Клайв Стейпълс Луис
Лъвът, вещицата и дрешникът (15)

Глава петнадесета
По-тъмна магия от пра-прастари времена

Докато двете момичета все още стояха свити в храстите, покрили с ръце лицата си, те чуха зова на Вещицата:

— Хайде! Следвайте ме всички и ние ще се заловим с това, което е останало от тази война! Няма да ни отнеме много време да разбием човешката паплач и предателите, след като Големия глупак, Големия котарак вече лежи мъртъв.

В този момент за няколко секунди децата бяха заплашени от много голяма опасност. С диви крясъци и ручене на пискливи гайди, като надуваше пронизително ловджийски рогове, цялата тази гнусна пасмина се спусна от върха на хълма по склона точно покрай тяхното скривалище. Момичетата усетиха как привиденията минават като студен вятър, как земята трепери под копитата на галопиращите минотаври; над главите им се понесе вихрушка от мръсни крила, черни лешояди и гигантски прилепи. По всяко друго време те щяха да се разтреперят от страх, но сега тъгата, срамът и ужасът, причинени от смъртта на Аслан, така бяха запълнили мислите им, че едва ли забелязваха нещо.

Веднага щом в гората настъпи тишина, Сузан и Луси изпълзяха на голия връх. Луната вече бе слязла ниско, покрай нея плуваха леки облаци, но те все още можеха да видят очертанията на мъртвия Лъв, обвързан с въжета. Клекнали в мократа трева, двете целуваха студеното му лице, галеха красивата му козина — това, което бе останало от нея — и плакаха до изнемога. После се погледнаха, хванаха се за ръце — просто за да не се чувствуват самотни и отново се разплакаха. После отново замълчаха. Най-подир Луси каза:

— Не мога да понасям да гледам този отвратителен намордник! Чудя се не можем ли да го махнем?

И те се опитаха. След като доста се мъчиха с него (защото пръстите им бяха измръзнали, а настъпи и най-тъмната част на нощта), те успяха. Когато видяха лицето му без него, те отново избухнаха в плач, целуваха го, милваха го, избърсаха най-грижливо кръвта и пяната. И всичко беше толкова самотно, безнадеждно и ужасно, че аз не зная как да го опиша.

— Чудя се дали няма да успеем и да го развържем? — каза след малко Сузан.

Но враговете от чиста злоба бяха затегнали въжетата толкова здраво, че момичетата не можаха да се справят с възлите.

Надявам се, че никой, който чете тази книга, не е бил толкова нещастен, колкото бяха Сузи и Луси тази нощ. Но ако е бил… ако е будувал цяла нощ и е плакал, докато не са му останали никакви сълзи… тогава ще знае, че накрая настъпва някакво спокойствие. Усещане, като че ли никога няма да се случи нищо повече. Поне така се чувствуваха двете момичета. Часовете се нижеха един след друг в мъртвата тишина, а те почти не забелязваха, че им става все по-студено и по-студено. Най-сетне обаче Луси забеляза други две неща. Едното беше, че небето откъм източната страна на хълма бе станало малко по-светло, отколкото преди един час. Второто бе някакво леко движение в тревата до краката й. Отначало тя не му обърна внимание. Какво значение имаше това? Вече нищо нямаше значение! Но най-после тя видя, че неизвестното нещо започна да се движи нагоре, по изправените камъни, подпрели Каменната маса. И вече множество неизвестни неща се движеха насам-натам по тялото на Аслан. Тя се взря по-отблизо. Бяха някакви малки сиви животинки.

— Ох! — каза Сузан от другия край на масата. — Колко жестоко! Полазиха го ужасни малки мишки. Махайте се, малки зверчета. — И тя вдигна ръка да ги изплаши и ги прогони.

— Чакай! — каза Луси, която все още се взираше в тях отблизо. — Можеш ли да видиш какво правят?

Двете момичета се наведоха и се вгледаха.

— Струва ми се… — каза Сузан. — Колко странно! Те прегризват въжетата.

— Това си помислих и аз — каза Луси. — Мисля, че това са мишки приятели. Бедните мишлета — те не разбират, че той е мъртъв. Мислят, че ще му направят добро, като го отвържат.

Сега вече беше определено по-светло. Всяко от момичетата изведнъж забеляза колко е бяло лицето на другата. Те виждаха как мишките гризат въжетата — дузини, дори стотици малки полски мишлета. Най-после едно след друго въжетата бяха прегризани.

