Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (47)

11:45

Ооооо! Как боли.

Тъй като навсякъде ме боли, не знам първо от какво да се оплача. Добре, бързо успях да идентифицирам и локализирам главоболието. Злоупотреба с алкохол в комбинация с необичайно висока доза никотин. Неприятно, но нищо сериозно. Но какво, по дяволите, се е случило с гърба, краката и ръцете ми? Чувствам се така, сякаш съм попаднала в средата на сбиване между пънкове и скинхедс.

Въпреки че, честно казано, не мога да определя това състояние съвсем точно, тъй като досега никога не съм била яко бита. Аз съм малко плашлива, когато се отнася до физически стълкновения. И изобщо, щом става дума за всякакви сблъсъци. Не ми е в стила да влизам в конфликти. Достатъчно е само някой да ми хвърли сърдит поглед, и съм готова да си върна назад всичко, ама съвсем всичко, което някога съм изрекла.

Най-бруталният акт, който въобще съм извършвала, беше, когато като единайсет годишна, обзета от напълно справедлив гняв, метнах мократа гъба за чистене на черната дъска по една моя омразна съученичка. По онова време бях много зле както в хвърлянето, така и в уцелването, което за съжаление с течение на годините никак не се промени. Гъбата се размина на няколко метра с врага ми и улучи най-добрата ми приятелка точно по лицето, с което нашето приятелство приключи за вечни времена.

Поглеждам без никакво настроение към слънцето, което ми свети право в очите и хвърлям изпълнен с тъга поглед към натежалото си тяло.

Ами да, няма какво да се чудя. Хубавото при мен е, че тъй като съм мъничка, мога да се свия и да заспя на всяко едно място. Събирам се в най-тесните пространства и на всяко двуместно канапе. Но това, че мога да легна навсякъде, не означава автоматично, че навсякъде мога да спя добре.

В този момент например лежа, цялата пронизвана от болки, на задната седалка на колата си. Завита от едното крайче с късичката плажна кърпа. Главата ми неразумно е положена върху найлонов плик с книги. Затова пък Марпъл удобно се е настанила на краката ми и предимството от това е, че вече не чувствам краката си. Защото, ако ги чувствах, със сигурност щяха и те да ме болят.

Бавно започвам да си припомням последните часове на отминалата нощ. Подкарах небесносиния си спайдър и спрях на паркинга пред една кръчма в Кампен^[1], сложих червило на устните си, туш на миглите и съпроводена от Марпъл нахлух вътре, за да отпразнувам рождения си ден. Не бях заговорена от стотици добре изглеждащи мъже, което ме натъжи, но благодарение на напълно изчезналото ми самочувствие липсата на внимание не ме нарани особено дълбоко.

Едва някъде към два часа през нощта видях познато лице: жената на Юлиус Шмит. Как ли се казваше? Ренате? Петра? Моника? Наблюдавах я, без да се набивам на очи. Изглеждаше точно като онзи тип жени, чиито малки имена никога не можеш да запомниш. Горката. За няколко секунди сякаш погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че би и се искало да дойде при мен и да изплаче мъката си. Но на мен изобщо не ми беше до това. При цялата ми женска солидарност все някога трябва да се сложи край. Точно исках да се обърна и демонстративно да се загледам навън през прозореца, когато тя се обърна и се загледа навън през прозореца. Не ме беше познала. Какво нахалство! А така ми се щеше да ида и да й кажа, че не ми пука за нея и че дори не мога да си спомня как беше малкото й име.

Но така, както изглеждаше, беше ясно, че се чувства достатъчно зле и без опитите да я унижавам. Стори ми се невероятно самотна. Сигурно също толкова, колкото и аз. Пиеше джин с тоник, също както и аз. От време на време отиваше до дансинга. Сама. Тази дебеличка дама с голям нос, която толкова много приличаше на мъжа си, който щеше да започне нов живот. Без нея.

С пълно себеотдаване танцува на песен на Глория Гейнър, която пленява всички страдащи жени. А тези, които припяват най-високо, са от най-самотните. Аз не танцувах, но тихичко припявах:

Oh no not I

I will survive!

Oh as long as I know how to love

I know I ’II stay alive.

 

Платих си сметката.

Когато си тръгвах, тя продължаваше да танцува. Ренате, Петра или Моника Шмит. Жена, чието малко име никога не можеш да запомниш и чиято фамилия принадлежи на съпруга й.

 

Go on now, go

Walk out the door

Just turn around now

Cause you ’re not welcome anymore…

 

Домъчня ми и за двете ни.

Върнах се в колата, положих глава на пластмасовото пликче с книги, а ръката си върху набръчканата козина на мис Марпъл. И заспах.