Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (48)

13:55

— Това е телефонният секретар на Ингеборг Химелрайх. Ако ми оставите съобщение, ще ви се обадя обратно. Пиийп.

— Ибо, аз съм Кукличката. Жалко, че не се обаждаш. Опитах в „Царството небесно“, но знам, че не си там, щото днес не ти е ред. Исках да ти кажа, че сега тръгвам за Хамбург. Още съм на Зюлт и смятам да се кача на първия автовлак. Обаждам се от телефонна кабина на гарата, тъй като картата на мобилния ми е празна. Можем ли днес привечер да се видим? Тогава най-после ще ти разкажа какво точно се случи. Ще ти се обадя веднага, щом вляза в Хамбург. Чао, до скоро.

До гуша ми дойде вече от начини за отклоняване на вниманието. Не върви. Ще се прибера вкъщи и ще се отдам на класическата форма на преодоляване на страданието: вино, жени и песни. На терасата ще изпия едно леденостудено „гави ди гави“. Ще излея пред любимата си жена Ингеборг всичките си душевни мъки. Тихо съпътствана от „The only one“ на Лайонел Ричи. Глас като топъл ванилов сос.

 

Let me tell you now

all that’s on my mind.

 

И едва когато Ибо узнае цялата жестока истина, аз ще избухна в сълзи и дълго ще плача. А тя бавно ще ме гали по главата, ще прояви пълно разбиране и надявам се накрая да каже нещо от рода на:

„Сега вече мога да ти призная, че Филип още от самото начало нещо не ми харесваше.“

Или: „Трябва да имаш милост към него, Кукличке, та този мъж съсипа живота си.“

Или: „Сега престани да ревеш, защото трябва да се съсредоточим към най-главното: отмъщението.“

За разлика от мен Ингеборг е страхотна, невероятно изобретателна отмъстителка. Родом е от Източна Фризия. Все забравям името на селцето, във всеки случай е някъде зад град Емден. Без да се броят редовните посещения при родителите й, поне веднъж в годината, винаги между Великден и Петдесетница, тя се връща в родното си село, за да отмъщава. Последния път взе и мен, и честно казано, едва разпознах прагматичната си приятелка в действие, а и аз самата в онази нощ изпитах невъобразимо удоволствие. Първо загряхме в селската дискотека с изключително оригиналното име „Номер едно“. Там видях жени с прически, за които си мислех, че междувременно отдавна са забранени. Освен това отначало забелязах една спираща дъха знойна хубавица в кожени дрехи с ресни по тях, а малко по-късно не можах да повярвам на очите си, когато на паркинга зърнах да спира червено сироко, карано от тигърска глава.

— На Гуидо е — каза Ибо.

— Да не би и с него да си спала?

— Мхххм. Нищо чудно и да съм. Тук няма много мъже, подходящи за тая работа. Когато си младо момиче и искаш да трупаш опит, ти се налага да работиш с това, което ти се предлага.

— Разбирам — казах аз и замълчах засрамена. Първия си гаф направих още в дискотеката, когато поглеждайки към един от местните пичове, избухнах в характерния си кикот.

— Виж, моля ти се, тоя е отрязал главата на Златко^[1], само че три пъти по-отвратителен.

— Това е Слободан. Наричаме го Слоби Лонг Лонг. И можеш ли да си представиш защо. По мое време беше много популярен. Той е мъжът, с когото загубих своята невинност.

— Слоби Лонг Лонг? Ингеборг Химелрайх, никога досега не си ми разказвала тази случка. А изглежда, че още в самото начало си влязла в бизнеса, въведена от някой много дълъг.

Умрях си от смях. Намирам собствените си смешки за забележителни, особено когато са доста тъпи.

Към два часа Ибо каза, че е ударил мигът на отмъщението. Излязохме от дискотеката и след пет минути тя ми заповяда да спра на една тъмна като рог селска улица.

