Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (2)

Глава втора
Какво намери Луси там

— Добър вечер — каза Луси.

Но фавънът беше толкова зает със събирането на пакетите си, че не й отговори веднага. Когато свърши, той леко се поклони и каза:

— Добър вечер, добър вечер! Извинете, не искам да проявявам любопитство, но кажете — греша ли, като предполагам, че вие сте дъщеря на Ева?

— Аз се казвам Луси — отвърна тя, като не разбра напълно въпроса му.

— Но нали ти си… извинявай… нали ти си това, което наричат „момиче“?

— Разбира се, че съм момиче — отговори Луси.

— Значи, всъщност ти си човек?

— Разбира се, че съм човек — каза Луси, все още леко озадачена.

— Естествено, естествено — каза фавънът. — Колко глупаво от моя страна! Но аз никога не съм виждал нито син на Адам, нито дъщеря на Ева. Много ми е приятно. Излиза, че… — и той млъкна, сякаш се канеше да каже нещо, което нямаше намерение да казва, но се усети навреме. — Приятно ми е, приятно ми е. Разрешете да ви се представя. Аз се казвам Тумн.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Тумн — каза Луси.

— Разрешете да ви попитам, дъще Евина — каза господин Тумн, — как попаднахте в Нарния?

— Нарния ли? Какво е това? — се учуди Луси.

— Тук е страната Нарния — каза фавънът, — в нея се намираме сега: тя е всичко, което се простира между стълба с фенера и големия дворец Каир Паравел на Източното море. А ти… ти дойде откъм необитаемите гори на запад, нали?

— Аз дойдох откъм дрешника в празната стая — отговори Луси.

— Ех — въздъхна доста тъжно господин Тумн, — ако бях учил по-сериозно география като малък, без съмнение щях да знам всичко за необикновените страни. Сега е твърде късно.

— Но това съвсем не са страни — каза Луси, като едва сдържаше смеха си. — Това е ей там, на няколко крачки зад мен, но… всъщност не съм съвсем сигурна… Там е лято.

— А в Нарния — каза господин Тумн — е зима, отдавна е зима, и ние двамата ще се простудим, ако продължаваме да стоим тук и да разговаряме на снега. Дъще Евина, дошла си от далечната страна Празна Ая, където царува вечно лято около чудния град Дреш Ник… какво ще кажеш, ако те поканя у дома на чай?

— Много ви благодаря, господин Тумн — каза Луси, — но се чудя дали не е време вече да се връщам.

— Аз живея ей там, зад ъгъла — каза фавънът. — Там ще има буен огън, препечени филийки и сардини, и кекс.

— Много мило от ваша страна — каза Луси, — но няма да мога да остана дълго.

— Ако ме хванеш под ръка, дъще Евина — каза господин Тумн, — ще мога да държа чадъра над двама ни. Точно така! Сега да тръгваме.

И ето че Луси се намери сред гората, под ръка с това странно същество, като че ли са били приятели цял живот.

Не бяха вървял и дълго, когато стигнаха до неравна местност, цялата в камъни и с малки възвишения и падини. На дъното на една падинка господин Тумн свърна внезапно настрани, като че ли се беше устремил към един необикновено голям камък, но в последния миг Луси разбра, че той я води към входа на пещера. Щом влязоха, светлината на буен огън накара Луси да присвие очи. Господин Тумн се наведе, извади от огъня с малка маша една пламтяща главня и запали лампа.

— Всичко ще стане бързо — каза той и веднага сложи чайника.

Луси си помисли, че никога не е била на такова хубаво място.

Малката пещера от червеникав камък беше суха и чиста, на пода беше постлан килим, имаше и две малки столчета.

— Едното е за мене, а другото — за някой приятел — каза господин Тумн.

Имаше маса и шкаф, полица над камината, а над нея — портрет на стар фавън с побеляла брада. В единия от ъглите се виждаше врата — „навярно води към спалнята“, помисли си Луси, а на една от стените — рафт, пълен с книги. Луси ги разгледа, докато фавънът приготвяше чая. Заглавията им бяха такива: „Животът и писмата на Силен^[1]“, „Нимфите и техните обичаи“ или „Хора, монаси и пазачи на дивеч“, „Известни легенди“, „Човекът мит ли е?“

— Хайде, заповядай, дъще Евина! — каза фавънът.

