Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (16)

Глава шестнадесета
Какво се случи със статуите

— Какво необикновено място! — извика Луси. — Всички тези каменни животни… и хора! Прилича… прилича на музей.

— Шт! — каза Сузан. — Аслан прави нещо.

Той наистина правеше нещо. Бе скочил до каменния лъв и му дъхаше. После, без да се бави нито миг, се разфуча наоколо, като че бе котка, която гони опашката си, и дъхна и на каменното джудже, което (както помните) стоеше на няколко крачки от лъва, гърбом към него. После се спусна към една висока каменна самодива, която стоеше до джуджето, бързо се обърна настрана да се справи с едно каменно зайче вдясно, спусна се към два кентавъра. Но в този миг Луси каза:

— О, Сузан! Погледни! Виж лъва!

Предполагам, че сте виждали някой да доближава запалена клечка кибрит до парче вестник, което е прикрепено към решетка пред незапален огън. За миг като че нищо не става, после забелязвате как тънка ивица пламък пролазва по края на вестника. Така беше и сега. Секунда след като Аслан му бе дъхнал, каменният лъв изглеждаше съвсем същият. После тъничка златна ивица започна да пълзи по белия му мраморен гръб, след това се разпростря по-нашироко, после цветът като че го облиза отвсякъде, както пламъкът близва отвсякъде къса хартия, после, докато задната му част явно още беше каменна, лъвът разтърси грива и всички тежки каменни дипли се накъдриха в жива козина, сетне отвори голяма червена уста, топла и жива, в една удивителна прозявка. Сега и задните, му крака се съживиха. Той повдигна единия и се почеса. После, като видя Аслан, тръгна с подскоци подире му, и като подрипваше около него, скимтеше от радост и подскачаше, за да го близне по лицето.

Естествено очите на децата се обърнаха да следват Лъва; но гледката, която видяха, бе така чудесна, че те скоро забравиха за него. Навсякъде около тях статуите оживяваха. Дворът вече приличаше не толкова на музей, колкото на зоологическа градина. Съживените същества тичаха след Аслан, танцуваха около него, докато тълпата им почти го скри. Вместо мъртвешката белота дворът сега бе пламнал от цветове: от лъскавите кестеняви хълбоци на кентаврите, индиговите рога на единорозите, ослепителното оперение на птиците, червено-кафявите лисици, от кучетата и сатирите, от жълтите чорапи и пурпурните качулки на джуджетата, от белите момичета брези, момичетата буки в свежо прозрачно зелено, момичетата лиственици в толкова блестящо зелено, че преминаваше почти в жълто. А вместо мъртвата тишина цялото място звънтеше от щастливо ръмжене, от рев, скимтене, лай, писукане, гукане, цвилене, тропане, викане, викове ура, песни и смях.

— О! — каза с променен глас Сузан. — Виж! Дали е безопасен?

Луси погледна и видя, че Аслан току-що бе дъхнал на краката на каменния великан.

— Бъдете спокойни! — извика весело Аслан. — Щом съживя краката му, останалата част от тялото ще ги последва.

— Не точно това исках да кажа — прошепна Сузан на Луси. Но вече бе твърде късно да се направи нещо, та дори и Аслан да я бе чул. Промяната пълзеше нагоре по краката на великана. Той вече можеше да движи ходилата си. След миг свали тоягата от рамото си, разтърка очи и каза:

— Я гледай! Трябва да съм заспал. Виж ти! Къде е тази малка проклета вещица, която тичаше тъдява по земята? Беше някъде около краката ми.

И когато всички започнаха да му крещят, за да обясни какво всъщност се е случило и когато великанът сложи ръка на ухото си и ги накара да повторят казаното, така че най-после разбра, тогава се наведе, докато главата му стигна на височината на купа сено и няколко пъти докосна шапката си в знак на благодарност към Аслан, а честното му грозно лице сияеше. (Сега в Англия всякакъв вид великани са такава рядкост, а толкова от великаните са добродушни, че мога да се обзаложа — никога не сте виждали великан със сияещо лице. Гледката наистина си струва.)

— А сега — напред към къщата! — каза Аслан. — По-живо! Нагоре и надолу по стълбите и в стаята на миледи! Не оставяйте ъгълче непретърсено! Кой знае къде може да намерите скрит някой нещастен затворник!

