Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (7)

Глава седма
Един ден с бобрите

Докато двете момчета шепнеха отзад, момичетата неочаквано извикаха:

— О! — и спряха.

— Червеношийката! — извика Луси. — Червеношийката отлетя нанякъде.

Да, така беше — птицата не се виждаше никъде.

— А сега какво ще правим? — каза Едмънд, като хвърли към Питър поглед, който сякаш говореше: „Нали ти казах!“

— Шт! Гледайте! — каза Сузан.

— Какво? — попита Питър.

— Нещо се движи между дърветата, ей там, вляво.

Всички се взряха втренчено, обзети от неприятно чувство.

— Ето го, отново се движи — каза след малко Сузан.

— Сега и аз го видях — каза Питър. — Още е там. Току-що отиде зад голямото дърво.

— Какво е? — попита Луси, като с всички сили се опитваше гласът й да звучи спокойно.

— Каквото и да е — каза Питър, — то ни преследва. И е нещо, което не желае да бъде видяно.

— Хайде да си отиваме вкъщи! — каза Сузан. И макар че никой не го изрече на глас, изведнъж всички осъзнаха това, което Едмънд беше прошепнал на Питър в края на предишната глава. Бяха се загубили.

— На какво прилича това нещо? — запита Луси.

— Някакво животно — каза Сузан и след малко извика: — Гледайте! Гледайте! Бързо! Ето го там.

Този път всички го видяха: иззад едно дърво към тях надникна мустакато и космато лице. Но този път то не се дръпна веднага назад, а сложи лапичка на муцунката си така, както човек слага пръст на устата си, когато иска да каже някому да пази тишина. След това животното отново изчезна. Децата стояха, затаили дъх.

Миг по-късно непознатият се показа иззад дървото, огледа се на всички страни, сякаш се страхуваше, че някой гледа, каза „Шт!“ и им направи знак да отидат при него в гъсталака, където стоеше, и изчезна отново.

— Знам какво е това — каза Питър, — това е бобър. Видях му опашката.

— Той иска да отидем при него — обади се Сузан — и ни предупреждава да не вдигаме шум.

— Знам — каза Питър. — Въпросът е трябва ли да го следваме, или не. Ти какво мислиш, Лу?

— Мисля, че е добър бобър — каза Луси.

— Да, но откъде да сме сигурни? — каза Едмънд.

— Защо да не рискуваме? — рече Сузан. — Искам да кажа, че няма смисъл просто да стоим тук, пък и усещам, че съм гладна.

В този миг бобърът отново показа главата си иззад дървото и им кимна настойчиво.

— Хайде! — каза Питър. — Да опитаме. Вървете близо един до друг. Би трябвало да можем да се справим с един бобър, ако се окаже враг.

И така, децата се скупчиха, отидоха при дървото, след това зад него и там наистина намериха бобъра. Но той продължи да отстъпва назад, като им прошепна с дрезгав плътен глас:

— По-насам, елате още по-насам. Право тук. На открито не сме в безопасност!

Чак когато ги заведе до едно тъмно място, където четири дървета растяха толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха, а под краката си виждаха кафявата земя, покрита с борови иглички, защото тук не можеше да падне никакъв сняг, бобърът започна да им говори.

— Вие сте синове на Адам и дъщери на Ева, нали? — попита той.

— Да, няколко от децата им — отвърна Питър.

— Ш-ш-шт! — каза бобърът. — Моля, не толкова високо. Дори тук не сме в безопасност.

— От кого се страхувате? — каза Питър. — Тук няма никой друг освен нас.

— Има дървета — каза бобърът. — Те винаги слушат. Повечето от тях са на наша страна, но има и дървета, които ще ни предадат на нея, вие знаете за кого говоря — и той поклати няколко пъти глава.

— Щом ще говорим за страни — каза Едмънд, — откъде да сме сигурни, че си ни приятел?

— Не искаме да ви обидим, господин Бобър — допълни Питър, — но вие разбирате, че сме чужденци.

— Съвсем правилно, съвсем правилно! — каза бобърът. — Ето го моето доказателство. — С тези думи той им подаде нещо малко и бяло.

Всички го изгледаха учудено, но изведнъж Луси извика:

— О, разбира се. Това е моята кърпичка, която дадох на клетия господин Тумн.