Чаят наистина беше чудесен. За всекиго имаше хубаво кафяво яйце, леко сварено, сардини върху препечен хляб, филийки с масло, после филийки с мед, после парчета кекс с масло, после парчета кекс с мед, после кекс, посипан със захар. Когато Луси се измори да яде, фавънът започна да говори. Знаеше чудни приказки за живота в гората. Разказваше за нощните танци, за това как нимфите, които живеят в кладенците, и дриадите^[2], които живеят в дърветата, излизат да танцуват с фавните; за това как ходят на лов и дълго преследват млечнобелия елен, който може да изпълни желанията ти, ако успееш да го хванеш; как се веселят с червените джуджета от пущинака и търсят съкровища в мини и пещери дълбоко под земята. След това й разказа за лятото, когато горите се раззеленяват и старият Силен им идва на гости с охраненото си магаре, а понякога идва и самият Бакх и тогава вместо вода в горските ручеи тече вино и в гората цари веселие, което продължава седмици наред.

— Не че сега тук не е зима по всяко време — добави той мрачно.

После, за да се развесели, извади от калъфа върху шкафа странна малка флейта, която сякаш бе направена от слама, и започна да свири. Мелодията, която засвири, накара Луси да иска едновременно да плаче, да се смее, да танцува и да заспи. Навярно бяха минали часове, когато тя се стресна и каза:

— Господин Тумн, много съжалявам, че трябва да ви прекъсна. Мелодията ми харесва, но аз наистина трябва да си отида у дома. Смятах да остана тук само няколко минути.

— Да, но сега е вече невъзможно — каза фавънът, като оставяше флейтата си и тъжно поклащаше глава към Луси.

— Невъзможно? — подскочи доста изплашена Луси. — Какво говорите, аз трябва да си тръгвам веднага, другите навярно вече се чудят какво се е случило с мен.

Но в следния миг тя попита:

— Господин Тумн, какво има?

Защото кафявите очи на фавъна бяха пълни със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите му и скоро закапаха от върха на носа му. Накрая той закри лицето си с ръце и започна да плаче с глас.

— Господин Тумн, господин Тумн! — извика отчаяна Луси. — Не плачете, недейте! Какво стана? Да не би да не сте добре? Мили господин Тумн, кажете ми какво има?

Но фавънът продължаваше да ридае сърцераздирателно. И дори когато Луси отиде при него, прегърна го и му даде своята носна кърпичка, той не спря. Само взе кърпичката и започна да я използува, като се бършеше и я изстискваше с две ръце, когато тя ставаше тъй мокра, че не можеше повече да му служи. Накрая Луси видя, че стои в локва.

— Господин Тумн! — извика тя в ухото му и го разтърси. — Спрете, спрете веднага! Засрамете се, та вие сте голям фавън. За бога, защо плачете?

— О, о — хълцаше фавънът, — плача, защото съм много лош фавън.

— А, не, аз не мисля, че изобщо сте лош — каза Луси. — Аз мисля, че сте много добър фавън, най-добрият, който съм срещала.

— О, о! Ти сигурно не би казала това, ако знаеше — отговори, като продължаваше да хълца, господин Тумн. — Не, аз съм лош фавън. Мисля, че не е имало по-лош фавън, откакто свят светува.

— Но какво сте направил? — попита Луси.

— Моят стар баща например — каза господин Тумн, — виж портрета му над камината, той никога не би направил такова нещо.

— Какво нещо? — попита Луси.

— Като това, което съм направил аз — каза фавънът. — Аз постъпих на служба при Бялата вещица. Ето какъв съм аз. Служа на Бялата вещица.

— Бялата вещица ли? Коя е тя?

— Тази, която държи цялата Нарния в ръцете си. Тази, която прави тук да бъде вечна зима. Винаги да е зима и никога да не идва Коледа! Помисли си само!

— Колко ужасно! — каза Луси. — И за какво ви плаща тя?

