско — въздъхна Елън. — Искаме всичко да бъде специално. Господи, Алекс, видя ли пиячката?

Загледах се в редиците бутилки „Крюг Перие“ класа „Гран Крю“^[1]. Знаех, че баща й, Тайлър, е починал, а тези неща струваха пари. Дори само питиетата.

— Кой плаща за всичко това?

— Том — засия Елън. — Не можеш да си представиш колко е щедър. Веднага щом Чарли ли му каза, че ще женим, настоя да се заеме с цялата подготовка. Чарли искаше да се погрижи сам, но Том… понякога е много властен — засмя се тя. — Толкова е хубаво да бъдеш булка.

„Не се и съмнявам“. Някой трябва да забрани със закон на булките да се перчат с щастието си и с подробностите около сватбите си пред самотни жени. Това е като да ядеш „Биг Мак“ пред дете от Етиопия. Жестоко, садистично наказание.

Ще ви разкрия нещо, от което ще се просълзите. Понякога си купувах списание „Булки“ и го четях в метрото. Само за да се потопя за няколко минути в този свят на мечтите. Да пофантазирам дали бих избрала семпъл модел или с изкусни бродерии, бял цвят или екрю, сърцевидно или овално деколте. Да прочета статии за успокоение на шаферките, дочули, че розовото не подхожда на червенокоси. Дали венчавката да бъде в провинциално имение, на морския бряг при изгрев-слънце или в лондонска църква. Дали да повикаме папата от Ватикана, или да отскочим до Лас Вегас, за да се оженим по дънки и тениски. Със или без було? Венче или тиара? Влак или…

Добре, добре, извинявайте, че се увлякох.

В женските списания често се споменава колко голям е стресът около една сватба. Притискам ги към гърдите си и си мисля: „Господи, при мен няма да има стрес, кълна се, че няма да ми хрумне нито една изнервяща мисъл. Ще се наслаждавам на всяка секунда. Избирането на приборите ще бъде рай. Изпращането на поканите — блаженство. Ще бъда толкова щастлива. Дори суетнята ще ми носи радост“.

Но не бях стигнала по-далеч от разваления си годеж с Джъстин. Пръстенът му бе с малък зелен изумруд, заобиколен от ситни перли. Върнах го. Веднъж видях снимка на Хана в „Кънтри Лайф“. Носеше пръстен с огромен диамант. Предполагам, че акрите земя на семейството й са си заслужавали подобаващ залог. Понякога се питам какво ли е станало с евтината дрънкулка, която бе купил за мен. Би трябвало да се досетя колко сериозни са намеренията му още щом я бях видяла. Но честно казано, когато я получих на дъното на чаша вино — колко изтъркано, — изживях един от най-щастливите мигове в живота си.

Зная, че нямаше да бъда щастлива с Джъстин. В момента той провеждаше кампания за възстановяване на закона за оковаване на затворнички, родили деца. „Да не забравяме, че тези хора са престъпници — бяха го цитирали в «Телеграф». — Който не е в състояние да излежи присъда, да не върши престъпления“.

Но да се върнем на темата за булчинското списание. Когато четеш поредния брой във влака, метрото или където и да било, другите жени забелязват. Целият свят забелязва. Момичетата те гледат с тъга и им се иска да бъдат на твое място. Закръглените домакини ти се усмихват майчински. Възрастните мъже ти намигат, а младите шеговито подхвърлят:

— С мен ще бъдеш по-щастлива, хубавице.

А сега бях пряка участничка в сватбена подготовка, достойна за страниците на „Булки“, въпреки че Том не би позволил на фоторепортери да снимат сватбата на брат му. На Елън й предстоеше нещо, което Сю, Мелиса, Джилиън и Пени вече бяха преживели: Бронуен, Кийша и Гейл бяха имали по няколко възможности. Струваше ми се, че е писано всички на света, освен мен да го изживеят. Тя бе получила всичко — цветята, тортата и големия камък на пръста си.

Аз бях до нея.

— Нямаме време да поръчаме рокля и за теб. — Слава богу, защото розовият плат на цветя ми се струваше по-подходящ за пердета или покривка за легло. — Какво ще кажеш за цикламена? Госпожа Дръмънд има прекрасна „Лора Аш“…

— А… предпочитам да отскоча до Глостър — припряно я прекъснах. — Ще си купя нещо семпло.

