Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (9)

Глава девета
В къщата на Вещицата

А сега естествено искате да знаете какво се бе случило с Едмънд. Той изяде своя дял от вечерята, но без истинско удоволствие, защото през цялото време си мислеше за локума — а нищо друго не разваля вкуса на хубавата обикновена храна, както спомена за лоша омагьосана храна. А той бе чул и разговора, който също не му беше много приятен, тъй като все още си мислеше, че другите не му обръщат никакво внимание и се опитват да го пренебрегват. Те не правеха това, но той си го въобразяваше. После бе чул как господин Бобър им разказа за Аслан и изслуша целия план за срещата с Аслан при Каменната маса. Тогава започна много тихо да се промъква зад завесата, която висеше пред вратата. Защото при споменаването на Аслан го обзе странно и ужасно усещане, докато у другите усещането бе странно, но приятно.

Точно когато господин Бобър повтаряше думите за Адамовата плът и кръв, Едмънд тихо натисна дръжката на вратата; а точно преди господин Бобър да започне да им казва, че Бялата вещица изобщо не е човешко същество, а всъщност е полу-дух, полу-великан, Едмънд излезе навън на снега и внимателно затвори вратата зад себе си.

Не трябва да мислите, че дори тогава Едмънд е бил толкова лош, че действително е искал брат му и сестрите му да бъдат превърнати, в камък. Той просто искаше локум, искаше и да бъде принц (а по-късно и крал), а и да си върне на Питър за това, дето го нарече отвратителен. А що се отнася за това, което вещицата щеше да прави с другите, той не искаше тя да бъде особено мила с тях — във всеки случай, не и да ги поставя на едно равнище със самия него. Обаче успя да се увери или да си внуши, че вярва, че тя няма да им направи нещо много лошо. „Защото, мислеше си той, всички тези хора, които злословят по неин адрес, са и неприятели и вероятно половината от казваното не е вярно. Във всеки случай тя беше много мила с мен, много по-мила, отколкото те. Предполагам, че именно тя е законната кралица. Във всеки случай тя ще е по-добра от този ужасен Аслан!“ Поне такова оправдание за това, което върши, си изработи той наум. Оправданието обаче не беше много добро, защото дълбоко в себе си той всъщност знаеше, че Бялата вещица е лоша и жестока.

Първото нещо, което осъзна, когато излезе навън и видя, че навсякъде наоколо пада сняг, бе, че е оставил палтото си в къщата на бобрите. Разбира се, вече нямаше никаква възможност да се върне и си го вземе. Следващото, което разбра, бе, че дневната светлина е почти изчезнала, тъй като, когато седнаха да ядат, беше почти три часът, а зимните дни са къси. Той не бе предвидил това, но трябваше да намери най-добрия изход от положението. Затова вдигна яката си и се затътри по замръзналия бент (за щастие не бе толкова хлъзгаво, откакто бе навалял сняг) към далечния бряг на реката.

Стана още по-лошо, когато стигна далечния бряг. С всеки миг ставаше все по-тъмно, снежинките се вихреха наоколо, така че едва виждаше на три крачки пред себе си. При това нямаше и никакъв път. Той непрекъснато затъваше в дълбоки снежни преспи, плъзгаше се по замръзнали локви, препъваше се в паднали дървета, пързаляше се по стръмни брегове, като си жулеше глезените в камъните, докато се измокри, измръзна и се натърти целият. Тишината и самотата бяха страшни. Всъщност аз наистина мисля, че той би се отказал от цялата тая работа и би се върнал, и би си признал, би се сдобрил с останалите, ако не си казваше: „Когато стана крал на Нарния, първото нещо, което ще направя, ще бъдат няколко прилични пътя“. И естествено това го караше да си мисли как ще бъде крал и за всички други неща, които би направил, от което доста се ободри. Тъкмо бе намислил какъв дворец и колко коли ще има, как ще има собствено кино и къде ще минават главните железопътни линии, какви закони ще създаде срещу бобрите и бентовете и добавяше последните подробности в плана си как да постави Питър на мястото му, когато времето се промени. Отначало спря снегът. После излезе вятър и стана пронизващо студено. Накрая облаците изчезнаха и се появи луната. Беше пълнолуние, луната така блестеше върху снега, че всичко светна почти като през деня — единствено сенките смущаваха.