Небето на изток вече бе просветляло и звездите избледняваха — освен една много голяма звезда на изток, ниско до хоризонта. Усетиха, че им става по-студено, отколкото през нощта. Мишките си отидоха.

Момичетата изчистиха остатъците от прегризаните въжета. Без тях Аслан започна да прилича повече на себе си. С всеки изминат миг мъртвото му лице изглеждаше все по-благородно, колкото по-светло ставаше, толкова по-добре го виждаха.

В гората зад тях ликуващо изчирика птица. Часове наред бе толкова тихо, че този звук ги стресна. После й отговори друга птица. Скоро всички птици наоколо запяха.

Съвсем определено вече бе ранна утрин, а не късна нощ.

— Толкова ми е студено! — каза Луси.

— И на мен! — каза Сузан. — Хайде да се поразходим.

Те отидоха до източния край на хълма и погледнаха надолу. Самотната голяма звезда вече бе почти изчезнала. Полето изглеждаше тъмносиво, а отвъд, съвсем накрай света, се виждаше бледото море. Небето започна да става червено. Те изминаха разстоянието между мъртвия Аслан и източния хребет повече пъти, отколкото можеха да броят, като се опитваха да се стоплят; само колко изморени усещаха краката си! След това, когато се спряха за малко и погледнаха към морето и Каир Паравел (който едва сега можеха да различат), там, където морето и небето се срещаха, червеното се превърна в златно и бавно-бавно се показа ръбът на слънцето. В този миг чуха зад себе си силен шум — силен пукот, оглушителен шум, като че ли някой великан счупи великанската си чиния.

— Какво е това? — каза Луси и сграбчи ръката на Сузан.

— Аз… аз… страх ме е да се обърна — каза Сузан, — става нещо страшно.

— Правят му нещо още по-лошо — каза Луси. — Да вървим! — И тя се обърна, като задърпа Сузан със себе си.

Изгревът на слънцето направи всичко да изглежда така различно — всички цветове и сенки се бяха променили… че за миг те не видяха най-важното. След това видяха. Каменната маса бе разтрошена на две и голяма пукнатина минаваше от единия до другия й край; а Аслан го нямаше.

— О-о-о! — заплакаха двете момичета и се втурнаха към масата.

— О, колко лошо — хълцаше Луси, — можеха да оставят тялото на мира.

— Кой направи това? — плачеше Сузан. — Какво означава това? Друга магия?

— Да! — прозвуча зад тях един силен глас. — Друга магия!

Те се огледаха. Там, блестящ на слънчевия изгрев, по-голям, отколкото го бяха виждали преди, разтърсвайки грива (защото явно тя отново му бе пораснала), стоеше самият Аслан.

— О, Аслан! — извикаха двете деца, втренчили очи в него и почти толкова изплашени, колкото и радостни.

— Значи ти не си мъртъв, скъпи Аслан? — каза Луси.

— Не — каза Аслан.

— Ти да не си… да не си? — попита Сузан с разтреперан глас. Тя не можа да се насили да изрече думата „дух“.

Аслан наведе златната си глава и близна челото й. Обгърнаха я топлината на дъха му и някак плътна миризма, която като че бе попила в козината му.

— Приличам ли на такъв? — каза той.

— О, ти си истински, ти си истински! О, Аслан! — извика Луси и двете момичета се хвърлиха към него, като го обсипаха с целувки.

— Но какво значи всичко това? — попита Сузан, когато се поуспокоиха.

— Това означава — каза Аслан, — че макар Вещицата да знае Тъмната магия, съществува друга, още по-тъмна магия, която тя не знае. Нейните познания стигат само до „прастарите“ времена. Но ако можеше да погледне още малко по-назад, в тишината и мрака на пра-прастарите времена, щеше да прочете там едно друго заклинание. Щеше да знае, че когато една доброволна жертва, която не е направила никакво предателство, бъде убита вместо самия предател, Каменната маса ще се разчупи и самата смърт ще започне да действува в обратна посока. И сега…

— О, да, сега? — каза Луси, като подскачаше и пляскаше с ръце.

— Ах, деца — каза Лъва. — Чувствувам, че силите ми се възвръщат. Ах, деца, хванете ме, ако можете!

