Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (35)

20:10

Херберт ме гледа така, сякаш ме вижда за първи път. Като че се страхува, че мога да го заразя с въшки.

Мисля си: защо животът е толкова несправедлив? Защо е добър към тези, на които и бездруго всичко им върви, и лош към другите, които са вече с примка на шията?

— Хей, Херберт, всичко ли е наред? — опитвам се да демонстрирам добро самочувствие. Но се чувам как звуча, все едно че казвам: „Моля ти се, благодетелю мой, подари ми благоволението си и ми дай местенце на някоя маса в най-отвратителното ъгълче.“

— Пълно е — казва Херберт като съдия, произнасящ присъда, която не подлежи на обжалване.

Херберт е богът на Занзибар. Негов е легендарният ресторант сред дюните. Дървена барачка, която купил евтино в прастари времена и след това разширил.

Днес там трябва да си резервираш място със седмици напред, без значение колко си прочут. А пък аз, честно казано, си мислех, че съм прочута. Надявах се да бъда отведена до най-хубавата маса, събираща завистливите погледи на плебса. Очаквах лично Херберт да попита за желанията ми и да се поинтересува как съм и дори за минутки да седне на масата ми, с което да покаже, че съм сред най-обичаните му гости. Вместо това се чувам как мрънкам верноподанически:

— Няма да остана дълго. Само четвърт час или нещо такова.

А Херберт ме поглежда, сякаш имам заразен обрив, но все пак проблясва кратка надежда, че май ме е познал.

Последно бях тук през март и тогава Херберт ме посрещна с лека чупка в кръста и ме поздрави за добре дошла. Тогава принадлежах към едно много затворено общество, което празнуваше петдесетия рожден ден на Юлиус Шмит.

Херберт поздрави Филип направо по име и тогава аз бях сигурна, че трябва да удостоя бога на Занзибар само с кратък поглед, тъй като по онова време можех да си позволя да се отнасям към него като към обикновен гостилничар.

След десерта Херберт дойде на нашата маса и разказа историята на живота си. Че никога не си взимал отпуска, тъй като едва ли не живеел в рая. Че славата не го е разглезила и че до днес, независимо от ранга, посреща всеки гост като цар.

— Ето там отзад има един свободен стол, но само до осем и половина.

Херберт се обръща и посреща един от гостите си с лице, разлято в усмивка и здраво ръкостискане, като в същото време пита как е семейството му.

Кимвам с благодарност и за кратко размишлявам дали между другото да не спомена, че имам уговорка с Юлиус Шмит. Но не се осмелявам. Още трябва да поработя за изграждането на лош характер.

Сядам на най-отвратителното място на открито, което изобщо може да съществува: неколцина нещастни маси и столове, разхвърляни между паркиралите коли срещу изхода към верандата. Сгъваем стол, чиито крака потъват в пясъка, с изглед към хубавите места в ресторанта. Все едно да живееш в отвратителна панелка на улица, по която има разкошни вили от края на XIX век.

Какво да сторя? Да стана и да кажа с висок глас, че съм виждала Ръсел Кроу на живо? Че съм собственичка на елитно кафене в Хамбург? Че имам нова прическа, която ми направи вторият най-добър фризьор в Берлин? Че кучето ми изглежда ужасно, но е от много рядка порода? Че познавам Юлиус Шмит и че съм приятелката на д-р фон Бюлов? Извинявайте, бившата приятелка.

Да! Толкова съм страхотна, че дори мога да си позволя да напусна адвокат, когото познават по име в най-известния ресторант на остров Зюлт! Седя на сгъваем стол и имам смелостта да пратя по дяволите човек, който никога не би седнал на сгъваем стол.

— Херберт — прошепнах аз, — Херберт, само ако знаеше, щеше да ме поставиш да седна на трон.

Поръчах бутилка шампанско „Вьов Кико“, реномирана марка френско шампанско, което накара келнера за една милисекунда да вдигне веждата си в знак на уважение.

Шампанско върху сгъваем стол.

Амели Кукличката Щурм по никой начин няма вече да позволява да се отнасят зле с нея. Извиквам още веднъж келнера и му поръчвам да ми донесе кутийка хайвер за мен и паничка минерална вода „Евиан“ за моя шарпей.

Келнерът кимва послушно, а аз се облягам назад, за да мога спокойно да потъна в размисъл. Трябва да измисля нещо, за да отвлека мислите си от кръга, в който иначе се въртят, ако ги оставя на самотек.

Лично аз държа много на отклоняването на вниманието и заглавичкването. Талантът да се заглавичкваш и да изтикаш неприятните мисли все още не е оценен достатъчно високо и представлява нещо, което мъжете съвсем несправедливо могат, а жените тепърва мъчително усвояват.

