Луиз Бегшоу
Нежна завист (19)

Осемнадесета глава

Отпих голяма глътка кафе. Бе горещо и опари езика ми, но почти не забелязах. Изведнъж в стаята сякаш запулсира светлина, както ми се струваше, когато бях болна от грип.

— Колко хубаво — промълвих.

Господи, трябваше да намеря начин да се измъкна. А може би не? Обзе ме копнеж отново да видя Шеймъс, тук, където не можеше да се скрие зад стената на офиса. Щеше да види новата прическа и цвят на косата ми и новия ми тоалет и да разбере, че аз също имам приятели и връзки. Бях поканена на сватбата и това нямаше нищо общо с него.

Отчаяно исках да задуша наивните си надежди, отново да ги заключа в килията на реалистичното отчаяние, където бяха стояли цяла седмица. Но тези хитри малки същества разкъсваха оковите си със зъби.

Шеймъс тук! Това определено означаваше нещо, нали? Прииска ми се да разтворя „Дейли Мейл“ и да прочета хороскопа на Джонатан Кейнър, който винаги бе оптимистичен. Странно е, че всички момичета твърдим, че не вярваме в предсказанията за зодиите си, но съм убедена, че и другите като мен се изпълват с надежда всеки път, когато прочетат, че ги очаква нещо добро. Ако е лошо, казваме, че всичко е пълна заблуда. Говореше се за интересен случай с жълтото издание „Дейли Нюз“ в Ню Йорк, чиято астроложка пишела хороскопи от рода на: „Днес жена ви ще преспи с брат ви, а кучето ви ще заболее от рак на черния дроб“. Много читатели били възмутени и собственикът й изпратил следната бележка: „Скъпа Мадам Заза, както навярно сте предвидили, няма да подновим договора ви…“.

Когато Шеймъс ме бе погледнал за първи път, бях решила, че е съдба, но сега… бях се променила, наистина. Бях интелигентна работеща жена, носех маркови тоалети и ходех при фризьор-стилист. Дори вече не бях секретарка. Заслужавах уважение, нали? Той трябваше да разбере, че не съм непохватното момиче, което разлива кафе.

— Чух, че Долорес си е купила великолепен електриков костюм „Версаче“ — изчурулика Мелиса.

Кийша ме погледна и съвсем леко повдигна вежди. Да, мисълта, че мразя онази богата кучка, се мяташе в съзнанието ми като котка в чувал, но бях и любопитна отново да зърна създанието с венчалната халка. Жената, която позволяваше на Шеймъс да живее по този начин. Исках да видя реакцията й. Сигурно знаеше нещо за мен, нали? Едва ли бе толкова глупава. Въпреки че копнеех за Шеймъс, нима бих искала да бъда на мястото на съпругата му, която нямаше своя кариера и търпеше честите му изневери?

Всички тези мисли преминаха през ума ми за секунди. Господи, защо компютрите ни в офиса не обработваха информацията толкова бързо? Преди глътката кафе да премине през гърлото ми, вече бях на себе си.

— Скъпи, кажи на Том да побърза — обърна се Елън към Чарлз. Протегна ръка към масата и ми намигна. — Толкова ще се зарадва най-сетне да те види отново. Снощи с часове е разговарял с Шеймъс за теб, докато всички други момчета зяпали някаква стриптийзьорка.

— Мъжете са си мъже, скъпа — каза Чарлз и й подаде купичка сметана.

Забелязах, че Елън не е загубила апетита си, но не можах да се съсредоточа да следя колко сметана си сипва. Какво ли си бяха говорили Том и Шеймъс за мен? Как ли бе реагирал, щом бе узнал, че ще бъда на сватбата?

Усмихнах се, когато си представих как след няколко питиета Шеймъс споделя с Том, че му липсвам и не може да живее без мен. „In vino veritas“^[1], както се казва.

— През повечето време говореше Том, но Шеймъс просто го оставяше — каза Чарлз. — Добър слушател нали, Алекс?

— Не го познавам толкова добре — отвърнах.

Кийша дойде като ангел на милосърдието да ме спаси.

— Приключи ли, Ал?

Засуети се около мен и вдигна чинията ми, за да ми даде време напълно да възвърна самообладанието си. Проклета да бях, ако допуснех смущението ми да проличи пред всички съвършени съпруги тук. Сладката Мелиса и щастливо омъжената Сю и без това ми се присмиваха и им бе ужасно забавно.

