Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (18)

6:50

Минавам покрай Пренлауерберг в посока към магистралата.

Една госпожа Никой пътува в посока Ничия земя.

Някъде в Берлин-Мите, в един много моден напоследък бутик, наречен „Сладък живот“, виси пурпурно червена вечерна рокля с гол гръб почти до дупето. Платът е пронизан от златиста нишка, пасваща перфектно на косите ми с цвят на кестен, на тъмните ми очи и златните сандалки, които са отзад в багажника. Роклята на мечтите ми ще трябва мъничко да се поскъси, няма как, свикнала съм на тази операция при ниския си ръст. Но от друга страна, и на ханша ще трябва да се отнемат към два сантиметра, за да се стесни малко — точно това все още не ми се беше случвало.

— Можеш да я вземеш в събота следобед — беше казал продавачът. След което изчурулика: — О, шери, все едно къде ще отидеш с нея, бъди сигурна, че ще си най-хубавата.

Исках утре наистина да съм така хубава, както никога досега. Исках да подхвърчам над червения килим. Исках Филип да бъде особено горд с мен. Исках Борис Бекер да ме притисне в някой килер, Клаудия Шифер, само като ме погледне, да се оттегли засрамена в гримьорната си, Джордж Клуни да пита организаторите за телефонния ми номер, а тъпата коза Бенте Йохансон да се върне завинаги в Швеция, където всяка сутрин с изкривено лице заедно с Маргарете Шрайнемакерс^[1] да тича през Ардените.

Филип, и това трябва да го призная, никога не ми е показвал, че не се гордее с мен. И когато на някое гала-събиране взема, та се изложа, причината винаги е у мен. Филип винаги ми е казвал: „Хората те обичат, защото си единственият нормален човек на всичките тия официозни събирания.“

Според мен това е напълно основателна причина, за да бъда обичана.

Неделя.

Денят на наградите „Бамби“.

И моят трийсет и втори рожден ден.

Неделя трябваше да е моят ден, а също така и да се осъществи пробивът ми като дива. Вместо това Амели Кукличката Щурм дълбоко наранена напуска света на звездите, преди някой да е забелязал колко страхотна е тя.