Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (6)

5:42

Мисля, че това, което Филип фон Бюлов харесва у мен, е способността ми да го изненадвам. Е, признавам, че, изненадата снощи не бе никак приятна, но мъж с неговата професия е свикнал да гледа толкова много гадости, че не може лесно да бъде изваден от равновесие.

Филип и партньорът му Юлиус Шмит са най-известните от известните адвокати в Берлин. Филип движи договорите за реклама и голяма част от парите му са дошли от рекламите на Томас Готшалк за бонбоните „Харибо“ и от тези на Щефи Граф за дезодорант с ролка. Мисля, че Филип има нещо общо и с онази реклама, в която Йоханес Б. Кернер^[1] представя мляко, чиято капачка се отваря надясно. Филип винаги малко се е срамувал заради тази реклама, но според мен е трябвало по-рано да си даде сметка, че при Йоханес Б. винаги излиза нещо такова, от което после човек може да се срамува.

Филип завежда дела и срещу вестници, които са писали неверни неща за клиентите му или защитава богати хора. Напоследък защитава един банкер, срещу когото съседът му завел дело, защото четирите стари дъба, които стояли пред вилата на банкера и препречвали гледката към езерото Шлахтензее, през нощта били отсечени от група косовски албанци. Филип срази бедния човечец.

Тц, тц, тц, колко лошо — купуваш си колибка за шест милиона, разширяваш я за още три милиона, от теб забогатяват архитект и сума ти градинари и единственото, което приятелите те питат по време на купона за освещаване на къщата е: „К’во? Не скиваш езерото?“ Не, това не е живот.

Филип е преживял много унижения. Споменавал е и че е представлявал Юрген Дреус^[2] и Жени Елверс^[3].

И въпреки това такова същество като мен е твърде голямо предизвикателство и му доставя огромен стрес.

Веднъж Филип бе на посещение при сестра си в Хамбург, за да празнуват рождения му ден. Трябва да е било към два и половина сутринта, когато по пътя към хотела той изведнъж станал крайно внимателен. По-късно, във весели компании, винаги разказваше с удоволствие що за гледка му се явила:

— Беше топла лятна нощ и аз се връщах пеш в хотел „Атлантик“. Когато свих по улица „Шмилински“, изведнъж ми замириса на коксувана пластмаса. Видях един сравнително дребен и видимо много възбуден човек в тъмно горнище от анцуг да подскача около някакъв димящ предмет. Изключителна гротескова гледка! Точно исках да се обадя в полицията по мобилния, когато дребният човек се извърна и ме погледна, изпълнен с ужас.

Беше жена! Заради нахлузената на главата качулка можех да видя само лицето й. Всъщност само очите й — огромни, кръгли кафяви очи. Над тях — някакви остатъци от вежди. Като цяло приличаше на опърлена мечка-талисман. Сигурен съм още, че тогава ми мина мисълта, че на следващата Олимпиада може да си опита късмета като талисман на игрите. Гледахме се няколко секунди. Зад нея продължаваше да се издига дим, вонеше ужасно. Попитах я какво се е случило, а тя ми отвърна с въпрос дали не бих могъл да продължа по пътя си и да се правя, сякаш нищо не съм видял. От едното от огромните й очи се спусна сълза. Право в сърцето ми. Хванах я за ръка и погледнах през нея към запаления огън — там гореше една пощенска кутия. Изведнъж по много странен начин се почувствах извънредно щастлив.

 

Ах, изречено от неговите уста, не звучи ли възхитително романтично? Разбира се, че ситуацията не беше такава. Беше съвсем идиотска! Тъпотия, която може лесно да бъде обяснена.

Вече споменах приятеля си Хонка, който ме напусна заради неговата упражняваща джогинг валкирия. След което влязох в период, в който трудно можех да дойда на себе си. От две седмици бях сама не по свое желание, лятото бе горещо, от мъка бях отслабнала с четири килограма, намирах, че изглеждам добре, но неспособна да взимам решения и в лошо настроение, освен това в онази нощ бях съвсем сигурна, че никога повече няма да се почувствам щастлива, ако не си върна Хонка.

Добре, не отричам, че с него ми беше скучно и че често го мамех с други. Но това съвсем не е основание някоя друга да отиде да скучае с него и да започне да го мами.

Затова заложих всичко на карта. На пощенска картичка. Написах: „Хонка, ти си моят живот! Върни се при мен и никога няма да съжаляваш, че си го сторил! Завинаги твоя, твоята Кукличка.“

Пуснах писмото в кутията към два часа през нощта. Пишеше, че писмата се събират в седем сутринта.

В два и двайсет ми стана ясно, че съм най-голямата жива глупачка на света.

Какво направих!?

Какво!?

Когато около полунощ температурите останат по-високи от двайсет и два градуса, жените са склонни да вършат неща, които никога не биха сторили при петнайсет градуса. Горещината размътва мозъка. Изобщо не се учудвам, че в южните страни на Европа броят на завършващите висше образование е много по-малък отколкото в студените и дъждовни региони на континента. Живея в Хамбург и не съм свикнала с подобни високи температури. Изобщо не исках да си връщам Хонка! В никакъв случай! Най-вероятно от гадната си любов към истината той ще покаже пощенската картичка на своята аптекарска джофра. Добричкият той! Що да сторя?

Нахлузих горнището от анцуга си, който иначе обличам само зимно време, когато по тъмно излизам за джогинг, и се върнах при пощенската кутия на мъката си.

Десетина минути се опитвах да уловя проклетата картичка. Едва не си счупих ръката. Дори в един момент се уплаших, че ще ми се наложи до седем сутринта, когато дойдат да приберат писмата, да стоя с ръка, пъхната в кутията. Към два и четирийсет ме обхвана ужасяващо отчаяние. Вече бях готова на всичко. Изтичах до къщи и за три минути приготвих саморъчно направен експлозив: вестник „Билд“ плюс спирт за горене. Напоих обилно хартията, напъхах я в пощенската кутия и хвърлих вътре запалена клечка кибрит.

Нищо не последва.

Двайсет и едно.

Двайсет и две.

Двайсет и три.

Обезпокоена погледнах през процепа на кутията, който точно в този момент избълва кълба пушек. Гъсто следвани от огън.

Сетих се за „Последните дни на Помпей“ и си казах, че би било крайно неприятно да изгубя живота си благодарение на експлодираща пощенска кутия. Подуших изгорелите си вежди, усетих вкуса на сажди на горната си устна, започнах да подскачам панически около пушещата кутия, като в същото време се заклевах да не разказвам никому, дори и на най-близката си приятелка Ибо, за тази глупост. Ама наистина. Някои са хвърляли съвсем безкористно коктейли „Молотов“ срещу сградата на „Шпрингер“. А аз? Трябва ли да разкажа на децата си, че изпълнена с храброст съм бомбардирала пощенска кутия, в която преди това съм пуснала безмозъчната си картичка? По-добре не.

„Сърцето на всяка жена е дълбок океан, пълен с тайни.“

Това казва Глория Стюард като старата Роуз от „Титаник“, преди да хвърли колието си в морето.

По същия начин и аз ще запазя дълбоко в себе си моята тайна за пощенската кутия, ще я пусна в дълбините на моето сърце-океан.

Но оттук нататък пощенската кутия не спря да дими. Изведнъж, предизвикана от нещо, аз се обърнах — и се срещнах със съдбата си.