Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (8)

Глава осма
Какво се случи след вечеря

— А сега — каза Луси, — моля ви да ни разкажете какво се е случило с господин Тумн.

— Ах, лошо — каза господин Бобър, като поклати глава. — Много, много лоша работа. Няма съмнение, че той е отведен от полицията. Научих го от една птица, която видяла как станало.

— А къде е отведен? — запита Луси.

— Когато ги видели за последен път, отправяли са се на север, а какво значи това — всички знаем.

— Не, ние не знаем — каза Сузан. Господин Бобър поклати глава много унило.

— Страхувам се, но това значи, че са го отвели в нейната къща.

— Но какво ще му сторят те? — изпъшка Луси.

— Ами — каза господин Бобър — не може да се каже точно и със сигурност. Но не са много тези, които са излизали, след като са били веднъж вкарани вътре. Статуи. Говори се, че там е пълно със статуи — в двора, по стълбите, в хола. Хора — той замълча и потръпна, — които тя е превърнала в камък.

— Но, господин Бобър — каза Луси, — не можем ли, искам да кажа, ние трябва да направим нещо, за да го спасим. Ужасно е и за това съм виновна аз.

— Не се и съмнявам, скъпа, че ако можехте, бихте го спасили — каза госпожа Бобър, — но няма никакъв начин, по който да влезете там против волята й и излезете живи.

— А не можем ли да измислим някаква хитрост? — попита Питър. — Например, не можем ли да се преоблечем някак си, или да се престорим, че сме… о, амбулантни търговци или нещо подобно… или пък да я следим, докато излезе… или… и, дявол да го вземе, трябва да има някакъв начин. Този фавън е спасил сестра ни, като се е изложил на риск, господин Бобър. Ние не можем просто да го оставим да бъде… да бъде… да му направят това.

— Няма смисъл, сине Адамов — каза господин Бобър, — никакъв смисъл няма да опитваш ти, от всички хора точно ти. Не сега, когато Аслан е потеглил…

— О, да! Разкажи ни за Аслан! — казаха едновременно няколко гласа, защото отново ги обхвана онова странно чувство като при първите признаци на пролетта, като при съобщаване на много добри новини.

— Кой е Аслан? — попита Сузан.

— Аслан ли? — каза господин Бобър. — Нима не знаете? Той е кралят. Той е господарят на цялата гора, но не е често тук, както разбирате. Не е бил по мое време, нито по времето на баща ми. Но до нас достигна новината, че той се е върнал. В този миг се намира в Нарния. Той ще се разправи хубаво с Бялата вещица. И той, а не вие, ще спаси господин Тумн.

— Няма ли тя да превърне и него в камък? — попита Едмънд.

— Господ да те поживи, сине Адамов, как можеш да говориш така! — отговори господин Бобър, като избухна в смях. — Него да превърне в камък! Най-многото, което тя може да стори, и повече от това, което очаквам аз от нея, е да се удържи на краката си и да го погледне в лицето. Не, не. Той ще сложи всичко в ред, както е казано в една стара песен от нашия край:

Лошото добро ще стане,

щом Аслан пред нас застане.

Изреве ли страховито,

ще ни свършат и бедите,

разлюлей ли буйни гриви,

зимата ще си отива.

Своите зъби щом оголи,

ще настъпи светла пролет.

— Всичко ще разберете, като го видите.

— Ще го видим ли? — попита Сузан.

— Да, дъще Евина, нали затова ви доведох тук. Ще ви заведа до мястото, където ще го срещнете — каза господин Бобър.

— А той, той човек ли е? — попита Луси.

— Аслан да е човек? — отвърна господин Бобър строго. — Разбира се, че не. Нали ви казвам, че той е кралят на гората и синът на Великия император отвъд морето. Нима не знаете кой е господарят на животните? Аслан е лъв, Лъвът, Великият лъв.

— О-о-о! — каза Сузан. — А аз си помислих, че е човек. Безопасен ли е? Срещата с лъв ще ме направи доста неспокойна!

— Положително, мила, не грешиш — каза госпожа Бобър. — Ако има някой, който може да се изправи пред Аслан, без да му треперят краката, той е или ненадминат храбрец, или пък просто глупак.

— Значи Аслан не е безопасен? — попита Луси.

— Безопасен ли? — каза господин Бобър. — Не чувате ли какво ви обяснява госпожа Бобър. Кой твърди, че е безопасен? Разбира се, че не е безопасен. Но той е добър. Той е кралят, казвам ви.

— С нетърпение чакам да го видя — каза Питър, — та макар и да се изплаша, когато настъпи решителният момент.