— Е, това е най-лошото — каза господин Тумн с дълбока въздишка. — Аз отвличам за нея деца. Ето какъв съм. Погледни ме, дъще Евина. Би ли повярвала, че аз съм фавън, който пресреща в гората едно бедно, невинно дете и без то да му е направило нещо лошо, се преструва на негов приятел и го поканва в пещерата си само за да го приспи и да го предаде на Бялата вещица?

— Не — каза Луси, — сигурна съм, че вие няма да направите подобно нещо.

— Но аз вече го направих — каза фавънът.

— Ами… — започна доста бавно Луси, като се стараеше да бъде едновременно и справедлива, и не много груба с него. — Това е било много лошо, но аз виждам, че съжалявате и няма да го правите повече.

— О, дъще Евина, нима не разбираш, че това не е нещо, което съм направил някога, а нещо, което правя сега, в този миг?

— Какво искате да кажете? — извика Луси пребледняла.

— Ти си детето — каза Тумн. — Аз имам заповед от Бялата вещица, ако срещна някога в гората Адамов син или дъщеря на Ева, да ги хвана и да й ги предам. И ти си първото дете, което аз срещнах. Преструвах се, че съм ти приятел, поканих те на чай и те чаках да заспиш, за да ида да й съобщя за тебе.

— О, няма да го сторите, господин Тумн! — каза Луси. — Няма, нали? Наистина, наистина не бива!

— Но и да не й кажа — рече той, като започна отново да плаче, — тя все едно ще разбере. Ще заповяда да ми отрежат опашката, да ми изтръгнат рогата и да ми оскубят брадата. А тя самата ще замахне с магическата си пръчка над хубавите ми цепнати копита и ще ги превърне в ужасни тежки копита като на някой нещастен кон. Ако пък е много ядосана, веднага ще ме превърне в камък и аз ще стана статуя на фавън в нейната омразна къща, докато бъдат заети четирите трона на Каир Паравел, а бог знае кога ще бъде това и дали изобщо ще се случи.

— Много съжалявам, господин Тумн — каза Луси. — Но, моля ви, пуснете ме да се върна в къщи.

— Ще те пусна, разбира се — каза фавънът. — Трябва да те пусна. Сега разбирам това. Преди да те срещна, дори не знаех как изглеждат хората. Разбира се, че не мога да те предам на вещицата сега, след като те познавам. Но ние трябва веднага да тръгваме. Аз ще те изпратя до стълба с фенера. Надявам се, че ти ще се оправиш сама оттам до Празна Ая и Дреш Ник.

— Ще се оправя, сигурна съм — каза Луси.

— Трябва да вървим колкото се може по-тихо! — каза господин Тумн. — Гората е пълна с нейни шпиони. Дори някои от дърветата са на нейна страна.

Двамата скочиха, без да приберат масата. Господин Тумн отново отвори чадъра си, подаде ръка на Луси и двамата излязоха вън на снега. Обратният път съвсем не приличаше на този към пещерата на фавъна; те се прокрадваха назад колкото можеха по-бързо и без да продумат, като господин Тумн се придържаше към най-тъмните места. Луси се успокои едва когато стигнаха отново до стълба.

— Знаеш ли пътя си оттук, дъще Евина? — попита Тумн. Луси се взря напрегнато между дърветата и видя в далечината едно петно, което й приличаше на дневна светлина.

— Да — каза тя, — виждам вратата на дрешника.

— Хайде тогава, тичай към къщи колкото можеш по-бързо — каза фавънът. — И ще ми простиш ли за това, което смятах да направя с теб?

— О, да, разбира се — отговори Луси и сърдечно му стисна ръка. — И се надявам, че няма да си изпатиш страшно заради мене.

— Сбогом, дъще Евина — каза той. — Мога ли да задържа кърпичката ти?

— Да, разбира се — каза Луси и хукна към далечното петно от дневна светлина толкова бързо, колкото можеха да я носят краката. И скоро вместо груби клони тя усети меки палта, вместо скриптящ сняг почувствува дървен под под краката си и изведнъж видя, че изскача от дрешника в същата празна стая, от която бе започнало цялото приключение. Тя затвори здраво вратата на дрешника зад себе си и се огледа, поемайки дъх. Все още валеше и тя чу гласовете на другите в коридора.

— Тук съм — извика тя. — Върнах се, нищо ми няма.