Луиз Бегшоу
Нежна завист (15)

Четиринадесета глава

— Чарлз Дръмънд ще се жени?

Гейл не можеше да се примири. „И то не за мен?“, издаде тонът й.

Въздъхнах.

— Гейл, срещала си се с Чарли точно два пъти.

— Но толкова си допаднахме. Беше напълно съгласен с мен, че е по-добре човек да ходи гол, отколкото да носи кожено палто — нацупи се тя.

— Той отглежда ловни кучета — равнодушно изтъкнах. По-малкият брат на Том бе от безличните грозновати типове, които, ако стане революция, първи биха си приписали заслугите за нея. Така мислех, когато вярвах в революциите. Сега се вбесявах всеки път, когато метрото бе претъпкано заради стачки. Но все още не харесвах особено Чарлз Дръмънд, който ме наричаше „мелез“ или „ялова кобила“ при всеки спор за госпожа Тачър. Не притежаваше чувството за хумор и авторитета на брат си. Бе непоправим сноб. Дружеше с наследници на известни аристократични родове и имаше почти безцветни очи и гръмогласен смях. Вярно бе, че не противоречеше на Гейл, но просто защото не я слушаше. Ако питаха Чарли, всичко, което говори една жена, е безсмислено като блеене на овца. — Поканена съм само по настояване на Том.

— Искаш да кажеш, че аз не съм? — гневно извика Гейл.

— Иди вместо мен. Госпожа Дръмънд няма да забележи разликата.

— Но Том ще я забележи — намеси се Кийша.

Това бе тъжната истина, така че позвъних на Том в лондонския му апартамент, отчаяно търсейки повод за отказ. Разбитото ми сърце не би понесло една сватба. Впрочем късната закуска в събота бе нещо свято за мен, Кийша и Бронуен. Бъркани яйца и пържени филийки на някоя тераса, обрасла с бръшлян, с изглед към Ладброук Гроув. Седяхме и обсъждахме вкуса за облекло на другите жени, работата си и живота, тъпчехме се и разглеждахме витрините на път за дома. Така минаваше целият ден.

Двоумях се дали е по-добре да хапна с приятелки и да потъна в самосъжаление, или да похарча цяло състояние за нов тоалет и да се усмихвам насила два дни.

— Том?

— Алекс! — заговори с такава топлота, че ме накара да се почувствам виновна не само защото щях да го разочаровам, а и заради срещата с него, която все отлагах. — Толкова се радваме, че ще дойдеш. Нямам търпение да се видим и да ми разкажеш всичко за себе си.

— За съжаление, Том, мисля, че няма да мога. — Мълчанието му издаде, че е обиден, затова побързах да продължа. — Майка ми е приела поканата от мое име, а аз вече бях обещала на съквартирантките си, че ще прекарам уикенда с тях, за да ги утешавам. И двете преживяха мъчителни раздели.

— Алекс, не можеш да откажеш. Майка ми вече предвиди място и подреди стая за теб, отне й часове — настоя Том.

Сърцето ми се сви. Господи, налагаше се да отида. Знаеше как да ме накара да се почувствам задължена. Можех да разигравам него, но не и майка му, която държеше на етиката.

При размяната на приятелски закачки помежду ни понякога ми се струваше, че Том все още си пада по мен. Естествено, не би го признал… но мисълта, че може би е така, бе ужасно смущаваща.

— Разбирам загрижеността ти за твоите приятелки. Доведи и тях.

— Не мисля, че идеята ще им хареса.

За мой ужас, Кийша се приближи с грацията на пантера и грабна слушалката.

— Том, здравей, аз съм Кийша Ролънд. Едната от съквартирантките на Алекс… о, така ли? Чудесно, и двете с Бронуен с радост ще дойдем. Както и Гейл.

Гейл изтръгна слушалката от ръцете й.

— Здравей, Том. — О, по дяволите, гласът й звучеше задъхано и две октави по-високо, като на невинно момиченце. Не обърна внимание на размахания ми пръст и гримасата, имитираща повръщане. — Много мило от твоя страна да поканиш всички ни, ще бъде толкова вълнуващо, поздравления за Чарли…

Най-сетне ми позволи отново да се обадя. Слава богу, че Том не можеше да ме види, защото се бях зачервила като домат. Кучки! Бях толкова засрамена, че онемях.

— Всички са въодушевени — изтъкна Том, невероятно спокойно. В гласа му нямаше и най-малка нотка на раздразнение. — Значи ще ви очакваме, страхотна новина. Ще бъде голямо тържество, с много гости, със сигурност ще срещнете интересни хора.

— Нямам търпение — промърморих.

— Ще дойдат повечето ни приятели от старата тайфа в „Оксфорд“ — каза Том.