— Точно така — каза бобърът. — Клетникът беше подушил нещо за ареста и преди наистина да го арестуват, ми даде това. Каза ми, че ако му се случи нещо, трябва да ви посрещна тук и да ви отведа до… — Тук гласът на бобъра заглъхна и той поклати тайнствено два-три пъти глава. След това им даде знак да се приближат колкото се може по-близо до него, така че мустаците му гъделичкаха лицата им, и добави шепнешком:

— Говори се, че Аслан е потеглил, дори може би вече се е приземил.

И точно тогава се случи много чудно нещо.

Децата знаеха кой е Аслан толкова, колкото и ти знаеш; но в мига, когато бобърът изрече тези думи, всеки почувствува съвсем различни неща. Може би някога ти се е случвало насън някой да каже нещо, което ти не разбираш, но в съня ти се струва, като че това нещо има огромно значение — или нещо ужасно, което превръща съня ти в кошмар, или пък нещо приятно, нещо твърде приятно, за да се изрази с думи, което прави съня ти толкова красив, че го помниш през целия си живот и винаги желаеш да сънуваш отново същия сън. Сега бе така. Като се спомена името „Аслан“, всяко от децата усети, че нещо подскочи в него. Едмънд усети, че го обзема някакъв тайнствен ужас. Питър се почувствува изведнъж храбър и готов за всякакви приключения. Сузан пък имаше чувството, че край нея се разнасят тънки благоухания или някаква прекрасна мелодия. А Луси изпита усещането, каквото изпитваш, когато се събудиш рано и изведнъж си спомниш, че е началото на ваканцията или началото на лятото.

— Ами господин Тумн? — попита Луси. — Къде е той?

— Ш-ш-шт! — каза бобърът. — Не тук! Трябва да ви заведа някъде, където можем истински да си поговорим, а и да вечеряме.

Единствено на Едмънд му бе все още трудно да повярва на бобъра, но на всички, включително и на Едмънд, бе много приятно да чуят думата „вечеря“. Затова енергично следваха новия си приятел, който ги водеше удивително бързо, все през най-гъстите места на гората, вече повече от час. Всички се чувствуваха много уморени и много гладни, когато изведнъж дърветата пред тях започнаха да оредяват, а пътеката се заспуска стръмно надолу. Миг след това те излязоха под открито небе (слънцето все още светеше) и се озоваха пред чудно хубава гледка.

Бяха застанали на склона към стръмна и тясна долина, през която течеше, или поне щеше да тече, ако не бе замръзнала, доста голяма река. Точно под тях имаше бент, построен на реката. Като го видяха, всички изведнъж си спомниха, че, разбира се, бобрите винаги правят такива бентове и бяха съвсем сигурни, че този го е направил господин Бобъра. Забелязаха също, че сега на лицето му се бе появило скромно изражение — изражение, каквото имат хора, когато посетиш отглеждана от тях градина, или четеш разказ, който те са написали. Така че думите на Сузан „О, какъв хубав бент!“ бяха просто от учтивост. Този път господин Бобъра не каза „Шт!“, а само „Дребна работа! Дребна работа! А не е и завършен!“

Над бента трябваше да има дълбок вир, но сега, разбира се, той представляваше равна повърхност от тъмнозелен лед. А под бента, доста по-надолу, имаше още лед, но той бе не гладък, а замръзнал на пенести вълни, както водата се е спускала надолу в мига, когато е сковал ледът. А там, където водата се е процеждала или е пробивала през бента, се беше получила блестяща стена от ледени висулки, сякаш тази страна на бента бе покрита цялата с цветя, венци и гирлянди, направени от чиста захар. А в средата се издигаше, отчасти върху бента, смешна малка къщичка, която доста приличаше на огромен пчелен кошер, и от една дупка на покрива й излизаше дим, така че видеше ли го човек, особено ако е гладен, веднага започваше да мисли за готвене и огладняваше още повече.

Останалите забелязаха най-вече това, но Едмънд забеляза нещо друго. Малко по-надолу по реката се виждаше друга, по-малка рекичка, която течеше през друга, по-малка долина и се вливаше в голямата река. И като погледна към малката долина, Едмънд различи два малки хълма; бе почти сигурен, че това са същите хълмове, които му бе показала кралицата, когато се разделяха при стълба с фенера онзи ден. „А между тях“, си помисли той, „трябва да се намира дворецът й, на не повече от миля оттук.“ Едмънд си помисли за локума и за това как ще стане крал („Чудя се как ще се хареса това на Питър?“ — се запита той.) и страшни планове се завъртяха в главата му.

— Ето че пристигнахме — каза господин Бобър. — И както изглежда, госпожа Бобър ни очаква. Вървете след мен и внимавайте да не се подхлъзнете.

