Луиз Бегшоу
Нежна завист (20)

Деветнадесета глава

Трескаво пригладих косите си назад. Господи, Долорес бе поразително красива. Дългите й руси коси се спускаха по гърба й като лъскав водопад. Бяха идеално поддържани, както и гладката й кожа със златист загар. Розовият лак на ноктите й блестеше. Панталонът подчертаваше ханша й, стегнат като на дванадесетгодишно момче.

— Здравей, Алекс, не те познах. Ти си момичето, което беше секретарка на Шеймъс, нали?

Зъбите й бяха съвършено бели. Изглеждаха неестествено, навярно бяха избелвани на Харли Стрийт.

— Алекс не се задържа дълго при мен — каза Шеймъс.

— Извинявай. Трябваше да бъда по-внимателна — казах аз на Долорес. Бях се изчервила като доматите на Том. — Как беше пътуването ви?

— Чудесно.

Наблюдавах Шеймъс. Нервно пристъпваше от крак на крак.

— Тоалетната ли търсиш? — попита Том. — Първата вляво.

Шеймъс ми се стори толкова изненадан, че избухнах в смях, но след миг съжалих, защото ме изгледа навъсено.

— Просто излязохме на чист въздух. Да влезем вътре и да поседнем — предложи Долорес. За мой ужас ме хвана под ръка. — Искам да ми разкажеш за себе си, Алекс. И за работата си при Шеймъс. Сигурно се е държал като чудовище.

Всички се бяха изтегнали в приемната и четяха сутрешните вестници. Бил и Пени даваха на висок глас идеи за разходка до местните църкви.

— О, хайде, Дани, нали там е чудесно?

— Не и за снимане на филм за Лас Вегас — нехайно отвърна Дани.

Кийша и Бронуен бяха изчезнали. Госпожа Дръмънд ми каза, че са отишли да посетят магазините в Глостър с Джилиън Лоумън. Кучки, как бяха посмели да ме изоставят, за да пазаруват със съпругата на някакъв автомобилен състезател? Или може би целта им бе компанията да оредее, за да мога да остана насаме с Шеймъс.

Ръката на Долорес докосваше моята като нагорещен ръжен, който изгаряше кожата ми.

— Аз съм съгласен — провикна се Чарли Дръмънд от другия край на стаята. — Какво ще кажеш да се поразтъпчем, скъпа? Хайде, Том, да заведем тайфата.

Погледът на Том издаде неохота, но явно нямаше избор и взе палтото си. Шеймъс бе точно зад него. Станах, но Елън ме спря и се настани на дивана до мен.

— Алекс няма да ходи никъде. Имаме да си говорим за толкова много неща. Не ме гледай така, скъпи, аз съм булката и ще бъде моята воля.

— Добре — изхленчи Чарлз и я целуна по бузата. Преди да кажа или направя каквото и да било, стаята започна да се опразва. Когато всички излязоха на пътеката, чух шеги на тема „ограничението на скоростта“, отправени към Тед Лоумън. Шеймъс се качи в червеното си ферари.

А аз седях заклещена между Елън и Долорес. Господи, беше едва десет сутринта, а отчаяно се нуждаех от питие.

* * *

В първите десет минути Елън ме избави от неудобството, като заговори с въодушевление за Чарлз.

— Толкова е секси, не разбирам какво намира у мен.

— Е, „секси“ е твърде силно казано — не можах да се сдържа аз. Бузестото лице на Елън се намръщи. — А… просто се пошегувах, наистина е неустоим. Сигурна съм, че ще бъдете много щастливи.

— Зная, че не съм красавица — въздъхна Елън и бедрата й трепнаха, докато изричаше това, — но той казва, че истински ме обича. Навярно ти се струва странно, Алекс — с усмивка се обърна към Долорес. — В училище и Алекс нямаше гаджета — „благодаря!“ Стиснах зъби. — Но винаги съм била сигурна, че тя ще се омъжи много преди мен, защото е слаба и хубава.

Дали наистина Долорес се усмихна самодоволно, когато чу това описание? Имах чувството, че ще повърна. Господи, от самото начало бях права, не можех да се меря с жена, която всяка година оглавява класацията на „Воуг“ за най-елегантно облечена дама.

— По-рано Чарли е излизал само с хубавици. Но сега ни е толкова забавно заедно — сподели Елън.

— Шеймъс си е все същият. Тича след всяка натруфена фуста, която види. Не може да държи дюкяна си закопчан — цинично заяви Долорес.

— Искаш да кажеш, че и преди е бил такъв? — колебливо попита Елън.