— Чудесно, нахрани ли се добре? — попита госпожа Дръмънд, свежа като грамофончетата пред прозорците на кухнята. Бе облечена с тъмнозелен костюм с панталон, много елегантен, и носеше ботуши от телешка кожа. Изглеждаше на светлинни години от ярките цветосъчетания на майка ми (пурпурни поли и сака, сини ризи и обувки в същия цвят). — Днес ще ходим на езда в бридлинтънската гора, всеки, който няма други планове, може да дойде.

— Ооо, чудесно, обожавам вашите понита — превзето възкликна Джилиън.

— На Хектор му е мъчно за теб, откакто беше тук за последен път — каза топъл глас, който веднага познах.

Господи, беше Том. Знаех, че е неприлично да го зяпам, но ми бяха нужни няколко мига, за да се уверя, че наистина е той.

В усмивката му нямаше и следа от съблазнителната загадъчност на Шеймъс. Том Дръмънд никога не би събудил у мен мисли за бълбукащи ручеи и музика на арфи. Беше от хората, които смятат, че звуците на арфа са за женчовци. Що се отнася до поезията, веднъж нарече ръгбито „поетичен спорт“. Никога не цитираше лирични стихове.

— Здрасти, Алекс — весело каза той.

Бях готова да се хвърля на врата му, но не можех да си позволя подобна спонтанна реакция пред толкова хора.

— Том, къде е останалата част от теб?

Иска ми се тук да можех да ви кажа, че Том Дръмънд е станал строен красавец като Том Круз, но не би било вярно. Все пак бе свалил около четвърт от теглото си. Сега не бе пълен, а по-скоро набит. Тлъстините около кръста му се бяха стопили и на тяхно място имаше стегнати мускули, както и на широките му рамене и гърди. Самият той би могъл да играе ръгби.

— Армията — обясни Том с една дума. — Там момчетата с наднормено тегло не са на почит.

С ужас забелязах, че Кийша и Бронуен не откъсват очи от него, сякаш е Мел Гибсън или някоя друга звезда. Нелепа мисъл, за която би ми се подигравал цяла вечност. В колежа той бе ходеща тестостеронова маса и дори в годините, когато приличаше на плондер, имаше глупачки, които флиртуваха с него. Сритах Кийша в глезена и така ги накарах да се опомнят.

— Косата ти изглежда различно.

— Наблюдателен си — отвърнах с усмивка. Сякаш годините, откакто не се бяхме виждали, се стопиха и отново започнахме да се закачаме както някога. Искрено се радвах да видя Том, най-сетне един приятел тук.

Какво ли бяха обсъждали с Шеймъс? Нямах търпение да го разпитам какво е казал и какво е било мнението на Шеймъс.

— Том, къщата изглежда невероятно — задъхано отбеляза Пени, която учеше обществено хранене.

— Ммм, и градините са истински рай — обади се Сю и изведнъж го наобиколиха красиви харпии с плетени жилетки или пуловери, които откровено флиртуваха. Изглежда, съпрузите им нямаха нищо против. Господи, колко жалки изглеждат хората, които се подмазват на богатите.

— Алекс, запознай ме с приятелките си — каза Том след няколко банални фрази като „много мило“ и „радвам се, че ти харесва“.

— Здравей. Аз съм Бронуен и работя в модния бранш — представи се Брон и примигна съблазнително.

— А аз съм Кийша, организатор на „Ранобудници“ в телевизията — измърка Кийша с леко дрезгав глас.

— Чудесно — въодушевено каза Том. — Онази руса водеща изглежда много забавна.

Кийша я смяташе за откачена себелюбива кучка, но само се усмихна и кимна.

— Личи си, че се занимаваш с мода, с тази прекрасна рокля — обърна се той към Бронуен и я накара да разцъфти като лилия.

Всички други момичета завистливо се нацупиха. Спогледах се с госпожа Дръмънд, на която, изглежда, й бе забавно. Предположих, че е свикнала с въздействието, което има синът й върху необвързаните жени.

— Ще хапнете ли още малко, момичета? Опитайте гъбите, страхотни са — настоя Том и Бронуен пристъпи към печката, за да си вземе. Бронуен, която мисли, че е яла твърде много, ако е добавила още една маслина в салатата си. — Нали няма да възразите, ако отвлека Алекс за малко? Имаме да си кажем доста неща.

— Ммм — намеси се Елън, когато с огромно облекчение станах. — Не я задържай много дълго, Том. Знаеш, че в училище бяхме приятелки. Нямам търпение да ми разкаже всичко за мъжете в живота си. Винаги съм била сигурна, че тя ще излезе най-голямата романтичка от всички ни.