Лицето на Елън помръкна.

— Цикламеното ще изглежда великолепно с цветята.

„По дяволите, няма да приличам на преварен кренвирш само за да се съчетавам с твоите цветя.“

— Но не отива на коса с червеникавокафяв оттенък. Ще избера нещо подходящо, обещавам.

Видях през старинните прозорци катеричка, която висеше на клон на едно орехово дърво. Изгледа ме подигравателно, преди да запрати орех по мен. Дори гризачите не ме уважаваха.

— Моля те, Елън.

Отчаяно исках да се измъкна от къщата, но изведнъж си спомних, че нямам кола. Кийша и Брон бяха взели возилото ни.

— Добре. — Изглеждаше разочарована, но явно не искаше да се караме. Това бе онази Елън, която познавах. — Щом си толкова сигурна.

— Убедена съм. О, виж. — Посочих към прозореца, когато пред входната врата спря нечие бентли. — Това трябва да е Гейл.

* * *

Гейл се хвърли на врата ми, демонстрирайки колко е щастлива, че вижда сестра си. Лицемерка, радваше ми се колкото на сметката за газ. Бе облечена с копринен костюм с цвят на праскова и навярно предишния ден бе прекарала целия следобед в солариум. Тънките й крака имаха приятен загар, а русите коси бяха развети около лицето й.

— О, тези обувки приличат на „Манолос“ — казах аз, когато видях секси сандали с тесни каишки на краката й.

— Мм. Снежанка ми ги купи. Снежанке, скъпа, ще донесеш ли багажа?

Снежанка слезе от шофьорската седалка. Бе с елегантен бял костюм с панталон, шикозна малка шапка и тъмни очила. Дългите й коси бяха сплетени на плитка на гърба й. Тръгна към багажника, поклащайки бедра, и извади два куфара „Луи Вутон“.

— Господи, нека ви помогна.

Чарли се втурна към нея и буквално ги изтръгна от ръцете й. Бе зачервен, със зяпнала уста. Плъзна поглед по прелестния й силует и езикът му едва не увисна до камъчетата на алеята. Повдигаше ми се от въздействието на това момиче върху мъжете.

Снежанка го удостои с усмивка и повдигане на очилата, зад които бяха скрити сините й очи и красивото съчетание от сребристи и тюркоазни сенки. Съвършено изписаните й вежди леко трепнаха.

Инстинктивно притиснах пръст към своите, които бяха като на Ноел Галахър.

— Гейл, много мило, че дойде — каза госпожа Дръмънд и последва припряно представяне. — Мисля, че не познавам приятелката ти.

— Това е Оливия Уайт. Познаваме се от училище. Тя ме докара — каза Гейл с престорена свенливост. — Надявам се, че нямате нищо против.

— Колкото повече хора, толкова по-весело — отвърна горката госпожа Дръмънд.

Елън дойде да прегърне новопристигналите гостенки. До тях изглеждаше като бременна слоница. Чарли разсеяно изричаше любезности, но не можеше да откъсне очи от задника на Снежанка в еластичен панталон, така впит, че формите й се открояваха, сякаш е гола. Господи, запитах се дали е сложила бельо отдолу. Повечето гости се бяха върнали от разходката до църквите. Дани и Тед зяпаха сестра ми и Снежанка и въодушевено разговаряха. Карл и Бил се смееха гръмогласно, ухилени до уши. Обзе ме мъчителна завист. Би било страхотно, ако мъжете гледаха и мен така навсякъде, където отида.

— Алекс, защо не ми каза, че имаш толкова прелестна сестра? — провикна се Дани Бойл. — С толкова сладки приятелки. Ако някога ти потрябва бавачка за тях, обади се на…

Усмихнах се и закрачих навътре по коридора.

Елън ме задърпа за ръката, преди да хукна нагоре по стълбите.

— С колата на сестра си ли ще отскочиш до Глостър?

За нищо на света. Колата бе на Снежанка, а не исках да дължа услуга на тази кучка.

— Мисля, че тя ще има нужда от нея — излъгах.

— Тогава Том ще те откара. Том! — Елън се заклатушка към кухнята и го измъкна от там. Лицето му застина, когато ме видя, и мускулче на бузата му трепна. — Ще откараш ли Алекс до Глостър? Тя ще бъде почетната ми шаферка и й трябва рокля.