Бентът бе достатъчно широк, за да се върви по него, макар че (за хора) не бе много приятно място за ходене, защото бе покрит с лед, и макар че замръзналият вир от едната му страна бе наравно с него, от другата страна се спускаше стръмно към реката долу. Господин Бобър ги поведе по този път в колона по един, докато стигнаха средата, откъдето можеха да погледнат надалече, нагоре и надолу по реката. А щом стигнаха средата, вече бяха пред вратата на къщата.

— Ето ни и нас, госпожо Бобър — каза господин Бобър. — Намерих ги. Да ти представя синовете на Адам и дъщерите на Ева.

И всички влязоха вътре.

Първото нещо, което Луси забеляза, като влезе, бе някакво бръмчене и първото нещо, което видя, бе симпатична възрастна бобърка, седнала в ъгъла, с конец в уста, да шие нещо на машината, от която идваше звукът. Щом децата влязоха, тя спря работа и стана.

— Е, най-после дойдохте! — каза тя и протегна сбръчканите си стари лапички. — Най-после! Кой можеше да предполага, че ще доживея до този ден! Картофите вече врят, чайникът пее, а не се съмнявам, господин Бобър, че ще ни хванете малко риба.

— Без съмнение — отговори господин Бобър, излезе от къщата (Питър отиде с нето) и по леда на дълбокия вир стигна до малка дупка в леда, която всекидневно изсичаше със своята брадвичка. Бяха взели със себе си ведро. Господин Бобър седна кротко на ръба на дупката (изглежда, не му правеше впечатление, че е студено), погледна съсредоточено вътре, внезапно мушна лапа и преди да успееш да мигнеш, измъкна оттам една хубава пъстърва. Повтори това няколко пъти, докато натрупаха добър улов.

През това време момичетата помагаха на госпожа Бобър да напълни чайника и да сложи масата, да нареже хляба и да сложи чиниите във фурничката да се топлят, да наточи една огромна кана бира за господин Бобър от една бъчва, която стоеше в единия ъгъл на къщата, да сложи тигана, за да се стопли мазнината в него. Луси си каза, че бобрите имат много уютен малък дом, макар никак да не приличаше на пещерата на господин Тумн. Тук нямаше книги или картини и вместо легла имаше койки като в кораб, вградени в стената. От тавана висяха шунки и плитки лук, до стената имаше гумени ботуши и мушами, брадвички, ножици, лопати, мистрии и съдини за пренасяне на хоросан, рибарски въдици и мрежи, и торби. А покривката на масата, макар и съвсем чиста, бе от грубо платно.

И точно когато мазнината в тигана започна приятно да цвърти, Пи-ър и господин Бобър влязоха с рибата, която господин Бобър бе разрязал с ножа си и изчистил още вън. Можете да си представите колко хубаво миришеше току-що уловената риба, когато се пържеше, как гладните деца с нетърпение чакаха да стане и как огладняха още повече, докато господин Бобър каза:

— Вече сме почти готови.

Сузан извади от водата картофите и след това ги сложи обратно в празната тенджера да се доизцедят отстрани на печката, а през това време Луси помагаше на госпожа Бобър да разпредели пъстървата, така че след няколко минути всеки придърпа столчето си (всички столчета в къщата на бобрите бяха трикраки с изключение на специалния люлеещ се стол на госпожа Бобър край огъня) и се приготвиха да се насладят на яденето. За децата имаше кана със сметана (господин Бобър остана верен на бирата) и голяма буца тъмножълто масло в средата на масата, от което всеки си вземаше за картофите колкото си иска, и децата си мислеха, а и аз съм съгласен с тях, че нищо не може да се сравни с прясна риба, уловена преди половин час и извадена от тигана преди минута. А когато свършиха с рибата, госпожа Бобър неочаквано донесе от фурната голямо и великолепно лепкаво мармаладено руло, от което излизаше топла пара, и веднага придърпа чайника на огъня, така че докато изядоха мармаладеното руло, чаят бе вече готов за сипване. И когато изпи чая си, всеки бутна столчето си назад, за да може да се облегне на стената, и въздъхна дълбоко и доволно.

— А сега — каза господин Бобър, като отмести настрана празната си чаша и придърпа към себе си своята чаша чай, — ако почакате само да си запаля лулата и да я разгоря добре, можем да започваме работа. Снегът пак заваля — добави той, като хвърли поглед към прозореца. — Още по-добре, защото означава, че няма да имаме посетители, а ако някой е тръгнал подире ви, няма да открие никакви следи.