Той не би намерил никога пътя, ако, когато стигна до другата река, не бе изгряла луната — спомняте си, че бе видял (при пристигането си у бобрите) една по-малка река, която се вливаше в голямата по-надолу. Сега стигна до нея, обърна се и тръгна срещу течението й. Но малката долина, през която тя минаваше, беше много по-стръмна и камениста от тази, от която току-що бе излязъл, и бе обрасла с повече храсти, така че той изобщо не би могъл да се оправи, ако беше тъмно. Дори и сега се измокри целият, защото трябваше да се провира под клоните, от които върху гърба му се свличаше огромно количество сняг. И всеки път, когато ставаше това, той все повече и повече си мислеше колко мрази Питър, сякаш Питър беше виновен за всичко това.

Но най-после стигна до по-равно място, където долината се разширяваше. И тук, от другата страна на реката, съвсем близо до него, в средата на малка равнина между два хълма, той видя това, което вероятно беше къщата на Бялата вещица. Луната светеше по-ярко от всякога. Къщата всъщност бе малък замък. Цялата се състоеше сякаш само от кули — малки кули с дълги заострени върхове, тънки като игли. Те приличаха на огромни конусовидни шапки (каквито слагат на мързеливите в училище) или на шапки на вълшебници. Блестяха на лунната светлина, а дългите им сенки върху снега изглеждаха странни. Едмънд започна да се страхува от къщата.

Но вече бе твърде късно да мисли за връщане. Той премина реката по леда и тръгна към къщата. Всичко наоколо бе замряло, не се чуваше и звук. Дори краката му не вдигаха никакъв шум по дълбокия пресен сняг. Той продължаваше да върви, като минаваше от ъгъл на ъгъл и от куличка на куличка, за да намери входа. Стигна чак до най-отдалечената част на къщата, докато го намери. Представляваше огромна арка, но голямата желязна порта беше широко отворена.

Едмънд се промъкна до арката, надникна в двора и там видя гледка, от която сърцето му почти спря да тупти. Вътре, досами портата, осветен от лунната светлина, стоеше, свит, готов за скок, огромен лъв. И Едмънд застана в сянката на арката, като не смееше нито да върви напред, нито да се върне, а коленете му трепереха. Стоя там толкова дълго, че зъбите му щяха да затракат от студ, ако вече не тракаха от страх. Не зная колко време всъщност продължи това, но на Едмънд се стори, че минаха часове.

Най-после той започна да се чуди защо лъвът стои толкова неподвижно — не бе мръднал и на инч, откакто го съгледа. Сега Едмънд се осмели да пристъпи малко по-близо, като се стараеше да не излиза от сянката на арката. И от начина, по който бе застанал лъвът, той вече видя, че животното въобще не можеше да е гледало към него. („Ами ако вземе да си обърне главата!“ — помисли си Едмънд.) Всъщност лъвът се бе втренчил в нещо друго — в едно малко джудже, което стоеше с гръб към него, на около метър. „Аха — помисли си Едмънд, — когато той скочи върху джуджето, ще имам възможност да избягам.“ Но лъвът все така не мърдаше, не мърдаше и джуджето. И едва сега Едмънд си спомни какво бяха казали другите за Бялата вещица: че превръща хора в камък. Навярно това бе само един каменен лъв. И щом помисли това, Едмънд забеляза, че гърбът на лъва и главата му са покрити със сняг. Разбира се, че сигурно просто беше статуя! Нито едно животно няма да се остави да го покрие снегът. После много бавно, с разтуптяно сърце, което сякаш щеше да се пръсне, Едмънд се осмели да доближи лъва. Дори сега той едва ли се осмеляваше да го докосне, но най-после бързо протегна ръка и го пипна. Усети студенината на камък. Изплашила го беше една обикновена статуя!

Облекчението, което изпита, бе толкова силно, че въпреки студа изведнъж топла вълна го обля от главата до петите и в същия миг го осени твърде приятна мисъл. „Навярно, помисли си той, това е големият лъв Аслан, за когото те говореха. Тя вече го е хванала и го е превърнала в камък. И така, това е краят на всичките им хубави планове за него! Пфу! Кой се страхува от Аслан?“

Така че Едмънд стоеше там, злорадствуваше над каменния лъв и след малко направи нещо много глупаво и детинско. Извади от джоба си парченце молив и надраска мустак върху горната устна на лъва, а после — очила на очите му. След това каза:

— Ха! Глупав стар Аслан! Как ти харесва да бъдеш от камък? Ти се мислеше извънредно величествен, нали?

