Луиз Бегшоу
Нежна завист (18)

Седемнадесета глава

Събудиха ме странни звуци, които съненият ми ум не можа да определи веднага. След малко осъзнах какво чувам: тишина. И птичи песни.

Станах, придвижих се на пръсти по дъските на пода до прозореца и широко го отворих. Въздухът навън бе хладен, но толкова свеж, че бих го дишала цяла вечност. Смътно си спомних как, когато бях дете и живеех в Съри, за първи път ме бяха завели в Лондон. Имаше толкова прах, че ми се струваше, че усещам вкуса му при всяко вдишване. Но след известно време човек свиква с всичко.

Все още се долавяше лек мирис на окосена трева. Някой я бе струпал на купчини сред поляната. Отвъд нея имаше овощна градина с ябълкови дървета, натежали от плод. Бяха стари, неоформени и отгледани без пестициди. Сигурна бях, че ябълките са чудесни на вкус. Сред ливадите в далечния край на имението пасяха крави на черни и бели петна, които лениво размахваха опашки и дъхът им се издигаше в хладния въздух като кълба дим. Небето бе лазурносиньо и ясно. Щеше да бъде горещ слънчев ден.

Замислено се взирах в туфите лавандула и лютичетата край малкия поток отдясно, когато вратата проскърца и в стаята ми влезе Кийша, загърната с дълъг халат.

— Господи, спах като пън.

Осъзнах, че и с мен бе така. От умора или от опияняващия чист въздух, навярно бях задрямала почти, преди да отпусна глава на възглавницата.

— Побързай да изпробваш ваната, докато все още има топла вода.

— Кой казва, че ще свърши?

— Е, помисли, Алекс, колко хора има в къщата? — изтъкна Кийша и влязохме в банята ми, която бе малка, варосана и украсена с препарирани морски звезди и парчета от корабни дъски. Ваната представляваше голямо метално корито върху подпори с форма на делфинови опашки и дрънчеше, когато се пълнеше с вода.

— Тук е супер — възкликна Кийша, докато се събличах.

Извадих от чантичката си с тоалетни принадлежности „Пантен 2 в 1“ и скочих вътре.

— Наистина ли ти харесва? Не ти ли се струва…

Не довърших.

— Какво? Защото съм черна ли?

— Хората са малко надменни, имат предразсъдъци.

— Ал, ще ти кажа нещо. Най-малко петима мъже на възрастта на баща ми буквално паднаха на колене пред полата ми — самодоволно сподели тя. — А три момичета отчаяно ме молеха да им разкрия тайната как се влиза в телевизията.

Обля ме вълна на облекчение, както топлата вода, която изпълни тялото ми с блаженство. Втрих шампоана и грабнах подвижния душ, чиято форма напомняше за викторианско украшение. Никога не се чувствам добре през деня, ако сутринта не съм измила косата си. Това е по-необходимо за мен от първата чаша кафе.

— Къде е Бронуен?

— Изчезна от погледа ми. Сдуши се с онези тори, които искаха да си говорят с нея за самоуправлението на Уелс — засмя се Кийша.

Наистина бе смешно, защото Бронуен ставаше за политик колкото Уилям Хейг за модел. Каква жестока мисъл.

— Те са точно неин тип. Самовлюбени сухари, вероятно със садомазохистични наклонности.

— А какъв е твоят тип? — попита Кийша. Въпреки израженията ми, извади от пухкавия си джоб цигара „Марлборо“ и я запали. — Сред гостите имало доста симпатяги. Поне така ми казаха вчера.

— Не забелязах такива — промърморих аз.

— Защото всички са били на ергенското парти. Тук е дори някой си лорд Хенри Молино. — Направи превзет жест с ръка. — По-малкият син на ирландски богаташ. Защо не опиташ да го свалиш?

Издадох звук, подобен на повръщане.

— Хари носи очила с дебели стъкла и има плешиво теме.

— Толкова си повърхностна. Не можеш ли да не обръщаш внимание на това? — засмя се тя. — Лейди Кийша, всички биха умрели от подобен шок, а?

— Щом си падаш по лова на елени и студените ирландски замъци…

Изведнъж замълчах, защото това ми напомни за Шеймъс.

— А Том? Зная, че го харесваш.

— Разбира се, но… — Стъпих на постелката до ваната, грабнах кърпа с размерите на щата Канзас и втрих балсам против цъфтене в краищата на косите си, за да намаля вредата от сешоара. Косата ми понася толкова много подобни изтезания, че е удивително как все още не е окапала. Кийша е късметлийка, че е достатъчно да измива своята по веднъж седмично. Не е честно.