— Правилно, сине Адамов! — каза господин Бобър, като удари с лапа по масата, така че чашите и чиниите издрънчаха. — Ти наистина ще го видиш. Съобщено бе, че, ако можете, трябва да се срещнете с него утре при Каменната маса.

— Къде е това? — попита Луси.

— Аз ще ви покажа — каза господин Бобър. — Надолу по реката е, далечко оттук. Ще ви заведа дотам.

— А през това време какво ще стане с бедния господин Тумн? — попита Луси.

— Най-бързият начин да му помогнете е да се срещнете с Аслан — каза господин Бобър. — Щом го спечелим на наша страна, можем да започнем да правим нещо. Не че нямаме нужда и от вас. Защото има и една друга стара песен, според която, когато плът и кръв Адамова седне в трона на Каир Паравел, лошите времена ще свършат. И така, нещата вече се приближават към края си, след като Той дойде и вие дойдохте. Чували сме, че Аслан е идвал по нашите места и преди — отдавна, никой не знае кога. Но досега никога не е имало някой от вашата раса.

— Това е, което не разбирам, господин Бобър — каза Питър. — Самата вещица не е ли човек?

— Тъкмо в това тя иска да повярваме — отвърна господин Бобър — и това е основанието й да претендира да бъде кралица. Но тя не е дъщеря на Ева. Тя е потомка на първата жена на вашия баща Адам (тук господин Бобър се поклони) — на онази, която наричат Лилит. Тя е дух. Това е единият й род. А по другия е потомка на великаните. Не, не, във Вещицата няма и капка истинска човешка кръв.

— И затова тя е толкова лоша, господин Бобър — каза госпожа Бобър.

— Напълно вярно, госпожо Бобър — отвърна той. — За човешките същества могат да съществуват две мнения (нямам никакво намерение да обиждам присъствуващите тук). Но не може да има две мнения за неща, които приличат на човешки същества, а не са.

— Срещала съм и добри джуджета — каза госпожа Бобър.

— Аз също, щом стана дума за това — отвърна съпругът й. — Но съвсем малко, и то тъкмо тези, които най-малко приличат на хора. Но, изобщо, вслушайте се в съвета ми: срещнете ли нещо, което ще стане човек, но още не е, или някога е било човек, а сега не е, или трябва да е човек, а не е, отваряйте си очите и се огледайте за брадвичката си. По тези причини Вещицата е винаги нащрек дали ще се появят човешки същества в Нарния. Тя ви е дебнала в продължение на много години и ако знаеше, че тук има четирима от вас, щеше да бъде още по-опасна.

— Но какво общо има това с нас? — попита Питър.

— Поради друго едно предсказание — каза господин Бобър. — Долу, в Каир Паравел — това е замъкът на морския бряг, долу, при устието на тази река, който трябваше да бъде столицата на цялата страна, ако всичко беше наред, — долу в Каир Паравел има четири трона и в Нарния от незапомнени времена има поверие, че когато двама сина Адамови и две дъщери Евини седнат на тези четири трона, ще настъпи краят не само на господството на Бялата вещица, но и на живота й. Ето затова ние трябваше да вървим толкова предпазливо — ако тя узнае за вас четиримата, животът ви не би струвал и едно помръдване на моите мустаци.

Децата слушаха господин Бобър с такова внимание, че дълго време не забелязваха нищо друго. После, когато след последните думи за миг настъпи тишина, Луси изведнъж каза:

— Слушайте, къде е Едмънд?

Настъпи ужасно мълчание, след което всички започнаха да се питат: „Кой последен го видя? Откога го няма? Да не е излязъл?“ И после всички се втурнаха към вратата и погледнаха навън. Снегът се сипеше нагъсто и безспирно, зеленият лед на езерото беше изчезнал под дебело бяло одеяло, а от мястото на малката къща в средата на бента едва можеха да се видят двата бряга. Децата излязоха, като затъваха почти до колене в мекия прясно навалял сняг и обиколиха къщата.

— Едмънд! Едмънд! — викаха те до прегракване.

Но тихо падащият сняг сякаш заглушаваше гласовете им, та дори и ехо нямаше в отговор.

— Какъв ужас! — каза Сузан, когато най-сетне се върнаха отчаяни. — О, как ми се иска никога да не бяхме идвали тук!

— Какво, за бога, ще правим сега, господин Бобър? — каза Питър.

— Да правим ли? — каза господин Бобър, който вече обуваше ботушите си за сняг. — Какво да правим? Трябва веднага да тръгваме. Нямаме време за губене!

