Илдико фон Кюрти
Сърцебиене (11)

5:58

По-късно ми се стори, че всичко това съм го знаела. Но не го знаех. Кълна се. Може да е било наивно, глуповато, идиотско, тъпо. Всичкото, взето заедно. Но аз наистина нищо не подозирах.

До този момент единственото, което исках, бе да дам един урок на Филип фон Бюлов. Исках да си тръгна, обладана от гняв, и да се върна най-вероятно в Хамбург. Исках да се чувствам изчезваща, без всъщност да съм. Исках да представя драма, без да страдам. Исках в продължение на четирийсет и осем часа да не отговарям на позвъняванията му, да се оплача на Ибо от него, след което благородно да кажа, че съм готова на помирителен разговор.

Това беше всичкото, което исках. Често го бях правила. На всеки три месеца по веднъж ме обхваща желанието за Драматични интермедии. Това поддържа огъня на любовта и прави връзката пълна с изненади. Да, имам склонност към хиперактивност, но това не означава, че имам намерението нещо да променям, просто животът ми така е много по-интересен, отколкото ако посрещам всичко с премерени реакции.

До този момент Филип фон Бюлов не ми е сторил никакво истинско зло. И ако не бях се събудила така рано, ако не бях станала, за да мога да задвижа механизма на безобидното си шоу, ако още вчера бях дала воля на яда си, ако не бяхме отишли в бар „Париж“, ако не бях пуснала онова проклето писмо до Хонка в тъпата пощенска кутия — да, тогава всичко това щеше да ми бъде спестено.