С тази цел години наред пръскаме сума пари по терапевти. Записваме се в курсове по първобитно крещене, за да се научим да се отърваваме от гнева си, ходим да рисуваме акварели в Тоскана, търсейки точната си среда, клюкарим с кого ли не, посещаваме семейни, за намиране на партньор, сексуални и родителски консултации, съветваме се с експерти за възхода на кариерата си. Постоянно търсим съвет от някого. Непрекъснато дирим човека, който би могъл да разреши всичките ни проблеми.

Приятелки! Имам ултимативен съвет: не споделяйте проблемите си. Просто ги избийте от главите си. Заглавичквайте се с нещо друго. След което те, обидени, че не сте им обърнали внимание, ще се изтеглят от задната част на главата ви някъде дълбоко в подсъзнанието. Там ще се опитат да направят някоя и друга беля, което вие, разбира се, няма да забележите, тъй като по това време вече ще сте заети с нещо друго. И така проблемите постепенно ще ви се сторят безинтересни, също като смешникът на класа от последния чин, който страда, когато никой не се обръща към него. След време, обзети от скука, те ще се стопят от само себе си. Да, това е теорията ми.

Мъжете са майстори по отклоняване на вниманието. Често те дори не забелязват, че се е появил някакъв проблем просто защото са заети с постоянните си срещи. Видят ли, че косата им е станала по-рядка, веднага отиват да играят скуош, след което сядат на биричка. Ако пък любовта на живота им ги оставя, те тутакси се чукат с някоя, която най-малкото има по-големи цици. Чувстват ли се самотни, обръщат една бира. Стане ли им тъжно, отиват да гледат филм, в който много хора загиват по най-ужасен начин — и това някак си им връща доброто настроение. След което сядат да изпият по още една бира.

Ако жените отделяха по-малко време на мислите си за самите себе си, отношенията с партньора, децата, родителите и проблемите на седемте си най-близки приятелки, тогава щяха да имат далеч по-малко проблеми.

Мъжете умеят да се отдръпват от нежеланите чувства. Жените държат да ги изживеят докрай. Да, даже лягат във ваната, запалват свещи наоколо си и слушат музика, само и само да направят положението още по-тежко. Слушат я високо и си пускат все едни и същи парчета.

Ето моята лична класация топ четири на песните, които жените във фаза на душевни смущения по никой начин не бива да слушат. И четирите парчета са страхотни и специално изпробвани от мен.

Възхитителната песен номер едно, да, разбира се, че не може да бъде никоя друга освен „When a woman’s fed up“ на Ар Кели.

Когато за първи път чух тая песен в колата, бях съвсем неподготвена, беше събота сутрин и аз отивах до отделението за хранителни стоки на магазина „Карщат“ в Епендорф.

Представете си само: започва безобидно, може би все пак има нещо съвсем мъничко обезпокоително, но все още не предполагаш, че може да се случи нещо лошо. Засилваш. Нещо нежно докосва сърцето ти, появява се чувството на трепетно очакване и надежда. След това те обзема цялата. Очаквано и въпреки това някак изведнъж:

But now the up is down

And the silence is sound

I hurt you too too many times

Now I cant’t around.

Казвам ви, трябваше да отбия вдясно, тъй като ме разтърси до дъното на душата ми.

Номер две в класацията ми е Бой Джордж. Съвсем случайно открих една негова песен на иначе за нищо не ставащо CD. Казва се „If I could fly“ и започва с китара, звучаща като откритие, тиха меланхолия и нещо отдавна отминало. След това запява тъжно прекрасен глас и те хваща направо за сърцето, така че според мен всички влюбени, които имат някакви спомени, свързани с тази песен, са за завиждане. А всички останали ще бъдат направо сломени, щом я чуят.

And oh if I could fly

I said oh, if I could fly

Don’t you know that if I could fly

I’d take to the sky

Yes I would.

Божествената Марая Кери заема третото място. Няма нито едно сломено сърце, което да остане безучастно при „My all“. Ще се разлюлее най-късно на втората минута и петдесет и четири секунди, където е финалният рефрен. На това място сълзите сами бликват:

I’d give my arm to have

Just one more night with you

I’d risk my life to feel your body next to mine

’Cause I can’t go on livin’

in the memory of our song

I’d give my arm for your love tonight.

„Глазхаус“ застават на четвърта позиция с „Ако това е любовта“. Тази песен е истинска любовна болка. Чувстваш се току-що изоставен, ако и току-що да си се оженил.

Ако това е любовта

защо не мога да заспя?