* * *

Том ме преведе през килера за работни дрехи, който бе пълен със стари палта и гумени ботуши, а на прага имаше стъргало за почистване на кал.

— Не е зле да обуеш ботуши.

— Мога и с тези обувки.

Сведох поглед към мокасините си.

— Глупости.

Бързо изрови чифт зелени, които ми бяха точно по мярка.

— Помниш номера ми.

— Помня всичко, Алекс, познаваш ме — приятелски каза Том.

Излязохме в малка градина с ограда, изпълнена с мирис на подправки. Навсякъде имаше градински чай, босилек и магданоз, фасул, пълзящ покрай оградата, узрели домати и малинови храсти. Той ми предложи малък кървавочервен домат и бях поразена от силния му сладък вкус.

— Когато ги купуваш от Сейфуей, не са толкова сочни.

— А какво ще кажеш за това? Мама много ги харесва тази година.

Откъсна жълта ябълка от едно дръвче. Изглеждаше грапава, но вкусът й бе невероятен.

— Господи, чудесна е. Колкото и ужасно да ми се струва, може би Гейл е права за естествената храна.

— Тя ще пристигне утре, нали? Радвам се, че ти успя да дойдеш по-рано, за да ме избавиш от приятелите на Чарлз, които са истинска напаст — промърмори той.

Преминахме в друга част на градината, покрай олющените жълтеникави стени на кухнята, където свършваха лехите с подправки и започваха пътеки между туфи лавандула и розови храсти. Цветята бяха великолепни, от ружите до азалиите, а край живия плет имаше саморасли шипки.

— Не зная как издържаш далеч оттук.

Истина бе, почти усещах как напрежението, сковало гърба ми, постепенно изчезва.

— Ходя в града само по два пъти седмично. Иначе ръководя нещата оттук. Имам офис на горния етаж, телефон с много линии и секретар… върши работа.

Спомних си всичко, което бях чела. Том управляваше „Карфор Тръст“ и бе удвоил наследеното богатство с успешна търговия с акции. Скучен начин на действие, никога не бе сключвал страхотни сделки като Шеймъс, но не бях изненадана, че Том предпочита подхода „забогатявай бавно“. Всъщност не твърде бавно. Все още бе млад. Когато аз следвах, той готвеше докторат, така че на колко години можеше да е, на тридесет и пет? Искрено се радвах за него.

— Ммм. Постигнал си чудеса.

— Чух, че и ти си започнала да се изкачваш по стълбицата. Шеймъс Мейън ми каза, че вече си административен ръководител.

— О?

Ако бе някой друг, а не Том, в този момент бих започнала нетърпеливо да настоявам за подробности, но нещо ме възпря. Не биваше да бъда твърде груба, след като не се бяхме виждали цяла вечност.

— Странно е, нали? — каза Том. Вървеше толкова бързо, че ми бе трудно да го догоня. Докато изричаше тези думи, не ме погледна. Може би бе твърде емоционален миг за него. — Имам предвид това, че се срещаме отново точно сега.

— Разбирам за какво говориш.

— Все още ли се занимаваш със скулптура? Дано не си се отказала заради няколко еснафи в Лондон.

— Правя статуи от време на време.

Друг път винаги отричах, но с Том не се чувствах неловко. Интересът му към мен бе искрен, въпреки че самият той бе станал важна клечка. Би трябвало да се срамувам заради провалите си, но не изпитвах нищо подобно.

— Трябва да продължиш. Това е призванието ти — решително каза той. После лицето му помръкна. — Все още ли ходиш с онзи Оливър?

Усмихнах се, защото Том никак не одобряваше Оливър, както и всеки друг, с когото бях излизала. Влизаше в ролята на родител, докато баща ми не се интересуваше от нищо, което не е свързано с бридж или тенис, а майка ми превъзнасяше всеки, проявил интерес към мен. Наричаше побойника Питър „много мило момче“, хомосексуалиста Джералд „мъжествен“, а Оливър „чувствителен и чаровен“. Винаги бе удивена, че някой желае да ходи с нейната дъщеря-неудачница и по-отчаяно от мен искаше нещата да потръгнат. Трудно бе понесла развалянето на годежа ми с Джъстин и срама, когато се бе наложило да съобщи за това в женския клуб. Отношението й бе пълен вот на доверие.

— Не. От снимачната площадка на новия му филм в Ел Ей секретарката му ми пусна факс, че той ме зарязва.

— Господи, какъв негодник — каза Том, сякаш искаше да разкъса Оливър с голи ръце. След кратко мълчание добави: — Какъв глупак.

