Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (19)

6:59

Излизам на магистралата. Отляво и отдясно малки семейни градинки. Започва прекрасен слънчев ден. Хладният вятър вее право в лицето ми, роши нежно косата ми по същия начин, по който някога баща ми несръчно показваше колко много ме обича.

Радио „Берлин“ пуска Just the two of us^[1] на Бил Уитърс:

Darling, when the morning comes

And I see the morning sun

I want to be the one with you

Just the two of us

We can make it if we try

Just the two of us

You and I.

Сещам се за Том Биспинг, който ме напусна, когато бях на седемнайсет. Тогава изобщо не очаквах, че ще мога да преживея удара, нанесен ми от съдбата. Часове наред слушах само тази песен, тъй като тя беше нашата песен, защото особено много болеше, когато слушах точно тази песен и защото, когато си на седемнайсет и страдаш от любовна мъка, правиш всичко възможно страданието да бъде колкото се може по-голямо.

Good things might come to those who wait

Not to those who wait too late

We got to go for all we know.

Сега съм вече почти на трийсет и две. А сърцето ми все още си няма защита и е все така ранимо.

To make those rainbows in my mind

When I think of you some time.

Продължавам да усещам същата силна болка.

Както първия път.

Лятна утрин в кабрио.

Любовта отново остана някъде зад мен.

Нямам никаква представа накъде да тръгна.