Луиз Бегшоу
Нежна завист (17)

Шестнадесета глава

Вече се бе стъмнило, когато пристигнахме. Бяхме изминали последните километри по тесни криволичещи пътища в пълно мълчание. Имах мъчително главоболие и предполагах, че не съм единствената. Първата част от пътуването бе приятна. Разменяхме клюки за шефовете и бившите си приятели, не Шеймъс, Дик и Ленъкс, а онези преди тях, спомените, за които вече не караха никоя от нас да страда. Нали е страхотно, когато замениш момчето А с момчето В и най-сетне можеш да злословиш по адрес на А без угризения, които да те навеждат на мисълта, че може би все още го обичаш?

Всяко напомняне за Шеймъс ме натъжаваше. Каквото и да направех, резултатът бе агония. Исках да говоря за него, но щом чуех името му, ме пронизваше ужасна болка.

Някои момичета остават приятели с бившите си гаджета. Това е голяма загадка за мен, като кръговете и линиите в нивите след кацане на летящи чинии. Или откриват нова любов, или просто не са обичали достатъчно половинките си. О, да, и аз съм правила подобни опити. Изричала съм думите: „Не бих понесла да те няма в живота ми, нека бъдем приятели завинаги“. Но истинският им смисъл е ясен и за двете страни: „Не искам връзката ни да приключва, нека се преструваме на добри приятели, за да имаме безброй възможности да се хвърлим в обятията си и да признаем, че не можем един без друг“.

Според мен единственият лек е нова връзка. Зная, че звучи наивно и мога да живея без мъж, много пъти ми се е случвало. Но за да забравя едно гадже, имам нужда от ново. Аз съм от жените, които отдават чувствата си на един мъж, никога не съм била разкъсвана от тях като Кийша. Щом съм влюбена в Шеймъс, не изпитвам никакво влечение към Оливър. Щом обичам Оливър, страстта ми към Джералд е напълно угаснала.

Затова ни бе забавно да обсъждаме Оливър, навика му да се къпе винаги преди и след секс и розовите му вратовръзки, както и много известния футболист, който слушал песента „Sexual Healing“ всеки път, когато е в леглото с Кийша.

— Опитваше се да спазва такта — каза тя между изблици на смях. — На припева: „Искам сексуално лечение“ затваряше очи и свършваше точно на забързването.

— Как е възможно?

Бронуен изглеждаше впечатлена.

— Поддържаше страхотен ритъм — засмя се Кийша.

А Бърни, бившият приятел на Бронуен, имал цял гардероб с облекла за бъдещи майки и я карал да ги облича, когато му гостува. Приятно ми бе да слушам за връзките на Бронуен. Разказите й бяха интересни и ми носеха утеха, че някой е имал по-лош късмет от мен в интимния си живот.

После пуснахме радиото на местната станция „Сийшел FM“, по която звучат само хитове от седемдесетте и осемдесетте. Харесваха на всички ни и пяхме заедно със записите „I just died in your arms tonight“, „What а feeling“ и „Rio“ през целия път до Глостършир.

Отклонихме се от магистралата по онези тесни пътища. Двадесетина минути се лутахме, докато изведнъж разбрахме, че Бронуен е обърнала картата наопаки.

Кийша загуби чувството си за хумор за час и половина и след ожесточена кавга, приключила със скърцане на спирачки и истерични заплахи, че ще се върнем обратно у дома, всички замълчахме.

Затаих дъх, когато видях „Карфор“ да се издига под червеникавата кръгла луна. Имението бе собственост на фамилията на Том от неколкостотин години и представляваше не точно замък, но нещо подобно. Голямата къща в елизабетински стил се открояваше в мрака със сивата си каменна фасада, прозорци с ромбоидни стъкла и изящна архитектура. Бях идвала тук преди, но бях забравила красотата й. Различих двете пътеки между лавандулови храсти, които пресичаха тревните площи зад къщата, слънчевия часовник от едната страна и високата статуя на сатир, готов за скок, обрасла с мъх, която накара Кийша да изпищи и да вземе завоя надясно така рязко, че от чакълената настилка се разлетяха камъчета и заудряха по колата.

Гневно подсмръкнах. Сигурно бяха нужни часове труд за заравняването й.

Вече бяха пристигнали доста гости. Видях паркирани бентлита, мерцедеси и дори едно ферари.

Оставихме „Нова“-та на стратегическо място отпред. Нямахме друг избор.

