Луиз Бегшоу
Нежна завист (10)

Девета глава

Когато се събудих, не знаех къде се намирам. Бяха ми нужни пет секунди, докато малкият компютър в главата ми обработи информацията от непознатата обстановка — подредена стая, климатик, нови чаршафи, мъж в леглото.

Да. Мъж в леглото. Аз и Шеймъс.

Усетих лека тръпка, когато си спомних всичко. Бяхме се любили. Беше бързо и грубо, но както сам бе казал, той бе самотен мъж, обвързан в един брак без любов. Нищо чудно, че бе толкова нетърпелив. Издавах стонове и въздишки и изглеждаше доволен като наперен петел или някой от гълъбите, които важно крачат през пролетта, издули гърди.

— Беше страхотно — каза той и шумно издиша през носа. — Върхът си, Алекс.

Притегли ме към себе си и ме притисна така силно, сякаш никога нямаше да ме пусне.

— Ммм, беше супер — прошепнах. Не бях свършила, разбира се, но това е нормално за жената, нали? Убедена съм, че читателките на „Мари Клер“ и „Козмо“ са нимфоманки с различна телесна химия от моята. Когато отчаяно се стремиш да доставиш удоволствие на мъжа, молиш се да не забележи целулита по бедрата и корема ти и се опитваш да мъркаш съблазнително, шансът да свършиш е нищожен. Нула. Истината е следната: царят е гол! Убедена съм, че всички приказки за оргазъм при секс са съвременен мит, като онзи за бурния нощен живот на Лондон, измислен, за да те накара да се чувстваш неадекватна, защото не си част от него. Но никога не бих признала това пред приятелките си, в случай че все пак има вероятност да греша.

Не съм фригидна. Доста пъти съм изживявала оргазъм. Но когато в стаята няма никой друг.

Разговорите, които момичетата водят на тази тема, издават достатъчно. Първо, всички твърдят, че получават оргазъм още при сваляне на шапка. (Или гащи.) Никоя жена не би признала, че настоящият й партньор не успява да я задоволи. Едва когато той е минало, истината може да излезе наяве. Освен това ставаме откровени по отношение на секса само в присъствието на мъж… Например той казва: „Познавам, когато тя се преструва“, и всички жени в компанията избухват в смях. „Да, бе“. При въпроса: „Какво означава това?“, се чувстват като в капан и са принудени да обяснят, че преструвките са неизменна част от секса. „От уважение към партньора“, както веднъж се бе изразила Кийша. Но добавят, че в настоящата си връзка не е нужно да се преструват. Последната реплика е изречена така уверено, че никой не би се усъмнил в искреността им. В края на краищата, няма никаква полза да признаваш пред приятелките си, че нощите със сегашния ти партньор са по-малко вълнуващи от повторението на последния епизод на „Фрейзър“.

За мъжете е необяснимо защо една жена спи с някого, щом не получава оргазми. Струва им се безсмислено. Същата логика ги кара да смятат, че смисълът от ходенето на ресторант е човек да се нахрани. Очевидната причина да приемеш покана за вечеря е разговорът и повечето момичета са готови да се тъпчат с хотдог и да се наливат с бира, стига кученцето срещу тях да ги гледа с влажни очи над пластмасовата чаша. А смисълът от секса за жената е после да лежи сгушена до любимия, да заспи омаяна от мириса на тестостерон около себе си, да се събуди преди него, твърде развълнувана, за да спи, и да гледа как първите слънчеви лъчи играят по клепачите му. Не е ли така?

Всъщност темата за оргазмите ме кара да се чувствам неловко. За да ги изживявам, трябва да мисля за ужасни неща. Бих предпочела да умра милион пъти, отколкото Шеймъс да разбере какво мислех, когато се укротих в леглото до него.

Както и да е, продължавам нататък…

На сутринта той лежеше до мен, красив като крал на елфите — с тъмните си къдрави коси и гъсти черни мигли. Докато ги съзерцавах, очите му изведнъж се отвориха и втренчиха поглед в мен. На чувствените му устни се появи най-чаровната усмивка на света, преди да извика:

— Господи! Колко е часът? Шест и половина!

Лицето ми помръкна. Шеймъс скочи от леглото и леко ме целуна.

— Извинявай, скъпа, не исках да те стресна. Нали мога пръв да взема душ? Най-добре е да тръгна преди теб. Нали не искаш злите езици в онова гнездо на усойници да заговорят?