Страхотно, всеки от тях щеше да ме огледа добре, като на търг за добитък. Това бе черешката на тортата, всичките ми приятелки от колежа, повечето от които навярно бяха станали супермодели или световни знаменитости, събрани около най-голямата неудачница на всички времена.

Затворих с вече свит от тревога стомах.

Бронуен се тръшна на дивана.

— О, господи, само да можех да доведа Дик. Толкова е забавен на сватби.

— Бронуен — каза Кийша, — имаш нужда от психотерапия.

Бях готова да се съглася с нея. Бронуен бе получила избирателна амнезия. Вече не помнеше как Дик я бе накарал да позира за снимки като онези в „Пентхаус“, убеден, че е мръсница, на която й харесва. Мъглата на времето — около две седмици — бе забулила всичките му недостатъци и единственото, което Брон си спомняше, бе ъгловатата му челюст и елегантните му костюми. Жените са склонни да прощават всичко на всички, освен на себе си.

— Терапията е пълен боклук. Измислили са я американците със слаба воля. Просто плащаш на някого, за да изслушва проблемите ти — просъсках аз.

— Мисля, че идеята е чудесна — каза Брон, по-откровена от мен. Бях толкова враждебно настроена към психотерапията, защото бившето ми гадже — Оливър, бе запален на тази тема. Ходеше на сеанси повече от десет години.

— Нека те попитам нещо, по-добре ли се чувстваш? — Любопитствах понякога, а той уклончиво казваше:

— О, явно просто не разбираш.

Напротив, напълно разбирах, че тези хора имат интерес колкото е възможно по-дълго да мислиш, че животът ти е пълен провал. В случая на Оливър това бе самата истина.

Когато изпаднех в положение като сегашното, мисълта за сеанси бе примамлива и за мен. Представете си начинание, чиято цел е безкрайно дълго да говорите за себе си. Нищо чудно, че жителите на Ню Йорк са така пристрастени.

Преди време познавах един женен мъж. Бях му любовница три години и той упорито отказваше да каже на психоаналитика си за мен, защото твърдеше, че ще го убие. Подозирах, че този човек е неспособен да прозре, че всичките му терапевтични сеанси са безсмислени, щом крие нещо толкова съществено. Накрая скъсах с него точно по тази причина. Явно виждаше в психоаналитика си нещо като баща и се страхуваше да не го нахокат. Оказа се, че и жена му посещава същия терапевт, но нали всеки лекар полага клетва да пази тайните на пациента си? Когато разбереш, че партньорът ти е самозаблуждаващ се страхливец, това убива страстта. На мен ми бяха нужни само три години, за да го проумея.

— Колко психотерапевти са необходими, за да сменят една крушка? Един, но крушката трябва истински да желае да бъде сменена!

Кийша се засмя от сърце.

— Е, кога ще пътуваме? — попита Гейл, отегчена от разговора, в чийто център не бе самата тя.

Направих гримаса.

— В четвъртък вечерта.

Петък бе официален празник, а госпожа Дръмънд очевидно искаше всички поканени да пристигнат за голямото сватбено тържество. Бях ходила в къщурката им само веднъж и си представих как Кийша и Бронуен пушат и сипят ругатни сред лабиринтите от подрязани храсти. Пълна трагедия.

Изведнъж ме завладя желание за Шеймъс, изгарящо като нажежено желязо. Как щях да го преодолея?

* * *

Прекарах понеделника и вторника в „Личен състав“, опитвайки се да не дишам, когато Глория надаваше залпове из офиса. Накрая дори втрих малко течност от ароматизатора за въздух под носа си, но след известно време престанах да обръщам внимание, твърде заета да умувам върху правдоподобни извинения да не отида на сватбата. Че баба ми е починала? Твърде лесно бе да се провери. Че съм се разболяла от ларингит? Госпожа Дръмънд незабавно щеше да ми изпрати болногледачка. Или че са ме нападнали онези червеи, които се хранят с плът? Но тогава щеше да се наложи наистина да умра…

Нямаше начин да го избегна, бях в капан.

Шеймъс не се обаждаше. Не можех да повярвам. По-рано бе толкова настойчив, а сега нищо. Сякаш бях изчезнала от лицето на планетата. Намирах поводи да отскачам до предишното си работно място, облечена с роклята, която му харесваше най-много, но той се държеше, сякаш съм невидима. Дори гледката на едрите задни части на Рода Блек, разпрострени на стола ми, не можеше да ме развесели.

— Най-сетне си намерих помощничка, която не отклонява вниманието си от работата — шеговито каза Джени. Дори ми намигна затворнически. — Господин Мейън не може да отрече, че се справя блестящо.