Всички се втурнаха вътре и няколко минути целият мрачен, страшен и мухлясал стар замък ехтеше от отварянето на прозорците и от гласовете на всички, които крещяха едновременно:

— Не забравяй подземията!

— Помогни да отворим тази врата!

— Тук има друга малка вита стълба.

— О, виж ти! Тук има едно нещастно кенгуру. Извикайте Аслан!

— Пфу, как смърди тук!

— Внимавайте за капани…

— Елате насам! Горе на стълбището има още много!

Но най-хубаво беше, когато Луси се появи тичешком по стълбите нагоре, като викаше:

— Аслан! Аслан! Намерих господин Тумн. О, побързай!

Миг по-късно Луси и малкият фавън се държаха за ръце, въртяха се в кръг и танцуваха от радост. На човечето изобщо не му бе навредило, че е било статуя и, разбира се, всичко, което Луси имаше да му разкаже, му беше много интересно.

Най-после претърсването на крепостта на Вещицата свърши. Целият замък бе изпразнете, а през отворените врати и прозорци светлината и свежият въздух нахлуха във всички тъмни и злокобни места, която толкова се нуждаеха от тях. Цялата тълпа освободени статуи отново заля двора. И тогава някой (мисля, че беше Тумн) каза:

— А как ще излезем оттук? — защото Аслан бе влязъл със скок, а портите стояха още заключени.

— И с това ще се справим — каза Аслан и като застана на задните си крака, изрева нагоре към великана: — Ей, ти там горе, как ти е името?

— Великана Ръмбълбъфин, ако е угодно на Ваше Благородие — отговоря той, като пак докосна шапката си.

— Е, великане Ръмбълбъфин — каза Аслан, — нали ще ни изведеш оттук?

— Разбира се, Ваше Благородие. За мен ще бъде удоволствие — отговори великанът Ръмвълбъфин. — Отдалечете се от портите, дребосъци!

После той прекрачи към портата и трас-трас-трас! — заработя грамадната му тояга. При първия удар портата заскърца, при втория изпука, а при третия потрепери. След това той се залови с кулите от двете й страни и след няколко минути, през които се чуваше трясък и сгромолясване, двете кули заедно с голяма част от стената край тях рухнаха с гръм на земята, превърнати в куп жалки отломъци. А когато прахът се разнесе, беше странно да стоиш в този пустинен, мрачен каменен двор и да гледаш през дупката тревата, полюляващите се дървета и искрящите потоци в гората, сините хълмове зад нея, а отвъд тях — небето.

— Да пукна, ако не съм целият в мръсна пот — каза великанът, като лъхтеше подобно на огромен локомотив. — Изгубил съм форма. Предполагам, че нито една от вас, млади дами, няма нещо като носна кърпичка?

— Аз имам — отговори Луси и се повдигна на пръсти, като протягаше кърпичката колкото се може по-високо.

— Благодаря, госпожичке — каза великанът Ръмбълбъфин, като се наведе. В следващия миг Луси се стресна, защото усети, че се намира във въздуха, между палеца и показалеца на великана. Но когато я приближи до лицето си, той изведнъж се сепна, след което внимателно я положи на земята, мърморейки: — Господи! Взел съм малкото момиче. Простя ми, госпожичке! Помислих те за носната кърпичка.

— Не, не — каза Луси, като се смееше. — Ето я!

Този път той успя да я вземе, но за него кърпичката бе толкова голяма, колкото за теб да речем таблетката захарин, така че, когато Луси видя, че той започна да търка тържествено с нея голямото си червено лице тук и там, тя каза:

— Страхувам се, че не върши много работа, господин Ръмбълбъфин!

— Напротив, напротив! — каза великанът учтиво. — Никога не съм виждал по-хубава носна кърпичка. Толкова тънка, толкова удобна. Толкова… просто не знам как да я опиша.

— Какъв изискан, великан! — каза Луси на господин Тумн.

— О, да — отговори фавънът. — Като всички от семейство Бъфин. То е едно от най-уважаваните великански семейства в Нарния. Може и да не са много умни (никога не съм срещал умен великан!), но са старо семейство. С традиции, нали разбираш! Ако той бе от другия вид, тя никога нямаше да го превърне в камък.

В този миг Аслан плесна с лапи и помоли за тишина.