— Разбира се — припряно отвърнах. „Действай бързо. Мъжете не обичат жени, които се разтакават“. Вече бях научила това. — Побързай. И аз не искам да закъснея.

Усмихна ми се одобрително и се отправи към банята.

— Добре че взе костюмите ми, Алекс Уайлд. Иначе щях да отида на работа вмирисан на твоя парфюм.

Затръшна вратата на душ кабината.

Седнах на леглото и се запитах какво не ми харесва в тази картина. Разбира се, че и двамата трябваше да се приготвим за работа, не можехме да отидем на разходка в Хайд Парк и да храним патиците. Не беше най-великият филмов момент на всички времена, сцената от „Хубава жена“, в която Едуард се навежда над Вивиан, размахва платинена карта „Америкън Експрес“ пред лицето й и казва: „Събуди се! Време е за пазаруване!“. Не, Шеймъс бе велик търговец, а пазарът не чакаше никого.

Връхлетя ме ужасяваща мисъл, като мокър парцал хвърлен в лицето ми. Розовата ми рокля от „Уисълз“ лежеше смачкана на пода. За разлика от Шеймъс, аз нямах дрехи, току-що взети от химическо чистене, за да реша проблема с облеклото.

— Шеймъс! — извиках през ключалката на банята.

— Под душа съм, скъпа — отвърна той с раздразнение.

— Трябва да отскоча до вкъщи. Нямам дрехи — изкрещях.

Водата престана да шурти и Шеймъс подаде мократа си глава. От тъмните му къдрици се стичаха струйки и бе невероятно сладък, като бебе видра с лъскава козина.

— Тичай — шеговито каза той. — Иначе доста ще закъснееш.

Наведе се и ме изпрати с влажна целувка по бузата.

Нахлузих розовата рокля и хукнах към вратата. За щастие, отвън имаше такси, довършващо нощната смяна. Как да чакам на метростанцията с тоалета, който очевидно бях носила снощи? Бях в паника и не можех да мисля за нищо друго, освен час по-скоро да се добера до квартирата си. Качих се на задната седалка и нервно опрях ръце на облегалката на шофьора, сякаш така щях да го накарам да кара по-бързо. Не се осмелих да кажа нищо, защото човекът явно не бе в настроение и щеше нарочно да започне да се бави само за да ме дразни. „Какво да облека? Синият костюм?“ Беше твърде секси. „Нещо много старомодно“, реших. Надникнах в огледалото за задно виждане. Зачервени очи, заплетени коси, тъмни торбички, големи колкото пазарски чанти. Мамка му. Нямах време дори за душ, камо ли да взема скапаната си кола от Ковънт Гардън.

Пъхнах няколко банкноти в ръката на щастливеца, изтичах нагоре по стълбите, прескачайки по три стъпала, и бях пресрещната от Гейл, облечена с прилепнала памучна рокля, секси като момиче от реклама в „Тимотей“.

— Изглеждаш ужасно — бе любезният й поздрав.

— Здрасти — каза Кийша, която седеше сгушена на дивана и гледаше „Закуска в леглото“. — Някой е имал късмет снощи, а?

— Голям купон в службата. Женска компания — излъгах. Нещо ме възпираше да им разкажа всичко. Предчувствах, че Кийша няма да ме разбере.

— Сигурно — промърмори тя.

— Секс, секс, секс — пееше Бронуен, закопавайки „Бийтълс“. — Всичко, от което се нуждаеш, е секс.

Втурнах се в спалнята си, затръшнах вратата и се преоблякох. Трябваше да взема спешни мерки: силен грим, приглаждане на мазните коси — защо не бях мюсюлманка, ако увиех главата си в хубава бяла забрадка, дали щяха да повярват, че съм приела исляма? — и половин флакон „Дюн“ за свежест, който да заличи миризмата, издаваща, че съм прекарала нощта с мъж и не съм имала време да се изкъпя.

Защо ли ми се плачеше?

Бях обсебена от тази мисъл през целия път до работа. Шеймъс се бе държал чудесно, нали? Беше ме целунал сутринта. За друго нямаше време, но все пак бях разстроена. Дори не бе предложил едно бързо. И бе влязъл пръв под душа. Явно не му пукаше за мен.

— ВМСМ, ВМСМ — промърморих под носа си. — Всички мъже са шибани мръсници.