— Не искаш ли розовата „Лора Аш“ на мама? — попита Том.

— Няма да ми отива — троснато отвърнах.

— Сигурен съм, че на Елън ще й хареса — заяви той.

— Може би. — Поех си дъх. — Но не е подходяща за мен.

Елън изглеждаше леко разтревожена и издутите й бузи бяха станали още по-румени.

Том хвърли поглед към нея.

— Разбира се, че ще я откарам, Елън. Хайде, Алекс, да тръгваме.

* * *

Докато вървяхме през лабиринта от коли навън, не смеех да го погледна.

— Ролсът ето там — посочи към внушителен „Силвър Фантъм“. — Не е заключен.

Предишният Том никога не би ми позволил да се кача в кола, без да ми отвори вратата. Рязко я дръпнах, настаних се вътре и се намръщих. Мълчаливо седна зад волана, закопча предпазния си колан и потегли по алеята. Минахме през цялото му имение. Листата на дърветата бяха започнали да се обагрят в златисто, а по пътеките и старателно окосената трева бяха нападали кестени.

— Знаеш ли, в сватбения ден се слуша волята на булката — суховато отбеляза той, когато излязохме на шосето.

— Моля?

— Важно е не дали роклята ти отива, а какво иска Елън.

— Е, добре, ще се появя в последната минута и ще приличам на коледна украса — изръмжах.

Том се засмя.

— Не се безпокой, Алекс, никой няма да те помисли за ангелче.

— Нямаш представа как стоят нещата в реалния свят — изкрещях. — Излизал си с Линда, мис Съвършенство и с още няколко разглезени момичета. За другите животът не е розов.

— Предпочиташ мръсник и използвач като онзи плейбой Шеймъс Мейън — равнодушно изтъкна той.

— Това, което става между мен и Шеймъс, не те засяга.

— Правите го под моя покрив, а Долорес също е моя гостенка.

— Отново грешиш. Елън настоява да бъда шаферка. Ще й обясниш ли защо искаше да ме накараш да си тръгна? — Том замълча. — Виждаш ли, ръцете ти са вързани, така че не можеш да сториш друго, освен да продължиш с лекциите си. Давай.

— Значи няма да се откажеш от него? И не те е грижа, че хората биха могли да ви видят заедно?

Вече не бе така. Никога не бях гледала на нещата по този начин. Дълбоко в себе си исках да му обясня. Но да върви по дяволите!

— Животът си е мой.

— Шеймъс Мейън. — Тонът му издаде огорчение. — Е, добре. — Замисли се и стисна волана така силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Може би ти дължа извинение. Става дума за твоя живот. Защо да ме е грижа?

— Точно така, защо?

— Той е стимулът ти да вървиш напред. Някога се надявах… аз да бъда този стимул.

„Е, добре, вече си разбрал каква е истинската ми същност“.

— Том, не се терзай повече. Никога не бих се влюбила в мъж като теб.

— Нима? — тихо попита той.

— Това е истината. — Жалко, че не пушех. В този момент бих запалила цигара. — Непоправим арогантен консерватор, червив с пари. Мислиш се за по-добър и по-умен от целия свят. И си толкова набожен, че заслужаваш да ти издигнат църква. „Свети Тома Стройни“. Добре че не си католик, иначе би отегчил свещеника до смърт с изповедите си. Най-чистата душа. Лесно е да бъдеш безгрешен, когато няма с какво да те изкушат.

Том остана мълчалив за миг.

— Нямах представа, че мнението ти за мен е такова.

— А аз нямах представа, че си способен да ме съдиш.

— Искаш да кажеш, че съм се излъгал? Че не е било както изглеждаше? Може би просто ти е налетял.

— Именно.

— Значи нямаш връзка с него?

Замълчах. Том извърна глава и натисна газта. Понесохме се с бясна скорост.

— Нали не те е страх? — попита той.

Стисках юмруци, но нямаше да му доставя удоволствие.

— Никак.

— Чудесно.

Натисна педала до дупка.

* * *

В Глостър Том паркира пред голям търговски център.

— Тук не е за мен — възразих. — „У. Х. Смитс и Дебънхамс“. Нима очакваш да намеря нещо прилично в „Маркс енд Спаркс“?