— Не. Но най-добре е да си напомняш, че това не вреди на брака.

— Би навредило на моя — възрази Елън.

— О, сигурна съм, че Чарли ще бъде различен. Не всички са лоши като Шеймъс. Господи, покажи му момиче, за което се говори, че лесно сваля гащичките си, и е налапал въдицата. Естествено, избира само никому неизвестни уличници — превзето добави тя. — Взема предпазни мерки и не се появява с тях на оживени места. Не ми създава неудобство.

— Как можеш да търпиш? — ужасено попита Елън.

Долорес повдигна ръце и показа огромния си сапфир.

— Първо годежен пръстен, после венчална халка, а нататък само страдание. Мъжете са кучета.

Успях да промълвя единствено:

— Мм.

— Никоя от евтините му приятелки не означава нищо за него. Няма да се разведе с мен. Малките кучки знаят това.

— Може би ти трябва да се разведеш с него — каза Елън и изглежда, сама се учуди, че й е хрумнала подобна феминистична мисъл.

Долорес тихо изръмжа.

— Може би. Или е по-добре да си намеря страстен любовник, за да му отвърна със същото.

Зная, че ще ви се стори много странно, но в този момент едва се сдържах да не я поздравя.

— Разкажи ни за любовния си живот, Алекс. Сигурно е вълнуващ, в наши дни е страхотно да си необвързана. Ние, старите омъжени жени, разчитаме на вас да ни напомняте какво е страст — прочувствено отбеляза Елън.

Свих рамене.

— Няма нищо за разказване. Все още търся подходящия мъж, който да ме носи на ръце.

— Не си ли намерила такъв? — настойчиво попита Елън.

От параноя ли страдах, или тя знаеше? Може би целта на този разговор бе да ме предупредят да не храня илюзии.

— Не. Всички искат по-скоро да пометат пода с мен.

— Ужасна си, Алекс — промърмори Елън.

Не можех повече да понасям това. Станах от дивана и притиснах ръце към слепоочията си.

— Извинявайте, имам ужасно главоболие. Нали няма да се разсърдите, ако ви оставя тук сами?

* * *

Бях безкрайно благодарна, когато вратата на стаята се затвори зад мен. Чувствах се като католичка от средновековието, потърсила убежище в манастир. Господи, заради всичко тук ми се искаше да умра. Къщата бе пълна с млади юпита и съпругите им, а дебелата Елън се омъжваше за милионер. Сега и Долорес. Независимо дали съзнателно ме предупреждаваше да стоя настрана от съпруга й, или не, постигаше въздействие.

Шеймъс бе женкар. Вече не можех да избягам от тази истина, след като я бях чула и от Джени, и от съпругата му. Бях просто поредната фуста. Най-вероятно той прилагаше същата тактика с всички други.

Жалко, че не можех да заплача. Струваше ми се най-естествената романтична реакция. Но ако трябваше да бъда честна, вече бях изплакала достатъчно сълзи заради него. Сега усещах само тъпа болка. Празнота. Сякаш бях претръпнала към ударите, които често понасях в любовта. Опасенията ми не бяха свързани с Шеймъс, а с мисълта, че може би никога не ще намеря човек, който да ми дари щастие както Чарлз на Елън.

Не исках да бъда сама. Господи, ужасявах се, когато си представех как подавам обява в „Ивнинг Стандард“: „Свободна и забавна, четиридесетгодишна“. Дотам щях да стигна, ако продължавах да чакам истинската любов.

Може би тя не съществуваше. Или по-лошо, съществуваше, но не бе за мен. Бях жалка. Напълно сломена от отчаяние. Всичко ми се струваше сиво, сякаш другите цветове бяха изчезнали.

За малко се върнах към мислите за Шеймъс. Докато бях в това състояние на пълно обезверение, спомените ми се върнаха, но този път събудиха по-различни чувства. Молбата да взема дрехите му от химическо чистене преди първата ни среща, която безропотно бях изпълнила, сега ми се стори унизителна. А костюмите му… запитах се как ли се облича Том и дали би намерил цветовете им за смешни. Дали наистина Шеймъс бе конте? Господи, разбира се. Седях срещу замъгленото огледало и забелязах как лицето ми се изчерви. Физиката му. Досега си бях повтаряла, че има тяло на романтичен мъж, стройно и грациозно, но нима подобно описание не подхождаше повече на момиче? А непрекъснатите хвалби за собствените му постижения…

Усетих как розовият цвят на очилата, през които го бях гледала, постепенно избледнява. Нямаше ли нещо банално в онези стихове и цветя? В това, че бе свалил секретарката си и че се ядосваше заради приключването на връзката?

