Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (43)

23:57

Още три минути до рождения ми ден.

До моята нова година.

Моят нов живот. Не съм искала никакъв нов живот, освен това на моята възраст човек вече не иска да остарява, затова радостта ми не е безгранична. Натиснах газта като луда, за да стигна навреме закъдето съм тръгнала. До онова магическо място, високо над целия свят.

Спрях съвсем до ръба на Червените скали. На трийсет метра под мен беше плажът. Прилив е и ако се облегна назад на седалката и притворя очи, все едно, че летя над тъмната вода.

Тази нощ луната се вижда така ясно и светлината е толкова ярка, сякаш специално се е приготвила за празника ми. Обичам я като стара, чудновата приятелка, на която винаги всичко бих простила. Обичам я, защото като я погледна и веднага си представям колко много хора преди мен са я гледали. Всеки човек, живял на този свят, е гледал към луната. Първият човек. Цезар. Гьоте. Колумб. Нефертити. Лутер. Рок Хъдсън. Ганди. Амели Чупик. Седящият бик. Мерилин Монро.

Всички те поне веднъж в живота си са поглеждали нагоре, за да потърсят утеха. А понякога дори са я намирали.

Звездите сякаш никога не са били така близо, както са сега. Ще протегна ръка, ще си откъсна няколко от небето и ще ги сложа до заспалата на седалката до мен Марпъл. Заслужила съм си го. Освен това сигурно ще ми потрябват за нещо.