Скочих, раздвижих изтръпналите си крака, пригладих косите около лицето си, грабнахме чантите и запристъпвахме към площадката. Кийша се озърташе, сякаш не можеше да повярва, че е подложена на унижението да носи сама багажа си. Бронуен трескаво затършува в дамската си чанта.

— Хей, никаква дрога — процедих през зъби.

— Какво искаш да кажеш? Трябва да се отпусна след това скапано пътуване — сопна се Бронуен, но страхът ми от госпожа Дръмънд надделя над обичайната ми плахост.

— Не и тук. Иначе наистина си тръгваме.

Преди да натисна звънеца и старите дъски в дълбините на къщата да проскърцат, всички бяхме настръхнали една срещу друга, а Гейл все още не бе пристигнала.

След цяла вечност масивната дъбова врата се отвори и на прага застана едра жена със строг костюм от туид, бели коси, пригладени на старомодна прическа, и перлена огърлица на сбръчканата шия. Изгледа ни доста критично.

— Просякини от сектата на съботяните ли сте? — попита тя.

Втурнах се напред.

— А… не, аз съм Алекс Уайлд, приятелка на Том. Дойдохме за сватбата.

— Вечерята беше преди два часа — каза дамата с не по-ласкав тон. — Знаете ли колко е часът?

Кийша отвори уста, но грубо я смушках в ребрата.

— Загубихме се, много съжалявам.

— Луиз, кого плашиш? — попита познат глас и зад Горгона Медуза се появи Тили Дръмънд, майката на Том, с приветлива усмивка. Тили също бе с посивели коси, но изключително елегантна с тъмнозелен кашмирен пуловер и пола, която се спускаше по стройното й тяло до малко под коленете. Видях Бронуен и Кийша да кимат одобрително. Всяка от нас би искала да изглежда така на нейната възраст.

Запитах се как е възможно толкова крехка жена да има едър син като Том.

— Алекс, много се радвам да те видя отново! И приятелките ти, Кийша и Бронуен. Приятно ми е. — Госпожа Дръмънд говореше като Пенелопи Кийт в „Синя кръв“, но никоя от двете не изрече хаплива реплика под носа си. Не се осмелиха. Изведнъж изпитах страхопочитание при вида на тежките врати и огромния часовник, които несъмнено струваха колкото половината от апартамента ни. В хола, който навярно наричаха приемна, звучеше гръмогласен пиянски смях и горяха свещи. — Това е сестра ми Луиз. Какъв кошмар, да бъдете посрещнати от нея след изтощителното пътуване.

Оставих се да ме водят към компанията и се опитах да демонстрирам изтънчени обноски с реплики от сорта на „много мило от ваша страна“ и „искрено съжалявам за закъснението“. Имах чувството, че се смалявам от срам като Алиса в Страната на чудесата, след като отхапва от гъбата или изпива еликсира, не си спомням кое от двете. Радвах се, че майка ми не е там, иначе веднага би започнала да говори с превзет тон, да казва „пардон“ на всяка дума и да свива кутрето си, дока държи чаша с кафе. Смяташе тези дребни неща за признаци на изисканост.

Най-големият ми срам в „Оксфорд“ бе свързан именно с това. Вживявах се в образа на революционерка, но тайно се възхищавах на Том за лекотата, с която се държеше възпитано. Сякаш класата бе нещо вродено. Въпреки че нямах нищо против хората с работнически произход, бях започнала да изпитвам ненавист към представители на средната класа като родителите си, които се стараеха да подражават на заемащите по-високо положение и превръщаха избора на маса и правилното държане на приборите в ресторант в мания. Том никога не парадираше с добрите си маниери, предполагам, защото не бе нужно да доказва положението си.

— Ще ви настаним в зелената и червената спалня на горния етаж. Елате да пийнете по нещо, преди да се качите.

Посегнах да взема куфара си, но Тили махна с ръка.

— Има кой да се погрижи за багажа. Джак, ела тук — каза тя на залитащ нещастник, който тъкмо излизаше от кухнята. — Би ли занесъл тези чанти в празните спални горе, скъпи? Благодаря.

Нямах друг избор, освен да се примиря. Леко се усмихнах и тръгнах след бесните Кийша и Бронуен, да не споменавам и леля Луиз, към приемната.

Празненството бе в разгара си. Бяхме добре облечени за път, но всички в стаята бяха с вечерни тоалети — копринени рокли и смокинги, а по-възрастните дами носеха пелерини в крещящи цветове, лилаво, оранжево или небесносиньо. Явно портвайнът бе в изобилие.