А ако ме смяташе за пълна скръб? Дебела? Студена? Неподдържана? Недостатъците ми бяха безброй. Сърдех се на Шеймъс, но не можех да спра да мисля, че причината е у мен.

Преминах през вратите на сградата с гневна походка.

— Неприятности с мъж? — тържествувайки попита жената на рецепцията.

Не й обърнах внимание и хукнах по стълбите. Джени се бе върнала и на бюрото ми ме очакваше огромен куп папки.

— Оздравяла си — глуповато казах аз.

— Закъсняваш — изтъкна тя. — Изглеждаш уморена. Дано не си вършила щуротии снощи.

— Зависи какво имаш предвид — мрачно отвърнах.

— Е, господин Мейън е… о, добро утро, господин Мейън.

Сърцето ми спря. Шеймъс вървеше към нея в безупречен вид, с широка усмивка на лицето. Само за миг хвърли поглед към мен, хладен като на медицинска сестра в държавна болница.

— Здравейте, дами.

— Добро утро, Шей… господин Мейън — запелтечих.

Заплашително смръщи вежди срещу мен, а после отново се обърна към Джени със зашеметяваща усмивка.

— Значи си оздравяла, Джени. Не беше същото без теб. Ела в офиса ми да поговорим за командировката до Севиля.

Двамата ми обърнаха гръб и никой повече не ме погледна. Останах сама на бюрото си с купчината папки и примигваща червена лампа на телефона, като сигнал за тревога в щабквартирата на НАТО през третата Световна война.

Той не ме обичаше.

Не се интересуваше от мен.

Никак не ме биваше в леглото.

Вяло прелистих последния си брой на „Хелоу!“. Разбира се, там бе Долорес Мейън, този път на прием на Улрика Джонсън по случай издаването на биографията й. Бе облечена с нещо, което приличаше на далеч по-скъпа и шикозна версия на моята розова рокля от „Уисълз“.

Навън бе заваляло. Отегчено вдигнах телефона.

— Добро утро — машинално казах аз. — „Хамилтън Кейн“.

* * *

Шеймъс имаше срещи цялата сутрин. Допускаше в офиса си единствено Джени. Господи, искаше ми се да избягам от тук и да плача неудържимо.

В единадесет се обади Кийша.

— Изглеждаше ни жива, ни умряла, когато се прибра.

— Благодаря, че ми каза.

— Какво има, грубо ли се държа той? Добре че рано си разбрала какъв е. Впрочем той е женен.

— Само на книга — унило отвърнах. — Точно ти ще ме упрекваш? А Дейвид, а онзи адвокат, а… знаеш кой!

Последният бе доста известен, доста женен световен шампион по бокс, който една събота бе застанал да я чака пред офиса й в „Ранобудници“ в седем сутринта с жалкото обяснение, че не е станал толкова рано заради нея, а просто за да тренира.

— Е, няма значение. В събота всички ще ходим на голямо парти. В Кенсингтън, за „Версаче“… Снежанка го уреди.

— Аха — изсумтях аз и искрицата вълнение, която бе проблеснала за миг, изведнъж угасна.

— Ела, ще намериш някой по-свестен от Шеймъс.

Примигнах, за да спра сълзите. Да, по-свестен от Шеймъс. Сигурно щях да срещна Брад Пит, а бях такава красавица, че дори Гуинет Полтроу не би могла да се сравни с мен.

— Добре, ще дойда.

Телефонът звънна отново. Този път беше Снежанка.

— Кажи ми, че ще дойдеш, скъпа… Кийша ще ти даде някой от тоалетите си назаем.

— За какво съм ти там?

— Ще внесеш малко оригиналност в компанията.

— Така ли?

— О, разбира се, скъпа, всички други ще бъдат или богати и известни, или красиви, а от еднообразието бързо доскучава. Доведи онзи твой режисьор, Оливър… о, извинявай, забравих, че сте скъсали. Е, тогава ела с новия си приятел, ще му хареса… трябва да затварям, имам час в козметичен салон…

Страхотно. Значи щях да бъда бедната, невзрачна добавка за цвят в компанията. Навярно Снежанка предполагаше, че партньорът ми ще бъде някой строителен работник, счетоводител или нещо подобно.

Ново позвъняване. Едва не изкрещях: „Върви по дяволите, Снежанке“, но в последния момент се сдържах.

— Алекс, ти ли си? — попита познат глас. — Обажда се Том Дръмънд. Как си?

— Чудесно, Том — изчуруликах, но после избухнах в плач.

