Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (29)

13:05

Почернява ли се, ако караш кабрио? Питам, защото слънцето гори по челото и ръцете ми и понеже малко тен ми стои добре. За мой късмет бързо хващам тен и тогава изглеждам — или може би си внушавам, че изглеждам — малко по-екзотична. Струва ми се, че имам кожата на унгарския ми дядо. Майка ми го нарича „пигментацията на Източния блок“. „Балканско кафяво“ го беше определил един глупак, с когото имах връзка половин лято, нека го кажем три седмици. Искам да кажа, че съвсем не съм на ти с речника на „Брокхаус“, но който причислява Унгария към Балканите, няма дълго да се радва на симпатиите ми.

Засилвам радиото, тъй като точно в този момент върви песен на „Дрица боун“, която отлично подхожда на бъдещата промяна в характера ми.

Дива и опасна.

This is the last time

That you ’re gonna hurt me, baby.

This is the last time

That you ’re gonna make me cry.

Йее. О, йее.

Усещам се много опасна.

В огледалото за обратно виждане наблюдавам как свивам устните си, барабаня по кормилото в ритъма на песента и пея текста, който, естествено, знам наизуст, защото даже и да не мога да запомням имена, телефонни номера и физиономии, в главата ми се забива текстът на всяко поппарче, което някога съм чула. Знам наизуст дори песни, чийто език изобщо не разбирам.

Например в „Момичето от Ипанема“ се пее така:

А дукопро ду радо дуамш поумо е баланкадо е фика пашлинда пур каза дамор.

Запомням всякакви абсурдни текстове, но както ви казах, не съм добра в имената. Затова винаги на всяко парти на юристите или пък на купон с разни звезди ми се е струвало, че съм се запознала с неимоверно много хора. А всъщност все съм забравяла, че половината от тях Филип вече ми е бил представил на предното събиране.

Да не разпознаеш някого, си е голяма излагащия. По-лошо е само, ако си помислиш, че разпознаваш някого. Това често води до голям конфуз.

Юлиус Шмит, партньорът на Филип от кантората му, бе мой кавалер по маса при последната вечеря. През цялото време обаче аз си мислех, че стоя до принц Ернст-Лугуст фон Хановер, който е клиент на Филип. Недоразумението се изясни едва тогава, когато аз, както си мислех — напълно в интерес на Филип, казах:

— Знаете ли, аз не схванах цялата възбуда, когато се изпикахте на стената на турския павилион на изложението в Хановер. Възмущението сигурно е идвало от средите на жените, които просто завиждат, че не могат да пикаят прави.

По-късно Филип ми каза, че до този момент не е срещнал човек, който за толкова кратко време да обогати живота му с толкова много нови върхове и падения.

— Това означава, че вече трябва да имаш понятие колко много смешни неща имам за разказване — отвърнах аз, — тъй като целия си досегашен живот съм преживяла в компанията на самата себе си.

Край на смешното.

Още шейсет и осем километра до Хамбург. Обаче какво ли ще правя там? Ще си вися вкъщи, ще разкъсвам на парченца снимки от почивките ни, ще забивам игли в плюшените играчки, които той ми е подарил, ще откъсна телефонния кабел, за да мога да си внуша, че той ще ми звънне на минутата?

Бих могла, за да отвлека вниманието си и да изпробвам новия си лош характер, да отида в кафене „Венето“, което е конкурентно на „Царството небесно“, и да наругая някои от клиентите там. Или пък да отида на открит басейн и да блъсна във водата неколцина дебели и отвратителни дечица.

Или пък да се обадя на брат ми, който е с три години по-възрастен от мен, и да му кажа колко лайняни са подаръците, които ми поднесе на последните пет Коледи и рождени дни. И че оттук нататък няма да се правя, че се радвам на нож за везна или на щипка за раци, защото не мога да готвя и освен това не желая да се науча. И че намирам за ужасяващо отвратително, дето е кръстил трите си деца на герои от романи. Близнаците Демиан и Голдмунд са от Херман Хесе, а двегодишната му дъщеря Малина идва от Ингеборг Бахман.

Ако надуя, мога да пристигна в Хамбург преди да са затворили магазините. Тогава ще ида до отдела за хранителни стоки в „Карщад“ и ще си отмъстя на продавачката, която последния път ми маркира торбичка с дълбоко замразени продукти, която носех отвън. Или пък в тъмното да нападна фитнес учителката, която пет минути след началото на часа по латино аеробика ми каза, че би било по-добре да се запиша в класа за начинаещи, тъй като съм обърквала ритъма на останалите участници в курса.

Мога да намина и до Хоенхолте и да уплаша учителката си от началното училище госпожа Робе. Като отмъщение за това, че в театралната група нито веднъж не ми даде да изиграя принцеса или кралица, а винаги ме слагаше в ролята на свинаря или на парцалко.

Да, бих могла най-сетне да накажа всички, срещу които никога не посмях да възроптая. От това може да излезе страхотно увеселение! И сигурно би ме навело на други мисли. Ах, да, разбира се, у дома е най-хубаво от всяко друго място на света.

Още само шейсет и пет километра.

Натискам копчето, което само търси станциите на радиото.

Иии, няма нищо по-лошо от Крис де Бърг и неговата „Lady in Red“. Погнусата ми се увеличава при UB 40^[1] и тяхното „Red, red wine“ — най-ужасното парче, което е достигало до ушите ми. Следвано веднага от „Don’t worry, be happy“.