Но въпреки драсканиците лицето на големия каменен звяр все още изглеждаше толкова страшно, тъжно и благородно, с очи, втренчени нагоре към лунната светлина, че Едмънд всъщност не изпита особено удоволствие, че му се подиграва. Той се обърна и тръгна да прекоси двора.

Когато стигна до средата му, видя, че наоколо има безброй статуи — застанали тук и там, както стоят фигурите върху шахматната дъска, когато играта е стигнала до половината. Имаше каменни сатири, каменни вълци и мечки, лисици и рисове от камък. Имаше красиви каменни фигури, които приличаха на жени, но всъщност бяха духовете на дърветата. Видя грамадна фигура на кентавър и на крилат кон, и на дълго гъвкаво създание, което Едмънд оприличи на дракон. Всички изглеждаха толкова странно — бяха като живи, но при все това стояха, без да помръдват на ярката студена лунна светлина, затова прекосяването на двора беше много зловещо. Точно в средата стоеше огромна фигура, наподобяваща човек, но висока колкото дърво, със свирепо лице и рунтава брада и с грамадна тояга в дясната ръка. Макар и да знаеше, че това е само един каменен, а не жив гигант, на Едмънд не му беше приятно, като мина край него.

Сега видя, че от една врата в далечния край на двора струи мъждива светлина. Приближи се и стигна до няколко каменни стъпала, които водеха нагоре към отворена врата. Едмънд се качи по тях. Пред прага лежеше огромен вълк.

— Всичко е наред, всичко е наред — си повтаряше той. — Вълкът е от камък. Не може да ме нарани. — И Едмънд вдигна крак да го прескочи.

В същия миг огромното животно се изправи с настръхнала на гърба козина, отвори голяма червена уста и каза с ръмжащ глас:

— Кой е там? Кой е там? Стой мирно, страннико, и ми кажи кой си!

— С ваше разрешение, господине — каза Едмънд толкова разтреперан, че едва можеше да говори, — името ми е Едмънд и аз съм синът Адамов, когото Нейно Величество срещна в гората онзи ден. Дойдох да й донеса вестта, че брат ми и сестрите ми сега са в Нарния, съвсем наблизо, в къщата на бобрите. Тя… тя искаше да ги види.

— Ще съобщя на Нейно Величество — каза вълкът. — А в това време ти стой мирно на прага, ако държиш на живота си. — След което изчезна в къщата.

Едмънд стоеше и чакаше, пръстите го боляха от студа, а сърцето силно биеше в гърдите му. И след малко сивият вълк, Могрим, началникът на тайната полиция на Вещицата, се върна стремглаво и каза:

— Влизай! Влизай! Щастливец, любимец на кралицата — а може би не чак такъв щастливец!

И Едмънд влезе, като много се стараеше да не стъпи върху лапите на вълка.

Озова се в дълъг мрачен хол с множество колони, който бе пълен, както и двора, със статуи. Най-близко до вратата стоеше малък фавън с много тъжен израз на лицето и Едмънд нямаше как да не се почуди дали това не е приятелят на Луси. Светеше само една-единствена лампа и близо до нея седеше Бялата вещица.

— Аз дойдох, Ваше Величество — каза Едмънд, като изтича нетърпеливо напред.

— Как смееш да идваш сам? — каза вещицата със страшен глас. — Не ти ли поръчах да доведеш другите със себе си?

— Моля, Ваше Величество — каза Едмънд, — направих всичко, каквото можах. Доведох ги съвсем наблизо. Те са в къщичката на бента, нагоре по реката, с господин и госпожа Бобър.

По лицето на вещицата бавно се разля жестока усмивка.

— Само тези вести ли носиш? — попита тя.

— Не, Ваше Величество — отвърна Едмънд и започна да й разказва всичко, което бе чул, преди да напусне къщата на бобрите.

— Какво, Аслан ли? — изкрещя Кралицата. — Аслан! Вярно ли е това? Ако разбера, че ме лъжеш…

— Моля, аз само повтарям това, което те казаха — заекна Едмънд.

Но кралицата, която вече не му обръщаше внимание, плесна с ръце. Мигновено се появи същото джудже, което Едмънд бе видял първия път с нея.

— Приготви нашата шейна! — заповяда Вещицата. — Сложи хамута без звънчета.