* * *

Том ме накара да изляза и да му позвъня от уличен телефон, за да набере номера.

— Имаш право на обедна почивка, Алекс.

Разказах му тъжната си история, поне отчасти. Между риданията си го чух да издава въздишки на съчувствие, въпреки че едва ли един мъж би могъл да ме разбере.

— Просто си голяма романтичка, Алекс. Искаш непрекъснато да те обсипват със сърца и цветя. Дай му шанс… може би отново ще те покани да излезете — спокойно каза той.

— Но не искаше да мирише на моя парфюм.

— Да не би да е женен? Или да работите заедно?

— Не, разбира се! — гневно извиках.

— Е, добре. За миг си помислих, че си се върнала към старите си номера.

— Какви стари номера? — попитах. Гневът означаваше, че поне вече не хленча.

— Много добре знаеш, Алекс. Да въздишаш по чаровни негодници, които не те ценят и те карат да се чувстваш жалка. Да живееш с фантазии за фантастични герои.

— Не е вярно!… — възразих. Шеймъс бе истински, нали? Какво би могло да бъде по-истинско от онези чупливи черни коси, онзи омайващ глас и страстен поглед!

— Е… — въздъхна Том — какво стана с вятърничавия режисьор с розовите вратовръзки и вечно рошава коса?

— Оливър е човек на изкуството.

— Няма му нищо, което един хубав бой и шест месеца във флота не биха могли да излекуват — промърмори Том, сякаш бе готов лично да се погрижи за първата част. После отново въздъхна и ми посвети цели двадесет минути, за да ме накара да възвърна самоуважението си.

— Трябва да се срещнем за обяд някой ден — каза той, когато свърши.

— Добре.

Наистина исках да се видим. Том бе толкова забавен и поглъщаше храната с такава бързина, че ме караше да се чувствам слаба в сравнение с него.

— Другата седмица? — попита той с надежда. — Едва ли си свободна.

— Ще проверя графика си и ще ти звънна — промълвих, без да издам отчаянието, което бе на път да ме обземе отново. Свободна! Графикът ми бе толкова празен, колкото интимния живот на сестра Уенди.

Върнах се в офиса и продължих работата си. Том бе успял поне да ме убеди, че вината не е моя, но каква полза от това? Факт бе, че сутринта Шеймъс се бе държал хладно с мен и цял ден не ми бе проговорил.

Когато наближи краят на работното време, Джени дойде да ме нагледа.

— Явно вчера си се справила добре. Господин Мейън нямаше оплаквания.

— Така ли? — нетърпеливо попитах.

— Да — отвърна Джени. — Не спомена нищо за теб. Защо изглеждаш толкова потисната? Господи, днес си ужасно мрачна, Александра. Не се ли чувстваш добре?

— Нищо ми няма — троснато отвърнах аз.

Джени дълго задържа погледа си върху лицето ми.

— Нали не е заради него? Имам предвид господин Мейън. Понякога става… особен. Можеш да ми се довериш, ако желаеш.

Знаете ли, обзе ме налудничавото желание да споделя всичко. С Джени Робинс!

— Нямаше никакъв проблем — уверих я. — Наистина.

— Вършиш добра работа, Александра — каза Джени за мое удивление. — Не губиш времето си за глупости. Продължавай. Налага се да си тръгна по-рано.

— Така ли?

Сякаш ме удари гръм. Не исках да оставам насаме с Шеймъс. Какво можех да кажа? Той определено не искаше да знае нищо.

— Да, но господин Мейън каза, че може и сам да отговаря на телефонните обаждания през последните десет минути, така че ти довърши работата си тук.

Това бе дар от бога. Когато Джени излезе, останах барикадирана между шкафовете с папки. От време на време вдигах поглед и забелязвах, че Шеймъс ме гледа от офиса, докато говори по телефона. Веднага извръщах глава. Тръгнах към бюрото си едва след като шофьорът му пристигна, за да го откара до летището.

Напрежението ми изчезна, когато отново влязох в офиса. Нямаше причина да бъда неспокойна. Или развълнувана. Животът продължаваше, сякаш нищо не е било.

Щом стигнах до бюрото си, внезапно застинах.

Върху клавиатурата на компютъра ми имаше една-единствена червена роза. И бележка.

„Нямам търпение да се видим отново. Не преставай да мислиш за мен.“

Твой не съвсем таен обожател

Господи, не е ли хубаво човек да бъде жив?