Ето! He мога да повярвам на ушите си.

Боже, какво минало имам!

Не е за вярване!

Last night a D.J. saved my life, yeah!

Виждам се в тесни дънки тип бурии и ботуши като на Робин Худ да стоя на дансинга като номер едно. Червило цвят металик и пластмасови дрънкулки на врата. Сама съм отрязала ръкавите на горнището от анцуга си.

За първи път се натисках с момче. Още тогава забравих името му. А че малко преди това му се е наложило да повръща, приятелката ми Кати по най-мил начин ми разказа малко по-късно.

Last night a D.J. saved my life with a song.

По дяволите, толкова ли отдавна е било. Бях на четиринайсет. Имах дълга вълниста коса, но пък затова добре поддържан мотоциклет, разбира се веспа чао, играех хандбал и можех да ям каквото си поискам, без да дебелея.

Още помня съвсем точно вкуса на първата цигара, която изпуших. Беше „Кроне“, която откраднах от кутията на Амели Чупик. Разбира се, вкусът бе отвратителен, но също така и възбуждащ, това бе вкусът на живота и приключенията.

„Намира ли ти се някой фас?“, казвахме тогава. И още: „Това е крайно асоциално“, когато нещо не ни се нравеше. И струва ми се, наричахме „върховно“ онова, което ни се струваше много хубаво, което обаче не се случваше често. Пиехме ябълков сок „Персико“, а също така и сладко вино или „Асти спуманте“, както и бира, и бързо се напивахме.

And if it wasn’t for the music

I don’t know what I’d do.

Скачахме на дансинга като преди това бяхме репетирали пред огледалото как бихме изглеждали най-свободни и небрежни. В училище пишехме класните си с писалки „Пеликан“ с патрони с черно мастило и презирахме всички онези, които бяха суперкоректни в часовете по математика и правеха две черти с линията под резултата, а грешките поправяха с бял коректор.

Мечтаехме си за момчетата от десети клас, които идваха на училище с жълти ендурос, ходехме на кино, за да гледаме „Флашданс“, почти всяка седмица бягахме от религия или изобразително изкуство, а в междучасията се събирахме в тоалетните, за да пушим „Бенсън & Хеджис“ и да се дивим на момичетата, които вече са опитали какво е това секс.

Last night a D.J. saved my life

From a broken heart

Last night a D.J. saved my life with a song.

Най-вълнуващото в песента, особено ако се слуша след толкова много време, са мижавите специални ефекти. Възможно е това, което се чува като фон, да означава буря, но всъщност звучи като пускане на вода в тоалетната. Същото е като да гледаш днес „Челюсти“: смешна работа. Огромна изкуствена акула с огромни изкуствени зъби изпива литри изкуствена кръв. Ала тогава тръпки ме побиваха дори само като погледнех към плаката, опънат на автобусната спирка.

Струва ми се, че е някак тегаво да си спомням за събития, случили се в живота ми преди осемнайсет години и въпреки това да са още живи в паметта ми. Утре ще стана на трийсет и две. С това първата ми любовна мъка ще се отдалечи с двайсет години назад, ще отбележа петнайсетгодишнината от първия си секс, ще са минали четиринайсет години от матурата и тринайсет от първата ми глоба за неправилно паркиране.

Божичко, как звучи само: „Преди двайсет години…“

Миналото ми набъбва. А бъдещето намалява. Нямам деца и мъж и съм приказно нещастна. В същността си през последните години не съм направила нито една крачка напред. Само съм остарявала.

Така ми се ще до мен да има мъж, с когото заедно да можем да погледнем назад. С когото да не деля само бъдеще и настояще, но и минало. Самотните ми спомени ме изпълват със самосъжаление. Звучи обезкуражаващо. Но когато има някой, с когото можеш да се пренесеш в отминалите времена, с когото можеш да се смееш и да се радваш, че вече толкова време сте един до друг, тогава си казваш, че притежаваш истинско съкровище от преживелици. Бих искала да мина през такава любов, за която си струва да си направиш албуми със снимки. Дебели албуми с корици от червена кожа, върху която със златни букви са изписани годините.

Златните години.

Нашите златни години.

Коледни тържества. Рождени дни. Общи пътувания.

Общи приятели. Деца, които са и от двамата. Снимки с усмихнати лица, които от албум в албум се сдобиват с все повече бръчки, но пък не изгубват радостта си. Снимки на жилища, нови гнезда и пещери, които заедно биват обживявани. Снимки на любовта. Която се променя. Но не изчезва. Цяла етажерка, пълна с фотоалбуми. Пълна с живот. Със съвместен живот.

„Пиййп… Внимание, важно съобщение за пътнотранспортната обстановка: магистралата А 24 в посока Хамбург, отсечката след Гудов е затворена поради преобърнал се камион. Повтарям: отсечката след Гудов в посока Хамбург е затворена. На водачите се препоръчва да напуснат магистралата на отбивката при Царентин. Пиййп…“ „…saved my life from a broken heart…“

Е, браво. Първо раздяла, след това — пътят затворен. Всичко в живота ми върви на провала. И е точно така, както обичаше да казва баба ми Амели Чупик, след като обърнеше четири ликьорчета: „Дяволът винаги се изсира на метеното.“