— Ако не искаш, можеш и да не участваш.

Погледнах я уплашено. В какво се забърквах? В някоя хилядолетна източнофризийска семейна вражда? Ще има ли ранени?

— С теб съм.

— Тогава давай.

Натика в ръката ми тежка пазарска торба и аз тръгнах подире й към тухлена къща с табелка отпред „Пансион Лаутеншлегер“. Ибо измъкна флакон спрей от джоба на палтото си и напръска табелката така, че повече нищо не можеше да се разчете. Идваше й отръки, сякаш цял живот досега с това се е занимавала.

— Ти поемаш входната врата. Аз ще се погрижа за прозорците и градинската мебел — прошепна тя.

— Ибо, какво трябва да…

— Яйцата — посочи тя към торбата, която държах. — Когато си готова, беж да те няма. Сънят на Мелке по това време вече не е така дълбок.

— Кой? Какво? Ибо?!

Но Ибо вече бе започнала да действа. Хвърляше едно след другото яйцата по посока на прозорците. Силното им плющене ми изясни върха на смешното и идиотското в тази ситуация: две успели бизнес дами, от които едната много зле в целенето, в три часа през нощта замерват с яйца някакъв огромен пансион.

Когато едно от хвърлените от мен яйца се разби по погрешка в горния прозорец, вътре някой запали лампата.

— По дяволите — просъска Ибо.

Хукнахме към колата и чухме зад себе си женски глас да крещи:

— Лудгер! Яйцата! Отново хвърлят яйца!

След няколко километра намалих газта. Избухнахме в такъв смях, та чак сълзи потекоха по бузите ни.

— Ибо, какво беше всичко това?

Тя щракна осветлението в колата, взе нещо от задната седалка и ми подаде издание на „Източнофризийски вестник“ от миналата година. Едно от съобщенията беше обградено с червено.

„Отново атака с яйца по пансиона «Лаутеншлегер». В нощта срещу събота пансион «Лаутеншлегер» стана обект на вандалско нападение. По фасадата са хвърляни яйца, а табелката с името на семейното имение е замацана с черна боя, така че да не може да се разчете. Лудгер и Мелке Лаутешлегер нямат никакво обяснение защо от девет години насам са станали цел на подобни нападения. Нападателите или нападателят са се измъкнали невредими.“

— От девет години? — погледнах Ингеборг още по-ококорена и със зяпнала уста, за да изразя колко голямо е учудването ми.

— С днес стават десет.

— А какво ти е направила тая Мелке?

— Преди десет години напуснах това село, защото си намерих работа в Хамбург. Лудгер искаше да дойде с мен. Но не дойде. Ожени се за Мелке и пое пансиона на родителите й.

— И ти все още се чувстваш наранена? След десет години? Този пич трябва наистина да е бил голямата ти любов.

— Моля ти се, след три месеца вече си бях намерила друг, който ми харесваше много повече от този селяндур. Но никой, който се е отнесъл зле с мен, не бива да се измъкне ненаказан. А междувременно хвърлянето на яйца се превърна в скъп ритуал. Нещо като паленето на великденските свещи или пък коледната украса. Всяка година идвам тук и хвърлям яйцата. Може да ти се вижда смешно, но на мен ми действа успокояващо. Прави ме по-самоуверена и се чувствам по-млада.

— Не ми се вижда никак смешно. Освен това, честно казано, в момента също се чувствам по-млада от когато и да е било.

— Наистина ли?

— Амиии… Някъде към тринайсет годишна. Много ви благодаря за което, госпожо Химелрайх, вие успяхте да отмъстите заради всички измамени жени.

Още същата нощ се върнахме в Хамбург. По пътя си разказвахме истории от младостта. Истории за любовни мъки и необуздан секс, за класна по математика и екскурзии с влак до Португалия, за влюбването в момчета, които бяха почнали да се бръснат вече веднъж седмично.

Беше прекрасна нощ.