Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (28)

12:45

Всеки път, като видя табелка за изход от магистралата, на която пише „Сърцебиево“, се изпълвам с радост. Всеки път си казвам колко вълнуващо би било, ако на въпроса къде живея, мога да отговоря: „Живея в Сърцебиево“.

Всеки път си казвам, че някой път трябва да отбия натам, за да видя как ли изглежда място, което се нарича Сърцебиево.

Винаги досега съм се радвала на този изход — сега обаче не. Когато следващия път в посока към Берлин мина пак оттук, вече няма да отивам при него. Може би тогава Бурджи ще ме очаква, за да ми оправи прическата. Или пък Силвия ще ме заведе натам и обратно, за да присъстваме на някое парти за премиера или раздаване на награди. Дотогава със сигурност ще съм се смалила до трийсет и четвърти размер на дрехите и ще съм се научила да кимам за поздрав многозначително и с достойнство, особено когато минавам край Филип фон Бюлов. И той най-сетне ще разбере какво е изгубил, след като вече не ме притежава, а аз ще си въобразявам и ще си внушавам, че за него тази гледка е безкрайно болезнена.

Не, следващия път, когато минавам покрай изхода „Сърцебиево“, сърцето ми няма да се раздумква от радостно предчувствие. Няма да въздишам високо, както нравя обикновено, че вече наближавам втория си дом. Защото няма да мине много и ще дойде петък вечер, който Филип и аз за първи път от много време ще прекараме с други хора. Това винаги е била нашата вечер, вечерта, която Филип ми подаряваше седмица след седмица. Още от самото начало. Като ценен накит, поставен върху тъмно кадифе в малка кутийка, която той ми подава с приглушен, мек глас.

Колко ли са петък вечерите, които съм прекарала заедно с Филип? Колко седмици има в една година? Колко петъци има в две години и половина? Винаги съм била зле в смятането наум, но трябва да е някъде към сто и трийсет. Ако извадя отпуските и уикендите, през които Филип бе при мен в Хамбург, остават към сто.

Сто пъти съм минавала покрай Сърцебиево, докато в това време Филип е опаковал подаръка ми — нашия петък вечер. Пълнел е ваната с вода с дъх на рози. Или пък заради мен е взимал от видеотеката някой любовен филм. Палил е свещи и слагал покривка на масата за вечерята, която сам е поръчал. Или пък се е къпал и си е слагал крем, ухаещ и похотлив се е отправял към леглото, самият той превръщайки се в подарък, поставял е на нощното шкафче шампанското в лед и е обръщал плюшените играчки с лице към стената.

А понякога в края на тези своеобразни петък вечери, когато вече сме яли, пили, смели сме се, приказвали сме, любили сме се, преди да заспим, Филип просто взимаше в ръце лицето ми. Никога по-рано не съм се чувствала толкова щастлива.

Сто петък вечери. Сто пъти сърцебиене.