Истината бе, че той е изнежено конте.

Прозрението ме връхлетя с огромна сила. Няколко секунди се взирах с празен поглед в отражението си.

Ако Шеймъс се запишеше в курс по военна подготовка, би издържал не повече от пет минути. Бог знае откъде ми хрумна тази мисъл. Буквално се бях изчервила, защото Долорес ме бе накарала да осъзная колко глупава съм била и да се почувствам виновна, защото тя също страдаше, може би повече от мен. Шеймъс ми бе казал, че с брака му е свършено, и аз твърде бързо се бях хванала на въдицата. Съпругите и любовниците вярват в това, което им се иска да е истина. Но вече не гледах на Долорес като на красавицата от снимката в „Татлър“. Тя изпитваше болка както всяка друга жена. Бе човек от плът и кръв и бе обвързана с Шеймъс.

Представете си какво е да бъдеш обвързана с Шеймъс.

Станах и отидох до прозореца. Кравите доволно дъвчеха лютичета и маргаритки. Животът си течеше спокойно, сякаш не го бе грижа за разбитите ни сърца.

Може би трябваше да флиртувам с всеки срещнат, да не се влюбвам в никого и да се омъжа за първия, който ми направи предложение. Кийша казва, че когато станат на двадесет и девет, много жени правят точно това.

* * *

Гейл позвъни, за да каже, че ще пристигне следобед и ще доведе и Снежанка. Обсъждахме колко трябва да похарчим за общия сватбен подарък от семейство Уайлд, когато чух бръмчене на коли по чакълената алея. Елън профуча покрай мен като луда. Сякаш бе кученце, нетърпеливо отново да види стопанина си.

— Сребърен чайник е добра идея.

— А какво ще кажеш за кристални чаши? В „Хародс“ има чудесен сервиз „Уотърфорд“.

— Добре, както ти решиш.

Нямах предпочитания за подаръка, стига да бе нещо изискано.

Някой ме побутна по лакътя. Завъртях се и видях Шеймъс да ме гледа настойчиво.

— Ще ти се обадя — казах аз на Гейл и затворих.

За секунда останахме загледани един в друг. Понечих да се отдръпна, но той стисна ръката ми. Изразът на лицето му бе плах, но прозираше похотливост.

— Пусни ме.

Освободих ръката си.

— Изглеждаш страхотно — задъхано каза Шеймъс. — Тази прическа много ми харесва. И костюмът. Какво си направила, за да станеш толкова прелестна, Алекс Уайлд? Измъчваш ме.

— Сега пееш друга песен. Преди малко ми се струваше, че ти е безкрайно неприятно да ме видиш.

— Преструвах се пред нея.

— Слушай. — Поех си дъх. — Няма за какво да тревожиш, Шеймъс. Няма да те преследвам, вече не искам нищо от теб. Не се виждаме в офиса. Ако знаех, че си толкова близък приятел на Чарли, щях да намеря извинение да не дойда тук.

— Аха — ехидно се засмя. — Ще ме разиграваш, а?

— Не те разигравам. За бога, може да влезе някой…

— Всички са заети — успокои ме Шеймъс. Блясъкът в очите му издаде увереност. — Зная колко отчаяно желаеш това, Алекс, не се самозаблуждавай. Мразя, когато момичетата се правят на недостъпни.

— Не проявявам интерес.

— Фразата „не“ означава „не“ е банална глупост. Не съм от слабоумниците, които биха се хванали на този номер — каза той, сграбчи ме и започна да ме целува. Яростно се съпротивлявах, но ръцете му притискаха талията ми. Въпреки че бе изнежено конте, рядко се случва мъж да не се окаже по-силен от жена. (Явно Зина, принцесата воин, е изключение.)

Бих се разкрещяла да ме пусне, но устните му бяха впити в моите. Господи, бях копняла за това, но сега изпитвах отвращение, сякаш ме ближеше някакво малко вонящо животинче. Шеймъс плъзна ръка към ханша ми. Започнах да се боря още по-упорито, но се намирахме в западното крило, а всички други бяха в предната част на къщата. По дяволите, бе възбуден и чувствено се търкаше в мен…

— На какво мислите, че си играете вие двамата, за бога?

Нечия огромна лапа се стовари върху рамото на Шеймъс и го откъсна от мен с лекотата на дете, което рязко изкъртва парче гипс. Том Дръмънд стоеше зад него, непоклатим като камъните на Стоунхендж и също толкова страховит. Изглеждаше силно разгневен.