На полицата имаше снимка на семейство Дръмънд и й показах какво имам предвид.

— Това е Чарлз.

— Хм. А този… господи, той ли е твоят човек?

— Същият — отвърнах и с умиление се усмихнах на лицето на Том. В този миг ми хрумна, че наистина не бива да бъда толкова претенциозна. Може би бе глупаво да се надявам на нещо по-добро в живота си от плондера Том. Ако се целех твърде високо, нямаше да улуча нищо. Новината, че Елън ще се омъжва, ме бе разтърсила. Зная, че ще ме сметнете за завистлива кучка, но ми се струваше, че всички на света си имат половинки, освен мен. И Бронуен, но тя бе дарена със стройно тяло и миловидно лице като на Гейл и щом превъзмогнеше раздялата си с Дик, щяха да се съберат цяла опашка кандидати за мястото му.

Защо животът ми се бе объркал така?

— Със сигурност тук има някой свестен. Ти просто не допускаш до себе си мъж, който не е съвършен. Проблемът ти, Алекс — каза Кийша, и се подготвих да слушам лекция от момиче, което излизаше само с чаровници от кориците на списанията, — е, че си непоправима романтичка.

— Нормално е жените да бъдат романтички.

— Но не чак толкова. Срещаш някого и за секунди хлътваш до уши. Не изчакваш да го опознаеш. А ако не те привлича от първия миг, бързаш да го разкараш.

— Не вярваш ли в любовта от пръв поглед?

— Не — спокойно отвърна Кийша, надвиквайки бръмченето на сешоара. — Има страст от пръв поглед. Ти смесваш понятията.

— С Шеймъс беше любов.

— Как е възможно? Ти не знаеше нищо за него, а започна да го боготвориш и упорито отказваше да видиш недостатъците му, защото искаше да е идеален. Толкова отчаяно се стремиш да бъдеш нечия сянка, че сама проваляш шансовете си за нещо истинско.

— Е, благодаря, доктор Кийша.

Бях така ядосана, че стоварих сешоара и облякох плетения костюм „Никол Фари“, без дори да я погледна. Може би защото думите й ме тласнаха към нещо, срещу което все още не бях готова да се изправя.

Спомних си за първия път, когато бях видяла Оливър. Все още живеех в мизерната си бърлога, предлагах скулптурите си на галерии и всички затръшваха вратата под носа ми. След поредното отхвърляне буквално се сблъсках с него. Свих покрай един ъгъл, заслепена от сълзи, и налетях на висок, слаб мъж с бохемски вид, който снимаше с камера красиво момиче. След миг обективът му вече улавяше една от кофите за на Уестминстър.

— Стоп! Гледай къде вървиш, за бога! — изкрещя той толкова силно, че се стреснах и изпуснах една от чантите си. Статуята ми на видра, извила гръбнак, се разби на милион парчета. Нечовешкият писък, който издадох, така разтревожи Оливър, че подаде камерата на асистента си и ме заведе в най-близката кръчма.

— Донеси на дамата едно бренди — грубо нареди той на сервитьора и през сълзите, които все още бликаха от очите ми, забелязах неустоимия му рус перчем. Дори когато съм най-нещастна, част от мен не престава да се надява да срещне красив мъж. — Какво стана? Господи, толкова съжалявам.

— Ст… статуята ми — проплаках, пресуших брендито и от устата ми се разхвърчаха пръски, защото опари гърлото ми, сякаш бях отпила ацетон.

— По дяволите. Слушай, колко струваше? Трябва да я платя, разбира се.

— Не струваше нищо — отвърнах аз и отново заридах.

Оливър обяви край на снимачния ден и ме отведе в хотела си, където ми позволи да ползвам луксозната баня, и изслуша цялата ми история. Дори не се опита да ме вкара в леглото си, поне тогава. Чувствата, които пламнаха у мен онзи следобед, бяха неописуеми. Оливър бе рицар на бял кон, дошъл да ме спаси.

Почти както Шеймъс.

После се сетих за Джералд. Толкова настойчиво ме бе ухажвал в началото в „Оксфорд“. Купуваше цветя, откъсваше венчелистчетата им едно по едно и ги разпиляваше пред мен.

— Трябва да стъпваш по път, осеян с цветя.

Водеше ме на опера, балет и всякакви културни прояви.

— Ще харесаш Щраус. „Кавалерът на розата“^[1] е идеалното произведение за теб.

Бе впечатлен от скулптурите ми и настояваше да ходим в Британския музей, „Ашмолийн“^[2] и навсякъде, където можеше да съзерцава голи мъжки тела. Тръпнеше от задоволство.