— По-добре да се разделим на четири групи — каза Питър — и всяка да тръгне в различна посока. Който го намери, трябва веднага да се върне тук и…

— Групи за търсене ли, сине Адамов? — каза господин Бобър. — За какво?

— Как за какво, да търсим Едмънд, разбира се!

— Няма смисъл да го търсим — каза господин Бобър.

— Какво искате да кажете? — попита Сузан. — Той не може да е много далеч. И ние трябва да го намерим. Какво искахте да кажете с това, че няма смисъл да го търсим?

— Причината, поради която няма смисъл да го търсим — каза господин Бобър, — е, че ние вече знаем къде е отишъл.

Всички се втренчиха учудено.

— Не разбирате ли? — каза господин Бобър. — Той е отишъл при нея, при Бялата вещица, предал е всички ни.

— Наистина… о, сигурен ли сте? — каза Сузан. — Не може да го е направил.

— Не може ли? — каза господин Бобър, като изгледа много сериозно трите деца и всичко, което искаха да кажат, замря на устните им, тъй като изведнъж всеки почувствува в себе си съвсем сигурно, че Едмънд е направил точно това.

— Но той знае ли пътя? — каза Питър.

— Бил ли е той в тази страна преди? — попита господин Бобър. — Бил ли е някога тук сам?

— Да — отвърна Луси шепнешком. — Боя се, че е бил.

— А разказвал ли ви е какво е правил и с кого се е срещал?

— О, не, не е — каза Луси.

— Тогава, запомнете думите ми — каза господин Бобър. — Той вече е срещал Бялата вещица, на нейна страна е и му е било обяснено къде живее тя. Досега не исках да го споменавам (защото е ваш брат и не само за това), но в мига, когато видях този ваш брат, си казах: „предател“. Той имаше вид на човек, който е бил с Вещицата и е ял от нейната храна. Винаги можеш да ги познаеш, ако си живял дълго в Нарния; има нещо в очите им.

— Все пак — каза Питър с доста задавен глас, — ние все пак трябва да вървим да го потърсим. В края на краищата той ни е брат, дори да се държи отвратително. Пък и е само едно дете.

— Да отидете в къщата на Вещицата? — каза госпожа Бобър. — Не разбирате ли, че единственият начин да спасите него или самите себе си е да стоите по-далеч от нея?

— Какво искате да кажете? — попита Луси.

— Ами, нейната главна цел е да хване четирима ви — тя непрекъснато мисли за тези четири трона в Каир Паравел. Щом веднъж и четиримата влезете в къщата й, нейната работа ще бъде свършена — и ще се появят четири нови статуи в колекцията й, преди да имате време да продумате. Но тя ще го държи жив дотогава, докато има само него, защото ще иска да го използува за примамка — като въдица, с която да хване и вас, останалите.

— О, никой ли не може да ни помогне? — въздъхна Луси.

— Единствено Аслан — каза господин Бобър. — Трябва да отидем и да се срещнем с него. Той е единствената ни възможност сега.

— Струва ми се, мили мои — каза госпожа Бобър, — че е много важно да знаем точно кога се е измъкнал. Той може да й каже само толкова, колкото е чул тук. Например, бяхме ли започнали да говорим за Аслан, преди да е излязъл? Ако не сме били, може би ще успеем, защото тя няма да знае, че Аслан е дошъл в Нарния или че ние ще се срещаме с него, и ще бъде изненадана поне за това.

— Не си спомням дали беше тук, когато говорехме да Аслан — започна Питър, но Луси го прекъсна.

— О, да, беше — каза тя отчаяно. — Не помниш ли, че той попита дали Вещицата не може да превърне в камък и Аслан?

— Така беше, по дяволите — каза Питър. — Точно такова нещо може да каже той.

— Става все по-лошо и по-лошо — каза господин Бобър, — а следващото е дали той беше тук, когато ви казах, че мястото на срещата с Аслан е Каменната маса?

Никой не знаеше отговора на този въпрос.

— Защото, ако е бил тук — продължи господин Бобър, — тогава тя просто ще тръгне в същата посока с шейната си, ще застане между нас и Каменната маса и ще ни хване по пътя ни нататък. Всъщност ще бъдем отрязани от Аслан.

— Но това не е първото, което тя ще направи — обади се госпожа Бобър, — поне доколкото я познавам. В мига, когато Едмънд й каже, че ние всички сме тук, тя ще тръгне веднага, за да ни хване още тази нощ, и ако той е тръгнал оттук преди около половин час, тя ще бъде тук след двадесетина минути.

— Права сте, госпожо Бобър — каза съпругът й. — Ние всички трябва да се махаме оттук. Няма секунда за губене.