— Надявам се да не прави сравнения с мен — излъгах. Исках да чуя, че рони сълзи за мен ден и нощ.

— Дори не те споменава. Съжалявам. — Джени не бе вчерашна. Изчервих се. — Така е по-добре, скъпа, повярвай ми — каза тя с майчински тон. — По-бързо ще го забравиш.

Но от думите й не ми стана по-леко. Бе ужасно жестоко. Сякаш някой дълбаеше сърцето ми с ръждива лъжица. Чувствах се като наркоманка, която полага усилия да откаже дрогата, но не може да мисли за нищо друго, защото е обсебена от нея и забравила за самоуважението, за здравето си и за всичко на света крещи: „Искам дозата си“.

* * *

— Утре е сряда — тържествено заяви Кийша.

— Да, Айнщайн. Денят, който винаги идва след вторник — промърмори Бронуен и запрати броя си на „Микс-Маг“ към другия край на стаята. Изживяваше мъката си, като се вбесяваше от всичко, а това не бе добра идея, докато делеше жилище с нас.

Снежанка и Гейл се бяха изтегнали на белия диван в ъгъла и Снежанка се перчеше пред възхитената си приятелка с последния тоалет, който си бе купила от „Гарардс“. Господи, колко ме дразнеше. Навярно бе наследила цяло състояние от отдавна забравена леля в Боливия. Как бе възможно всеки ден да е безупречно издокарана и заобиколена от мъже? А защо не ни запознаваше с никого от тях?

— Иска ми се да бях като Снежанка и да не ми се налага да работя — казах аз с тъга.

Кийша ми хвърли един от убийствените си погледи, с които навярно моментално попарваше надеждите на всеки натрапник.

— За бога, Алекс, голяма глупачка си.

Настръхнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво те прихваща, вироглавке? — гневно попита Бронуен. — Държиш се ужасно грубо.

— По-спокойно — невъзмутимо отвърна Кийша. — Утре е сряда, а заминаваме в четвъртък.

— Какво от това?

— Който има приличен тоалет за сватба, да вдигне ръка.

С Бронуен се спогледахме. Простенах и закрих лицето си с ръце. Не стига, че щях да прекарам най-неприятния уикенд в живота си, а трябваше и да се разоря за него.

* * *

В сряда вечерта тръгнахме за Найтсбридж. За един ден бях успяла да си вдъхна кураж, като си повтарях, че животът продължава дори когато нямаш особено желание да го живееш. Въпреки мрачното си настроение, не исках да ме видят на сватбата с някоя невзрачна стара рокля. Неизбежно щях да стана за посмешище на познатите си от колежа.

Освен това, откакто бях започнала работа в „Хамилтън Кейн“, бях променила отношението си към облеклото. По-рано смятах хората, които полагат твърде много грижи за външността си, за префърцунени, а сега гледах на добрия вид като на защитна броня срещу враждебния свят. Опитах се да не мисля за сумата, която ще ми струва жизненоважното подстригване и боядисване. Докато се срещах с Шеймъс, се бях запасила с качествени козметични продукти. Ползвах овлажняващ гел „Канебо“, купен от „Харви Никс“ за четиридесет и пет лири, и макар и да мразех Снежанка, мажех лицето си с крема, който ми бе подарила. Сърцето ми бе разбито, но поне кожата ми сияеше.

Стремежът към красота повдигаше самочувствието ми и се справях с малкото изисквания в професионалния си живот. Длъжността ми като помощничка на Гърмящия задник вече бе „администратор на отдел «Човешки ресурси»“. Звучеше малко по-престижно от „секретарка“ или „офис-сътрудник“. Всъщност заемах най-ниското стъпало в ръководството на компанията. Трябваше да благодаря на Джени Робинс за новата си титла.

— Знаеш ли, скъпа, не е зле да се възползваш от положението — посъветва ме тя при едно от посещенията ми на долния етаж. — Можеш да получиш повишение и увеличение на заплатата. Ще ти дам препоръки за административен пост. Достатъчно организирана си.

Изгледах я учудено, но осъзнах, че въпреки страданието, успявам да изпълнявам съвестно задълженията си.

— Би трябвало да ги поискам от Шеймъс — промърморих. — Ще ги получа на куково лято.

— Мислех, че можеш да въздействаш на господин Мейън — дискретно каза Джени.

Предлагаше да го изнудвам.

Засиях от благодарност. Най-сетне разбрах защо младата Мелиса бе казала, че е голям късмет да работя с Джени.

— От едно повишение има голяма полза, главно това, че ще получаваш повече пари.

Тези думи напълно разсеяха колебанията ми. Имах нужда от пари. Хората, които твърдят, че парите не са всичко, навярно никога не са били бедни.