— Все още не сме приключили работата си за днес — каза той. — И ако в края на краищата трябва окончателно да победим Вещицата, преди да е настъпило времето за лягане, трябва веднага да открием къде се води битката.

— И, надявам се, да се присъединим, господине! — добави най-големият кентавър.

— Разбира се — каза Аслан. — А сега нека тези, които не могат да ни следват — имам предвид децата, джуджетата и всички малки животни, да възседнат тези, които могат, тоест, лъвовете, кентаврите, единорозите, конете, великаните и орлите. Тези, които имат остро обоняние, трябва да вървят отпред с нас, лъвовете, за да надушат къде се води битката. По-живо и се разпределете.

С голяма суетня и радостни възгласи те се подредиха. Като че ли най-доволен от всички беше другият лъв, който продължи да тича насам-натам, като се правеше на много зает, а всъщност само гледаше да съобщи на всеки срещнат:

— Чухте ли какво каза? „С нас, лъвовете“. Това значи той и аз. „С нас, лъвовете“. Ето, това ми харесва у Аслан. Никак не важничи, нито е надменен. „С нас, лъвовете“. Това означава той и аз.

И той продължи да го повтаря, докато Аслан не го натовари с три джуджета, една самодива, два заека и един таралеж. Това малко го успокои.

Когато всички бяха готови (едно голямо овчарско куче всъщност най-много помогна на Аслан да разпредели животните в определен ред), те потеглиха през дупката на оградата.

Най-напред вървяха лъвовете и кучетата, като душеха във всички посоки. Изведнъж едно голямо куче улови дирята и излая. След това не загубиха нито миг. Скоро всички кучета, лъвове, вълци и други животни с ловджийски нюх се движеха с пълна скорост, навели носове до земята, а останалите препускаха на около половин миля зад тях и ги следваха колкото се може по-бързо. Вдигаха шум както при лов на лисици в Англия, дори повече, защото от време на време към мелодията на кучешкия лай се добавяше и ревът на другия лъв, а понякога и далеч по-дълбокият и по-страшен рев на самия Аслан. Колкото по-лесно ставаше да се следва дирята, толкова по-бързо вървяха те. И тогава, точно като стигнаха до последния завой на тясната криволичеща долина, Луси чу над всички тези звуци да надделява друг, различен звук, който предизвика странно усещане в нея. Това беше шум от викове и крясъци, от сблъскване на метал с метал.

После излязоха от тясната долина и тогава тя веднага разбра причината. Питър и Едмънд, заедно с цялата армия на Аслан, се сражаваха отчаяно с тълпата страхотни същества, които бе видяла предишната нощ; но сега, на дневна светлина, те изглеждаха още по-страшни и чудовищни, още по-безобразни. А и като че бяха много повече. Армията на Питър, разположена с гръб към нея, й изглеждаше страшно малобройна. По цялото бойно поле имаше пръснати статуи — явно Вещицата бе използувала магическата си пръчка. Но в момента сякаш не я използуваше, а се биеше с каменния си нож. Този, с когото се сражаваше, беше Питър. И двамата се биеха така ожесточено, че Луси едва разбираше какво става. Мяркаше се ту каменният нож, ту сабята на Питър, при това така бързо, сякаш имаше три ножа и три саби. Двамата бяха в средата. Бойната линия се простираше във всички посоки. Накъдето и да погледнеше Луси, се вършеха страшни неща.

— Слезте от гърба ми, деца! — извика Аслан.

Двете момичета се спуснаха долу. След това с рев, който разтърси цяла Нарния, от стълба с фенера на запад до бреговете на Източното море, грамадният звяр се хвърли върху Бялата вещица. Луси видя, че върху лицето й, обърнато за миг към него, се изписа ужас и почуда. Лъвът и Вещицата се затъркаляха по земята, като Вещицата беше отдолу. Същевременно всички войнствени същества, които Аслан бе довел от къщата на Вещицата, се спуснаха като бесни срещу вражеските линии — джуджетата с бойните си брадвички, озъбените кучета, великанът с тоягата си (под краката му загивала смазани десетки врагове), рогатите единорози, кентаврите с конски копита, размахали саби. И изморената армия на Питър се оживи, новодошлите ревяха, враговете хленчеха и пищяха и гората ехтеше от грохота на атаката.