— Извивката на задните му части… о, какви мускули изпъкват под тази кожа, Алекс, скъпа.

Приемах отказа му да правим секс като признак на чувствителна природа. Не осъзнавах, че романтичното му въодушевление е опит за борба с неговата хомосексуалност. Джералд не искаше да бъде гей. Но бе такъв, както разбрах, когато подстригах косите си, отслабнах и заприличах на момче, а той все още не ме желаеше. При първата и последната ни кавга призна, че изпитва неудържимо влечение към Хилъри Сейнт Джон, ръководителя на скаутската организация в селото на родителите ми.

Предполагам, че дълбоко в себе си съм знаела, че нещо не е наред. Мъжете винаги искат секс. Възможно е да не желаят да се женят, да разговарят с теб или дори да излизате заедно, но искат да те чукат. Това е една от неизменните истини в живота.

А ако Кийша бе права, че пропилявам времето си в наивни блянове, докато истината изведнъж ме връхлети?

Страст от пръв поглед, хм. Вярно е, че когато видя привлекателен мъж, веднага ме обзема копнеж, но това няма нищо общо с първичните животински пориви, за които сте чели. Копнея той да се окаже подходящият човек. Да ме хареса. Да ме забележи.

— Ще се видим на закуска — каза Кийша, излезе и се отправи към стълбите.

Трескаво сложих защитния си грим. Нанесох сенките с четката си „Шу Умера“, която ми бе струвала четиридесет и пет лири. Навярно бях загубила ума си, щом ги бях дала, но останах доволна от ефекта дори на ярката дневна светлина, когато се огледах в малко кривото старо огледало над тоалетката.

Трябваше да бъда подготвена за срещата с Елън Джоунс и майка й.

Може би не биваше да се отнасям толкова сурово с пощальончето Кевин Харви. Той бе хетеросексуален, необвързан и пълнолетен. И ме харесваше. Какво повече би могла да иска една жена?

От тавана на голямата кухня висяха медни тигани, а на огромната зелена печка примамливо цвърчаха гъби и бекон, когато влязох. Кийша тракаше с токчетата си по мраморния под и вдъхваше аромата. На дъбовата маса имаше топъл хляб, кана горящо кафе, някаква риба, може би херинга, и буркани с домашен мармалад и мед с парченца от пчелни пити. Сю Купър чупеше яйце с черупка на кафяви петънца. Бе облечена с бричове за езда и хубав кашмирен пуловер. Дългите й лъскави коси напомняха козина на ирландски сетер и изглеждаше безупречно като чистокръвно ловно куче. Доста от мъжете около масата я заглеждаха, докато пиеха кафе и лакомо хапваха залъци хляб с мед.

— Умирам от глад — заяви Кийша.

— Е, обслужвайте се. — Надменното държане на Сю ме накара да настръхна. — Всички тук се тъпчат. Алекс, вземи си каквото желаеш. Изглежда, госпожа Дръмънд иска гостите й да напълнеят. О, Криспин, нали знаеш колко се тревожим ние, жените, за линията си — обърна се тя към млад мъж, който я зяпаше над съдовете с подправки. — Но Алекс просто е късметлийка. Не й пука, яде всичко.

Исках да пийна само чаша чай, но за съжаление бях твърде гладна. Кийша сложи препечени филийки, гъби и хрупкав бекон в чиниите и на двете ни. Знаех, че ще изям всичко, и се опитах да имитирам нехайството на приятелката си.

— О… — Дребничко стройно момиче се протегна като сиамска котка и половината млади мъже отместиха погледи от Сю към нея. — Прекалих с натоварване във фитнес клуба и сега усещам мускули, които не знаех, че имам.

— Мога ли да ги докосна, Мелиса? — попита един от младежите, заливайки се от смях.

— Господи, радвам се, че Чарли ме покани — обади се друг. — Има толкова забавни познати.

Всички се представиха. Дани Бойл, филмов продуцент. Джон Крейтс и Бил Радклиф, градски момчета. Тед Лоумън тренираше за „Формула 1“, Лайънъл работеше в предизборния щаб на кандидат за парламента, а Карл Артърс бе адвокат. Мелиса бе детска учителка, синеока и руса, със стройна фигура и нескрито желание да си намери богат съпруг. Пени, съпругата на Бил, посещаваше курс по обществено хранене, Джилиън бе омъжена за Тед, което, както пролича от тона й, бе нещо като кариера. И трите бяха от типа жени, които са доволни да си стоят у дома и да се грижат за децата си, но имат по една-две бавачки да вършат неприятната работа вместо тях и се мръщят на момичета като мен, стремящи се да постигнат нещо друго в живота, освен имената им да бъдат прикачени като послепис към тези на съпрузите им.