Той замря за миг. Очите му блестяха, крайниците му потрепваха и се удряше с опашката си. Сетне скочи високо над главите им и се приземи от другата страна на масата. Без да знае защо, Луси се засмя и се покатери на масата, за да го стигне. Аслан отново скочи. И така започна една луда гонитба. Той обикаляше, а те го следваха около върха на хълма и Аслан ту не им даваше ни най-малка надежда да го хванат, ту ги оставяше почти да хванат опашката му, ту се промушваше между тях, ту ги подхвърляше във въздуха с грамадните си и меки като кадифе лапи, после отново ги хващаше и спираше неочаквано — така че и тримата се търкулваха един връз друг в една щастлива, смееща се купчина от козина, ръце и крака. Беше такова лудуване, каквото никой не е виждал другаде освен в Нарния; и дали приличаше повече на игра с гръмотевица или на игра с котенце, Луси не можа да реши. А странното бе, че когато и тримата най-после лежаха в тревата на слънце и дишаха тежко, момичетата вече не усещаха никаква умора, глад или жажда.

— А сега — каза след малко Аслан, — на работа. Усещам, че ще изрева. По-добре е да запушите ушите си с пръсти.

Децата запушиха ушите си. Аслан се изправи и когато отвори паст да изреве, лицето му стана толкова страшно, че не смееха да го гледат. Но видяха как всички дървета пред него се наведоха от силата на неговия рев, както тревата в ливадата се превива от порива на вятъра. След това той каза:

— Чака ни дълъг път. Трябва да ме яхнете.

Той се наведе и децата се покачиха на топлия му, златен гръб. Сузан седна първа, като се държеше здраво за гривата му, а Луси седна отзад и се хвана здраво за Сузан. Аслан се надигна както бяха отгоре му и полетя бързо, по-бързо от всеки кон, надолу по хълма в гъстата гора.

Тази езда навярно беше най-чудесното нещо, което им се случи в Нарния. Яздили ли сте някога галопиращ кон? Помислете си какво е това, а после махнете тежкия шум на копитата и дрънкането на юздите и си представете на тяхно място почти безшумната мека стъпка на огромните лапи. След това си представете вместо черния, сивия или кестенявия цвят на коня меката рунтава златна козина и развяващата се във вятъра грива. А след това пък си представете, че се движите два пъти по-бързо и от най-бързия състезателен кои. Освен това при тази езда няма нужда от управляване и изобщо не се изморявате. Аслан бягаше напред и все напред, без нито веднъж да стъпи накриво, без да се колебае, като си проправяше умело път между пънове, прескачаше храсти, трънаци и малки ручеи, прегазваше по-големите ручеи и преплуваше най-големите. Да яздиш не по път, нито през парк, та дори не и по тревисти ливади, а направо през Нарния, през пролетта, през тържествени булеварди от букови дървета и през слънчевите поляни с дъбове, през градини със снежнобели диви черешови дървета, покрай бучащи водопади и скали, покрити с мъх, покрай ечащи пещери, нагоре по обветрени склонове, обрасли в прещип, през покрити с пирен планински разклонения, по шеметно стръмни хребети и надолу, надолу, надолу отново през диви долини и поля със сини цветя!

Беше почти обяд, когато се озоваха на един хълм, от който видяха замък в подножието на стръмния склон — от мястото, където бяха застанали, им изглеждаше като играчка — целият от островърхи кули. Но лъвът се заспуска с такава скорост, че с всеки миг замъкът ставаше все по-голям и преди да имат време да се попитат какво е това, което виждат, вече бяха наравно с него. И сега той не им изглеждаше като играчка, а се издигаше начумерен пред тях. Никой не надничаше от назъбените стени, а портата бе здраво заключена. Аслан, без изобщо да забави хода си, се втурна като куршум право към нея.

— Къщата на Вещицата! — изрева той. — Сега, деца, дръжте се здраво!

В следващия миг като че ли целият свят се преобърна наопаки и децата изпитаха чувството, че са оставили вътрешностите си зад себе си; защото лъвът се бе напрегнал за огромен скок — по-голям от всички досега, и той скочи — или по-точно бихте могли да кажете „прелетя“ вместо „скочи“ — право над стената на замъка. Двете момичета, останали без дъх, но невредими, се прекатуриха от гърба му в средата на широк каменен двор, пълен със статуи.