— Господи, върви да разваляш купона на някой друг — промърмори Шеймъс.

— Това е моята къща, по дяволите — изръмжа Том. — Или ще се държиш както подобава, или ще я напуснеш. Майка ми идва насам с жена ти.

Шеймъс погледна през решетките на прозореца като уплашен заек. Втурна се нагоре по стълбите, преди да кажа дума.

Засиях от благодарност към Том. Никога в живота си не се бях радвала толкова да видя някого.

— Господи, Том…

Вдигна ръка. Все още трепереше от гняв. Не можех да повярвам, че е същият Том, с когото сутринта си бях бъбрила приятелски. Не бих искала да бъда на мястото на врага, когато той е бил в армията.

— Няма смисъл да се оправдаваш. Видях как се притискаше към него.

— Какво? — задъхано попитах.

— Ако някоя от кучките ми започне да се държи така, ще се наложи да я вържем, за да не дотичат всички мъжки кучета от околността. За бога, Алекс, той е женен.

— Кой си ти да ме съдиш, по дяволите? — сопнах се аз и очите ми се насълзиха.

— Не зная как можеш да бъдеш толкова безсрамна.

Този път аз бях обзета от гняв. Нима бях длъжна да му давам обяснения, по дяволите?

— Хей, Том, никой не е умрял, а и ти не си бог. Нямаш право да ми четеш конско в своя замък.

— Имаш морал на улична котка! — процеди той през зъби. — Ако не бях влязъл, сигурно щяхте да се изчукате на стълбите.

Замахнах и с все сила му ударих плесница. Дори не трепна, въпреки че несъмнено го заболя, защото дланта ми остави бял отпечатък на бузата му.

— По-рано ти остана насаме с Долорес. Предполагам, че сте си говорили за общите неща, които имате помежду си — спокойно каза той. — Или си й разказвала за изкачването си по стълбицата… колко по-лесно се постига в хоризонтално положение.

— Върви на майната си! — изкрещях.

— Не завиждам на следващото ти гадже. Кой знае с какви си лягала — просъска Том. — Мисля, че трябва да намериш повод да си тръгнеш. Долорес Мейън е приятелка на Чарлз.

Завъртя се на пети и излезе.

Почувствах се, сякаш някой ме ритна в корема. Никога досега не се бе държал така с мен. Знаех, че има старомодни разбирания, но… искаше ми се да заплача. Този негодник се мислеше за безгрешен!

Не ми се удаде възможност, защото старинните врати проскърцаха и влезе госпожа Дръмънд, следвана от Елън и Долорес. „Господи — помислих си, — дано от мен не лъха мирисът на съпруга й“.

— Алекс, добре ли си? — загрижено попита Елън. — Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

„Само да знаеше кой е призракът“, едва се сдържах да не кажа. Напрегнах ума си за правдоподобна причина да напусна тази къща, но въображението ми изневери.

— Ела да видиш роклите на шаферките — продължи да бърбори Елън. — Господи, толкова се радвам, че отново се събрахме. Навярно е съдба. Ще умра, ако утре не бъдеш тук.

* * *

Успях да скрия колко съм разстроена и изразих възхищение от вкуса на Елън, което ми коства неимоверно усилие. Явно тя държеше шаферките й да изглеждат като феи на цветята. Никой не бе виждал толкова волани и панделки от сватбата на принцеса Даяна през 1981-ва. Руменото й бузесто лице засия, докато ми показваше розовите поли.

— Фантастично. Много са красиви — казах аз, но мислите ми бяха другаде. Знаех, че Том винаги се е правил на мъжкар, който гледа на жените с пренебрежение. Приличаше на властен викториански епископ, убеден, че е избран да прилага суровия Божи закон. Самодоволно, горделиво, арогантно копеле! Проклета да бях, ако му позволях да ме прогони от дома си.

Не исках да остана… но нищо нямаше да ме принуди да си тръгна.

Стиснах устни. Елън бе булката, а нейното желание бе да присъствам на сватбата. То бе по-важно от волята на брата на младоженеца.

— Знаеш ли — бавно каза Елън, сякаш над главата й се появи балонче с гениална идея, както в анимационните филми. — Братовчедките ми ще бъдат шаферки, но те са само пет, а са нужни четен брой. Когато онези хлапачки започнат да разпръсват цветята, ще настане бъркотия. Би било чудесно, ако има една по-зряла жена да ги строява. Съгласна ли си това да бъдеш ти?

Десет часа по-рано бих казала: „Няма да стане“. Но си представих лицето на Том, когато узнае новината.

— С удоволствие.