Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (34)

19:45

Цели двайсет минути цамбурках из водата, обхваната от детска радост и демонстрирайки неустоима еротика. През цялото време усещах върху ми погледа на хубавото момче. Стараех се при всяко отделно движение. Сякаш съм застанала пред някой побъркващо известен режисьор, който си търси изпълнителка за главната роля.

Когато знам, че ме наблюдават, аз не съм аз. Освен това много държа да не съм аз. Когато знам, че ме наблюдават, автоматично започвам да се самонаблюдавам. И правя това, което бих искала да видя, когато се наблюдавам. Звучи малко сложно. Но си заслужава човек да тръгне по оплетената пътечка на мислите ми.

Нямаше ли да е по-добре всичките ние през цялото време да се държим така, като че знаем, че сме наблюдавани от човек, на когото искаме да се харесаме?

В такива случаи няма да си бъркаме в носа, а ще използваме носна кърпичка.

Няма да изръмжаваме никакви псувни, когато в натовареното движение изведнъж отпреди ни изникне кола, карана от жена, която ще направи така, че всички зад нея да забият спирачки.

Няма да клюкарим за хората в тяхно отсъствие и много по-често ще гледаме телевизия Arte и по-рядко RTL 2.

Ще се усмихваме добронамерено, когато на касата на супермаркетите малките дечица прекарват пълните с продукти колички през краката ни или ги блъскат в кокалчетата на глезените ни, или пък с намацани с шоколад ръце се хващат за велурените ни панталони с цвят на пясък, за да запазят равновесие и да не тупнат на земята.

Ще каляваме търпението си, когато в книжарницата ни обслужва някоя стажантка, която никога до този момент не е правила поръчка на компютъра си.

Няма да се оставим да западнем. Редовно ще изстискваме черните точки от лицето си, ще отстраняваме умрелите клетки, когато работим на компютъра няма да си гризем ноктите нито пък ще разчопляме току-що заздравелите пъпчици. И ще си хвърляме боклука разделно.

Да, този свят би бил доста по-хубав, ако се държахме така, сякаш се чувстваме наблюдавани. Ще бъдем така перфектни, както аз при къпането си в почервенялото от лъчите на залязващото слънце Северно море.

Когато напълно изтощена от артистичното си представление сред морските води най-после излязох навън, на плажа нямаше нито един човек.

Дадох най-доброто от себе си — и никой не ме беше забелязал.

Хубавият младеж си бе отишъл.

Аз съм артистка без публика.

Красавица без огледало.

Певица без слушатели.

Танцьорка без музика.

Смея се, без да ми е радостно.

Страхотна съм, но без да има кой да ме аплодира.

Аз съм жена без мъж.

Нещастна съм.

Естествено.

Какво друго бих могла да бъда?