Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (42)

23:38

— И какво, скъпа ми Кукличке, вярвате ли още в голямата, вечна любов?

— Не, в момента не.

Двамата с Юлиус стигнахме до колата ми. По пътя не си бяхме казали нито една дума, но мълчанието не беше неприятно. Нямах чувството, че очаква каквото и да е обяснение от моя страна. Изглеждаше отнесен в мислите си и дори леко загрижен. Въпреки това ми се струваше, че присъствието ми не му беше неприятно.

Взе ръката ми в двете си длани.

— Не ме интересува какво се е случило и няма и да ви питам, но се надявам скоро да се видим и че когато това стане, двамата отново ще вярваме в любовта.

— Юлиус?

— Моля?

— Наистина не ми е работа, но въпреки това ще ви попитам. Всичко наред ли е при вас? Изглеждате потиснат.

— При мен засега всичко е наред. От утре обаче животът ми няма да е същият. Но знаете ли? Аз се радвам на новия си живот. Хубаво е. Не, искам да кажа — ще бъде хубаво.

Обикновено не съм от хората, които спират да питат на най-интересното място. Но този път бях обзета от необичайна деликатност и чувствителност.

— Много се радвам за вас, Юлиус, настина.

Гледахме се още няколко секунди в пълно разбирателство, след което Юлиус ме целуна по бузата и си тръгна.

Известно време чувах стъпките му. После настана тишина. Не мога да кажа дали някога в живота си съм се чувствала по-самотна от сега.