Бях така разгорещена, че бихте могли да опържите яйце върху мен. Бе необичайно топъл есенен ден, под плетения ми тоалет бе избила пот, а Том ме бе вбесил. Това бе като капак на случката с Шеймъс и прищявката на Елън. Какво правехме в този затънтен град? Едва ли в цялата област имаше поне един бутик „Прада“. Господи, целта му бе да ме накара да избирам между конфекция и цикламената рокля с огромна панделка.

— Трябва да се задоволиш с нещо от тук.

Том вяло се облегна на колата си и ме изгледа от главата до петите. Това адски ме подразни. Когато бе като четирикрилен гардероб, не бих обърнала внимание. Все още бе едър, но набит. Мускулест. Истински мъжкар.

Струваше ми се смущаващо.

— Сигурно наблизо има фирмени бутици. В Глостършир е пълно с богати жени.

— Е, аз не съм една от тях — напомни ми Том. — Нямам представа къде се намират.

Гневно закрачих към търговския център и усетих, че Том върви плътно зад мен.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Идвам с теб — спокойно отвърна той.

— Нямам нужда от горила, която да ме следва по петите, когато влизам в магазин за дрехи.

— Предпочиташ женчовци като Шеймъс Мейън.

— Не е „женчо“, що за дума е това?

— Не съм длъжен да бъда учтив, Алекс. Този мъж е изнежен. С ярки костюми и дълга коса. Не може да повдигне и кутия печен боб без помощ.

— Косата му не е твърде дълга.

— Стига до под яката. Съжалявам, но започваш да ме ядосваш. Ако те оставя сама, можеш да се загубиш и ще трябва да те търся цял ден.

— Разкарай се.

— Какво ще направиш? — попита Том с шеговита усмивка. — Ще повикаш полиция и ще кажеш, че те преследвам?

Бях на път да обезумея от ярост.

— Може би.

— Е. — На лицето му се изписа злорадство. — Ето там има полицайка. Действай.

По площада пред нас крачеше жена с униформа и грозновато лице. Изглеждаше съвестна пазителка на реда.

Стиснах зъби и го смушках.

— Кучи син!

При първия допир до стегнатите му мускули пръстите ми изтръпнаха.

— Не, не, насилието никога не е решение — каза Том.

* * *

Нима винаги е бил такъв? Властен, упорито държащ на своето? Предполагам, че да, но с Том си бяхме говорили на четири очи в „Оксфорд“. От самото начало не одобряваше Джъстин, но не ми бе чел лекции. Все пак Джъстин не бе женен. А когато бях споделила, че искам да напусна „Хамилтън Кейн“, просто ми бе дал съвет и не бях имала нищо против, защото всъщност самата аз исках да остана.

Сега изпитвах негодувание. Категорично отхвърлих всичко от „М&С“. В „Дебънхамс“ бе по-добре. Преди да им се изсмея, извадиха сносен модел на „Пиърс II Фионда“, дълга копринена рокля с овално деколте в тъмносиньо. Пробвах я и съзнателно се забавих в кабината цяла вечност.

— О, много ви отива, госпожо — увери ме продавачката, когато надникна зад завесата.

Излязох да се покажа на Том. Можеше да се изяде от яд. Дългата пола прикриваше доста недостатъци. Оптически удължаваше фигурата, подчертаваше тънката ми талия и разкриваше горната част на гърдите ми, а цветът удивително добре се съчетаваше с косите и очите ми.

Завъртях се и коприната заблестя на светлината. Знаех, че изглеждам като тъмносиня тигрова лилия.

— Няма да облечеш това — отсече Том.

Настръхнах.

— Идеално е.

— Няма да облечеш това. Няма да засенчваш булката — каза той и заяви на продавачката, че не искаме роклята.

— Аз я искам — изръмжах.

— Тогава ще се прибереш сама в „Карфор“. Можеш да хванеш такси, но не знаеш пътя, нали, скъпа? Ще се наложи да позвъниш на мама за напътствия и да й обясниш защо съм те оставил тук.

— Непоносим си — гневно въздъхнах и влязох в пробната.

Стана още по-лошо, защото продавачката, явно забравила в коя кабина съм, отмести завесата и Том ме видя по невзрачни посивели бикини. И двете изпищяхме и тя бързо придърпа завесата обратно.

— Не ме зяпай, нещастнико!

— Срамуваш ли се? — Долових насмешката в глас му. — Не се тревожи, Алекс, там вътре няма нищо, което да ме заинтригува.