Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Нарния (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lion, the Witch and the Wardrobe, 1950 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александра Жулева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 52гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- bambo(2010)
Издание:
Клайв С. Луис. Лъвът, вещицата и дрешникът
Издателство „Отечество“, 1985
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Глава четвърта
Локум
— Но какво си ти? — попита кралицата отново. — Може би си някакво твърде много израснало джудже, което си е отрязало брадата?
— Не, Ваше Величество — каза Едмънд, — аз никога не съм имал брада. Аз съм момче.
— Момче! — каза тя. — Искаш да кажеш, че ти си Адамов син?
Едмънд стоеше и мълчеше. Беше вече толкова объркан, че изобщо не можа да разбере какво означава този въпрос.
— Виждам, че ти преди всичко си идиот, каквото и друго да си — каза кралицата. — Отговори ми най-после или ще загубя търпение. Ти човешко същество ли си?
— Да, Ваше Величество! — каза Едмънд.
— А как, моля, си влязъл в моите владения?
— Моля, Ваше Величество, влязох през един дрешник.
— Дрешник ли? Какво искаш да кажеш?
— Отворих една врата и просто се намерих тук, Ваше Величество — отвърна Едмънд.
— Виж ти! — каза кралицата, като говореше повече на себе си, отколкото на него. — Врата. Врата откъм света на човека! Чувала съм за такива неща. Това може да провали всичко. Но той е сам и аз лесно ще се справя с него.
Като изрече тези думи, тя се надигна и втренчи пламтящ поглед в лицето на Едмънд. В същия миг вдигна пръчката си. Едмънд бе сигурен, че тя ще направи нещо ужасно, но като че не можеше да мръдне; И точно когато се смяташе за загубен, тя като че ли промени решението си.
— Мое бедно дете — каза кралицата със съвсем променен глас, — колко ся премръзнал! Ела и седни при мен в шейната. Ще те завия с мантията си и ще си поговорим.
Едмънд никак не хареса предложението й, но не посмя да не се подчини. Качи се в шейната и седна в краката й. Тя метна края на кожената си мантия около него и го загърна.
— Може би искаш нещо топло за пиене? — попита кралицата. — Какво ще кажеш?
— Да, моля, Ваше Величество! — отвърна Едмънд, а зъбите му тракаха.
Кралицата извади изпод наметалото си едно много малко шишенце, което изглеждаше направено от мед. Сетне протегна ръка и изсипа от него капка върху снега край шейната. За миг Едмънд видя капката, блестяща като диамант, във въздуха. Щом докосна снега, се чу свистящ звук и се появи чаша, украсена с безценни камъчета, от която излизаше топла пара. Джуджето я взе веднага и я подаде на Едмънд с поклон и усмивка; усмивката му не бе много приятна. Едмънд се почувствува много по-добре, когато започна да сърба горещото питие. Подобно нещо той никога не бе вкусвал — много сладко, пенливо и гъсто като крем, то го стопли от главата до петите.
— Глупаво е, сине Адамов, да пиеш, без да ядеш — каза след малко кралицата. — Какво би желал най-много за ядене?
— Локум, Ваше Величество — каза Едмънд.
Царицата пусна друга капка от шишенцето да падне на снега и веднага се появи кръгла кутия, превързана със зелена копринена панделка. Едмънд я отвори и видя, че съдържа няколко фунта от най-хубавия локум. Всяко парче беше сладко и оставаше меко докрай. Едмънд никога не бе опитвал толкова вкусно нещо. Той вече се бе стоплил и му беше много приятно.
Докато ядеше, кралицата продължаваше да му задава въпроси. В началото Едмънд се стараеше да не забравя, че е неприлично да се говори с пълна уста, но скоро се унесе, тъй като се стараеше да натъпче колкото се може повече локум в устата си; и с всяка хапка му се искаше все повече да яде и изобщо не се попита защо кралицата го разпитва така подробно. Тя го питаше и той й разказа, че има брат и две сестри и че едната от сестрите му вече е била в Нарния и е срещнала един фавън, и че никой друг освен него, брат му и сестрите му не знае нищо за Нарния. Кралицата, изглежда, особено се заинтересува от факта, че те са четирима и често се връщаше на това.