— А ти? — По-рано не бих му задала такъв въпрос. Коя би искала да ходи с него тогава, след като приличаше на кит, проснат на пясъка? Освен, разбира се, златотърсачките, с които Том не желаеше да има нищо общо. Най-смешно в „Оксфорд“ бе, когато луди американки се хвърляха на врата му, а той се мъчеше да се освободи от прегръдките им, без да ги обиди.

— Известно време се виждах с Линда Севърн — смутено отвърна Том.

Настръхнах. Линда Севърн бе дъщеря на индустриалец и член на консервативната партия, издигнал се до Камарата на лордовете благодарение на няколкото милиона, влети в хазната на Джон Мейджър. Линда бе като момичетата в кухнята — изтънчена, никога не ругаеше и не повишаваше тон в присъствието на мъж. Струваше ми се фалшива като миглите на Барбара Картлънд, но бе хубава и с добро потекло.

— Линда беше сухарка — просъсках.

— Напусна ме преди година — промълви Том, но без да ме погледне в очите. Това означаваше, че той я е зарязал. По възможно най-тактичния начин. Но истински джентълмен като него не би го признал.

Зарадвах се. Просто не можех да си представя скучната гъска Линда като господарка на тази райска градина.

— Други?

— Няколко кратки връзки в града и в армията. Нищо сериозно. Знаеш как е.

Така ли? Леко го побутнах да застанем с лице към къщата. Би било ужасно да разберем, че Шеймъс отишъл на езда, когато се приберем.

Разговаряхме за живота си спокойно, без да споделяме твърде лични подробности. Том нададе тържествуващ вик, когато разбра, че съм променила политическите си възгледи.

— Жалко, че ни управляват шепа фанатизирани комунисти.

— Тони Блеър, фанатизиран комунист — засмях се аз. — Но поддържа приятелство с Маги Тачър, как е възможно?

— Е, всеки, рано или късно, разкрива истинската си природа — колебливо каза Том. Ако бях с Шеймъс, сега щях да се наливам с вино и да слушам комплименти. Никога не ме бе питал за мнението ми, по какъвто и да е политически въпрос.

— Сигурно много се радваш за сватбата на брат си.

Странно, бяхме прекарали цял час само в приказки за себе си. Явно и Том осъзна това и заговори по-шеговито.

— Мм, да, радвам се. Бях много доволен, когато започна да се среща с Елън. По-рано Чарли обръщаше внимание единствено на външността и вечно бе нещастен. Казах му, че този път е избрал идеалната кобила.

— Кобила? Господи, все още се правиш на мъжкар и обиждаш жените. А защо Чарлз да не си пада по хубави момичета? Мисля, че и двамата сте станали по-привлекателни с възрастта.

— Благодаря за ласкавата преценка — сухо каза Том, — но Чарлз трябва да проумее, че физическото влечение не е всичко в една връзка.

— Напротив — решително възразих.

Том откъсна жълтите цветове на стрък мъртва коприва и ги хвърли в лицето ми.

— Безспорно е част от нея, но само външната обвивка.

— Никога не съм получавала лъскаво опакован подарък, който да не ми е харесал — предизвикателно заявих аз.

— Не се и съмнявам. А щастлива ли си? — Навярно доловил тъгата, изписана на лицето ми, той ме погледна с разбиране и отпусна рамене. — Добре, вярно е, че всеки иска обвивката да бъде красива. Но по-важно е съдържанието, с което е изпълнена.

— Съдържанието може да се промени.

— Мисля, че това е проблемът — каза Том, сякаш на себе си. — Вътрешната същност почти никога не се променя.

— Добре че това не важи и за обвивката — извиках и се затичах пред него. — Иначе дъските на пода тук нямаше да издържат на тежестта ти. Хайде, да се надбягваме до къщата.

Хукна след мен със скорост, изненадваща за едрото му тяло, и прекоси тревната площ по-бързо от мен. Докато тичахме и си разменяхме обиди, лицето ми се зачерви и не остана и следа от старателно оформената ми прическа. Бях забравила, че трябва да се държа като изтънчена дама, и изведнъж налетяхме на друга двойка, излязла да подиша чист въздух.

Жената бе с прилепнал брич и тясно яке „Ралф Лорев“. Изглеждаше зашеметяващо. А мъжът, когото бе хванала под ръка, бе облечен с памучен панталон и плетен пуловер. Погледна ме, сякаш съм полумъртъв гълъб, оставен пред краката му от някоя котка.

— Не можете ли да внимавате малко? — студено се обърна тя към мен.

— Здравей, Том, как си? Здрасти, Алекс — промълви Шеймъс.