Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (25)

9:30

— И какво точно искаш!?

Уплашена идвам на себе си. До този момент почти през цялото време Бурджи ме слуша без дума да обели, само от време на време си позволяваше по някой междинен въпрос или пък съчувствена забележка. Явният упрек ме обърква.

— Как? Отде накъде? Защо пък не? Бурджи, какво става? Защо пребледняваш? Намирам, че Филип може да се чувства доволен. Та в края на краищата той се измъква невредим от цялата история.

— Измъква се невредим? — Бурджи поклаща малката си главица, която винаги ми е напомняла на умрелия ми папагал Икар.

Кръстих го така, когато в основното училище четохме за Икар и за това как се приближил към слънцето и крилата му се стопили. Една нощ моят Икар се бе измъкнал от кафеза си и паднал зад печката в детската ми стая. Събудих се от миризмата на опърлена перушина — за съжаление бе твърде късно. Дълго време страдах от чувство за вина, дали аз — номен ест омен — не съм повлияла отрицателно върху съдбата му, давайки му точно това нещастно име.

Поради превъзбуда Бурджи си беше запалил една пурета „Кохиба“. Знам, че изобщо не понася пуретите, но пък от друга страна намира, че те изглеждат далеч по-елегантно в сравнение с цигарите. Когато никой не го гледа, пафка „Ернте 23“.

— Люспичке, Филип не носеше ли „Бриони“?

— Мммххх.

— Това е крайно болезнено, Кукличке. — Бурджи изкривява от болка лицето си. — Наистина е страшно болезнено. Искам да кажа, че костюмите би могъл да хвърли, люспичке, но едва ли някога би ти го простил.

Ха! Правилно ли чувам? Какво означава в случая да ми прости?

— Какво означава в случая да ми прости?

— Миличка, по отношение на колите, костюмите и пишките си мъжете са изключително чувствителни. Не, кукличке, този път си отишла твърде надалеч. Оценявам склонността ти към драматизиране на ситуацията, а пък ти знаеш, че всъщност аз винаги съм те подценявал. Също и тогава, малко преди Коледа…

— Бурджи, чуй ме!

— … когато три дена те крих у дома — между другото с цялата ти екипировка за ски, за да стане така, че Филип да повярва, че си заминала без него за Сент Мориц.

— Бурджи, престани, защото аз всъщност…

— И този път няма да те оставя, Кукличке. Но ако бях на мястото на Филип… искам да кажа, че ако това бяха моите костюми „Бриони“… Все пак не забравяй, че по свой си начин аз също съм мъж. Не, този път, люспичке, наистина се боя, че веднъж завинаги си го изгубила. Никой не би позволил така да се държат с него.

Бурджи въздиша дълбоко и ме поглежда загрижено. Въобразявам ли си, или не? Какво всъщност се случва тук?

— Ума ли си изгубил? Държиш се така, сякаш аз в някакъв безпричинен пристъп на вандализъм съм унищожила целия гардероб на Филип. Какво значи „той никога няма да ти прости“? Че на мен ми е все тая дали ще ми прости, или не!

Винаги когато се разлютя, почвам да говоря прекалено високо. Наследство от майка ми, която по тоя начин споделяше с цялото съседство проблемите, които имаше да разрешава с баща ми.

Госпожа Рьобен, чиято къща бе отляво на нашата, дори веднъж се оплака на майка ми. И то защото майка ми така крещяла, та при тоя шум госпожа Рьобен не смогвала да чуе отговорите на баща ми. Та явно майка ми си нямала представа колко е незадоволително, когато при кавга можеш да доловиш само половината от нещата.

— Аз съм тази, която никога не би простила! — продължих аз тирадата си. — И какво означава „загубила си го завинаги“? Разбира се, че съм се отървала от него! И знаеш ли защо? Защото не го искам повече! Чашата преля! В края на краищата и аз имам гордост!!!

— Ама откъде така изневиделица? Това е било изненада за Филип.

Това ме довърши. И много ме обиди. За какво са приятелите? Във всеки случай не и за да те критикуват! И то съвсем не в такъв емоционално заплетен момент.

Буркхард Гинстер никога не е имал отношение към типично мъжкото поведение. Защо го прави тъкмо сега?

Бурджи върти пръстена с печат на ръката си.

— Кажи ми, Буркхард, защо носиш пръстен с печат?

— Как пък ти дойде точно това на ум?

— Отговори, моля те. Та ти нямаш нищо аристократично. Или бъркам?

— Човек никога не може да знае такива неща.

— Според мен е пълна излагация да носиш пръстен с печат и в същото време да нямаш нищо аристократично в рода си.

— Кукличке, разбирам, че си ми обидена.

— Не съм.

— Щом сме приятели, трябва да си казваме истината, нали?

— И защо трябва да започнем с това точно днес?

Сега пък Бурджи се обиди. Тутакси ми стана мъчно за него.