— Ти си сигурен, че сте точно четирима? — питаше тя. — Двама сина Адамови и две Евини дъщери, ни повече, ни по-малко?
И Едмънд, с пълна с локум уста, повтаряше:
— Да, вече ви казах — като забравяше да я нарича „Ваше Величество!“, но сега тя сякаш не обръщаше внимание на това.
Най-после всичкият локум свърши и Едмънд загледа твърде втренчено празната кутия — много му се щеше тя да го попита дали не му се иска още. Навярно кралицата знаеше съвсем добре какво мисли Едмънд; на нея, за разлика от Едмънд, й беше известно, че локумът е омагьосан и че всеки, който веднъж го вкуси, ще иска още, и още, и че ако му позволят, ще продължава да яде, докато не умре. Но тя не му предложи повече, а каза:
— Сине Адамов, много ми се иска да видя твоя брат и двете ти сестри. Би ли ги довел да ме посетят?
— Ще се опитам — каза Едмънд, като не откъсваше поглед от празната кутия.
— Защото, ако дойдеш пак, като ги доведеш и тях, разбира се, ще мога да ти дам много повече локум. Сега не мога, магията действува само веднъж. А в къщата ми ще е друго.
— А защо не отидем в къщата ви сега? — каза Едмънд. Когато в началото се качи в шейната, той се страхуваше, че тя може да отпътува с него към някое непознато място, от което той не ще може да се върне. Но сега беше забравил този си страх.
— Чудесна е къщата ми — каза кралицата. — Сигурна съм, че ще ти хареса. Има стаи, целите пълни с локум, и — нещо повече — аз нямам деца. Искам да отгледам едно хубаво момче като принц и когато умра, то да стане крал на Нарния. Като принц, то ще носи златна корона и по цял ден ще яде локум. А ти си най-умният и най-хубавият млад мъж, когото съм срещала. Мисля, че бих желала да направя теб този принц — някой ден, когато доведеш другите да ме посетят.
— А защо не сега? — попита Едмънд. Лицето му беше силно зачервено, а устата и пръстите на ръцете му лепнеха. Той не изглеждаше нито умен, нито хубав, каквото и да казваше кралицата.
— Но ако сега те заведа там — каза тя, — няма да видя брат ти и сестрите ти. Аз много искам да се запозная с твоите очарователни роднини. Ти ще бъдеш принц, по-късно крал, това се разбира от само себе си. Но трябва да имаш придворни и благородници. Ще направя брат ти херцог, а сестрите ти херцогини.
— Те не представляват кой знае какво — каза Едмънд, — а и аз винаги бих могъл да ги доведа някой друг път.
— О, но щом се озовеш в къщата ми — каза кралицата, — ти съвсем ще ги забравиш. Ще се забавляваш толкова, че няма да имаш желание да ходиш да ги довеждаш. Не. Ти трябва да се върнеш в твоята страна сега и да дойдеш при мен друг ден, с тях, разбираш ли! Няма смисъл да идваш без тях.
— Но аз дори не зная пътя назад към моята страна — умолително каза Едмънд.
— Лесно е — отговори кралицата. — Виждаш ли онзи фенер? — Тя посочи с пръчката си и Едмънд се обърна и видя същия стълб с фенера, под който Луси бе срещнала фавъна. — Право нататък, отвъд него е пътят към света на хората. А сега погледни на другата страна — при тези думи тя показа в противоположната посока — и ми кажи виждаш ли два малки хълма, които се издигат над дърветата.
— Струва ми се, че ги виждам — каза Едмънд.
— Е, моята къща е между тези два хълма. Така че следващия път като дойдеш, ще трябва само да намериш стълба с фенера, да потърсиш тези два хълма и да тръгнеш през гората, докато стигнеш къщата ми. Но помни — трябва да доведеш другите със себе си. Мога много да ти се ядосам, ако дойдеш сам.
— Ще направя всичко, което мога — каза Едмънд.