Гръмогласният смях заглъхна. Гласовете секнаха и всички впериха погледи в нас, сякаш току-що в средата на старата къща се бе приземил космически кораб с три странни същества. Инстинктивно се приближих към Кийша. Човек би помислил, че никой в стаята не е виждал чернокожи. Господи, нима тези хора не знаеха, че е неприлично да ни зяпат?

Огледах се, отчаяно търсейки Том, но не го видях. Всяко познато лице би ме зарадвало в този момент… дори на някого от скучните му приятели от „Оксфорд“.

— Представям на всички ви приятелката на Том — Алекс, а това са Кейша и Брануен.

— Бронуен — поправи я Бронуен.

— Кийша — каза Кийша.

— Да, Брънуейн и Крейша. Елате да се запознаете с някои от другите гости.

Оказа се излишно да ме представя на едно едро създание с пищна кадифена рокля и бузесто лице, което сякаш бе призрак от миналото ми, но не можех да се сетя от коя част.

Възможно ли е човек да страда от избирателна амнезия по рождение? Имам страхотна памет за телефонни номера въпреки всички таблетки екстази, които съм взела, но имената ми убягват, сякаш изтичат през едро сито. Често ме хваща срам от хора, на които си спомням зодията и любимия футболен отбор, но ако ме попитате за имената им, нищо не изниква в съзнанието ми. А те никога не проявяват разбиране. Всички казват: „Все още съм непоносим както някога“, но лицата им издават раздразнение и трябва бързо да намериш изход от положението.

Том ми помогна да усвоя една техника, която е сполучлива в подобни случаи. Бе известен в „Оксфорд“ и всички го познаваха, но забравяха, че на него му е трудно да запомни всеки от тях. Затова ме съветваше:

— Кажи: „Радвам се да те видя отново. Как я караш?“. После признай: „Извинявай, не си спомням името ти“. Когато събеседникът каже: „Мери“, отговори: „Зная, Мери, разбира се, имах предвид фамилията ти“, или обратното.

— Радвам се да ви видя отново. Как сте? — запелтечих.

Последва зъбата усмивка, в която долових известна злоба.

— Добре съм, Алекс, защо не се обаждаш? Елън непрекъснато пита за теб.

Изведнъж сякаш топка за тенис ме удари по челото, както често се случваше в училище, и едва промълвих:

— Елън Джоунс?

— Не за дълго — отвърна съществото, което, естествено, бе госпожа Джоунс.

Сърцето ми се сви, когато си спомних, че тя не ме бе харесвала особено. Елън бе дебелото момиче, с което дружах в училище, нали вече ви разказах за нея? Бяхме двете отхвърлени и може би госпожа Джоунс негодуваше, че дъщеря й не успява да постигне нещо повече от мен. Или че когато седнем заедно в училищния стол, аз поне заемам само едно място на скамейката.

След завършването си бяхме прекъснали връзка. Нямахме нищо общо, освен че и двете бяхме нещастници. Като двама напълно непознати, оцелели след самолетна катастрофа, които се държат един за друг, докато намерят пътя към цивилизацията, а после се движат в съвсем различни среди.

— Не задълго — тържествувайки повтори тя. — В неделя следобед вече ще се казва Елън Дръмънд.

„Е, госпожичке, изяж се от яд“, сякаш каза погледът й.

Грабнах запотена чаша шампанско, която ми подаде възрастен иконом, и я пресуших на екс.

Елън! Елън щеше да се омъжва за Чарлз! Господи, дебелата, грозна Елън Джоунс, единственото по-непопулярно момиче от мен в училището, след два дни щеше да бъде омъжена жена! А аз, на двадесет и седем години, нямах дори приятел.

— Това е чудесно — намеси се Кийша, чието шесто чувство бе дошло на помощ. Бе прозряла, че съм безпомощна като аквариумна рибка, паднала на пода.

— А вие откъде познавате Том? — полюбопитства госпожа Джоунс.

— Кийша е моя приятелка — обясних.

— Е — самодоволно каза тя, — разбрах, че не си омъжена, Алекс. За една стара мома е хубаво да има много приятелки. Предполагам, че си си взела котка, така ли е?

Едва се сдържах да не кажа: „Предполагам, че ти си си купила вибратор“, но вместо това само се усмихнах насила. Боже мой.

— Толкова време мина! Том ми разказа всичко за теб. „Оксфорд“, много впечатляващо за толкова скромно момиче — останах с впечатлението, че това не е комплимент. — Елън ще се зарадва да те види, както и Чарлз. Той работи в търговска фирма, печели по триста хиляди годишно.