Мъжете били създадени, за да преуспяват, а жените — за да бъдат украшения. Животът е страхотен, нали?

Опитвах се да хапна парче бекон, без да бъда забелязана, когато всички извърнаха глави в една посока и момичетата станаха на крака.

Ръката ми застина във въздуха с вилицата. Господи, жената, която влезе, бе Елън.

Нито бе отслабнала значително, нито си бе направила пластична операция. Нямаше фигура на крава, както някога, но приличаше повече на Фърджи, отколкото на Даяна, и все още имаше лунички по носа. Едрият й задник бе натъпкан в изтъркани дънки „Ливайс“, бюстът й издуваше кадифена риза, а косите й бяха боядисани в приятен махагонов цвят, който много й подхождаше. Изглеждаше страхотно и сияеше от щастие.

Емоциите ми направиха нов лупинг.

— Елън.

Плахо се изправих и тя изведнъж се спря с поглед, прикован в мен, сякаш не можеше да повярва на очите си. Господи, нима наистина изглеждах толкова зле?

— Ксандра! О, Ксандра! — изквича Елън като обезумяло прасе и се втурна към мен. — Господи, мама ми каза, че си тук, но досега не можех да повярвам. Как си, толкова се радвам, че си дошла! Всичко ще бъде идеално!

Представих Кийша и Бронуен, която никой не бе видял да слиза. Елън заподскача от радост. Тя бе единственият човек, който предпочиташе да ме нарича Ксандра вместо Алекс. Това момиче объркваше всичко. Но тя бе тази, която се омъжваше.

Нечия фигура хвърли сянка от прага, вдигнах глава от мечешката прегръдка на Елън и видях Чарлз Дръмънд, бодър и усмихнат, сякаш бе изпил само едно перие на ергенското си парти, което може би бе самата истина. Изглеждаше почти както го помнех, само малко по-набит и напълно плешив. Всъщност му отиваше. По-добре, отколкото риж. Приличаше на Патрик Стюарт от „Стар Трек“. Застана зад Елън и обсипа тила й с целувки. Всички издадоха звуци на одобрение, както подобава.

— Ксанди, толкова се радвам да те видя. Том ще бъде истински щастлив. А това сигурно са приятелките ти.

Чарлз учтиво подаде ръка на всяка от тях.

— Напоследък ме наричат Алекс.

— О, Ксанди, винаги намираш повод да се заяждаш — отбеляза Чарлз с неприятния си смях. „Кого наричаш Ксанди, глупако?“, едва се сдържах да не кажа. — Намери ли си съпруг? О, не, Том ми каза, че не си. Побързай, че годинките изтичат!

Отново се засмя гръмогласно.

Бронуен понечи да ми се притече на помощ, но Сю я изпревари, като подхвърли шега на висок глас на тема „бебета“ към Елън:

— Сигурно Чарлз ще иска цял отбор по хокей. Няма да те остави на мира дълго време.

— А вие с Дан? — попита Джилиън и самодоволно завъртя ръката с венчалната си халка. — Виждаш ли, Алекс? Семейният живот има толкова много предимства.

— Не и според всички женени мъже, които ме молят за едно бързо чукане — възрази Кийша с превзет тон.

Настъпи гробна тишина, сякаш някой току-що бе метнал мъртво животно върху бурканите с мед. Бронуен не можа да сдържи смеха си, а устата й бе пълна с кафе. Едва успя да се завърти и да застане до мивката.

— Е, да, предполагам — промърмори Мелиса.

Хапех бузите си, за да не се засмея и аз.

— Не вярвате ли? — продължи Кийша, без окото й да мигне. — Снощи получих шест такива предложения. Голяма излагация. Съпругите на тези мъже бяха в стаята.

— Кои? — полюбопитства Дани.

— Не ги познавам. А и да знаех имената им, не бих ги издала — уверено отвърна тя.

След миг всички заговориха много бързо.

Успях да хапна точно четири парчета бекон, преди да падне поредната бомба.

— Алекс, тук са двама твои приятели. Понякога се срещат с Джон и Бил. Както и с моето сладкишче — закачливо добави Елън.

— Чудесно, кои са? — попитах аз с пълно безразличие.

— О, шефът ти — извика Елън, — Шеймъс Мейън и жена му Долорес. Зная, че има за какво да си поговорите.