— А, между другото — каза кралицата, — няма нужда да им разказваш за мен. Забавното ще бъде ние двамата да го запазим като своя тайна, нали? За да ги изненадаме. Просто ги доведи до двата хълма — умно момче като тебе лесно ще измисли какъв предлог да намери, и когато дойдете до къщата ми, можеш просто да кажеш: „Я да видим кой живее тук“ или нещо подобно. Сигурна съм, че така ще бъде най-добре. Ако твоята сестра е срещнала някой от фавните, може да е чула странни истории за мен — лоши неща, заради които да я е страх да дойде при мен. Фавните какво ли не говорят, знаеш, и сега…
— Моля, моля — каза изведнъж Едмънд, — моля, не бих ли могъл да получа само едно парче локум за из път?
— Не, не — каза кралицата със смях. — Ще трябва да почакаш до следващия път.
Още докато говореше, тя даде знак на джуджето да тръгват и докато шейната изчезваше от погледа, кралицата му махна с ръка и се провикна:
— Следващия път! Следващия път! Не забравяй! Идвайте по-скоро!
Едмънд все още се взираше след шейната, когато чу някой да го вика по име. Огледа се и видя Луси, която излизаше от другата част на гората.
— О, Едмънд! — извика тя. — Ти също си влязъл! Не е ли чудесно, и сега…
— Да — каза Едмънд, — виждам, че беше права. Дрешникът е наистина вълшебен. Мога да ти се извиня, ако искаш. Но къде, за бога, беше досега? Търсих те навсякъде.
— Ако знаех, че и ти си влязъл, щях да те изчакам — каза Луси, която беше твърде щастлива и развълнувана, за да забележи колко сприхаво говори Едмънд и колко зачервено и странно е лицето му. — Обядвах с милия господин Тумн, фавъна. Той е добре. Бялата вещица не му е направила нищо за това, че ме е пуснал. Той мисли, че тя може да не е научила за станалото и че може би в края на краищата всичко ще се уреди.
— Бялата вещица ли? — каза Едмънд. — Коя е тя?
— Едно изключително лошо същество — каза Луси. — Тя самата се нарича кралица на Нарния, макар че няма изобщо никакво право да бъде кралица. И всички фавни, горски нимфи и русалки, джуджета и животни, поне добрите, просто я мразят. Тя може да превръща хората в камък, може да върши и най-различни страшни неща. Направила е една магия, за да бъде в Нарния винаги зима, но никога да не настъпва Коледа. Тя се разхожда с шейна, теглена от два бели елена, с магическа пръчка в ръка и корона на главата.
На Едмънд вече му прилошаваше от това, че яде толкова много локум, и когато чу, че дамата, с която се беше сприятелил, е опасна вещица, му стана още по-зле. Но въпреки това той искаше отново да вкуси от този локум — искаше го повече от всичко друго.
— Кой ти наговоря всички тези глупости за Бялата вещица? — попита той.
— Господин Тумн, фавънът — каза Луси.
— Човек не трябва винаги да вярва на приказките на фавните — каза Едмънд, като се опитваше гласът му да звучи така, като че той знае много повече за тях от Луси.
— Кой казва това? — попита Луси.
— Всеизвестно е — отговори Едмънд, — Попитай когото искаш. Хайде, глупаво е да стоим тук в снега! Да си отиваме вкъщи!
— Добре, да си ходим! — каза Луси. — О, Едмънд, радвам се, че и ти влезе! Сега вече другите ще трябва да повярват, че Нарния съществува, след като и двамата сме били там. Колко весело ще бъде!
Но Едмънд тайно си помисли, че на него няма да му е толкова весело, колкото на нея. Щеше да се наложи да признае пред всички, че Луси е била права, а бе сигурен, че другите ще заемат страната на фавните и животните, докато самият той вече беше повече на страната на вещицата. Не знаеше какво ще каже и как ще запази тайната си, когато всички започнеха да говорят за Нарния.
Бяха изминали вече доста път. И изведнъж почувствуваха около себе си палта вместо клони и в следващия миг двамата стояха извън дрешника в празната стая.
— Виж какво! — каза Луси, — наистина изглеждаш ужасно, Едмънд. Не се ли чувствуваш добре?
— Добре съм — каза Едмънд, но това не беше вярно. Той се чувствуваше много зле.
— Хайде тогава да намерим другите — каза Луси. — Колко много имаме да им разказваме! И какви чудни приключения ни чакат сега, след като всички сме в тази история!