— Бурджи, извинявай, обаче ми е необходимо малко време, за да дойда на себе си. Дай ми една от твоите отвратителни пурети и ми обещай, че ще ми позволиш да си отворя устата едва след като съм изпушила докрай тази гадост.

Усетих приятен световъртеж. Спрях да пуша преди две години, но сега ми се стори, че е дошъл точният момент да започна отново.

Какво всъщност се случваше?

Коя е тази мизерна немска комедия, която никога не би имала шанса да бъде пусната по кината, която гледам в момента?

Двама души стоят на паркинг край магистралата, единият изглежда като хомосексуален вълнист папагал, другата като раздърпан талисман, който едва ли е в състояние да донесе късмет комуто и да било. Той е в кимоно с най-новите маратонки „Найки“, а в косата му има затъкнати черни слънчеви очила „Персол“. Тя е в дънки и синя тениска с щампосани цветя. Тя харесва тези цветя, тъй като й напомнят за минали времена, които тя, особено пък в момента, смята за по-добри.

Подутите си от рев очи тя крие зад лилави слънчеви очила, а пък спускащата й се под раменете коса се къдри на най-невъзможните места. В скута й е положило глава едно много, ама много отвратително куче, което от време на време въздиша дълбоко. Няма и десет метра по-надалеч от тях е паркирал огромен камион, на който виси табелка „Нощ и ден те мъкна с мен!“

Световъртежът ми, предизвикан от пуретата, се увеличава, а аз се замислям кой ли би изиграл ролята ми точно в тия дрехи. В международен мащаб бих казала: Джулия Робъртс. А може и Камерън Диас.

Въпреки че бях потресена, когато разбрах, че Джулия Робъртс например страда от липса на истински любовен живот. Отказа да се омъжи за годеника си Кийфър Съдерланд, когото аз и бездруго не намирам за особено атрактивен, защото ден преди сватбата — само ден преди това! — той й бил изневерил. Освен това веднъж беше разказала, че мъжете не смеят да я заговарят само защото е Джулия Робъртс.

Феномен, от който аз за съжаление не страдам.

А пък Камерън Диас се беше оплакала, че правела твърде малко секс с приятеля си. Беше го казала пред „Бунте“. За мен това прозвуча като облекчение. Искам да кажа — представете си само, че сте Камерън Диас и се чукате само веднъж в месеца. В такъв случай си казвате, че, ох, даже и да не сте Камерън Диас, се чувствате стотици хиляди пъти по-добре.

На национално ниво най-лошото би било, ако моята роля се изпълни от Вероника Ферес. Или пък — също лошо предложение — от Мариеле Милович. Тъй като с нея биха могли да се идентифицират всички банално нормални жени. А коя жена би искала с нея да се идентифицират всички банално нормални жени?

Що се отнася до ролята на Бурджи, в международен мащаб тя може да бъде изпълнена само от Рупърт Еверет. Страхотен е! Просто е неотразим, особено в „Сватбата на моя най-добър приятел“, когато казва: „Името ми е Бонд. Джейн Бонд.“^[1]

В мръснишката физиономийка на Филип фон Бюлов може да се въплъти някой от немските мимове, например онзи отвратителен Матю Кариер или пък противният Клаус Льович. Бенте Йохансон би могла да бъде изиграна от тъпата Рийман. Тогава поне зрителят веднага ще разбере, че си има работа с ясно определен отрицателен герой.

О, Божичко! Как се случи така, че попаднах в тази блудкава комедия, разбиваща живота ми? Какво толкова грешно съм сторила?

За съжаление принадлежа към жените, които винаги търсят грешките първо у себе си. Ако бях феята, която съобщава времето по Pro 7, всеки път щях да се извинявам за приближаващата буря, за която се налага да предупредя. Ако бях експерт при годишните контролни прегледи на автомобилите, от сутрин до вечер щях да моля за извинение, задето съм открила ръждясали части. Ужасно е: ако някой ме блъсне на улицата, аз измърморвам едно „пардон“. Ако някой не разбере вица, който разказвам, тутакси си казвам, че вицът сигурно не струва. Ако някой не хареса яденето ми, си казвам, че съм лоша готвачка. Ако някой не ме хареса, съм сигурна, че съм пълна отврат.

Дали всичкото това не ми е заложено генетично?

Или за разлика от мъжете, жените имат в повече една хромозома, носеща името „сори, бейби“^[2]?

Да, отдавна открих този факт и въпреки това и до днес не съм успяла да променя нищичко: грешката на жените е, че се чувстват виновни. Грешката на мъжете е, че за нищо не се чувстват виновни.

Убедена съм, че светът революционно би се подобрил, ако в бъдеще родителите забранят на дъщерите си да произнасят думите „извинявай“, „прости“ и „много съжалявам, ясно е, че всичко това беше по моя вина.“