Уверих се, че теренът е чист, и решително влязох в офиса на Шеймъс. Той вдигна красивите си очи от светещия монитор на компютъра си и ме изгледа хладно.

— Какво искаш, Алекс?

— Само да уредим един въпрос — отвърнах аз със същия равнодушен тон, въпреки че сърцето ми крещеше: „Промени се, скъпи, не бъди такъв“. — Ще работя в „Личен състав“ и искам да заемам длъжността администратор. Ти ще ми напишеш препоръка.

— Значи искаш повишение? — попита Шеймъс със злобна насмешка.

Гадняр. Навярно заплатата на главната прислужница на Долорес бе по-висока от моята.

— Точно така — потвърдих.

— Е, добре. — Замисли се за няколко секунди, макар и двамата да знаехме, че няма избор. Все пак следващата му реплика бе ново сритване в пищяла, когато мислех, че положението не би могло да стане по-лошо. — Първо ми върни ключовете от апартамента.

Докато ги търсех в чантата си, с мъка преглъщах сълзите. По дяволите, това наистина бе краят. Той нямаше да помоли за прошка и да промени начина си на живот. Хвърлих ги пред него и звънът на метала и изтракването им върху махагоновия плот заглушиха любовните стихове в съзнанието ми.

Така получих повишението си. Не бе най-великата победа на света, но все пак парите щяха да влизат в банковата ми сметка.

* * *

Пристигнахме в „Харви Никс“ като хуни. Кийша застана на щанда на „Шанел“, заяви, че според дерматолога й кремът, от който в кутийката бе останало съвсем малко, причинявал обрив, и настоя да получи парите си обратно. Ние с Бронуен и Гейл бяхме готови да потънем в земята от срам, но след като управителят се оттегли с наведена глава, тя се върна при нас и тържествувайки, размаха кредитните си карти.

— До последното пени. Защо ме гледате така? Излезе ми безплатно, приятелки — извика Кийша така силно, че бързо повлякох Гейл от щанда на „Шу Умара“ към ескалатора.

Бронуен избра тъмнозелена рокля „Джил Сандер“ с осемдесет процента отстъпка. Щеше да я носи съвсем кратко до края на сезона, но намалението наистина бе примамливо. За сметка на това я комплектува с късо вишнево сако „Ралф Лорен“, което бе толкова скъпо, че щях да припадна. Цялостният ефект бе необичаен, но все пак тоалетът бе приличен за сватба в провинцията.

— Изглеждаш супер — глезено отбеляза Гейл.

Кийша кимна, а аз завидях на Бронуен, че бедрата й се побират в тясната пола. Също като сестра ми, тя имаше задник на десетгодишно момче.

Кийша се спря на кафяв копринен костюм със сребристи бродерии на маншетите. Беше „Анна Суи“ и струваше доста.

— Не знаех, че в Би Би Си плащат толкова добре — учудено отбеляза Гейл.

— Не плащат — отвърна Кийша, която никога не се тревожеше, че ще затъне в дългове, щом бе в името на стила.

Костюмът подчертаваше всички извивки на тялото й и чудесно се съчетаваше с тъмната й кожа. Досетих се, че ще сложи огърлицата с японски перли, която бе получила от Ленъкс за рождения си ден. Почувствах се горда: щеше да прилича на черен лебед, обгърнат от лунни лъчи. Кой каквото ще да казва за Кийша, но втора като нея нямаше. Понякога бе дори любезна, ако е имала щастлив ден.

Гейл изпадна в еуфория, когато видя редица кожи, и ни задърпа към „Либъртис“. Имаха огромно помещение, пълно с модели „Гоуст“. Това е тайната униформа на работещите жени в Лондон, защото стои добре на всякаква фигура. Трудно убедихме Гейл да се откаже от идеята за бяла рокля с презрамки и върху нея дълго бяло палто.

— Само булката трябва да бъде в бяло. И никакво черно — предупредих я, когато отмести поглед към черните тоалети.

— О, никой не обръща внимание на тези старомодни глупости.

Изпаднах в паника, когато си представих как Гейл се опитва да ме засенчи пред Том, след като се бе самопоканила на сватбата.

— Слушай, избери тъмнозелено, небесносиньо или резеда. Няма да ти позволя да дойдеш в бяло или черно.

— Мамка му! — извика Гейл. — Нищо чудно, че се проваляш във всичко, Алекс. Не съм изненадана, че не можеш да задържиш никой мъж. Намираш за какво да натякваш на всеки, а самата ти се мислиш за светица. Не си въобразявай, че Том отново ще прояви интерес към теб. Толкова си дебела, че дори дрехи XL са ти тесни.