— Забележително — глуповато отбелязах.

Надявах се Чарлз да е по-дебел от Роузан Бар и да има щръкнали уши. Но изведнъж се почувствах гузна. Горката Елън, тя нямаше никаква вина за това, че аз съм изоставена, озлобена стара мома!

Разговорите в стаята продължиха, но приглушено, което ме наведе на мисълта, че всички обсъждат нас. Госпожа Дръмънд представи „Крийна и Бронуайн“ на група млади консерватори и ме остави в компанията на лейди Макбет.

— Тук ли е Том?

— Не, отиде в Глостър с Чарлз, за да надзирава ергенското парти, въпреки че едва ли ще бъде твърде бурно. Чарлз щади чувствата на Елън. Том чака цяла вечност да те посрещне, тръгнаха късно — укорително промърмори госпожа Джоунс.

— А Елън?

Проклета да бях, ако започнех да се извинявам на тази стара чанта.

— Елън спи горе. Не бива да я смущаваш. Нуждае се от сън за хубост.

„Определено“, помислих си със злорадство. Да, зная, но бях уморена и изнервена.

— Добра идея. И аз ще се кача в стаята си. Денят беше изтощителен.

— Алекс! — Завъртях се и видях Сю Купър, която стоеше до десния ми лакът и развяваше косите си, както правеха много момичета в „Сейнт Мери“. Тогава мразех това движение и сега отново ме подразни. Сю бе влязла в „Оксфорд“, но не като мен, а в истинска академична специалност, френска филология в „Сейнт Хюз“. — Какво правиш? Продаваш ли скулптури?

— Засега не.

— Няма значение, сигурно си си намерила дяволски добре платена работа и излизаш с Брад Пит — каза Сю с глас, който издаде, че мисли тъкмо обратното. — Работя в обществена организация и се омъжих за Дан, помниш ли го, сега е адвокат. Имаме двегодишен син Томи, който е при баба си.

— Аз съм администратор в отдел „Човешки ресурси“ на „Хамилтън Кейн“.

Отчаяно се надявах да й се стори по-впечатляващо, отколкото на мен.

— О? — Сю повдигна съвършените си вежди. — Свежо начало, много постмодернистично. Чух, че ходиш с Оливър Кол?

— Вече не. Скъсахме — промърморих.

Джордия Джоунс слушаше със задоволство.

— Наистина ли едно от бившите ти гаджета е в затвора? Много вълнуващо. Животът на повечето жени е толкова скучен. Добра работа, брак — каза Сю, която никак не изглеждаше отегчена.

Сега разбрах как се чувстват пеперудите, които момчетата набождат на карфици, за да гледат как се гърчат.

— Много съм уморена. Ще си лягам. — Думите ми прозвучаха решително и дори малко грубо, но така бе по-добре, отколкото да се разплача пред тази клюкарка. — Извинете ме.

Госпожа Дръмънд бе така добра да ме придружи по широкото каменно стълбище. Кийша и Бронуен не ме последваха, явно очаровани от събеседниците си. Аз цял живот се стараех да избягвам подобна компания. Плюс това Кийша и Бронуен имаха фантастична работа, докато моята се състоеше главно в организиране на почивките на жена, чийто задник издаваше звуци като на впрегатна кобила.

— Почини си добре. Утре цял ден ще има празненства, а и навярно нямаш търпение да си поговориш с Елън и момчетата — каза госпожа Дръмънд с разбиране.

Отпуснах се на огромното легло с масивни дъбови крака, застлано с колосана бяла покривка, която навярно бе на сто години. Червената кърпа до мивката, старите книги, предвидливо сложени на нощното шкафче, и нежнозеленият лампион създаваха толкова успокояваща провинциална атмосфера, че почти завидях на Елън. През прозореца нахлуваше топъл въздух с аромат на прясно окосена трева. Спомних си пейзажа наоколо, гъстите храсти, поляните, осеяни с глухарчета, и каменните зидове, които пресичаха възвишенията.

Но Елън нямаше да бъде господарка на „Карфор“. Бащата на Том бе починал и като първороден син той бе собственик на имението от седемнадесет годишен. При последното ми гостуване тук майка му все още контролираше попечителския му фонд, но сега вече бе пълнолетен.

Би трябвало с нетърпение да очаквам да го видя, но честно казано, всичко това ми се струваше пълна загуба на време.

Запитах се какво ли прави Шеймъс в момента.